Александер Кравчук
Дните на Клеопатра (3)

Сирийски принцове

Неотложни политически дела, за съжаление, често не позволявали на царя да следва гласа на сърцето си и да се отдава на артистичните наслади. В интерес на държавните дела, не веднъж трябвало да изостави флейтата и да забрави веселите песни. С всяка една изминала година тези проблеми ставали все по-сложни, дори страшни.

В основата на всичко стоял въпросът за трона, който Птолемей XII получил от жителите на Александрия. Но дали сената и римският народ ще признаят този факт, който бил извършен без тяхно знание и съгласие? Дали ще погледнат с безразличие, че в Египет е бил убит царят, който управлявал благодарение на тях?

За щастие на новия цар, Сула, който поддържал Птолемей XI, се оттеглил от политическата сцена. Отказал се от всички свои привилегии и длъжности и отишъл да живее в една от своите вили край морето, през 79 г., а през следващата година починал от сърдечна слабост. След това римляните били заети главно с вътрешните проблеми на своята държава. От столицата на Републиката не идвали никакви новини относно отношението на сената спрямо събитията в Египет. Птолемей, дори не получил никакво доказателство за официално признание, независимо, че със сигурност се домогвал да получи такова. Но от друга страна нямало никакви признаци за непризнаване.

И така, Птолемей XII управлявал, макар, че не бил истински наследник на трона. Постъпвал много внимателно, изчаквал и не бързал с коронацията. Отлагал я в продължение на четири години. Чак през 76 г. решил церемонията да се извърши. Изпаднал в трудно положение, досегашният върховен жрец на Бога на Мемфис умрял и се пренесъл в тъжната страна на Залеза. При това положение, царят трябвало да издигне на този висок пост в храма неговият син, Пшерени-Птах, макар, че той бил на 14 години.

Коронацията била извършена не в Мемфис, а в самата Александрия. Това било направено, защото владетелят искал да й се придаде по-голям блясък и гласност. Мемфис бил далече от морето, а пък пристанищна Александрия имала контакти с цял свят.

Но защо след четири годишно отлагане било това бързане? Защо се загрижили толкова много, та искали да огласят церемонията не само в Египет?

Положително това е било предизвикано от новините, които идвали от Сирия. Там се намерили претенденти за египетския трон. И то претенденти, които имали по-големи права от Флейтиста, син на Птолемей IX и наложницата му, а в Сирия била жива неговата сестра Селена, която е била жена последователно на трима монарси от рода на Селевкидите. Нейните двама синове били за момента истински престолонаследници и на двете династии.

И така, Птолемей XII вдигнал около коронацията си голям шум, след като разбрал претенциите на сирийските принцове. Надявал се, че по този начин ще попречи на техните действия. Излъгал се. Младите хора не погледнали сериозно на Александрийската церемония, с която толкова се гордеел 14 годишния върховен жрец, Пшерени-Птах, а скоро след това, през 75 година, заминали за Рим, за да представят там своите права за египетския трон. Претенциите им били още по-големи поради факта, че голяма част от Сирия е била в ръцете на Арменците.

Политическите взаимоотношения в Рим били добре известни в тогавашния свят. Принцовете не заминали с празни ръце. Те носели приказни съкровища, за да се харесат и приближат до влиятелните хора.

Останали в града на Тибър две години. Пръснали страшно много средства, но не постигнали нищо. Сенатът дори не ги изслушал. При даденото положение това било разбираемо и ясно — Рим не искал да се ангажира с нищо, което би го заплашило с политически и военни усложнения, тъй като все още продължавали проблемите с въстанията в Испания, а в Мала Азия, през 75 година, започва войната с цар Митридат Понтийски, а също така, както в сената, така и в народното събрание още продължавали острите спорове за власт между две партии — оптимати и популари. Техните водачи, от завист, съвместно проваляли всички начинания.

Ако Рим застанел на страната на Сирийските принцове, той би трябвало да им даде военна помощ. Дори Флейтиста да се огънел и да им отстъпел трона, не се знаело как ще се държи, при създаденото положение, народът на Александрия. Още помнели съдбата на Птолемей XI, царят, който управлявал деветнадесет дни. Кой все пак — замисляли се в Рим — би застанал начело на един поход, който би донесъл огромни богатства, получени легално или по пътя на грабежа? След като някой може да спечели от това, по-добре никой!

Накрая принцовете се отказали от престоя си в столицата на Републиката, разбирайки, че молят за помощ политици, които с охота прибират подаръци и щедро сипят обещания. Тръгнали си през 73 година, когато в Италия избухнало въстанието на робите под водачеството на Спартак. Било очевидно, че в лицето на една такава опасност, в Рим никой няма да се занимава с въпроса — кому принадлежи трона на Египет: на синовете на сестрата на Птолемей IX или на сина му и неговата наложница.

Единият от принцовете, Антиох, преживял по пътя нещо много неприятно. Знаем за това благодарение на съдебната реч, която произнесъл, няколко години по-късно, Цицерон. С този въпрос трябва да се запознаем, защото той показва ярко какво са представлявали за римляните — владетелите на съседните държави.