Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (37)

Спасени!

Мъхеста брада и Маншон дочуха лая на кученцето като в тежък сън.

— О, остави ни на смъртта, Якичка! — измърмори Мъхеста брада. — Нека поне умрем спокойно.

Но Якичка все така лаеше. При това съвсем дружелюбно — ще речеш, че смъртта е най-добрият му приятел!

Чукането се повтори. Този път настойчиво!

Маншон повдигна клепачи, изви очи към стъклото. Просто да не повярваш:

— Полуобувка!

В следващия момент Маншон вече седеше в леглото, а и Мъхеста брада до него! Няма грешка — самият той, техният Полуобувка! Зад стъклото на автомобила надничаше любимият приятел, по лицето му личаха и радост, и печал. Ох, скъпи, предани и завинаги наш приятелю! Колко навреме идваш!

Но за съжаление тримата можеха само да се гледат през нечупливото стъкло. Нито да си стиснат ръцете, нито дори да чуят гласовете си. За Полуобувка вратите и прозорците бяха също тъй здраво затворени. Той нищо не можеше да направи за спасението на приятелите си.

Що да сторят?

Маншон седна зад волана.

— Тикай! — развика се той към Полуобувка. — Здравата тикай, аз ще дам газ!

Полуобувка нищо не чу, но постепенно схвана за какво ставаше дума. Зиме в планината и най-тихият звук може да предизвика лавина, следователно нямаше как след викането на Маншон Полуобувка да не разбере за какво го молят!

Моторът изръмжа, Полуобувка и сам се сети какво да прави. Остави кошничката с плодовете на земята и изтича към предната част на автомобила. Удари едно рамо и — хайде, давай! Обаче…

Моторът зарева като луд, но автомобилът не се и помръдна от мястото си. Прегръдката на дървесните стволове беше по-силна от Полуобувка и мотора, взети заедно. Задните колела буксуваха, вдигна се облак прах. Напразно…

— Няма да стане — изпъшка Маншон и изключи мотора.

Но Полуобувка не се отказваше. Огледа се наоколо, донесе няколко камъка и ги напъха под задните колела. После викна на Маншон:

— Давай газ!

Опитаха още веднъж. Полуобувка напрягаше сили, Маншон изтръгна от мотора невъобразим вой.

— Давай по-здраво! — крещеше отвътре Маншон.

Мъхеста брада също не се стърпя:

— Давай, братко! Давай!

До Полуобувка не стигаше нито звук, но той и така разбираше какво да прави. Буташе с всички сили, пот изби по челото му. Голите пръсти на краката му заораха дълбоко в сухата земя. Костите му чак запращяха от нечовешко напрежение. И въпреки това — автомобилът не помръдваше. Дърветата не искаха да го пуснат.

— Нищо няма да стане — отчая се Маншон и угаси мотора.

Но на Мъхеста брада му хрумна друго:

— Бормашинката! Чуваш ли? Полуобувка може да я донесе!

Маншон се удари с длан по челото:

— Наистина! Нали той е отвън!

И засиял от надежда, Маншон пак извика на Полуобувка:

— Донеси бормашината! Тя е там… Където си я захвърлил.

Този път Полуобувка чу добре и се зачуди в себе си. Каква бормашина? Аха, спомни си! Когато правеше рицарската броня, дотолкова се беше увлякъл, че съвсем забрави да прибере инструмента. Недопустима небрежност, но сега тъкмо тя щеше да ги спаси!

— Ясно! — подвикна Полуобувка. — Ще бъде изпълнено!

И тръгна. Не може да се каже, че тичаше, но все пак бързаше, колкото му позволяваха силите. Скоро Маншон и Мъхеста брада го изгубиха от очи.

— Пак това непоносимо чакане! — тежко въздъхна Мъхеста брада.

Появата на Полуобувка ги зарадва, но ето че отново ги връхлетя непоносима жажда, която стопяваше силите им.

— Е, сега поне ще чакаме не смъртта, а своя мил приятел — опита се да се пошегува Маншон.

Полуобувка се беше завърнал при тях и това изпълваше сърцето на Маншон с много радост. И не само защото с него дойде надеждата за избавление! Не ги подведе той, техният Полуобувка! Дори и да го е имал за опасен храненик на вълците, какво от това? Маншон му прощаваше на драго сърце. Полуобувка е отново при тях — което е и най-важното!

— Да чакаш бездейно е просто непоносимо! — оплака се Мъхеста брада. — Ако стоим със скръстени ръце, времето ще ни се стори безкрайно!

— Прав си! — съгласи се Маншон. — Но какво бихме могли да вършим сега?

Той огледа автофургона. При катастрофата всичко се беше обърнало наопаки. Дали да не подредят сега? Не, това можеше и да почака! Още не се знае какво ще стане… Но… Но той самият? Извинете моля, но наистина приличаше на дрипльо! Маншонът му — раздран от дивите набези на вълчетата, опърлен на няколко места! С такъв маншон никой уважаващ себе си шофьор не би дори седнал зад волана. А и правилата за движение изискват от водача да бъде прилично облечен. И най-важното — нито един смелчага не би останал в компанията на приятелите си в подобен вид.

Не след дълго Мъхеста брада и Маншон вече усърдно шиеха кожухчето — Маншон отпред, а Мъхеста брада на гърба. Колкото повече напредваше работата им, толкова повече се отдалечаваха тревожните мисли и опасенията.

Най-после Маншон остана доволен от външния си вид. Само отпред на коремчето му остана да зее кръгла дупка, през която прозираше нежната му плът.

— Е, нищо! — примири се Маншон. — Сега се чувствам добре, а тази дупчица е без значение. Честна дума, дори е по-добре! Идва ми хладинка!

Но Мъхеста брада се засмя щастливо.

— Не се безпокой! — каза той и измъкна от джоба си онова парченце, което Якичка бе намерил в гората близо до леговището на вълците. — Ей сега ще зашием, където трябва!

И той се зае да шие.

Внезапен трясък прогърмя над главите им.

Маншон и Мъхеста брада се спогледаха. Трясъкът се повтори и те двамата се втурнаха към задната врата да видят какво става.

Полуобувка! Беше се завърнал, докато те се залисваха с кърпенето на маншона.

Аха, ето какво ставаше! Полуобувка беше пъхнал бормашинката в бравата на задната врата и сега работеше усърдно. И ето, бравата поддаде, вратата се отвори.

Свободни са! Спасени!

— Ура-а-а! — извика Мъхеста брада, докато скачаше навън, следван по петите от Маншон.

Но Якичка изпревари и двамата, пръв се завъртя около Полуобувка да го поздрави. А той, засиял от радост и все пак някак гузен, остави бормашинката и вдигна кошничката от земята.

— Моля! — протегна ръка Полуобувка към приятелите си, за да ги покани да си вземат боровинки. — Опитайте! Блатни боровинки, ако се не лъжа!

Мъхеста брада и Маншон се нахвърлиха на плодовете. Сочни и особено вкусни, те утолиха жаждата и заситиха глада им. Наистина чудесни боровинки!

— Защото не са расли в брада — щастливо се пошегува Полуобувка. — Но какъв аромат! Невероятен вкус!

Кошничката вече беше празна и Мъхеста брада отбеляза:

— Струва си да живееш, пък, макар и само заради тия боровинки. Мисля да се заема с изкуствено напояване, за да отглеждам в брадата си и от този вид.

— Превъзходна идея! — обади се и Маншон, като обърса с опакото на дланта си полепналия по устните му сладък сок.

— Откъде намери тия боровинки, Полуобувка?

Настроението на Полуобувка видимо помръкна. Все пак трябваше да се изяснят някои неща… Маншон и каквото там имаше около него!… Уплаши се, после се запиля сам из гората! Трябваше да се обяснят, и то още сега! Чисти сметки — добри приятели! Но Полуобувка се притесняваше.

— Тези боровинки — подхвана той, — набрах ги в блатото… откъде другаде… Боровинките обичат влажните места, нали ти тъй разправяше, Мъхеста брада?

Мъхеста брада не се обади. Една тъмна мисъл блуждаеше в съзнанието му. Полуобувка стигнал чак до блатото! Няма нищо за чудене, объркал е пътя. Човешко е да се греши, както се казва. Но се е върнал назад, защото не е могъл да продължи сам! И значи от страх…

— Набрах ги за вас — мънкаше Полуобувка. — Ядох до пръсване и тогава…

Маншон също се почувства неудобно. Спомни си как и защо Полуобувка си беше тръгнал от тях. Но нали сега си е тук? Спаси живота им! Който мисли за стари глупости, очите му да изтекат ей така!

— Боровинките ми харесаха, имат чудесен вкус — обади се Маншон, колкото само да рече нещо.

— Да — побърза да се съгласи Полуобувка. — Дума да няма!

Но Мъхеста брада все тъй мълчеше. Боровинките, та боровинките! Виж ги ти, намерили се на приказка!

— Мисля си, че за блатните боровинки е най-добре да си растат в гората — разсъждаваше на глас Полуобувка. — Те украсяват не само трапезата ни. С разкошния си жълт цвят те са като бисери насред гората. И няма да сгреша, ако…

— И тъй като не грешиш — прекъсна го Мъхеста брада, — реши, че Маншон е хранениче на вълците!

Най-важното беше издумано!

— Така си помислих — призна си Полуобувка и се обърна към Маншон: — Природоизследователите твърдяха, че си раснал с вълците!

Бузите на Маншон пламнаха от притеснение.

Мъхеста брада отговори вместо него:

— Наличните фотодокументи напълно отричат това твърдение!

— Тъй ли? — изненадано вдигна вежди Полуобувка. — Съжалявам, че се подведох…

Сега вече и Мъхеста брада нямаше за какво да се заяжда.