Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Jälle need naksitrallid, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от естонски
- Дора Янева-Медникарова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга първа
Приказна повест
Второ преработено издание
За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.
Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова
Художник: Веселин Праматаров
Редактор: Нина Иванова
Компютърен дизайн: София Делчева
Печат Полиграфичен комбинат „Д. Благоев 2“ ЕООД, София
Издателство „Дамян Яков“ София, 1997
Издание:
Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга втора
Приказна повест
Второ преработено издание
За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.
Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова
Художник: Веселин Праматаров
Редактор: Нина Иванова
Компютърен дизайн: София Делчева
Печат Абагар ЕООД, Велико Търново
Издателство „Дамян Яков“ София, 1998
История
- — Добавяне
Патилата на Маншон
Захапал Маншон, вълкът пристигна в леговището си, където с възторжено скимтене към него се втурнаха четири вълчета. Едва вълкът пусна Маншон, и начаса̀ се вдигна олелия. С радостно ръмжене вълчетата се нахвърлиха върху него. Търкаляха го, тичаха и си го подаваха като топка, раздърпаха го и кичури от маншона се разлетяха на всички страни. От време на време малките спираха, колкото Маншон да стъпи на крака. Но то биваше за миг и отново се нахвърляха върху него с ловна страст, за да подновят дивата си игра.
Ако не беше дебелата му дреха, Маншон наистина щеше да се прости с живота. За щастие маншонът се оказа сигурна защита, а слабите челюсти на вълчетата не можеха да го повредят сериозно. Но положението изглеждаше наистина отчайващо! От непрекъснатото търкаляне на Маншон му прилоша, чувстваше се съвсем слаб и на няколко пъти дори загуби съзнание.
Вълкът известно време любопитно наблюдаваше тази игра. После отиде при вълчетата и решително ги отстрани от Маншон. Какво облекчение! Маншон седна на земята и вдигна благодарен поглед към вълка. Но това трая само мигове. Вълкът приближи към Маншон и го избута от леговището…
Маншон остана зашеметен!
Нима вълкът му даваше знак, че може да си върви? И този див звяр му подаряваше свободата? Вълкът пак се приближи, сякаш недоволен, че Маншон се бави и още не е тръгнал. И тогава Маншон закрачи напред — в началото по-бавно, все още невярващ в късмета си, после ускори ход…
„И тъй — размисляше Маншон, — патилата ми комай свършиха! Само дано издържа, а и да не се заблудя из гората. Най-напред иде открия ручея, иде се поосвежа край него и после иде продължа по брега.“
С тези мисли Маншон се понесе напред. Приятелите му го очакват! И навярно се безпокоят за него!
Но съдбата не се оказа толкова благосклонна, колкото му се беше сторило. Маншон стигна до някаква полянка в гората, когато му хрумна да се обърне назад. И тогава разбули загадката! Какво ти спасение! Напротив!…
Онова, което Маншон видя зад гърба си, заличи всяка надежда. Вълците се прокрадваха след него — както старият, тъй и малките му. Следваха го неотлъчно като сенки. Продължаваха дивата си игра. Но дали беше само игра? Маншон си спомни думите на природоизследователите, дочути иззад храстите. Те казаха, че вълците тъкмо сега учат малките си да ловуват. И ето го техния урок! Онова, за което мечтаеха природоизследователите — да можеха да го зърнат отнякъде!
Времето за размисъл беше твърде кратко. Водени от стария вълк, малките се подредиха в опасен полукръг, а едно от тях изтича напред и отряза пътя на Маншон. Макар и уплашен до смърт, Маншон успя да отбележи в себе си, че всичко ставаше светкавично, безмълвно и много точно. Наистина природоизследователите трябваше да видят всичко това! Но засега Маншон беше единствен свидетел на зрелището, без надежда да се спаси. Жертвата, която вълците се канеха да разкъсат.
Маншон напълно се отчая.
„Край! — горчиво размисляше той. — Моят жизнен път ще свърши във вълчите челюсти. Но все пак искам да умра достойно!“
Какво обаче означава това — да умреш достойно?
„Аз съм поет — не секваха мислите на Маншон. — И нека си отида от света с нова песен! Няма значение, че само дървесата наоколо ще чуят моя глас. Никога не съм ламтял за шумна слава. А съчинявам ли поезия, преди да умра, то и смъртта ми ще бъде достойна!“
Той се вглъби в себе си. Времето сякаш спря. После прозвуча развълнуваният му глас:
Вълци край мене кръжат,
маншона ми ръфат грозно.
О, бедният аз, ще умра,
в сън ще потъна морен…
Маншон не успя да продължи. Вълчетата връхлетяха върху него и го събориха. Затъркаляха го, заблъскаха го като бесни. На няколко пъти Маншон усети зъбите им през дебелата си дреха. Може би това беше краят?
Но не! Все още не!
Старият вълк се намеси отново и отблъсна малките от Маншон. А самия него побутна с муцуна да тръгва назад към леговището.
В края на краищата какво означаваше това? Досети се — вълкът обучава малките да ловуват. Това щеше да продължи, докато Маншон дишаше. От него имаше полза, но само когато се движеше. Ето защо още не са го убили!
Старият вълк отново го побутна и волю-неволю Маншон пое обратно към леговището.
Сърцето му все пак откликна с радост! Жив е и може би нямаше да умре чак толкова скоро! Дано дочака нощта. А дотогава можеше да съчини още някой и друг куплет.
Не след дълго всичко се повтори. Стигнаха леговището, избутаха Маншон на пътечката, вълчетата пак се юрнаха да го преследват. Обкръжиха го и се нахвърлиха върху него. По-смели и по-дръзки, този път здравата го раздърпаха. Но Маншон не беше тъй уплашен. Живееше и имаше надеждата, че няма да умре тъкмо сега. Тази увереност му вдъхна сила и Маншон мъжествено устоя на набезите на малките.
Най-сетне старият вълк реши да прекъсне урока. Остави Маншон на милостта на вълчетата и току хлътна в гъстата гора. Маншон изтръпна, защото вълкът ръководеше урока и обуздаваше стръвта на малките. Но скоро се разбра, че нямаше причина да изпада в паника. Вълчетата го търкулнаха насам-натам, но това скоро им омръзна и го оставиха на мира.
Сега Маншон можеше да предприеме нещо за бягството си, но беше капнал от умора и дори не му мина през ум подобна мисъл. Просна се край вълчето леговище и остана там като странно рошаво кълбо.
Скоро вълкът се завърна, преметнал едно агне на гърба си. Малките се нахвърлиха върху храната. Настана нещо невиждано и нечувано и чак когато се натъпкаха до насита, вълчетата утихнаха.
Сумракът се сгъсти, нощта настъпи. Старият вълк пак се изгуби някъде. Маншон все тъй не се помръдваше и дори поспа малко. Призори се разбуди внезапно от странни гласове. Вирнали муцуни към небето, вълците жалобно и протяжно виеха.
Необичайни, много тъжни вопли, от които Маншон се просълзи.
„Нещастният аз! — окая се той. — Никога не съм понасял самотата. Но какво представлява тя в сравнение с тая вълча компания? Благословено време! Истински рай! Да не би пък да завия заедно с вълчето котило?“
И наистина не му трябваше много, за да завие от мъка. Зарони сълза след сълза. Заплака на глас. Беше толкова нещастен! Никога по-рано не беше изпитвал подобна непреодолима жалост към себе си.
Старият вълк се завърна от нощния си лов. Вълчетата се втурнаха да го посрещнат, но този път той не им донесе нищо. Малките трябваше да се научат да ловуват сами и вълкът отново вдигна Маншон на крака.
„Надявам се, че и този път вълкът няма да стигне твърде далеч — помисли си Маншон, докато се подчиняваше на подадения знак да тръгва. — Повторението е майка на знанието. Преди да започнат самостоятелен лов, малките трябва да са научили добре урока си.“
Маншон закрачи напред, а вълчетата го последваха дебнешком.