Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

7.
Стратегия

Хонконг, Китай. В отчаян опит да прекрати шестнадесетдневните антипекински демонстрации днес новият военен губернатор на Хонконгския окръг въведе вечерен час. Губернатор Хан Ло заяви, че командирите от китайската армия са инструктирани да стрелят на месо, ако „бунтовните предатели“ не се подчинят на заповедта. Най-малко десет демонстранти и петима полицаи загинаха в сблъсъците в Ботаническата градина и по кея „Виктория“ в района на университета.

Пълен репортаж / Хонконг след обединението / Биография на Хан Ло / Още по темата със „Скай-скан“

Всяка сутрин кабинетът на Гроувър Андрю Уилман в офис сградата на Сената оживяваше пръв и утихваше последен. Официалното работно време на главния административен съветник и главния юридически съветник започваше в седем сутринта, което според стандартите на Конгреса беше твърде рано. Ала служителите често откриваха, че шефът им ги е изпреварил с цял час или дори повече и с ужасяваща ефикасност вече е свършил работата за цялата сутрин.

Обикновено първата задача на Уилман бе пощата. Образователните и лобистките усилия на неговата коалиция за разоръжаване „Разум срещу безумието“ предизвикваха постоянен поток от критични, често враждебни писма във видео, аудио и текстов формат. Дори след като се отделяха анонимните и онези, които не подлежаха на отговор, оставаха стотици — от хора, които се считаха длъжни да обяснят на Уилман колко е заблуден, невеж, нелоялен и т.н.

„Това ми раздвижва кръвта по-успешно и от три кафета — поясняваше той, когато го питаха защо си прави труда да им отговаря. — И толкова ги изненадва, че понякога наистина се замислят. Пък и ирационално вярвам в силата на разума.“

Рано сутрин също беше удобно време за телесъвещания с европейските му съюзници. „Разум срещу безумието“ имаше клонове в четиридесет и една страни и юридически партньори — също като Уилман подписали Декларациите на РСБ за здравия разум — в почти половината от тях. Разбира се, този съюз го превръщаше в любима мишена на християнските ултранационалисти и побърканите на тема международни заговори.

Сенаторът някак успяваше да приема всичко това в движение. А и то потвърждаваше, че борбата му има смисъл. Той не се стремеше да си създаде популярност и да спечели гласове за следващите избори. Уилман искаше да промени виждането на хората за конфликтите. И разбираше, че не бива да съди за напредъка си по броя на критичните писма.

Кабинетът му беше също толкова необикновен, колкото и политиката му. Задължителният аксесоар за сенаторски офиси беше голямо американско знаме, поставено така, че посетителите непременно да го видят и камерите да не могат да го пропуснат. В офиса на Уилман това място бе заето от любимия му плакат на „Разум срещу безумието“, поставен в рамка — колаж от снимки от моргата и различни местопрестъпления с надпис „ОРЪЖИЯТА НЕ УБИВАТ ХОРА“ на първия ред и сардонично допълнение „(МИСЛИТЕ ЛИ, ЧЕ НЯКОЙ ВСЕ ОЩЕ ВЯРВА НА ТОВА?)“ отдолу.

Липсваха обичайните грамоти за научни степени, нямаше я и личната фотогалерия. Местата им бяха заети от думите и ликовете на герои и пионери на мира и разоръжаването. Това беше частната „зала на славата“ на Уилман, светилище на един философски идеал, който повече от век и половина неуспешно се бе борил с духа на времето — човекът като хищен звяр.

Единствените образи на самия Уилман бяха две политически карикатури и негова снимка с танковия му екипаж в пясъците край Ан Наджаф в Ирак. До нея бяха поставени в рамка капитанските му пагони, няколко медала и грамота за почетно уволнение.

„Аз имам моралното право — заявяваше снимката. — Не можете да ме наречете страхливец и предател и да не ми обърнете внимание — трябва да приемете моралното ми предизвикателство.“ Преди година същата снимка бе говорила достатъчно високо от предизборните плакати на Уилман, за да му осигури минимална победа и още шест години като сенатор от Орегон.

„Никой друг щат нямаше да те прати във Вашингтон — беше му казал в частен телефонен разговор неговият противник от демократическата партия. — И никой друг щат нямаше да те върне пак тук, след като осъзнаеше какво е направил. И все пак, заради проблемите, които създаваш на републиканското ръководство, и заради доброто, което се опитваш да сториш, като ни натикваш носовете в лайната, почти нямам нищо против да ме победиш. И ако съобщиш на председателя на нашата партия какво съм ти казал, ще се погрижа уютното ти гнезденце от морално банкрутирали технократски педеруги никога повече да не получи дарение от жена ми.“

Това беше същността на Уилмановия парадокс — не само на предизборната му кампания, но и на цялата му политическа кариера. Неговите приятели и съюзници негодуваха, а враговете му се възхищаваха от едни и същи качества: от неговата упорита целеустременост, от типичната рязкост в служба на изключително проницателен ум и от безкомпромисната вярност към принципите. По думите на водещото списание „Ин Тъч“, той беше образец за антиполитик.

„Той нарушава правила, смятани за свещени, но съзнателно, само по необходимост — бе писал политическият редактор на списанието. — Той допуска грешки, считани за фатални, и въпреки това оцелява, защото искрената вяра е нещо рядко и много ценно в този обикновено безжизнен град.

Гроувър Уилман едновременно ни кара да се гордеем и да се чувстваме неловко, сякаш знаем, че думите му са верни, но сме изгубили надежда, че ще доживеем да видим реализирани неговите идеали. Никога през тридесетгодишния ми живот в тези зали не е имало иконоборец и интелектуалец от такава величина. Макар че никога няма да бъде избран за президент, сега той е на върха на своето влияние — и когато на масите им омръзне от проповедите му, което е неизбежно, градът на Ленфан[1] и нашият национален диалог ще обеднеят без неговото присъствие.“

Безразличен към ласкателството, Уилман прати на редактора един брой от списанието, като беше оградил с червено думите „което е неизбежно“ и бе написал отдолу:

„Ако цивилизоваността е мода, цивилизацията е фантазия. Това ли искате да оставите на децата си?“

— За мен тази е най-въздействащата — каза Тони Барне. Графичната дизайнерка натисна бутона и показа нова реклама на видеостената в заседателната зала: черно-бяла снимка на осем възрастни, застанали в кръг, всеки опрял револвер в главата на човека отляво. — Можем да използваме нещо като „Сега чувствате ли се в безопасност?“ и „Убийствата ще престанат, когато ги спрем ние“.

— Все пак първата ми харесва повече — възрази Звън Столта, главен стратегически консултант на „Разум срещу безумието“. Той се пресегна и върна на екрана снимката на тригодишно дете в бойна униформа, насочило автомат към обектива. — И само четири думи: „Сега той е мъж“. Просто и силно.

— Разсъждаваш като възпитаник на Йейл — рече Барне. — Много хора няма да го разберат — ще си помислят, че е гот.

— С нищо не можем да помогнем на лишените от чувство за хумор — раздразнен от забележката, отвърна Столта. — Какво искаш, от дулото да излиза дим и друго дете да лежи на земята в локва кръв?

— Дайте да видя — обади се сенатор Уилман, който седеше отзад и слушаше обсъждането.

Намръщена, Барне се обърна към пулта си. След няколко секунди черно-белият образ придоби цвят. После се появи и трупът.

Когато дизайнерката погледна към него за мнението му, Уилман вече клатеше глава.

— Не, не, не. Никога не сме фалшифицирали жертва в материалите си и това в никакъв случай не е достатъчно силно, за да направим изключение. Но цветовете ми харесват. Защо напоследък подражаваме на висшето изкуство на Визентал и Бергман? Хората, до които се опитваме да достигнем, не живеят в черно-бял свят и ние трябва да се свържем с тях в истинската им среда.

— Ние… — започна Столта, но не успя да измисли подходящо начало.

— Тони, твоят кръг на несигурността ще има същото въздействие и в цвят — продължи Уилман. — Даже по-силно, защото хората ще приличат на семейство и съседи, вместо на герои от криминален филм. Можеш да преместиш източника на светлина, ако искаш да си поиграеш с емоционалния подтекст. Покажи ми нещо до края на деня.

Барне кимна и започна да затваря пулта си. Уилман незабавно насочи вниманието си към Столта.

— Евън, какво стана с онова, за което приказвахме миналата седмица? Не можем да купим достатъчно честоти, за да се конкурираме с програмните библиотеки на Търнър, Сони и Бъртълсман. Трябва да ни помогнат по някакъв начин.

— Те не искат да разговарят с нас — сви рамене Столта.

— Естествено, че не искат. — Уилман се изправи. — Имат стотици хиляди часове развлекателни програми, в които хората осакатяват, измъчват и убиват други хора. Но твоята работа е да измислиш как да ги накараш да разговарят с нас.

— Те имат огромни инвестиции в най-различни…

— Най-различни отрови. Трябва да ги накараме да гледат на тези библиотеки като на пасиви, а не като на активи — рязко каза Уилман. — Трябва да им помогнем да разберат, че работата им има морален аспект, който надхвърля търсенето и предлагането. И ако това значи да блъскаме по затворени врати и умове, докато не ни отворят, ние ще го правим. А ако си прекалено уморен за такава борба…

— Включи ме в графика си за петък — каза Столта. — Ще се опитам дотогава да ти предложа някои идеи.

— Добре. — Уилман си погледна часовника. — Закъснявам за една среща. Система?

— Слушам — отговори му синтезираният глас на заседателната зала.

— Край на протокола на обсъждането.

— Ясно. Искате ли да го резюмирам?

— Не, само го архивирай. — Уилман вдигна поглед и съчувствено се усмихна на другите. — Този път е стръмен — каза той. — И е много труден. Понякога, когато се обезкуражавам, ми се ще да преименувам коалицията в дружество „Сизиф“. Досега успявам да го преодолея, слава Богу — само възпитаник на Йейл ще оцени това име. — Той намигна на Столта и усмивката му стана още по-широка.

— Жалко за изгубената възможност — отвърна стратегическият консултант. — Само си представете каква страхотна анимирана емблема можеха да имат уебсайтовете ни.

Уилман се засмя и взе чантата си.

— Ще се върна след час. Ако дотогава се появи нещо спешно, Марина знае как да се свърже с мен.

 

 

Над Арлингтънското национално гробище духаше слаб ветрец и освежаваше поредния задушаващо влажен вашингтонски летен ден. Въпреки това по пътя от Шеридан Гейт до хълмчето, където в сянката на един стогодишен клен почиваха останките на ефрейтор Дейтън Чарлз Артър Дийч, Уилман обилно се потеше. Дървото нарушаваше редицата бели мраморни надгробни плочи и могъщите му корени бяха наклонили плочата на Дейтън.

През последната година единственият посетител на този гроб бе един редник от III американска пехота, който се отби тук за кратко, за да остави малко американско флагче пред плочата в подготовка за Деня на незнайния воин. Тази ежегодна традиция почиташе службата и саможертвата на стария войник. Но най-вероятно не го правеше никой друг.

Дейтън беше загинал преди повече от половин век на другия край на света по време на една ледена корейска зима — отстъплението при Хюннамми. Умрял на двадесет и една годишна възраст, той не бе оставил наследници. Най-близкият му роднина беше три поколения по-млад и на пет щата разстояние.

Ала не бе забравен само той. Когато от сцената слязоха най-младите ветерани от Корея, войната на Дейтън пресече границата между спомена и историята. И сведена до една от схватките на Студената война, за които не се пееха патриотични песни, изгуби цялата си мъка и горест.

Общественото съзнание не помнеше дори най-важните факти. Рядко някой цивилен гражданин знаеше за Корея повече, отколкото можеше да се научи от телевизията. Риджуей и Макартър, Пусан, Инчон и Ялу — тяхното емоционално звучене беше заглъхнало.

Но същото се отнасяше и за всички съседи на Дейтън в старите гробове на хълма в сектор 20. Дори онези, които бяха загинали в една справедлива война, нямаха повече посетители от другите.

„Ние ви дадохме този покой — мислеше си Уилман, докато се приближаваше към двамата мъже, които го чакаха до клена — отделихме ви този кът от свят, на който вече не принадлежите — и защо? Упражнение по пропаганда. Почетни покойници, и нито намек какво са направили, какво са преживели, за да заслужат тази съмнителна чест. Не се вижда кръв, разкъсани тела и оръжия — само безкрайни редици стерилни бели камъни. Мразя това място повече от всяко друго…“

 

 

Карл Броуиър се намръщи.

— Той ли е?

— Да — кимна Арън Голдстийн.

— Не изглежда весел.

— Не съм и очаквал.

— Може би просто трябваше да го качим в твоята кола и да се поразходим по околовръстната магистрала — каза Броуиър. — Щеше да е по-безопасно, отколкото тук. Един евтин аудиотелескоп и…

— Знам какво изпитва към Арлингтън — каза Голдстийн. — Така е най-добре. — Той се запъти към Уилман и усмихнато му подаде ръка. — Гроувър! Благодаря, че се съгласи да се срещнем.

— Ти каза, че трябвало да поговорим спешно — отвърна сенаторът и погледна Броуиър. — Познавам те. Всъщност откъде се познаваме?

— Това няма значение. Ела да седнем. Карл, одеялото.

Настаниха се на сянка върху червено-черно одеяло като трима братя край семейния гроб.

— За какво искаш да говорим, Арън?

— Ще се зарадваш ли, ако ти предложа перспективата в това гробище да не копаят повече гробове, освен за старци като мен?

— Не те разбирам — намръщи се Уилман. — Но смъртността във въоръжените сили на Съединените щати е по-ниска отвсякога — дори когато пращаме части на бойното поле, машините вършат повечето работа и жертвите са изключително редки. Половината от битката е спечелена, Арън. Жертвите вече са недопустими. — Той кимна към Пентагона, скрит зад далечните дървета. — Сега остава да ги накараме да мислят по същия начин и за племето хуту или бразилците.

— Искате прекалено много от тях — каза Броуиър.

— Защо?

— Хората от десет хиляди години убиват децата на други хора. Така на планетата има повече място за техните.

— О, Господи, не ми цитирайте Дарвин — презрително рече сенаторът. — Боксьорите се удрят един друг по главата и после се прегръщат. Някой защитник ще събори нападател в края на третата четвъртина и след четвъртата ще го почерпи бира. Слушал съм всички тия социологически лигавщини за Другите и ви казвам, това значи само, че понякога не чуваме плача на жените и майките.

— … Бихте ли се пояснили?

— С удоволствие. Какво си спомняте от Пустинна буря?

— Пустинна буря ли? Мили Боже, това е… знаете ли, в паметта ми има големи празноти за събитията от последните шейсет години.

— Няма значение — каквото си спомняте.

— Ами, би трябвало да си спомням повече, защото цял месец, където и да отидех, всеки телевизор като че ли беше включен на Си Ен Ен — намръщено рече Броуиър. — Ние имахме бомбардировачи стелт, самонасочващи се бомби и Шварцкопф. Те имаха Саддам Хюсеин, ракети „Скъд“ и пилоти, които бягаха в Иран. Силите не бяха равни, доколкото си спомням.

— Така е.

— А, и иракчаните запалиха нефтените полета, нали? Когато напуснаха Саудитска Арабия.

— Кувейт.

— Да, Кувейт. Е, как се справих?

— Спомняте си онова, което помнят повечето хора — рязко отвърна Уилман. — Нашата кауза беше справедлива, ние спечелихме и почти всички се прибраха у дома. — Той посочи безкрайното поле надгробни камъни, което ги заобикаляше. — Тук не лежат много от ония, които умряха онази зима. Жалко…

— Моля?

— Защото справедливата война е лъжа. „Пустинна буря“ беше ужасна малка война. И най-ужасното в нея беше, че почти нищо от този ужас не стигна до Фроглег, Мисисипи. Ние отидохме на война за нефт и за божественото право на един чужд владетел — това не беше самоотбрана, нито защита на демократичните принципи. Пресата се отнасяше към войната като към видеоигра, а хората — като към телевизионен сериал.

Уилман поклати глава.

— За месец и половина ние убихме поне два пъти повече иракски войници и цивилни, отколкото Съединените щати са изгубили за петнайсет години във Виетнам. Но не виждахме майките да плачат и затова тази война не означаваше нищо за нас. Справедлива война! — Той изсумтя презрително. — Справедлива война означава, че са разкъсани на парчета само непознати със странни имена.

— Гроувър, ами ако всичко това можеше да се избегне? — попита Голдстийн. — Ами ако нито един иракски танк не можеше да пресече кувейтската граница, без да избухне, ако нито един иракски войник не можеше да стъпи на кувейтска земя, без да бъде разоръжен?

— И ако иракчаните го бяха знаели предварително? — прибави Броуиър.

Уилман дълго наблюдава лицата им, преди да отвърне, сякаш се опитваше да прецени дали говорят сериозно.

— Иракчаните имаха отлична далекобойна артилерия, при това много. Даже укрепената граница нямаше да спре тяхната армия, само щеше да промени тактиката им. Да не би да ме питате колко висока трябваше да е цената, за да бъде разубеден Саддам?

— Не — каза Голдстийн. — Питам те дали войната щеше да продължи, ако танковите и артилерийските снаряди бяха избухвали преди да достигнат целите си, ако бомбите и ракетите се бяха взривявали във въздуха, ако пълнителите на автоматите и пистолетите се бяха възпламенявали на хиляда метра от границата.

Уилман се намръщи иронично и бавно отговори:

— Е, все пак остават неща като стрели, катапулти и фалангата. Не знам втори век да е бил много по-мирен от двайсети. Но твоят сценарий определено щеше да обърка много планове, включително тези на Саддам. Само че това не е ли чиста фантазия?

— Интересен въпрос — отвърна Голдстийн. — Нека го наречем „интелектуален експеримент“ и да си поиграем с него още малко. Да приемем, че съществува техническа възможност за постигането на тези резултати. Как щеше да постъпиш, за да я въведеш, ако искаше да сложиш край на войната? В чии ръце щеше да я повериш?

— Не ми се играе на тази игра — каза Уилман. — Имате ли я, или не?

— Имаме я, сенаторе — тихо рече Броуиър. — Наричаме я „спусъчен ефект“. Самото устройство наричаме „Спусъка“.

— Теоретично или…

— Не — бързо отвърна Голдстийн. — Прототипът действа.

Уилман потръпна, извърна се от двамата мъже и очите му заблуждаха.

— Боже мой! — накрая промълви сенаторът. — Оръжие против оръжието. Оръжието, от което от петдесет години имат нужда сините каски.

— И оръжието, което ще иска всеки тиранин, за да обезоръжи противниците си — каза Голдстийн. — Как да го скрием от тираните?

— Навярно не можем. Затова трябва да се погрижим да го получат противниците им — отвърна Уилман. — Трудно ли се прави това устройство? Колко е голямо? Скъпи ли са частите му?

— Още е рано да отговорим на тези въпроси — призна Броуиър.

— Това не е много полезно…

— Но е истината. Вижте, първите лазери са били големи, енергоемки, капризни и скъпи. Но само след няколко десетилетия развитие можете да си купите лазер за двайсет долара, който работи с миниатюрни батерии и се събира в джоба на ризата ви. Не знаем докъде можем да уголемяваме или смаляваме прототипа. Сигурно още известно време няма да разберем.

— Това откритие изцяло в „Терабайт“ ли е направено? Вие ли сте единствените му собственици?

— „Терабайт“ никога не е взимал нито долар държавни пари — гордо отвърна Голдстийн.

— Добре — каза Уилман. — Не че като цяло има значение. Ако ви поискат, вие ще станете техни — а те ще ви поискат. Пазите ли откритието в тайна?

— Доколкото можем — рече Броуиър. — Този разговор е най-големият риск, който сме поемали.

— Съмнявам се. А как тествахте прототипа с артилерийски и танкови снаряди?

Броуиър и Голдстийн се спогледаха.

— Всъщност не сме ги тествали — призна Броуиър. — Поради проблема с достъпа до боеприпаси.

— Ще трябва да го решите. Ако не знаете възможностите на системата си, ще загинат хора — при това не които трябва.

— Тъкмо затова се обръщаме към теб, Гроувър — каза Голдстийн. — Защото знаем, че споделяш възгледите ни за това как трябва да постъпим — и защото ти познаваш отвътре и Вашингтон, и Пентагона. Затова искаме да ни помогнеш. Затова се нуждаем от твоите съвети.

Уилман се намръщи.

— Веднага ще ви дам първия. Дали някой ден тия ваши Спусъци ще станат евтини като телевизори и масови като ръчни часовници… е, ще си позволя да си помечтая, че ще доживея да видя този свят. Но съвсем не е сигурно дали познавам достатъчно добре Вашингтон и Пентагона, за да помогна за неговото постигане. Което прави всичките ми съвети съмнителни.

— Защо не оставите ние да преценим? — рече Броуиър. — В края на краищата не сме ви обещавали да слушаме съветите ви.

Уилман изненадано се засмя.

— Прав сте. Добре. Мисля, че сте длъжни да съобщите на президента, както Айнщайн съобщил на Рузвелт за вероятността да създадат, атомна бомба.

Беше ред на Голдстийн да се изненада.

— Но, Гроувър, пет минути след като съобщим за откритието, Пентагонът ще му лепне етикет „Строго секретно“.

— Да.

— И въпреки това смятате, че сме длъжни да им го предадем, така ли? — попита Броуиър. — Това няма да помогне за всеобщото разоръжаване. По-вероятно е да доведе до създаването на Американска империя — ако сме единствената държава, която притежава Спусъка, ние ще сме единствените, които имат армия.

— Карл е прав, Гроувър — каза Голдстийн. — Аз също съм патриот и обичам страната си, но определено няма да дам на някой млад Цезар вълшебната формула за създаване на империя. И не можеш да ме убедиш, че председателят на Съвета на началник-щабовете ще сподели твоя ентусиазъм за масовото разпространяване на Спусъци.

— Да — потвърди Уилман. — Не мога. Но първо ме изслушайте. Трябва да сме наясно за целта. Тя не е да скрием тази технология от нашето правителство и въоръжени сили — защото не можете. Ако не я разкрият сега, разузнавателните ни служби ще ви я грабнат, когато се опитате да публикувате откритието. Смятате ли, че това ще ви даде повече влияние, по-голям морален авторитет, повече възможност за преговори, отколкото ако им съобщите веднага?

— Може би не — съгласи се Броуиър. — Но…

— Разбира се, че не — прекъсна го Уилман. — Вие не се опитвате да го скриете от тях — опитвате се да направите така, че да не ви го вземат. Ако ни разкрият, ние ще потвърдим най-лошите им подозрения. Но ако отидем при тях и им напомним за всички миротворчески операции, които далеч не са били толкова мирни, някои от тях ще осъзнаят: „Можем да използваме това откритие, за да спасим децата си“. И тогава ще тестваме Спусъка с всички видове боеприпаси, което не можете да направите сами.

— Но ще загубим контрола върху него — отбеляза Голдстийн. — Мястото му не е в ръцете на хората, които насочват оръжията. А в ръцете на ония, срещу които са насочени.

— Вие никога не сте имали контрол над него — каза Уилман. — Това е научно познание и принадлежи на всички. Колко световни лаборатории могат да започнат да строят Спусъци още днес, ако получат достъп до вашата информация?

Голдстийн погледна Броуиър.

— Не знам — отвърна ученият. — Трийсет-четирийсет. Може би повече.

— А колко от тях могат самостоятелно да открият ефекта — другия месец или идващата година?

— Може би една трета — или половината.

— И тогава какво ще означава етикетът „Строго секретно“? — попита сенаторът. — Безсмислено успокоение за ръководителите на страната ни.

— Това означава преднина от една година или повече — посочи Броуиър. — Година, през която можем да влезем в Мексико и да свалим Карденя, да анексираме западна Канада или да си върнем. Панамския канал…

— Но, Карл, ние можем да направим всички тези неща и сега — отвърна Уилман. — Нашата армия е най-добрата на света и е достатъчно голяма, за да победи на всяко бойно поле на който и да е континент. Но ние не правим и една десета от онова, което бихме могли с тази мощ. Защо? Защото знаем, че сме лоши завоеватели — омекваме, когато дойде моментът да разстреляме противниците си и преследваме съпротивата. Модерните индустриални демокрации не започват войни. Наистина ли вярваш, че някой на Пенсилвания Авеню хиляда и шестстотин тайно си мечтае триумфално да влезе във Ванкувър?

— Не искам да рискувам. В миналото в Белия дом е имало достатъчно авантюристи. Може да има и пак — по-рано, отколкото смятаме.

— Няма безопасни алтернативи, Карл. И ще ви кажа следното — ако трябваше да избирам на кое правителство на велика сила да поверя това откритие за година, две или пет, щях да избера нашето. То може да не постъпи както трябва според нас — но съм убеден, че няма да вземе грешното решение.

— Ще ми се да споделях вашата убеденост.

— Познавам тези хора, Карл. Арън също — попитайте го какво е мнението му за президента — каза Уилман. — Помислете и за още нещо — ако това ваше откритие първо попадне в Багдад, Хавана, Пном Пен и Киев, някой със сигурност ще го използва срещу нас. Трябва да си представите Спусъка в ръцете на хората, които се опитват да ви навредят, а не само на ония, които искат да ви помогнат.

— Гроувър е прав, Карл — тихо каза Голдстийн. — Трябва да говорим с президента.

Броуиър поклати глава.

— Изобщо не си представях нещата така.

— Е, не искам да ме смятате за доверчив наивник, Карл — рече Уилман. — Арън, ако решите да разговаряте с президента, с удоволствие ще уредя да се срещнете. Но преди това ще ви посъветвам да предприемете две стъпки. Първо, подайте молба за патент. Това ще усложни всеки опит да ви отстранят.

— Пентагонът срещу патентната служба? Какъв ще е изходът от тази битка? — подигравателно попита Броуиър.

— Каква е втората стъпка?

Без да обръща внимание на Броуиър, Уилман отговори на Голдстийн.

— Втората стъпка е да ми дадете — да дадете на РСБ — копие от плановете и цялата техническа информация. И списъка на лабораториите.

— Защо? — попита Броуиър.

— Защото веднъж ударена, камбаната не може да се заглуши — мрачно отвърна сенаторът. — Защото могат да ви принудят да пазите тайна под заплаха от обвинение в предателство, но не са в състояние да върнат думите, които вече сте изрекли. Защото може да греша и да се наложи да поправям стореното. От тази гледна точка не е зле и вие да се погрижите за тези неща, просто за всеки случай.

— Това няма ли също да е предателство?

— Може би — каза Уилман и плъзна поглед по редиците надгробни плочи. — Какво стана с вятъра? Въздухът изведнъж натежа. Страх ме е да си помисля за обратния път. — Той се изправи, те също станаха. — Доктор Броуиър, беше ми приятно да се запознаем. Виждате ли, в края на краищата си спомних — рече сенаторът, погледна го и любезно се усмихна. — Моите поздравления за новото ви откритие. Кой знае, може би следващата ви Нобелова награда ще е за мир. Арън, хайде да се срещнем след няколко дни. Тогава ще ми кажеш какво сте решили. Доктор Броуиър не е готов да реши днес.

— Цената на грешката ще е много висока — отвърна ученият.

— Да, така е — съгласи се Уилман. — И не мога да ви обещая, че съм прав. Знам, че сме подготвени да сме полицаите на света. Но дали сме готови да го правим с празен кобур? Нямам представа. Когато променяш правилата, променяш и играта.

Той им кимна за довиждане и закрачи надолу по склона.

Броуиър го проследи с поглед, прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Арън, той току-що взе нещата в свои ръце, нали?

Голдстийн сгъна одеялото и каза:

— Не. Но ще го направи, ако го помолим — или ако се отклоним от пътя. Или ако изгубим волята си.

— Значи с копие в ръка ще ни отведе към славата, така ли?

— Нещо такова.

— Това беше ли част от плановете ти?

— Той е борец — отвърна Голдстийн и погледна след сенатора. — Имаме нужда от силата му. — Избърса потта от челото си с опакото на дланта си. — Освен това имам нужда от нещо за пиене. Да вървим.

Двамата мълчаливо тръгнаха между редовете надгробни плочи, после завиха по алеята. След десет минути под знойното слънце стигнаха до колата, небрежно паркирана близо до Арлингтън Хауз.

На път за Уест Гейт вниманието на Голдстийн бе привлечено от един знак за Рузвелт Драйв.

— Някой знае ли дали Айнщайн е щял да постъпи по същия начин, ако Хитлер вече не е бил окупирал Полша? — попита той.

— Да — притиснал шепа лед до шията си, отвърна Броуиър. — Всъщност той написал писмото си до Рузвелт за бомбата един месец преди това. На пощите им трябвали три месеца, за да го доставят.

— Аха — рече Голдстийн. — Тогава няма значение.

— Не, не — тъкмо това е въпросът. По пътя за насам четох „От по-късните ми години“ и се питах какво си е мислил за писмото Айнщайн след проекта „Манхатън“, след Хирошима. И научих нещо, което не знаех. Айнщайн и унгарските заговорници — Силард, Телер и Вигнер — искали да спрат Хитлер, да. Но те също били идеалисти, пацифисти. Смятали, че откритието, което съобщават на Рузвелт, ще сложи край на войната изобщо, а не само на онази война.

— Не може да бъде!

— Но е така. Те вярвали, че атомната бомба ще доведе до създаването на световно правителство, а чрез него — и до световен мир. — Броуиър погледна спътника си и се усмихна криво. — Струва си да помислим за това, нали?

Единственият отговор на Голдстийн беше мрачното му лице и бълбукането на джин сред кубчета лед.

Бележки

[1] Пиер Шарл Ленфан (1754–1825) — американски инженер и архитект, роден във Франция, проектирал Вашингтон. — Б.пр.