Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (39)

Битката за Източното пристанище

Скромността и благоразумието карат Цезар да твърди, че независимо от опасната ситуация в Александрия, той остава в града, понеже насрещните ветрове няма да му позволят да излезе в открито море. Наистина каква друга причина можеше да посочи той — държавникът, консулът и диктаторът, владетелят на Рим? Немислимо беше да заяви в мемоарите си без всякакви заобикалки:

— Останах заради Клеопатра. Защото, ако заминех, тя щеше да бъде изложена на смъртна опасност. Затова се опълчих срещу войските на Ахил, макар да беше ясно, че ще смаже шепата наши войници при първия удар. Заради нея също занемарих работите на Републиката, макар враговете ми отново да събираха сили и да започваха борба в различни провинции.

Независимо от толкова благоразумната въздържаност на Цезар обаче истинската причина за Александрийската война беше известна на всички. Онова, което вождът срамежливо премълчаваше, допълват различни наблюдатели, защото техните свидетелства преминават през вековете благодарение на книгите на Касий Дион и Плутарх. Те пренасят през времето дори малки, но не маловажни подробности. А именно, преди всичко факта, че Цезар имаше сълзи в очите си, когато видя главата на Помпей. Всъщност, мъжествен жест е самият Цезар да премълчи как е реагирал при вида на тази покъртителна картина. Обаче той отбелязва доста бегло въпроса за пратениците при Ахил, вероятно поради неудобство. Той съобщава например, с цел да настрои египтяните, че Ахил заповядал да убият пратениците на място и дори не ги изслушал защо са дошли. Това би била направо изумителна постъпка. Затова Касий Дион, сигурно правдоподобно, представя драматичното събитие: Ахил веднага прозря плана на Цезар; свика войнишки сбор и там извърши покушението над живота на пратениците — косвено, чрез своите хора, които той подстрекаваше; искаше по-тясно да ги обвърже с това престъпление.

Как се развиха събитията след влизането на войските на Ахил в Александрия? Тук отново би трябвало да дадем думата на самия Цезар. Защото именно той, независимо от всички забележки, е най-интересния и най-прекия източник:

Ахил, уверен в преимуществото на своите войски, гледаше с пренебрежение на шепата мои войници. Завзе цяла Александрия освен заетия от мен квартал. Първият му порив беше да се вмъкне в нашата квартира, но разположените по улиците кохорти отблъснаха удара. По същото време се водеха сражения в пристанището; тази битка продължи много дълго. И така, на много улици едновременно се водеха сражения с много разтегнати сили, а неприятелят, придвижвайки се като огромен валяк, се опитваше да завладее военните кораби. Всред тях бяха петдесетте изпратени преди това на Помпей; след битката при Фарсала те се върнаха у дома — все триреми и пентареми, оборудвани и снабдени с всичко необходимо за корабоплаване. Освен това, в пристанището имаше още кораби, на брой двадесет и два, които винаги стояха там като крайбрежна охрана на Александрия. Неприятелят се надяваше, че ако завладее тези кораби, ще ме лиши от флотата; ще господствува в пристанището и морето, т.е. ще ме откъсне от доставките на храна и подкрепления.

Сражението се водеше с нечувана ожесточеност. Това беше обяснимо. Защото единият от лагерите се надяваше тази битка да му донесе бърза победа, а другият ясно виждаше, че от изхода на сблъсъка зависят всички шансове за спасение. Докрай ние имахме надмощие. Тогава заповядах да запалят всички кораби в пристанището, дори онези от корабостроителницата. Защото по никакъв начин не можех да ги отбранявам с толкова малко сили. След това веднага превозих войниците на острова с фара — Фарос.

Фарът представляваше много висока кула — внушително архитектурно произведение — намиращо се на едноименен остров. А той е разположен точно срещу Александрия и именно благодарение на нея става прочуто пристанище. Защото бившите царе потопили в морето огромни скални късове, дълги деветстотин крачки; по този начин островът и сушата се свързват с тесен път, нещо като мост. На Фарос има египетски къщи и цяло селище колкото един град. Жителите му ограбват като пирати всички кораби, отклонили се от своя курс към тях погрешно или при буря. Противно на онези, които държат острова, корабите не могат да навлезнат в пристанището, тъй като проливът е много тесен. Затова именно когато неприятелят беше зает със сражението, свалих войници на Фарос, заех острова и разположих там екипажа. Благодарение на това моите кораби можеха безопасно да ми доставят зърно и подкрепления. Защото бях поискал от всички околни провинции да ми изпращат помощи.

В останалите части на града сраженията не носеха успех. Теснотията затрудняваше изтласкването на противника от заетата позиция, убитите бяха също малко. Знаех най-важните точки и през нощта добре ги укрепих. В моята част на града се намираше царският дворец, където пребивавах отначало, както и разположения редом театър; той представляваше нещо като крепост, а от него водеха пътеки и за двореца и за корабостроителницата. През следващите дни разширих фортификациите; те трябваше да послужат като предмостови укрепления пред градските стени, та неприятелят да не може да налага битки по своя воля.

Междувременно, по-малката дъщеря на починалия цар, принцеса Арсиное, напусна двореца и премина на страната на Ахил. От този момент, заедно с него, предвождаше военните действия; тя се надяваше, че след победата ще заеме мястото на царицата. Неочаквано обаче възникнал спор между нея и Ахил кой да издава заповедите. Това ги накара да бъдат по-щедри към войниците, защото и двамата желаеха да ги спечелят на своя страна.

Така изглеждаха нещата от другата страна. Потин пък непрекъснато изпращаше от двореца свои доверени хора при Ахил, като го насърчаваше да се бие ожесточено. Тези хора бяха разкрити и заловени. Потин убих.

Подобно на предишното описание на Цезар, и това изисква някои обяснения, особено на три места.

И така, преди всичко — остров Фарос. Читателят на горните описания на събитията е убеден, че Цезар е обсадил целия остров. Обаче от последвалия ход на събитията ясно се вижда, че римляните първоначално завзели само източния нос на остров Фарос. Истина е, че тази позиция стратегически била важна, защото там се издигала висока кула, т.е. морски фар, пазещ входа за Източното пристанище. Истинският остров, доста удължен, където се намирало селището, оставал във вражески ръце; благодарение на това те господствували над Западното пристанище.

Вторият въпрос се свързва със съобщението за пожара. Вождът признава, че го е подпалил умишлено, тъй като нямал достатъчно хора, за да охранява корабите и корабостроителницата. И ето някои по-късни писатели от древността съобщават, че огънят погълнал част от прочутата Александрийска библиотека. Това било най-голямото книгохранилище в античния свят; там се съхранявали почти всички шедьоври на гръцката литература, събрани благодарение щедростта на Птолемеите. Обаче тези твърдения за пожар в библиотеката са късни и не съвсем ясни. Понеже е добре известно, че още седем века, чак до идването на арабите. Александрийската библиотека продължавала да се слави като много богата, възможна е грешка: действително огънят, подпален от Цезар, погълнал някакви папирусови свитъци, но те били в крайбрежните складове.

Третият въпрос е като че ли най-любопитен. Всеки читател на описанията на Цезар би си задал въпроса:

Населението на Александрия се отнасяло към римляните определено враждебно. Обаче част от населението попаднала в обсега на римските укрепления близо до двореца и театъра. Защо жителите на този квартал останали пасивни? По какъв начин шепа от няколко хиляди цезарови легионери е успяла да задържи в свои ръце народните маси, навярно наброяващи десетки хиляди? Ако те бяха въстанали, римляните щяха да бъдат пометени само за няколко часа. Но не са въстанали! Как да се обясни това?

Отговорът е сравнително прост. В квартала, който остава в ръцете на Цезар, живеели предимно евреи. А те се отнасяли към римския вожд благосклонно, понеже виждали в негово лице врага и победителя на Помпей. На онзи Помпей, който преди години беше превзел ерусалимския храм и се беше осмелил да влезе в най-святото от всички свети места. Цезар — неговият победител — се явява като справедлив отмъстител и изпълнител на божията повеля.

Може следователно да се каже без преувеличение: приятелското отношение на евреите спасява Цезар и Клеопатра в най-критичните мигове. По странно стечение на обстоятелствата, необмислената крачка на Помпей преди петнадесет години сега спасяваше живота на онзи, който го беше подтикнал към гибел.