Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (16)

План за освобождаване

Щом пристигнаха в болницата, Маншон и Полуобувка вързаха Якичка за един електрически стълб. Можеше и да не го правят — Якичка и без друго щеше да ги дочака. Но Маншон не искаше минувачите да го вземат за бездомен пес, затова и настоя кученцето да остане вързано.

— Надявам се днес Волдемар да е по-добре — отбеляза Маншон.

— Дано! — отвърна Полуобувка. — Но не бива да се забравя, че когато човек започне да оздравява, бърза да се вдигне на крака и става нетърпелив.

Влязоха в болницата, минаха край гардеробната и побързаха по коридора към стаята на Волдемар.

Насреща им се зададе сестра Кирсипуу със спринцовка и ампули в ръка. Миналия път не им обърна никакво внимание, но сега лицето й грейна в широка усмивка.

— Здравейте, дребосъчета! — поспря се при тях тя. — Идвате пак при чичо Волдемар, а?

Смелчагите се спряха и учтиво й се поклониха.

— Точно така! — потвърди Полуобувка.

А Маншон запита:

— Как е той сега?

— Трудно е да се каже — приветливо ги осведоми сестрата. — Стене както и преди, страх да те побие. Но иначе не му липсва апетит, температурата също поспадна. Оправя се лека-полека.

— Неспокоен ли е? — полюбопитства Полуобувка.

— О, да! — отвърна сестра Кирсипуу. — Страшно неспокоен!

— Добър признак! — кимна Полуобувка.

Сестрата продължи:

— Право да ви кажа, в чудо съм се видяла с него. Просто не ми оставя време за другите болни. Днес например ми е звънял поне десет пъти. И представете си само, да ме пита дали ще дойдете следобед.

— Ние ли? — зачуди се Маншон.

— Ами да! — усмихна се сестрата. — Каза ми още, че освен вас той си няма никого на света.

Тя тръгна, но сякаш си припомни нещо, обърна се към тях и попита:

— Вие бяхте смелчагите, нали?

— Да — потвърдиха Маншон и Полуобувка.

— Значи не съм се излъгала — успокои се сестрата. — Четох за вас из вестниците. Но разрешете ми да попитам — къде е третият ви приятел?

Естествено Маншон и Полуобувка не допускаха, че сестра Кирсипуу прекрасно е осведомена за съдбата на Мъхеста брада.

— Отвлякоха го — отвърна Полуобувка.

— Отвлекли са го? — изуми се сестрата. — Боже мой!

Този път беше напълно искрена. Приятелката й не обясни откъде и как се беше сдобила с дребосъчето си. Любопитството на сестра Кирсипуу се разпали:

— И как се случи това?

— Просто откраднаха нашия приятел — каза Маншон. — Но повече подробности засега не знаем.

— И представете си — намеси се Полуобувка, — крадецът е жена. Открихме адреса й: булевард „Свобода“, номер девет. Тъкмо там се намира Мъхеста брада, в плен!

— В плен ли? — недоумяваше сестра Кирсипуу.

— Точно така! — потвърди и Маншон. — Ако зависеше от него, Мъхеста брада нито за миг не би останал там. Ние добре го познаваме.

— Само че… — повиши тон Полуобувка. — Да се надяваме, че ние няма да оставим това така.

Лицето на сестра Кирсипуу се напрегна от любопитство.

— Наистина ли?

— Ще го освободим! — заяви Маншон.

Полуобувка добави:

— Ще се посъветваме с Волдемар как точно да го направим.

— О-о! — отвърна сестра Кирсипуу. — Интересно, много интересно! Надявам се, че чичо Волдемар ще ви даде добър съвет.

Тя неочаквано се разбърза.

— Трябва да вървя — мило им се усмихна сестра Кирсипуу. — Чакат ме!

И си тръгна, макар никой да не я чакаше. Побърза да телефонира на приятелката си.

— Извинете, че ви безпокоя — подхвана тя, щом отсреща вдигнаха слушалката. — Но в града се носят неприятни слухове. Казват, че вие сте отвлекли дребосъчето и сега насила го държите в плен! Просто е невероятно какво могат да измислят хората!

— Наистина! — съгласи се дамата отсреща. — Но кой ги дрънка тия?

И когато сестра Кирсипуу подробно й разказа за срещата си с Маншон и Полуобувка, тя отвърна с горчивина:

— Надявам се, че вие, сестра Кирсипуу, не вярвате на подобни измишльотини! Намерих дребосъчето заспало на голата земя в една кучешка колибка. Отвличане ли е това, че го настаних в дома си. Как може да е в плен, когато аз като родна майка се грижа за него, храня го, обичам го!

— Не го вземайте присърце — посъветва я сестра Кирсипуу. — Празни приказки! Но иначе бъдеше нащрек. Те кроят план за освобождение! Ако науча нещо, ще ви позвъня веднага.

— Благодаря ви! — трогна се дамата. — Цялата вечер ще си бъда у дома.

В това време Маншон и Полуобувка бяха пред вратата на Волдемар. Дочуха познатите стонове, които секнаха начаса̀, щом се почука.

— Моля! — високо се обади Волдемар.

А когато смелчагите прекрачиха прага, той викна с весел глас:

— Най-после! Чакам ви от ранни зори!

Маншон му подаде букет цветя, а Полуобувка сложи на нощното шкафче кутия шоколадови бонбони. Този път и двамата бяха единодушни, че при болен не се отива с празни ръце. Волдемар нескрито се радваше, отвори кутията и им я поднесе да се почерпят.

— Хапнете си! — подкани ги той. — Не се притеснявайте!

Но те никак не се притесняваха. Маншон посегна за един бонбон, а Полуобувка си взе цели седем!

— Оздравяваш ли? — попита Маншон.

Волдемар сърдито изръмжа:

— Добре съм! Но тия тук са решили да ме държат в болницата до свършека на света. Всяка нощ сънувам слона си. Без него не мога да живея. Останах без душа, както се казва. Мъката се понася по-тежко от физическото страдание. Но вие едва ли ги разбирате тия неща.

— Защо да не ги разбираме? — не се съгласи Полуобувка.

Маншон добави:

— Нас също ни разделиха от любимия приятел!

— Така ли? — вдигна вежди Волдемар. — Значи и с вас е същото, както с мен!

Маншон и Полуобувка заразказваха. И всичко от игла до конец. Как дамата ги посети в хотела, после Мъхеста брада изчезна, а те го откриха в парка вързан на верижка като кученце и проследиха къде живее оная жена.

— Той сега е там — обобщи Полуобувка. — Напъхан в чанта, виси от един прозорец на третия етаж.

Волдемар изслуша цялата история с интерес и искрено съчувствие.

— Разбира се, то тия жени… — изпъшка той. — Цял живот съм се държал далеч от тях и явно добре съм правил. Нищо добро не може да се очаква от тях. Но така е било и тъй ще си остане!

Вратата на стаята тихичко се открехна и при тях се вмъкна сестра Кирсипуу. Беше дочула последните думи на Волдемар.

— Вие какво одумвате нежния пол? — вдигна пръст към Волдемар тя. — А кой ще се грижи за вас, ако не са жените? В болницата например? Такива като мен!

Волдемар не й възрази просто от учтивост, но по израза на лицето му можеше да се разбере, че няма особено високо мнение за грижите й.

Маншон и Полуобувка забелязаха, че всъщност сестрата нямаше никаква работа тук. А и Волдемар не беше й звънял, за да я повика.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — внимателно подпита сестра Кирсипуу и в същия момент забеляза цветята, които беше донесъл Маншон. — Ето на, виждате ли, че не можете без жените? Ах, тези мъже! Цветята се слагат във вода.

— Да, разбира се — избоботи Маншон и се огледа за ваза.

Но сестрата вече държеше вазата, пусна крана на чешмата и натопи цветята. После оправи възглавницата на Волдемар и любезно заръча:

— Ако има нещо, позвънете!

Когато вратата се затвори след нея, Волдемар промърмори под нос:

— Дотегнала ми е със своите грижи! Понякога имам чувството, че си играе с мен като с кукла.

— Не бих се учудил ни най-малко, ако и Мъхеста брада е в същото положение — побърза да добави Маншон.

— Предполагам — кимна Волдемар. — Този ваш приятел навярно има невероятна брада, така ли е? А тъкмо на такива налитат разните му там дамички. Като работник в зоопарка мога да твърдя, че колкото по-рошаво е едно същество, толкова повече възхищение буди у жените. В зоопарка може да ги видите как се трупат край клетките на всичко космато! По очите им личи как изгарят от желание да докопат нещичко и да го мачкат, да го мачкат… Но казвам ви аз, приятелчета, животните не са никакви играчки!

— Правилно! — съгласи се Полуобувка. — Мъхеста брада не е животинче, наистина, обаче…

Волдемар го прекъсна:

— И все пак е живо същество, нали? А никое живо същество не бива да се превръща в играчка! То трябва да бъде уважавано така, както се прекланяме пред самия живот.

Волдемар се замисли дълбоко. Между веждите му се открои широка бръчка. Маншон и Полуобувка нямаха понятие какво толкова има да размисля, но той изглеждаше тъй съсредоточен, че те не смееха да шавнат, нито пък да го безпокоят с въпроси.

Най-после лицето на Волдемар се разведри.

— Ще смъкнем вашия Мъхеста брада от високия прозорец! С хобот!

— С хобот ли? — смая се Маншон.

— С какъв хобот? — недоумяваше Полуобувка.

— С хобот на слон, естествено! — обясни Волдемар. — С какъв друг хобот?

— Боже Господи! — дочу се нечие възклицание откъм вратата.

Тримата се обърнаха натам. Сестра Кирсипуу безшумно се беше вмъкнала при тях без дори да я забележат.

— Боже Господи! — повтори тя. — Какъв смел и находчив план! Наистина ли смятате, че слонът ще успее да спаси Мъхеста брада?

Волдемар се умълча. Метна към сестра Кирсипуу недоверчив поглед.

— Вземете си един бонбон, моля! — покани я накрая той.

Сестра Кирсипуу взе един бонбон.

— Хайде още един — пак я покани Волдемар.

Нямаше как, трябваше да се преструва на любезен. Сестрата узна за техния план и сега не биваше да я дразнят. Иначе всичко можеше да се провали.

— Благодаря! — усмихна се сестра Кирсипуу и лапна още един бонбон. — Днес сте много мил!

— Надявам се да ми отвърнете със същото — кимна й Волдемар.

— Моля ви! — засмя се сестрата.

Отново оправи възглавницата му и се измъкна също тъй неусетно, както беше дошла при тях.

Едва дочакал да си излезе, Волдемар се надигна и стана от леглото. Закрачи напред-назад, после спря и произнесе твърдо и решително.

— Ще освободим Мъхеста брада още тази нощ! Ще се намерят сили у мен, независимо че ребрата ми са счупени.