Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (33)

Какво се случи с Маншон

Наистина, какво се беше случило с Маншон?

След като природоизследователите го оставиха в раницата, Маншон реши да се наспи добре. Беше изнурен до крайност и наистина се нуждаеше от почивка, но сънят бягаше от очите му. В раницата беше тясно и задушно. Маншон не спеше и разсъждаваше.

Ето го отново пленник… Този път на природоизследователите.

Наистина ли никога нямаше да се измъкне от тая раница?

Откъм палатката на природоизследователите се чуваше задружно хъркане. Нямаше защо да се опасява от тях. Можеше да действа, но как?

— Якичка! — подвикна едва чуто Маншон.

Кученцето изскимтя в отговор, но все едно не можеше да помогне на стопанина си. Нямаше нито сили, нито разум да се заеме с възлите на раницата. Беше просто една жива душа до Маншон. Единственото, което Якичка можеше да стори, беше да стои и да варди.

Маншон се зае да опипва раницата отвътре. Ушита от здрав брезент. Да имаше нож сега! С голи ръце нищо не можеше да стори. Но Маншон никога не беше имал нито нож, нито какъвто и да е друг остър предмет. Нищо ли не можеше да се направи? Наистина ли? Не би могъл да прегризе със зъби затвора си — това не би се удало дори на истинско хранениче на вълците, свикнало да глозга кости. И все пак?

— Трябва да се използват всички възможности — решително си каза Маншон и стъпи на четири крака в раницата. — Е, и сега?

Гледай, гледай — успя да се отмести заедно с раницата. Но беше повече от ясно, че по този начин не може да се стигне надалече. Би могъл призори да се озове нейде из гората, но това би бил и краят му. Никой не би го открил, защото викът за помощ ще бъде заглушен от раницата. Тъй и ще си остане в нея насред гората.

По едно време Маншон осъзна, че от едната му страна е по-топло. Аха, огънят! Маншон успя полека-лека да доближи раницата до него. И сега, ако е малко по-внимателен… Разбира се, дано не се превърне във въгленче заедно с раницата…

Внезапна мисъл прониза цялото му същество. Ами ако опита с помощта на огъня? Ще прогори дупка в затвора си — едно-единствено въгленче и… Опасен план! Но засега друг нямаше!

Дотътри се още по-близо, горещината стана нетърпима. Но тъй като нямаше друга възможност, налагаше се да преодолее това неудобство. Само крачка още…

На какво замириса? На изгоряло, нали? Случи се най-важното! Само дано не го подхване огънят сега… Като нищо ще изгори с раницата!

Разкашля се от дима. Боже мой, отрова! Дъхът му секна, очите плувнаха в сълзи. Прекрасно знаеше, че може да се задуши. Горещината ставаше все по-непоносима! Трябваше да устои! Да се справи на всяка цена!

И ето, накрая тлеещите въглени свършиха своето дело. В раницата зейна дупка. Маншон усети, че му олеква. Всеки миг отворът се разширяваше, но Маншон все още не можеше да се промъкне навън.

Какво му се счува сега? О, Якичка! Скимти уплашено и се мята край огъня. Страхува се! Опасява се за живота на Маншон.

— Не бой се, Якичка! — опиша се да успокои кученцето Маншон, кашляйки от дима. — Скоро всичко ще свърши!

Раницата прогоря достатъчно и Маншон се измъкна.

Свободен! Най-после свободен! При това жив и здрав!

Идеше му да вика от радост, но се боеше да не разбуди природоизследователите. Пък и малко преждевременно се радваше — маншонът му тлееше на няколко места.

Трябва му вода! Но откъде?

Имала глава да пати! Малко ли му беше на кожухчето от вълчите зъби — проскубано и окъсано, та сега и опърлено от огъня.

Страхотия! Маншон беше готов да съблече маншона си, но в този момент сякаш тайнствен глас му прошепна: „Лягай!“

Точно така! Маншон се изтегна на полянката. Търкулна се насам-натам и тлеещите места по кожухчето му угаснаха. Маншонът беше спасен! А и той самият остана жив и здрав досега! Един истински Маншон, който винаги умее да опази кожухчето си въпреки всичко!

Отмалял, Маншон продължаваше да лежи на земята. Якичка приближи, размахал опашка, и старателно взе да го ближе по лицето.

Какво блаженство!… Колко хубаво би било поне малко да отдъхне, да затвори очи и за няколко минути да потъне в забравата на съня… Но Маншон намери в себе си сили да отблъсне това пагубно желание. Трябваше да се отдалечи от палатката, и то колкото може по-скоро. В това нямаше никакво съмнение.

Маншон събра цялата си воля и скочи на крака. Погледна към раницата.

Беше изгоряла почти наполовина. Ами сега!… Ако в този си вид тя се мернеше пред очите на природоизследователите, те веднага щяха да разберат, че пленникът е избягал.

Маншон размисли и побърза да насъбере трева. После премести раницата на предишното й място и я натъпка с трева, а обгорялото място обърна към земята. Чудесно! Когато сутринта природоизследователите я погледнат, няма да открият от пръв поглед нищо подозрително. Ще останат с впечатлението, че храненичето на вълците още спи. Най-малкото Маншон щеше да спечели време!

Във всеки случай стори всичко, което беше възможно.

— Хайде, Якичка!

Маншон закрачи, а кученцето весело го последва. Смелчагата зорко следеше да не се отправят в посока към вълците. Беше се наситил на компанията им.

Няма нищо приятно в това, да се луташ из тъмната гора. Трябваше да върви като с вързани очи, да внимава да не се спъне в някое коренище или още по-лошо, да не го удари остър клон в лицето. Но Маншон се утешаваше с мисълта, че поне по петите му не тичат вълците! Якичка вярно припкаше до него. А докато кученцето беше спокойно, Маншон със сигурност нямаше защо да се страхува от горски зверове. Какво щастие, че се намериха с Якичка! Колко е приятно да си има мил и предан другар!

След два часа ускорен ход Маншон дочу някъде напред тих ромон. Разбира се, ручеят! Едва сега Маншон осъзна колко беше жаден.

О, ручей мой, ромониш тихо!

Вода ще пийна до насита!

И сам не разбра как се родиха в главата му тия стихове.

Побърза и скоро се озова на брега. Вода!… Маншон коленичи и жадно взе да пие. Благословена изворна вода! Якичка с наслада последва примера му.

Ручеят навя спасителни мисли на Маншон. Вече нямаше защо да се лута из мрачната гора. Прекрасно знаеше накъде да се отправи. Нали точно оттук започнаха всичките му премеждия. Сега ручеят щеше да му покаже пътя. Трябва да намери автомобила си. И няма защо да се бои, че ще сбърка.

С ново усърдие Маншон продължи да върви. Знаеше, че не бива да се застоява на едно място. Само за миг да се отпусне, и умората ще го покоси. Трябваше да не спира. Едно-две, едно-две… Само напред, по брега на безкрайния ручей!

Нощта преваляше. На изток небето взе да просветлява. Тук-там из високите клони на дърветата се заобаждаха птици. Изведнъж брегът на ручея се стори познат на Маншон. Но, разбира се, точно тук вълкът го метна на гърба си!

Макар и безкрайно уморен, Маншон се затича. Наистина всичко наоколо беше тъй познато! Пристигна най-после!

Просеката… Пътят, по който пътуваха. Тук някъде трябваше да се намира и автомобилът му…

Маншон пак се затича. Нещо се заплете в краката му, удари го болезнено. Какво е това? Представете си само, някаква бормашинка! Захвърлена край пътя. И кому е притрябвала бормашинка насред гората?

А къде се е дянал автомобилът?

Маншон спря и се огледа.

Огнище… Близо до колиба от клони. Но тук преди нямаше колиба? Кой ли я беше направил толкова скоро? Ясно, бормашинката е била необходима, когато са строили колибата от клони. А в колибата някой е пренощувал. На сутринта… На сутринта просто си е тръгнал с автомобила му!

Маншон се разтревожи не на шега. Автомобилът! Но това е неговият дом! А също така домът на Мъхеста брада и на Полуобувка. Кой знае дали те двамата ще му останат приятели, ако автомобила му — всъщност общия им дом — повече няма да го има?

За щастие ужасната умора притъпи болката му. Така или иначе, време беше да подремне и сега не можеше ясно да преценява обстоятелствата. Вероятно колибата щеше да подслони и него. После щеше да му мисли.

Маншон се запъти към нея. Но къде е вратата? Или нещо, през което се влиза вътре? Аха, ето! Между прътите му се мярна обикновена дръжка. Дръпна я и вратата се отвори. Влезе. Беше тъмно и Маншон се промъкна пипнешком. Гледай ти! Легло… Съвсем му е по мярка, меко и удобно! Как не им е било жал да оставят насред гората едно такова хубаво легло?

Само след миг Маншон беше удобно настанен.

Якичка се сгуши плътно до него, но Маншон дори не го забеляза. Вече хъркаше с все сила за първи път в живота си.