Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (27)

Скитанията на Полуобувка

Полуобувка постепенно идваше в съзнание. Но беше тъй объркан, че в началото нищо не разбра. Всички кости го боляха. Обкръжаваха го тъмнина и мълчание. Къде се намираше наистина?

Достраша го. Опита се да седне, но чукна в нещо главата си. Когато се поразмърда още, ламарината затрещя. Какво е това? И току си спомни… Маншон… Вълците… Шеметното търкаляне… Разбира се, гюмът за мляко трещеше сега, при това без да се търкаля.

Полуобувка се спотаи, преди да измъкне главата си навън. Вслуша се внимателно. Пълен горски покой. Отметна капака на гюма и се огледа. Тишина. Недалече между стволовете на дърветата се мяркаше познатата полянка, където се срещнаха с Маншон. Нямаше нищо, което да се набива в очи.

И сега какво? Полуобувка неволно отправи поглед към гигантската ела. Високо горе сред клоните се забелязваше нещо, подобно на разхвърляно паче гнездо. Мъхеста брада! Какво би било, ако сега свърне назад към това дърво и се посъветва с Мъхеста брада? Изкушението беше много силно, но Полуобувка съумя да го потисне. Не биваше да се губи време, защото скоро щеше да се мръкне. Слънцето клонеше към залез. А паднеше ли нощта, нямаше надежда отново да се намерят с Маншон.

Така положението беше горе-долу преценено. Полуобувка се пооправи с ризницата и тръгна на път. Но мъжеството му секна внезапно. Накъде да се отправи? Надяваше се, че Мъхеста брада все още го държи под око, и съзнанието за това му вдъхна нови сили. Щом имаш приятел, който с трепет те следи, дори и към вълци да тръгнеш, пак ти е приятно!

Скоро Полуобувка стигна до горската полянка. Ето откъде започна всичко — Якичка хукна натам, откъдето скоро изникна и Маншон. Къде ли е кученцето сега? Волю-неволю засега Полуобувка трябваше да мине без водач.

Много добре помнеше мястото между храстите, откъдето изскочи Маншон. Запъти се натам. Ще мине през полянката и ще хлътне в горските дебри. Напред и само напред! Да побърза, особено сега, след като Мъхеста брада го е изгубил от очи. Полуобувка събра цялата си смелост, за да продължи.

Но къде са вълците? Ами ако се появят ей сега насреща му? По-добре да не мисли! Цялата му надежда беше в ризницата! Чудесен метален костюм! Ползата беше още по-голяма, защото тя го предпазваше и от острите клонки из гората.

Внезапно Полуобувка спря. Стъпки!

Вслуша се внимателно и много скоро осъзна, че по горската пътека тропаха четири крака. Твърде тромав вървеж и Полуобувка заключи, че така в гората се движат единствено хората. Четири крака — следователно насам идваха двама души!

Дали да не ги помоли за помощ? Но хората са различни. Има добри, има и лоши. А злият, дето се казва, е истински вълк за другите! Що да стори? Не можеше да съобрази. Макар да си беше имал вече работа с горските зверове.

В този момент един от двамата рече:

— Трябва ни сурово месо! Който е раснал сред вълци, не познава друга храна.

Полуобувка наостри уши. Сурово месо? Ужас! Що за хора са тия тук? Израснали сред вълци! Побиха го студени тръпки. А той току-що се канеше да ги моли за помощ. Какво безумие!

— За съжаление нямаме оръжие — оплака се единият.

— Все ще измислим нещо — успокои го другарят му.

„Естествено — разсъди в себе си Полуобувка. — Израснали сред вълците! Безброй пъти са виждали как те разкъсват със зъби и нокти нещастните жертви. Едва ли би ги трогнала невинно пролятата кръв!“

Откъде можеше Полуобувка да знае, че става дума тъкмо за Маншон. Той, горкият, сега се свиваше в раницата, която единият от мъжете носеше на гръб. Още по-малко би се досетил, че отраснал сред вълците е самият Маншон, както смятаха ония двамата. Чудно ли е тогава, че Полуобувка възприе чутото посвоему. Спотаи се в храстите и остана неподвижен, докато хората се изгубиха далече напред. Осмели се да продължи едва когато не чуваше нито говора, нито стъпките им.

Щом излезе на пътечката, Полуобувка осъзна, че вече не изпитва онзи панически страх от вълците, който го терзаеше до неотдавна. Вълците наистина са хищници и се хранят с живо месо, но природата им диктува това. Докато ония двамата са от по-опасните вълци — на два крака!

Сега, когато страхът отстъпи пред здравия разум, Полуобувка се огледа внимателно. И добре направи. Вече стъпваше през оглозгани кости, които се търкаляха наоколо.

Полуобувка се спря.

Кости и пак кости! От най-различни животни. Изпотъпкана трева. А тук-там и кичури козина…

Намираше се в самото леговище на вълците. Личаха местата, където те се бяха излежавали. Значи тук именно живееха те, цялото им зло котило! Просто не е за вярване, че все пак успя да открие леговището им. Избраната напосоки цел се оказа достигната. Трябва да е голям късметлия! И къде се бяха дянали вълците? Ами Маншон? И него го няма тук! Да не би?… Тия кости наоколо?… Но не! Не бива да се предполага най-лошото!

Може би вълците са напуснали леговището си, уплашени от нещо. Отмъкнали са и Маншон! Навярно са побягнали от ония двамата, кръвожадните, дето току-що минаха оттук! Какво можеше да предприеме сега? Да тръгне да търси Маншон и вълците ли? Из тая неизбродна гора? Безнадеждна работа! По-добре да остане наблизо край леговището и да чака. Все нещо ще се случи. А че наистина ще стане тъкмо така, Полуобувка изобщо не се съмняваше. Събитията се редяха едно след друго. Полуобувка вече трудно можеше да си представи своя живот без неочаквани и все по-изненадващи случки.

Не се наложи да чака дълго. Или по-точно, нямаше защо да чака. Още преди да бе открил място за засада, стана тя, каквато стана!

Полуобувка по-скоро почувства, отколкото чу, как някой се промъква насам! Просто усещане за надигаща се опасност. Полуобувка мигом скри ръцете си и се сви в гюма. Само очите му останаха да шарят наоколо, за да разбере откъде точно идва опасността.

Леко шумолене…

Какво е това? Вятърът? Или само му се е счуло? Не знаеше какво да мисли, но остана нащрек.

Едва доловимият шум се повтори. Този път Полуобувка разбра — някой наистина се промъкваше насам. Тихомълком, като дебнещ звяр.

И наистина беше звяр. Вълкът! Показа се целият!

Кого ли дебнеше? Кого другиго освен него — Полуобувка!

Той с радост би се изправил на крака, за да хукне през гората, но засега все още надничаше през открехнатия капак.

Беше озадачен. Струваше му се, че тъкмо този вълк не беше с другите на полянката. Всъщност вълците доста си приличат и трудно може да се прави разлика между тях. Но колкото и да са уж еднакви, винаги може да се долови някоя особеност, която ги отличава един от друг. Сега Полуобувка не се съмняваше, че вълкът пред него е различен от ония, които видя с Маншон. Навярно беше онзи, който го отвлече, за да учи малките си на ловното изкуство. Той ще да е!

Изглеждаше грамаден. И свиреп! Във всеки случай доста опасен на вид! Полуобувка разбра това от пръв поглед, личеше по очите на звяра, които горяха със зли пламъчета. Вероятно е бащата на вълчетата. Бил е на лов. Сега се завръщаше в леговището, но тук ги няма нито малките, нито майка им — вълчицата! Вместо тях — някакво човече в броня! Полуобувка почувства, че гневът на вълка ще се стовари върху него. Един нагъл натрапник! Какво му струваше да реши, че именно Полуобувка е прокудил семейството му. Съвсем естествено е да направи подобен извод. Полуобувка — този зъл разбойник, настанил се завинаги в леговището му!

Вълкът стоеше като прикован на двадесетина крачки. Нищо и никакво разстояние! Три-четири мълниеносни скока — и… край! Мигновения! Полуобувка навреме съобрази опасността и скри главата си в гюма. Сви се на топка и тракна капака. Беше толкова тясно, че дори пръстите на краката си не можеше да помръдне.

Вълкът пристъпи към него.

Не, съвсем не се нахвърли, както всъщност очакваше Полуобувка. Напротив! Приближи се предпазливо и спря до самия гюм. Полуобувка чуваше шумното дишане на звяра.

Вълкът вдигна лапа и бутна гюма на една страна.

Полуобувка с ужас очакваше да започне отново онова диво търкаляне през камъни и сухи пънове, което вероятно щеше да продължи, докато вълците най-после го измъкнат навън. Но не се случи нищо подобно. Вълкът остана наблизо. Дебнеше — Полуобувка усещаше присъствието му. Вълкът очакваше нещо. Какво беше то?

Да чака каквото си ще! Полуобувка реши да става вече. И в същия момент осъзна — невъзможно е! Бронята сега го пазеше. Но щом се покаже навън… Навярно именно това и очакваше вълкът!

И остана свит на кълбо. Колко време можеше да издържи? Едно денонощие? Или две? Гладът и жаждата ще свършат своето тъмно дело, нямаше никакво съмнение! Ако все пак вълкът изгубеше търпение, Полуобувка би могъл да излезе победител в съревнованието. Но така или иначе, бронята се превърна в капан за него!

Нямаше повече сили да обмисля положението. Притвори очи, обзет от пълно отчаяние!