Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (31)

Отново на земята

Лек ветрец разлюля клоните на дърветата.

— Зле се подредихме — обади се Мъхеста брада.

— Да си попеем, за да ни олекне — подхвърли Полуобувка и затананика: — Лю-лю, лю-лю!…

Но на Мъхеста брада не му беше до шеги.

— Образно казано, песента ни е изпята — изпъшка той.

— Ако ще говорим в образи, хубава картинка сме сега — подкачи го Полуобувка. — Да има кой да я обърне, няма да висим с главата надолу.

Мъхеста брада не отвърна и на тази закачка, след което Полуобувка пак се обади:

— Не ми харесва картинката с вълците!

Сега и Мъхеста брада изви очи към тях. Какво чакаха още? Дали не замисляха нещо? Не искаха да се признаят за победени! Нали изтърваха плячката, която уж беше тъй достъпна. Очевидно вълците не искаха да се примирят с обстоятелството, че двамата с Полуобувка изпод носа им се озоваха горе по дърветата, а не между зъбите им.

И какво ли замисляха?

Скоро всичко се изясни.

Вълчицата с двете вълчета се промъкна под елата, на която висеше Мъхеста брада, а вълкът поведе другите две към Полуобувка.

И стана една…

Вълчицата се засили, подскочи със зинала паст и едва не докопа брадата на Мъхеста брада.

— Страшен скок! — уплаши се Мъхеста брада.

— Увий брадата си — посъветва го Полуобувка. — Щракне ли зъбите си в нея, ще те смъкне от дървото.

Мъхеста брада уви брадата около врата си.

— Сега и шал си имаш — намери кога да се шегува Полуобувка. — Няма да се простудиш от вятъра.

Вълчетата последваха примера на майка си. За щастие техните скокове далеч не можеха да се мерят с нейните. После вълчицата пак се метна нагоре. Дявол да го вземе! Мъхеста брада благодари в себе си на Полуобувка за съвета му. Иначе този горски демон наистина щеше да го смъкне от дървото.

— Излиза, че отново сме свидетели на уроци по ловуване — обади се Мъхеста брада с разтреперан глас. — Вълците учат малките си да скачат нависоко.

— Това по-скоро е спортно състезание — разсъди Полуобувка. — А наградата сме ние с теб!

Но в същия миг гласът му секна, защото и под неговата ела настъпи раздвижване. Вълкът сякаш накара малките си да внимават. После се засили и скочи нагоре.

Горещият дъх на звяра опали лицето на Полуобувка. Малко не му достигна да го сграбчи. Ако искаше, можеше да го близне с език.

— Сантиметри го делят от мен! — изписка Полуобувка. — Лошо ни се пише!

Заподскачаха и вълчетата, но те не бяха опасни. Страшно им беше да помислят за новия скок на вълка.

— Залюлей се по-силно! — на свой ред и Мъхеста брада посъветва Полуобувка. — Подвижната цел се улучва по-трудно.

Полуобувка размаха ръце и се залюля като махало.

Вълкът подскочи. Беше силно раздразнен, както се разбра. И в този скок вложи цялата си вълча стръв и дива сила.

Полуобувка изпищя от ужас! Муцуната на вълка се мерна пред лицето му. Изглеждаше тъй, сякаш в следващия миг ще впие зъби в гърлото му. Но махалото се люлееше — Полуобувка се отдалечи от вълка, а той вече падаше надолу.

Вълкът с трясък се стовари на пътеката.

— Спасен съм! — извика Полуобувка.

— Но докога? — усъмни се Мъхеста брада.

Сега идваше неговият ред. Майката и вълчетата, съвзели се след първия си неуспех, вече виреха муцуни към Мъхеста брада и се готвеха за следващия си опит.

Но какво чакаха? Да скачат най-после!

Вълчицата се бавеше. Застана нащрек. Мъхеста брада съвсем не я интересуваше.

Вълкът също наостри уши.

— Надушват нещо — обади се Полуобувка.

Малките също се спотаиха, не смееха да шавнат.

— Какво ли се е случило? — оживи се Мъхеста брада.

И по-точно — зло или добро за вълците?

В следващия миг зверовете изчезнаха. Както възрастните, тъй и малките. Изгубиха се в гората. Колкото да примигнеш с очи — и сякаш никога не ги е имало.

Пръв се обади Полуобувка:

— Чуват се гласове!

Двамата с Мъхеста брада се ослушаха. Наистина гласове. Човешки говор… Шум от счупено клонче… Отново гласове… Стъпки… И ето че се показаха двама души. Как няма да избягат вълците?

Хората бяха още далече, но Полуобувка ги видя от своята ела. И веднага предположи най-лошото.

— Това са онези — прошепна уплашено той. — Дето си приказваха за сурово месо.

Когато срещна природоизследователите в гората, Полуобувка не успя да ги разгледа добре в сумрака. Два неясни силуета между стволовете на дърветата — и толкова. Но разговора им чу. Да, все по-уверен е! Същите гласове, добре ги помнеше! И колкото повече приближаваха сега, толкова по-сигурен беше Полуобувка. Да, съвсем същите хора!

— Тук нейде заложихме капаните — дочу се по-плътният глас.

— Ако не греша, две-три крачки по-нататък — обади се другият, с по-мекия гласец.

Полуобувка притвори очи — те бяха!

Природоизследователите се вдигнаха от сън още по изгрев-слънце, и то не защото Маншон ги разбуди с вълчия си вой, ами просто така, от само себе си. Сънят им се оказа кратък, но затова пък бяха преизпълнени с енергия и готовност за труд. С удоволствие биха се заели с Маншон, но раницата все тъй стоеше до угасналия огън и те засега решиха да го оставят да си поспи. Завръщането в човешкото общество навярно му струваше много. Нека си почива, додето се разбуди сам. По-добре те да нагледат капаните за зайци. И се отправиха на път. Кученцето също не се виждаше никакво, но природоизследователите решиха, че за закуска ще се появи отнейде. Бяха в приповдигнато настроение. Дали нещо се е хванало в капаните? Бързаха по пътя и скоро стигнаха там, където трябваше.

— Я гледай! — провикна се плешивият. — И на двете ели виси по нещо!

Но в следващия момент се почувстваха разочаровани.

— Това не са зайци! — промърмори плешивият и за всеки случай се зае да трие очилата си. — Ти какво виждаш там?

Брадатият вече триеше очи, защото си нямаше очила.

— Някой се е пошегувал с нас! — провикна се накрая той. — Вместо зайци в капаните са се уловили кукли.

— Но те се движат — усъмни се плешивият.

— Ами, просто се премятат — отвърна брадатият. — Но може и да се движат, ако са с батерии.

Природоизследователите застанаха под самите ели. Плешивият съгледа колана си. В големия си страх Мъхеста брада го беше изтървал на пътеката. Плешивият го грабна зарадван, препаса се с него и закопча якето си.

— Чудесно! Но аз съвсем не го изгубих тук!

Откъм клоните горе се дочу гласът на Мъхеста брада:

— Намерих колана ви в гората, близо до леговището на вълците.

Природоизследователите останаха като гръмнати. Истинска човешка реч!

— Помогнете ни най-после! — не твърде любезно се обади и Полуобувка. — Какво чакате?

— Но те говорят — доверително изшептя плешивият. — Това не са кукли, ами истински…

Не успя да продължи.

— Е? — искаше да чуе по-нататък брадатият. — В края на краищата какви според теб са тия тук?

Плешивият не отговори. Пък и какво ли би могъл да каже?

— Вероятно имат монтирани магнитофонни ленти — упорито настояваше на своето брадатият, макар и сам да не вярваше особено, че може да има подобни кукли.

— Кръвта ми слезе в главата — оплака се Полуобувка. — Ще припаднем, нима не се досещате?

— Сигурно имат и изкуствено кръвообращение — обади се плешивият. — Нали сме в двадесети век!

Брадатият остави тази забележка без коментар.

— Да ги смъкваме! — усмихна се накриво той.

Като наведе клоните на елата, брадатият внимателно освободи Полуобувка от примката. Плешивият стори същото с Мъхеста брада. След няколко мига и двамата бяха на земята.

— Бъди благословена, майко Земя! — възторжено възкликна Полуобувка. — Колко е приятно отново да те чувстваме под нозете си!

В същия миг му причерня, той разпери ръце и се строполи на пътеката.

— Не се и помръдва — обърка се плешивият.

— Трябва да се навие с ключе — побърза да обясни брадатият. — Стига да не се е скъсала пружината.

— Но той просто припадна — обади се Мъхеста брада. — Такива страхотии преживяхме! Ако само знаехте…

Но не можа да продължи. Мъхеста брада също падна в безсъзнание до Полуобувка.

— Ами сега? — Брадатият безпомощно се взря в плешивия. — Би ли ми казал откъде ще вземем ключе, за да ги навием?