Артър Кларк
Спусъкът (22)

20.
Прогресът на разума

„Войната е толкова глупава и жестока, че трябва да очакваме много от прогреса на разума. А ако има надежда, трябва да опитаме всичко възможно.“

Джеймс Мадисън

Промяната настъпи бързо, внезапно и окончателно. В деня след включването на Тони Франклин в проекта Националният съвет за сигурност пое неговото ръководство от комисията.

Нямаше подписване на документи, защото проект „Генерал“ официално не съществуваше. И тъй като три от четирите места в двата органа се заемаха от едни и същи хора — президента Бреланд, външния министър Кареро и министъра на отбраната Степак — значението на промяната не стана незабавно очевидно. Всъщност на пръв поглед последиците бяха маловажни.

Съвещанията се преместиха в нова заседателна зала в друго крило. Тъй като вече нямаше нужда да измислят оправдание за присъствието на президента, заседанията можеха да се провеждат по-често — два пъти седмично, вместо веднъж. Освен това продължаваха повече и често поглъщаха цяла сутрин или следобед.

Ала въпросите бяха същите, същите бяха и главоболията. НСС все още трябваше да се съобразява с пасивната съпротива на Пентагона и активната на Конгреса. Все още трябваше да се бори с бързо развиващото се и постоянно променящо се положение и в, и извън странната. И точно както преди, усърдието не гарантираше край на изненадите.

И все пак от промяната имаше полза, ако човек знаеше какво да търси.

Най-лесно се забелязваше замяната на Ричард Нолби с Тони Франклин. Това прекрати участието на шефа на кабинета в разглеждането на въпросите, свързани със Спусъка, и елиминира един досаден проблем за Бреланд. Бившият главен помощник на председателя на Конгреса беше единственият истински представител на Вашингтон в Белия дом и президентът се дразнеше от навика му да преценява политическата изгода от всеки ход — тъкмо обратното на духа на проекта.

Сега Нолби бе изтласкан настрани и това в известен смисъл не му позволяваше да се оплаква на Бреланд от понижението — вицепрезидентът бе законен член на НСС, а Спусъкът очевидно попадаше под неговата юрисдикция.

Промяната, довела до изместването на Нолби, беше отдалечила Гроувър Уилман от взимането на решения. Официалните протоколи на НСС бяха секретни и Бреланд не можеше да ги праща на сенатора, нито дори подробно да го информира. Това радваше генерал Мадисън и Съвета на началник-щабовете, които смятаха Уилман в най-добрия случай за иконоборец и в най-лошия — за предател в редиците си.

Но най-съществената последица от промяната бе, че Бреланд вече разполагаше със значителните средства на НСС и неговия професионален състав. Той вече не зависеше от добрата воля на Съвета на началник-щабовете, за да получава съвети във военната област, нито от способността си да задава точни въпроси. Експертите на НСС имаха опит в измислянето на въпроси, включително такива, които засягаха интересите на високопоставени личности. Нещо повече, когато се налагаше, Съветът разполагаше с информацията, връзките и властта да изисква отговорите от самия Пентагон.

Един пример за въпрос, за който Бреланд никога нямаше да се сети: чии кариеристични амбиции заплашва Спусъкът и има ли това връзка със съпротивата сред генералите и адмиралите? Изложението на експерта Джон Милър посочваше, че най-засегнати от новата техника са онези, които традиционно най-бързо се издигат в йерархията. Представените от него конкретни случаи изобличаваха двама генерали, които поставяха личната територия и поста си пред националната сигурност.

По-добрата информираност обаче не означаваше непременно добри новини. И официалният доклад, подготвен от главния експерт Уендъл Шрок и озаглавен „Следващата война“, беше всичко друго, но не и приятно четиво.

По настояване на Харис Дрейк, референт на президента по въпросите на националната сигурност, Шрок и трима негови помощници бяха проучили отношението на четирите вида въоръжени сили към перспективата от сблъсък с враг, въоръжен със Спусък. В деня, преди да представи доклада на заседание на НСС, главният експерт бе изложил накратко анализа си пред Бреланд и в резултат президентът се беше почувствал така, сякаш за пръв път чува цялата истина.

— Разгледали сме евентуалния конфликт в три различни мащаба: глобални сблъсъци на суперсили, локални сблъсъци и отделни схватки. Анализирали сме всеки от тях в светлината на две различни възможности — при положение, че Съединените щати запазят сегашния си монопол върху далекообхватни насочващи се Спусъци втори модел, и при положение, че не успеем. Това ни дава шест различни модела на конфликти. Във всеки от тях сме оценили нашата готовност да се справим с въоръжени със Спусъци противници в четирите пространствени сектора — суша, въздух, море и космос. Цялостното ни заключение, господин президент, е, че във всички модели на конфликт, освен в един, до шест месеца ще възстановим пълното си доминиране на бойното поле както преди Спусъкът да се появи. До половин година ще сме в състояние да преодолеем всяка базирана на спусъчно поле отбрана и да използваме конвенционалните си оръжия, за да постигнем своите цели.

— А изключението е…

— Изключението е глобалният конфликт с Китай при използване на Спусък втори модел. В този случай ни остават между дванайсет и шестнайсет месеца до възстановяването на решителното ни преимущество.

— Нека изясним нещата. Искате да кажете, че само след шест месеца ще неутрализираме Спусъка като възпиращ фактор, така ли?

— Да, господин президент.

Бреланд чу отговора му като „Моят наследник ще може безнаказано да започне война“.

— Как сме успели да го постигнем толкова бързо?

— Бихте ли погледнали втори раздел… — Шрок изчака, докато Бреланд стигне до съответното място в четящото си устройство. — Спусъкът всъщност поставя само два тактически проблема. Първият е преждевременното детониране на боеприпасите — главно на торпеда, ракети и артилерийски снаряди. За да се справим с това, ние създаваме ракети с по-мощни ядрени бойни глави и различни осколочни снаряди. Целта е да постигнем поражение при ефективния радиус на действие на Спусък първи модел. Тя се оказа постижима.

— По-мощен взрив — това ли е всичко? — намръщено попита Бреланд.

— Създателите на ядрени оръжия обичат точно такива предизвикателства, господин президент — да вместят повече в по-малко. Освен това имаме блестящи специалисти във Военноморския център за въздушен бой и Лабораторията по военноморска техника. Понякога заменяме конвенционалните експлозиви с такива, които не съдържат нитрати — след време можем да очакваме повече от тези разработки. В други случаи сваляме бойните глави на ракетите и ги заменяме с инертна маса. В края на краищата, да изстреляш камък от Су-27 е почти все едно да хвърлиш бомба.

— Сигурно. Щом птица, попаднала в двигателя, може да свали самолет…

— Точно така. Вторият проблем е точността и мощността на оръжията, действащи на принципа на кинетичната енергия. Не става въпрос за обсег, защото обсегът на всяко бойно оръжие, освен служебните ни пистолети, вече е достатъчно голям, за да стреля извън ефективния радиус на действие на Спусъка първи модел. Въпросът е да улучим целта — ефективният обсег на някои наши оръжия е по-малък от обсега на Спусъка, а опитът ни показва, че повечето поражения са от още по-малки разстояния.

— И как се справяме с това?

— По няколко начина. Променяме снаряжението в пехотните части, така че да има повече тежки оръжия и снайперистки пушки — и разбира се, в същото време променяме тактиката. Сваляме от снаряжение експлозивните патрони за автоматично оръжие. До известна степен заместваме конвенционалните оръжия с въздушни и електрически. Променяме заряда на боеприпасите, за да получим неексплозивно разширяване и осколочен ефект.

— Само това ли е нужно? Тези промени ми се струват… почти тривиални.

— Това е приспособяване — отвърна Шрок. — Истинската промяна е на тактическо равнище. Освен ограничения обсег, най-сериозният недостатък на Спусъците е тяхната податливост на ЕМИ. — След като на лицето на Бреланд се изписа въпросително изражение, той бързо прибави: — Електромагнитен импулс. Страничен ефект на ядрената експлозия.

Президентът запремигва.

— Моля?

— И трите вида въоръжени сили се готвят да върнат на бойното поле ново поколение тактически ядрени бойни глави. Военновъздушните сили разработват два варианта — единия за въздушен бой, другия за наземна подкрепа с подвижна ядрена установка. Флотът също проучва двата варианта, единия против подводници, другия против кораби. Може да имат нужда и от нещо за въздушен бой. Сухопътните сили работят върху снаряди с ядрен връх за сто и двайсет и сто и петдесет милиметрови платформи.

Шрок със закъснение забеляза неодобрението на Бреланд.

— Разбира се, всички тези проекти се нуждаят от вашето разрешение — и тестовете, и самото разработване. Ще трябва да анулирате заповед деветдесет и девет петнайсет.

— Нямаме ли да съблюдаваме някакви договорни задължения? — сърдито попита президентът.

— Всъщност не, господин президент. Конгресът не ратифицира Салт четири — ние доброволно спазвахме неговите изисквания. Можем да върнем тактическите ядрени бойни глави винаги, когато поискаме. — Главният експерт побърза да прибави: — Винаги, когато поиска президентът.

— А какво ще стане, ако се окаже, че силите ни са прекалено близо до противника, за да ги обстрелваме с артилерийски снаряди?

— Недопускането на такава ситуация е една от задължителните промени във военната доктрина. Новата доктрина изисква конвенционалните сили да не се приближават до фронта, докато районът не бъде депацифициран.

„Обезопасяване на света за война“ — помисли си Бреланд и реагира на грозния неологизъм с неволно потръпване.

— Ами ако врагът не съдейства на нашата нова доктрина и откаже да стои на почтително разстояние?

— Новата доктрина изисква решителен сблъсък…

— Решителен ли? Това означава превантивен, нали? И с ядрено оръжие. „Следващата война“, наистина — само каква чудничка война ще е тя! — Бреланд гневно блъсна четящото устройство по масата и то се плъзна към ръба.

— Господин президент, ако позволите да ви напомня, това е доклад за нашите заключения, а не за препоръките ни…

Президентът вдигна ръка и го спря.

— Да. Да, и се радвам, че го получавам. Справихте се отлично. Просто не мога да се примиря с тези заключения. — Бреланд погледна картата на стената, въздъхна и прокара ръце през косата си. — Господин Шрок, другия път, когато останете без работа, опитайте се да откриете защо полагаме повече усилия да се справим с това откритие, отколкото да го използваме. Кажете ми защо не можем да преодолеем желанието си да убиваме.

— Господин президент…

— Да?

— Въпросът ви реторичен ли е?

Бреланд се намести на стола си и го погледна.

— Не, слушам ви.

— Дълго съм работил на отсрещния бряг — включително десет години в униформа преди да стана цивилен. Съвършено вярно е, че някои от тези хора обичат силата. Големите машини, бързите машини, грохота, унищожителната сила. Забавно им е. Човек може да фетишизира бойните машини и никога да не види кръв. А и няма нужда да сте униформен. Въздушни представления, фойерверки, екшъни…

— Но?…

Шрок леко побутна четящото устройство на президента към центъра на масата.

— Но аз смятам, че тези хора са изключение — и че нямат власт над другите.

— А кои са другите?

— Другите са онези, които разбират, че никой не иска да се бие, но някой трябва да може да го прави. Ето какво става там, господин президент — професионалните военни обмислят как да решат този проблем. Правят го, защото това им е работата. И го правят добре, защото именно те трябва да се бият и умират, когато хора като вас решават кога и защо. Поне така става тук — не се обиждайте.

— Няма нищо. Продължавайте.

— Може би нашите съвременни технологични войни са малко прекалено чисти — никога не ни опръсква кръвта на човека, когото сме убили. Може би нашата последна грозна лична война е прекалено далечен спомен, за да ни въздейства. Но все пак според мен те с радост ще се откажат от тази сила в деня, в който успеете да ги убедите, че повече не се нуждаем от нея — в деня, в който това няма да изложи на опасност всичко, което обичат.

— Предполагам, че тъкмо това е въпросът, нали? Какво обичат най-много?

— Простете ми, ако думите ми ви прозвучат като агитационна реч, но смятам, че повечето от тях обичат същите неща като нас. Смятам, че обичат живота си, семействата си и свободата си много повече от оръжията, бомбите и убийствата. Ако можете да им предложите алтернатива, господин президент, ако можете да им дадете възможност да защитят едното без другото, те ще я приемат. Убеден съм.

— Значи Спусъкът не е алтернативата, така ли?

Шрок поклати глава.

— Не. Аз до голяма степен съчувствам на вашите позиции. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но мисля, че Спусъкът не е достатъчен, за да стигнем дотам.

Бреланд се изправи, с което даде знак за края на срещата.

— Ако сте прав, господин Шрок, това просто означава, че трябва да полагаме още повече усилия. Благодаря за доклада — и за откровеността. Вие ми отворихте очите за някои въпроси, на които не обръщах внимание. Искам да продължавате по същия начин.

— Ще направя всичко възможно, господин президент — кимна главният експерт, после вдигна ръка и докосна ревера си. Това привлече вниманието на Бреланд към сребристата значка, която носеше. Тя имаше формата на латинската буква О със стрелка, насочена надясно. — Познавате ли този символ?

— Боя се, че не. Може би е отличителният знак на вашата част?

— По-скоро на моето братство. Измислен е от Теодор Стърджън, доста пренебрегван писател от миналия век. Той означава: „Задай следващия въпрос“. Нося го, за да ми напомня какво трябва да правя.

— Ако не възразявате, какво е това „братство“?

— Не възразявам. Член съм на Съюза за хуманно бъдеще. Футурианите. — Когато видя, че Бреланд не знае нищо за тях, Шрок бързо прибави: — Това не е забранена организация. Нашите цели са социални и технически, а не политически.

— И какви точно са целите ви?

Шрок се усмихна.

— Всъщност миналата година вие използвахте за речта си нашия девиз. „Можем да се справим по-добре“. Накарахте ме да увелича образа, за да видя дали не носите наша значка.

— Ами, както виждате…

Главният експерт махна с ръка.

— Това не е важно, ние ви смятаме за член на нашия съюз. И когато видите такава значка — а може да се изненадате от хората, които ги носят — ще знаете, че имате още един приятел.

Това бе странен край за един смущаващ разговор. Бреланд не знаеше какво да мисли за Шрок и неговите намеци, затова реши да научи нещо повече за футурианите.

Ала знаеше, че информацията, която е получил от експерта, означава проблеми. Достатъчно трудно му беше да чуе, че избраният от него път няма да ги отведе до върха — не на последно място, защото бе започнал да го подозира и сам. Много по-обезпокоително беше да открие, че Спусъкът не само няма да насочи света към разоръжаване, но и ще го върне към използването на ядреното оръжие.

Такова отстъпление бе напълно недопустимо. И Бреланд нямаше отговор на въпроса какво може да направи, за да не го позволи.

 

 

Президентът не беше единственият човек в окръг Колумбия, който хранеше нарастващи опасения за развитието на събитията. В джорджтаунските офиси на „Разум срещу безумието“ сенатор Гроувър Уилман гневно четеше доклади от съвсем друга област.

Преди месеци Уилман беше занемарил сенаторските си задължения и бе оставил подчинените си на автопилот. По настояване на първия си помощник той два пъти седмично се отбиваше в Капитолия, вместо в триетажната сграда от кафяв камък на две преки от университета. Ала това беше само за пред хората — зад затворената врата той провеждаше телезаседания с членовете на РСБ в Куала Лумпур, Прага или Найроби.

Участието му в гласуванията бе спаднало под тридесет процента и щеше да намалее още повече, ако не бяха новите правила за дистанционно гласуване. Уилман нямаше време да пресече Конститюшън Авеню и да се появи в залата на Сената. Най-важна за него беше кампанията за утвърждаване на Спусъка и той нямаше нито миг за губене.

Затова остави на персонала си да отговаря на пощата, да се занимава с текущите проблеми и да отпраща хората, които се смятаха за достатъчно важни, че да губят времето на сенатора. Вниманието и грижите му изцяло бяха насочени към работата на фондацията.

По настояване на Уилман „Разум срещу безумието“ се бе заел със задачата да облекчи прехода към новото положение. Само за четири месеца организацията беше утроила бюджета си и го използваше, за да финансира присъствието си на всяко място, където можеше да се постигне нещо с интелигентно влагане на пари. Нейните усилия далеч надхвърляха пропагандата и въздействието върху медиите. Тя се опитваше да осигури колкото може повече отговори на проблемите, създавани от Спусъка — как да се защитават гражданите, които спазват закона и са против насилието.

С парите на РСБ се плащаше за студийно пространство и безплатни тренировки по бойни изкуства в шестнадесетте градски района, в които се извършваха шестдесет процента от всички убийства с огнестрелно оръжие и въоръжени нападения. Програмата беше разработена с финансовите средства на РСБ и се състоеше от шест техники за обезвреждане на единични нападатели и две за борба с по-голям брой противници. Курсисти на възраст от девет до седемдесет и три години вече успешно се бяха защитавали и пресата бе въвела в обръщение израза „граждани нинджи“, за да характеризира това явление.

Благотворителният издателски клон на фондацията („Библиотека на мира“) рязко беше разширил дейността си. Сега РСБ изкупуваше цялата продукция от зашеметяващи палки и химически спрейове на пет различни компании за лична отбрана — четири от които собственост на Арън Голдстийн.

Те продаваха тези несмъртоносни оръжия — не само по мрежата, но и на интернет-павилионите в стотици универсални магазини. Поради ниските цени и почти пълния монопол се образуваха дълги опашки, въпреки че почти всеки четвърти, издържал проверката за полицейско досие, беше отхвърлян след разговор с консултант.

В областта на развлекателната индустрия „Разум срещу безумието“ връчваше ежегодните осем награди за мир — сто хиляди долара в брой на писатели, чиито творби най-добре онагледяват идеята, че забавленията не изискват експлодиращи тела и че драматично напрежение не се постига само с вадене на огнестрелно оръжие. Възприемайки още по-активна роля, РСБ купи малка мултимедийна компания с надеждата да я превърне във водеща продуцентска фирма в областта на интерактивните и изпълнителски медии.

За съжаление обаче в основите на тази толкова амбициозно строена сграда започваха да се появяват пукнатини.

Първата привлече вниманието на Уилман в доклад, занимаващ се с видовете престъпност. Той повика експерта, ветеран с четиринадесетгодишен стаж във ФБР, който доброволно работеше в джорджтаунския офис на фондацията, за да го разпита по-подробно.

— Както прочетох в материала, който ми пратихте, след първоначалния спад няма намаляване на интересуващите ни категории престъпления. Наблюдават се постоянни или увеличаващи се цифри и промяна в социалната принадлежност на жертвите.

— Точно така.

— Какво става на улицата? Хайде да проникнем под цифрите.

Експертът сви рамене.

— Противно на общоприетото мнение, повечето престъпници не са глупави. Ако в града има петдесет банкови клона и двайсетте най-големи се охраняват със Спусъци, вниманието основно ще се пренасочи към останалите. И тъй като средната заплата спада…

— Получавате престъпници, които работят три дни седмично, вместо два — намръщи се Уилман. — Това е причината за многобройните фалшиви символи на спасителния щит. Хората, които още не са защитени, искат този знак да заявява на престъпниците: „Вървете да оберете някой друг“.

Експертът от ФБР кимна.

— По същия начин, ако търговската асоциация превърне „Уест Авеню Мол“ в защитена от спасителния щит зона, гангстерчетата ще започнат да се навъртат в „Нортланд Мол“. И когато новодошлата банда установи, че „Нортланд“ вече си има други господари, ето ви териториална война, която иначе сигурно нямаше да имате.

— Значи тъй като хората предпочитат да се преместят, отколкото да се откажат от оръжията си, Спусъкът усложнява положението, като изкуствено намалява териториите и увеличава търсенето.

Експертът отново кимна.

— Резултатът е съсредоточаване на останалите оръжия във все по-малък район и ситуацията за обитателите му се влошава, вместо да се подобрява.

— Гета на насилие.

— В известен смисъл, да.

— Значи това явление е типично за прехода, така ли? Какво очаквате да се случи, да речем, след три години, когато „Нортланд“ и повечето малки банки също бъдат защитени със спасителен щит?

— Вълците винаги търсят сакатите и изостаналите. Не ми е известна защита, която да обхваща цели градове. Очаквам същото положение, само че в още по-изчистен вариант — две общества, две култури, такива, които имат спасителни щитове, и такива, които нямат.

Друга пукнатина се прояви в проучване на икономическото въздействие на Спусъка, което включваше изчерпателен каталог на продукти, свързани с новата техника. Един ден, докато преглеждаше поредната актуализация, Уилман откри нещо обезпокоително, което изискваше личната му проверка.

В дигитален магазин, базиран в сървър на Каймановите острови, сенаторът попадна на база данни, наречена „Безопасен вход“, която се продаваше от организация на име Съпротивата. Това всъщност представляваше каталог на инсталираните в Северна Америка спасителни щитове, предлаган като нелицензирано допълнение към Глобалната навигационна система. Ако беше точен, всеки безнаказано можеше да пренесе експлозиви и боеприпаси между почти всеки две точки на картата.

Уилман уреди подставено лице да купи копие от „Безопасен вход“ и го предаде за анализ на НУС. Оказа се идентично със секретната база данни, използвана от транспортния отдел на спасителния щит, остаряла с двадесет и четири часа, но сто процента точна и пълна. След десет дни бяха арестувани един шофьор и управителят на гаража на транспортния отдел в Айдахо, но сенаторът не се успокои. Нямаше начин да направят нищо нито на дигиталния магазин, нито на Съпротивата, а такава информация струваше много пари и можеше да бъде подкупен още някой.

— Затова трябва да им нанесем удар и да елиминираме печалбата като мотив — каза главният стратегически координатор на Уилман. — Ако открито продаваме за десет долара списък с точност деветдесет и пет процента, колко души ще нарушат закона, за да купят заради последните пет процента друг, само че за хиляда долара?

— Не е важна самата информация — отвърна сенаторът. — Секретните Спусъци са по-малко от сто. Недостатъците им правят невъзможно да инсталираме тайни устройства на обществени места, поне тук — иначе щяхме да го направим. Не, това е реклама. Важна е причината за събирането на данните. Хората започват да намират заобиколни пътища. И ние с нищо не можем да им попречим.

Следващата пукнатина се появи по време на извънредно телезаседание, свикано от оперативния координатор на „Атлантически щати“ след два бомбени атентата в Балтимор и Манхатън.

— Хората разбират, че могат да използват Спусъка като детонатор — каза координаторът на Уилман. — И това извънредно опростява изработването и поставянето на бомби.

— Няма нужда от броячи, детонатори и дистанционни устройства.

— Няма нужда от никаква техника. Просто трябва да намериш експлозив и да го скриеш в багажника на нечия кола, багажно отделение на автобус или във влак — каквото и да е, стига някой друг да се грижи за пренасянето му. И този метод оказва допълнително психологическо въздействие, защото хората се страхуват да влизат в зони, защитени със спасителни щитове — питат се дали наоколо няма някоя от тези така наречени „стопаджийски бомби“.

Ала най-обезпокоителна за Уилман, тъй като говореше за мнението на мнозинството, а не на престъпните кръгове, беше пукнатината, която откри чрез собствените си източници.

 

 

Почти двадесет години „Алгонкуин Салуун“ бе водил жалко съществувание на една странична улица на три преки от Джорджтаунския университет. Смесица между интернетски дискусионен клуб, някогашно токшоу и още по-архаична британска кръчма, „Алгонкуин“ обслужваше два застрашени от изчезване порока — кофеина и личния разговор лице в лице.

Той беше създаден от Мартин Гроусбек, енергичен и приказлив бивш журналист, който се бе оттеглил „вместо да дезертира при врага“ след купуването на „Уошингтън Поуст“ от Дисни Нет. Гроусбек имаше ухо за проблемите, вдъхващо доверие лице и умение да предразполага към разговор случайните плахи или уплашени посетители на седемте кръгли маси на „Алгонкуин“. Чрез съчетанието от специфични идеи и чиста проба инат Гроусбек успяваше да поддържа уникално общество, което гордо наричаше „интелектуален цирк със седем арени“.

Той произволно настаняваше непознатите на деветместните маси и сядаше, за да попълва празните места или „да разбърка супата“, ако събеседниците се случеха мълчаливци. Гроусбек списваше и публикуваше ежедневен бюлетин, наречен „Адски бавни новини“, който осветляваше обществено-политически проблеми и имаше популярност далеч извън Джорджтаун. Привечер минаваше от маса на маса и раздаваше огненочервените карти на „адвоката на дявола“ — всяка носеща противоречиво твърдение с характерния почерк на Гроусбек.

Той радваше редовните клиенти и ядосваше новодошлите с навика си да къса сметките на посетителите, чието участие поддържа дискусиите интересни, и удвояваше тези на ексцентриците или досадните дебелаци.

Съботните вечери бяха запазени за събитие, което Гроусбек наричаше „Нощ около кръглата маса“. Прилагайки собствените си специфични стандарти, той даваше на „интересни хора“ от всички посоки на живота възможност да подложат идеите си на изпитание пред красноречиви и критично мислещи личности, които не даваха точки за високо социално положение. Като се имаше предвид, че предлагаше съвсем символичен хонорар, поканите му се приемаха от изненадващо голям брой хора.

Но като заведение, „Алгонкуин“ бе абсолютен провал, въпреки пълните маси през повечето почивни дни и всяка събота. Промяната ставаше прекалено бавно и средната заплата беше твърде ниска, за да донесе печалба.

Уилман смяташе „Алгонкуин“ за прекалено ценен, за да рискува замяната му с магазин за керамични изделия или ателие за татуировки. От всички места, които често посещаваше в района на Вашингтон, единствено тук можеше да е сигурен, че чува позиции, непроменени от неговата известност, пост или амбициите на говорещия. Дори в офисите на фондацията не бе уверен в това. „Алгонкуин“ беше неговият пробен камък, неговият ветропоказател за общественото мнение — онези обосновани, пламенно поддържани мнения, които имаха истинска въздействаща сила.

Ето защо Уилман намираше непреки и анонимни начини да налива пари в джоба на Гроусбек и да държи вратите на „Алгонкуин“ отворени — стипендии, частни дарения, договор за издаване на книга, краткосрочни консултации. Ако се наложеше, сенаторът беше готов да направи и повече: да създаде компания, която да купи заведението и да назначи Гроусбек за негов управител.

Но за момента можеше да влиза през тези врати като редовен посетител, а не като спасител, и да опитва и мнения, и първокачествено пепси. А ако имаше време, идваше рано, сядаше на бара и започваше да цеди гъбата, наречена Мартин Гроусбек.

— Какво ново се чува, Марти?

Едрият мъж престана да лъска хромираните кранчета и се обърна.

— Поръчай нещо и ще поговорим. Дай да видим, ти си пиеше кофеина студен. Имам малко „Роял Краун Драфт“. Кубинска захар, американска минерална вода, концентрат от Канада.

— В стъклени бутилки ли?

— С метални капачки и всичко, както си му е редът.

— Дай една заледена.

— Обичам клиентите, дето не питат „Колко?“ — усмихна се Гроусбек и пъхна ръка в хладилника. — Е, каква е ключовата дума днес, Гроувър? „Бреланд“ ли?

— Можем да започнем оттам. Как се продава „международният заговор“?

— Не много добре, но пък тук не ти е Южна Дакота. Тукашните хора наистина са били в чужди страни — и нямам предвид Ниагара Фолс или Тихуана.

Уилман се подсмихна.

— И тези светски и просветени хора говорят…

— Еволюцията е интересна. Преди два месеца не чувах никой да го защитава — той имаше привърженици, да, но не и защитници. Все още търсеха защитима позиция.

— И намериха ли? Мислех, че лагерите на „Създателя на хаоса“ и „Врага на свободата“ командват бойното поле.

— Забравиха да разположат предни постове нависоко — отвърна Гроусбек. — Защитимата позиция е оправдан идеализъм. Всеки път щом Бреланд повтори, че можем да се справим по-добре, още няколко души в лагера на „Създателя на хаоса“, изглежда, разбират, че говори сериозно и че е бил сериозен през цялото време.

Уилман вдигна вежди.

— И какво точно му носи това? Неохотно уважение ли?

— Точки за честност. Тайната цел, която всички циници бяха готови да припишат на него, на господарите му или на тристранната комисия, не се осъществи — докато неговата цел е пред очите на всички, както си беше още отначало. Повече цивилизованост, по-малко жертви.

— И това започва да не им звучи толкова зле, така ли?

— До известна степен. — Гроусбек се наведе напред и опря лакти на бара. — Напоследък чувам нещо като неохотното възхищение, което запазваме за човек, установил не особено допадаща ни норма.

Уилман бавно кимна.

— Някак си трябва да овладяваме одобрението си, за да не разчитат, че ще следваме установения стереотип.

Гроусбек потупа плота с длан.

— Точно така. Всъщност обвиняват Бреланд, че има прекалено добро мнение за нас. Разбираш ли, той е осакатен от това, че през целия си живот е бил заобиколен от добри хора. Хоризонтът на човек става по-широк, ако отрано е видял злото, или поне така казват.

— Звучи като заключение на човек, който живее във виртуалното пространство или филмите — рече сенаторът. — Истинският свят далеч не е толкова страшен. Повечето хора цели дни не виждат и не докосват оръжие — което се отнася и за повечето притежатели на оръжие, ако са честни.

— Няма да споря — отвърна Гроусбек. — Знам, че баща ми имаше пушка, а майка ми — револвер. Но за двайсет години вкъщи никога не съм видял нито едно от двете оръжия — а аз бях любопитно дете. Обаче ако искаш, мога да ти намеря някой и друг аргумент.

— Без да ходиш до Южна Дакота ли?

— Естествено. — Гроусбек прехапа устни. — Преди два дни на пета маса имаше един мъж, който надълго обясняваше защо програмата „Спасителен щит“ е „катастрофа“. Не беше най-красноречивият посетител на заведението, но много го вълнуваха изнасилванията в оня блок в Милуоки…

— През седмицата, след като блокът включил новия си спасителен щит — спомни си Уилман. — Бяха арестувани трима мъже, които живеели там.

— Това първо. Оня приятел каза следното: „Не всеки с оръжие е лош човек. Не всеки без оръжие е добър. Лошият човек без оръжие може да направи адски много поразии. Добрият човек без оръжие невинаги може да ги предотврати.“

— Другите на масата съгласиха ли се с него?

— Така ми се струва. — Гроусбек замълча за миг. — Гроувър, в продължение на два месеца след речта на Бреланд, когато обсъждаха някое убийство по новините, хората повтаряха: „Жалко, че не са имали Спусък“. Оная вечер на пета маса имаше една жена — тя каза нещо, каквото не бях чувал…

— „Жалко, че не са имали оръжие.“

Гроусбек го погледна изненадано.

— Да не си бил тук и просто да не съм те забелязал? Да, така каза — с абсолютно същата смесица от гняв и съжаление, каквато бях свикнал да чувам от другите.

— Не бях тук — отвърна Уилман и пресуши чашата си. — Просто трябваше да се сетя за последното нещо, което искам да чуя — носталгия за доброто старо време, когато истинските американци държаха пистолети в чекмеджетата на нощните си шкафчета.

— Не можеш да отречеш, че ако една от ония жертви все пак беше имала пистолет…

— … някой сигурно щеше да е мъртъв — довърши сенаторът. — Може би някой от изнасилвачите. А може би някоя от техните жертви.

— А може би ония трима мъже просто щяха да си останат в своите апартаменти и да продължат да се опиват от самосъжаление — каза Гроусбек. — Не можеш да избягаш от факта, че някои оръжия са били от огромна полза за някои хора и че Спусъкът изважда от строя и тях. Знам, промяната ти харесва, но пък нито една от ония жени не ти е дъщеря.

— Така е — рече Уилман. — Също както нито един от ония мъже не ми е син. Не искам да изнасилят дъщерите ми, Марти — но не искам и да убият синовете ми. Защо трябва да избирам между тези алтернативи? — Той се изправи и посочи празната бутилка. — Колко?

Гроусбек изсумтя.

— Просто си дай дебитната карта. Но колкото и да ми трябват пари, в бъдеще може би ще е по-добре първо да питаш за цената, вместо да се ангажираш.

— Когато цената е важна за мен, винаги го правя — отвърна Уилман и му подаде картата си. — Но нито едно важно решение не може да се направи с калкулатор.

 

 

На теория Карл Броуиър имаше осем начина да се свърже с Джефри Хортън.

Стандартният комуникатор, който лабораториите „Терабайт“ даваха на всеки от служителите си, бе Силестиъл 3000 — с открития от Броуиър микрочип, вграден във фабрика, собственост на Арън Голдстийн. С-3 приемаше глас, видео, съобщения и приоритетни сигнали в реално време и записваше войсмейл, триизмерно видео, факс и хипермедия. С трите си честоти, покриващи земното кълбо, С-3 твърдеше, че неговите клиенти се радват на „връзки от полюс до полюс и от планина до море“.

Но С-3 не можеше да направи нищо за клиент, който заглушаваше сигнализатора, изключваше пейджъра и оставяше мейлбокса да се пълни със секс реклами и планове за лесно забогатяване. Няма техническо средство, което да помогне, ако човек просто не иска да го безпокоят.

Повече от седмица Броуиър засипваше Хортън с настойчиви настоявания да се върне в Принстън и колкото по-дълго те оставаха без отговор, толкова по-тревожен и нетърпелив ставаше директорът. Към края на седмицата беше принуден да наруши собственото си правило за непубликувана работа. Доверявайки се на килобайтовото кодиране на С-3, Броуиър прати на Хортън основните уравнения, които искаше да обсъдят, с надеждата да изкуши протежето си и да го накара да се съгласи поне на сътрудничество от разстояние. „Направих всичко, каквото можах, Джефри — пишеше в приложеното съобщение възрастният учен. — Трябва да получа потвърждение на преобразуванията на Ронен и се нуждая от малко помощ с бета-комбинаметриката. После ще дойде времето да огънем метала, както се изразяват инженерите.

Ние смятахме, че вече сме гледали цялата опера. Когато видиш тези файлове, ще разбереш колко сме били наивни. Всичко, което се случи толкова далеч, е само увертюрата. Надявам се, че ще ми помогнеш да напиша финала — но ако се откажеш, разбери, че ще трябва да се обърна към друг. Даже не мога да си помисля да оставя тази работа недовършена. И така едва се сдържам да не танцувам от радост пред всеки срещнат физик.“

Но за огромно разочарование на Броуиър и тази молба не получи никакъв отговор — дори само съжаление и пожелание за успех. Той изчака четиридесет и осем часа, после удължи личния си срок с още един ден, ала напразно.

Въпреки това му беше трудно да обърне гръб на Хортън и той отиде на дълга бавна разходка в институтската гора, за да обмисли въпроса.

Не изпитваше гняв. Повече, отколкото към когото и да било другиго от младите таланти, които бе събрал при основаването на „Терабайт“, отношението му към Хортън беше като на преуспял баща към обещаващ син. Независимо дали Джефри го съзнаваше, той бе неговият официален наследник, синът, който Броуиър очакваше да поеме „семейния бизнес“.

И му беше трудно да разбере борбата на Хортън, да проумее, че не може да направи нищо, за да му помогне да преживее този момент. В известен смисъл му се струваше, че е провалил Джефри, че не е успял да го подготви за бремето, което се бе стоварило върху съвестта му.

И все пак кой можеше да предвиди последствията? Не се бе случвало често един физик теоретик да има нужда от съвест.

В края на краищата не науката беше преобразила света, а съчетанието от техника и капитализъм. Невежите можеха да обвиняват науката за злините на съвременната епоха, но те бъркаха нещата — нито един учен не беше замърсявал водата, не бе извършвал аборт на шестмесечно бебе, не беше отказвал на някого застраховка на основание на генетичен анализ, нито бе превърнал Интернет в таен начин за надничане в чуждия живот.

Истинските учени бяха невидими извън кръга на колегите си. Общественото съзнание дори не помнеше лауреатите на Нобелова награда, както отлично знаеше Броуиър. Наградите „Хайсман“ или „Оскар“ означаваха много повече — нямаше пазар за героите на науката. Общественото положение все още се оценяваше по странни начини: информации в пресата, цитати, постове, награди.

Не, освен някой случаен предприемач като Сейгън или Поулинг, трябваше да се намеси тежката ръка на политиката, за да се популяризира името на един учен. Айнщайн беше дал на Рузвелт пътната карта към атомната бомба. Айзенхауер беше инжектирал ваксината на Салк в ръцете на двадесет милиона ученици. Фон Браун и неговите германци бяха построили на Кенеди ракета за луната.

А Джефри Хортън бе дал на Марк Бреланд Спусъка.

Макар че и Броуиър имаше участие в това, съвестта му беше чиста. Винаги бе презирал онези, които прибягваха до насилие, за да решат проблемите си, и особено онези, които използваха насилието, за да потъпчат решения, взети с рационални или демократични средства. Подобно на мнозина, директорът живееше в свят, в който господстваха талантливите, вярваше в триумфа на висшите идеи и върховенството на по-достойните хора.

Враговете на цивилизацията бяха терористът, бандитът, убиецът, главорезът, анархистът — именно заради начина, по който нищожествата можеха да повалят добрите и великите с едно натискане на спусък или натискане на бутон. Това беше извращение на естествения обществен ред, войнстващ егалитаризъм, който не търпеше успеха на другия.

В очите на Броуиър насилието не само бе последното убежище на некомпетентния. То беше злорадото отмъщение на неудачника.

Същността на цивилизацията се състоеше в концепцията за спортсменството, а неговите принципи бяха елементарни — великодушие в победата, съгласие в поражението. Това можеше да се види в начина, по който победените президенти предаваха властта си, по който загубилите номинирани за „Оскар“ ръкопляскаха на победителите, по който победителите проявяваха милост към победените. Това можеше да се види дори в джентълменски дуел, който завършваше със смърт, защото правилата бяха задължителни и за двете страни.

Ала терористичното насилие, изстрелът от мрака, получената по пощата бомба, изнудването, това бе отрицание на цивилизацията. А класовото насилие не можеше да се разграничи от тероризма. Ето защо Броуиър прояви снизходителност към Лий и Горди след инцидента в Кливланд. Директорът не скърбеше за главорезите, тероризиращи добрите хора, които играеха по правилата.

И все пак той не се заблуждаваше. Цивилизоваността бе трудна, а тероризмът — лесен. Напрежението между реда и хаоса беше вездесъщо и вечно. Броуиър знаеше в душата си, че настойчивите гласове на страстта и егоизма лесно заглушават логиката и разума в човешкия диалог.

Въпреки това той твърдо вярваше в теорията на прогреса — че може да надделее дори едно малцинство, следващо разума, морала и висшите принципи на цивилизацията. Обществото не се ръководеше от златната среда, а от най-доброто — от идеите на мислителите, откритията на изследователите, творенията на изобретателите, думите на философите, чудесата на строителите, жертвите на пионерите.

Както обичаше да казва той, „рулят е много по-малък от кораба, който управлява“. Бяха важни лостовете.

Лостовете и ръцете, които ги натискаха.

Ето какво представляваше Спусъка за Броуиър — лост. Лост, който можеше да се използва, за да тласнат обществото в правилната посока, към по-разумно и цивилизовано съществувание. И ако не беше достатъчно здрав или имаше нужда от повече ръце, негов дълг бе да направи всичко възможно, за да помогне.

Накрая именно това наклони везните — дълг, по-дълбок и по-силен от чувствата му към Хортън. Седнал на една пейка в края на гората, той осъзна, че е чакал Джефри точно толкова дълго, колкото му е позволила съвестта. Трябваше да продължи напред без него.

Щом се върна в кабинета си, той написа кратка бележка на Самюъл Бенингтън-Хастингс:

„Когато имаш няколко минути, искам да си поговорим за нещо, свързано с работата ми.“

Броуиър сякаш едва бе вдигнал ръце от клавиатурата, когато младият математик отвори вратата и надникна в стаята.

— Да не правиш изпитания на междуизмерния транспорт на Ашби, доктор Сам? — повдигна вежди Броуиър.

Бенингтън-Хастингс му прати сияйна усмивка.

— Беше ме страх, че ще изядете обичайната си вечеря и… — той докосна гърдите си и издаде гърлен звук като експлозия — ще ви заваря забил лице в пюрето.

Броуиър се засмя.

— Влез, доктор Сам. Влез и хвърли един поглед на това.

 

 

Когато Самюъл Бенингтън-Хастингс разговаряше за математика, от дяволития мошеник нямаше и следа.

— Това тук е грешно — каза той и посочи с гъбата към дъската. — Отношението е асиметрично — виждате ли, тук е правилното разширение, а тази стойност попада от дясната страна.

Броуиър се навъси.

— Тогава ковалентната функция е неопределена.

— Разбира се. Цялото повторение е излишно. Откъде взехте това?

— Тази част осигурява морфологичната инерция, която възстановява първоначалната резонансна матрица.

Бенингтън-Хастингс изсумтя.

— Шелдрейк. Ще го изтрия.

— Чакай, чакай. Ако изгубя тази функция, няма как да възстановя айгеновата стойност. Материалът няма да се върне в изходното си състояние.

— И не би трябвало, според това, което ми показахте.

— Но дали новата айгенова стойност ще е стабилна?

— Ако решението на резонансната матрица е пълно и ако стабилността е присъща на решението.

Притиснал дясната си ръка до бузата си, Броуиър се обърна, отиде до бюрото си, взе чашата си с индийско кафе и отпи, замислен едновременно за опасността и възможността в твърдението на Бенингтън-Хастингс.

— Очаквах… разчитах на морфологически стабилна мрежа — накрая каза Броуиър. — Да предизвикам локална промяна, която продължава само докато трае въздействието, и после материалът да се върне в предишното си състояние под влияние на универсалните си резонансни параметри.

Бенингтън-Хастингс погледна към дъската.

— Както е казал Декарт за Господ, „нямам нужда от тази хипотеза“.

— Можем изцяло да променим информационния пакет.

— Не виждам тук нищо, което да го забранява.

— Тогава можем също да унищожим информационния пакет.

— Не виждам нищо, което да забранява и това.

Броуиър остави чашата си с нестабилна ръка, върна се при англичанина, взе маркера от него и посочи долната четвърт на дъската.

— Поправи ме, ако греша, но това е следствие от параметрите на реакцията материя-антиматерия — каза той. После изтри с ръкав морфологическото разширение и написа няколко математически символа. — Виждаш ли? Стойностите за частицата и античастицата се анулират и общата им енергия се освобождава. Махни резонансната матрица…

— И ще разполагаме с преки експериментални доказателства за условията в началото на вселената — завърши Бенингтън-Хастингс. — За съжаление ще трябва да ни погребат в запечатани ковчези.

— Последната теорема на Броуиър.

— Точно така.

Веселият им тон разкриваше едно отрезвяващо откритие — че освобождаването на стихийна енергия от материята, лишена от своята матрица, ще засенчи не само най-мощната създадена от човека експлозия, но и всеки катаклизъм, на който е била свидетелка Земята от юкатанския метеорит насетне.

— Може би ще хвърля още един поглед на хипотезата на Шелдрейк — накрая наруши мълчанието Бенингтън-Хастингс. — Когато свършите с работата на дъската и се прехвърлите в лабораторията, не бива да получите неочаквани резултати.

— Ще преработя всичко — мрачно отвърна Броуиър. — Не мога да понасям неясноти.

Не сподели останалите си мисли, които щяха да го измъчват през следващите дни. „Ние вече правим този експеримент. Вече променихме информационния пакет на човешката култура и променихме поведението на съставната материя. Има ли неочаквани резултати? Предотвратихме ли много незначителни бедствия — или положихме основата за едно велико бедствие, което ще погуби всичко?“

 

 

След успешния тест на Близнаците и заминаването на Джефри Хортън в Пристройката започна нова ера. Първият въпрос, който си зададоха Лий Тейър и Гордън Грийн след като продължиха работа, беше дали лабораторията все още има конкретна задача — и дали се налага да я изпълняват в Невада.

— Проблемът е, че това място едновременно е прекалено голямо и прекалено малко — обясни Грийн на Голдстийн и Броуиър по време на едно видеозаседание. — Прекалено много хора прекарват прекалено много време заедно прекалено далеч от цивилизацията — пионерският дух накрая се изчерпва, особено когато няма къде да отидеш, за да останеш сам. Тези хора се чувстват така, като че ли е време или да си съберат багажа и да се приберат у дома, или да превърнат лагера в селище.

Тейър имаше друга гледна точка, ала стигна до същото заключение.

— Тестовете и положението са невъзможни — моите лаборатории и полигонът трябваше още отначало да са изолирани от всичко останало. Ние застрашаваме дори жилищата на хората. Не знам дали ще струва повече да преместим тестовите устройства или домовете и лабораториите, но някак си трябва да ги разделим. Ако не го направим, не можем да продължим да работим в Пристройката.

Накрая Голдстийн обобщи двете мнения.

— Значи се налага или да вложим още пари в Пристройката, или да отпишем вече направените тук инвестиции. Трябва да решим дали да направим Пристройката постоянна част от „Терабайт“.

— Точно така — в един глас се съгласиха Грийн и Тейър.

— Добре. С Карл трябва да си поговорим. Ще ви съобщим веднага щом вземем решение.

След два дни Броуиър им даде отговор — изненадващ отговор, тъй като нямаше абсолютно никаква икономическа логика. Голдстийн щял да купи още четиринадесет квадратни километра към площта на Пристройката и да отвори касата на компанията за пълно преоборудване на обекта.

Има две условия — информира ги директорът. — Първо, двамата трябва да останете поне докато се осъществят препоръките ви. И второ, да се погрижите по време на прехода да има поне едно работещо експериментално устройство.

После дойде ред на Грийн и Тейър да се посъветват насаме.

— Какво ще кажеш? — попита Грийн.

— Това значи да се ангажираме още за най-малко една година, нали?

— Според мен две. Можеш ли да понесеш мисълта за още две години тук?

Тя сви рамене.

— Колебая се. Харесва ми атмосферата. Не мога да търпя жегата. Обичам нощното небе. Липсва ми зеленината.

— Ами работата — и компанията?

— И в двете виждам някакъв потенциал — с едва забележимо загатване за обнадеждаваща усмивка отвърна Лий. — Ами ти? Ти си волната птица. Не ти ли липсва Кълъмбъс, всички ония студентски кръчми, пълни с гаджета?

Грийн се засмя.

— Гледката тук ми харесва — както и предизвикателствата. Имам намерение да остана.

— Тогава и аз съм с теб. — Тя се усмихна мило и прибави: — В крайна сметка здравата ще загазиш, ако се опиташ да се справиш с всичко без мен.

Оттогава бяха изтекли почти седем месеца и първата фаза от преобразуванията вече беше завършена. Началникът на охраната Донован Кинг носеше отговорността за неоградената територия, пазена от четири хиляди сензора, пет автомобила и безшумен червен хеликоптер, въоръжен със светлинни гранати, сигнални ракети и боядисващи бомби. Донован открито се радваше на новите си играчки и на няколко пъти бяха виждали свободни от дежурство служители от охраната, носещи черни тениски с надпис „Охрана на Сектор 5.1“.

В пресъхналото дере в югозападния ъгъл на разширената площ на Пристройката се издигаше ново градче с три павирани улици, двадесет нови къщи, половин акър напоявана трева, универсален магазин с ресторант, фитнес зала, първокласен минитеатър и семеен център — едното му крило беше поликлиника, а другото — детска градина.

Градчето все още нямаше никакви обитатели, макар че мнозина в Пристройката вече си бяха събрали багажа в очакване да се преместят. Ала те бяха оставени на милостта на строителния инспектор на окръг Юрика — длъжност по съвместителство, в момента заемана от собственика на най-голямата фирма за доставка на строителни материали в централна Невада. Той вече беше отменил две срещи и не бе дошъл на третата.

Грийн подозираше, че ги наказват за нарушение на етикета — а именно, че не бяха бутнали нещо на инспектора. Тъй като платежните нареждания се подписваха от фирмените доставчици на Арън Голдстийн, всички материали се купуваха от другаде, а не от „Тилман Констръкшън“.

Подозрението прерасна в увереност, когато една ранна утрин позвъниха на Грийн от портала.

— Доктор Грийн, тук е някой си Робърт Тилман — казва, че идвал за окончателната инспекция на няколко сгради и че го очаквате.

Грийн сънено погледна часовника.

— Закарайте го в Градчето и останете с него, докато не дойда или аз, или господин Колкуит. Дайте му кафе, но не го пускайте в сградите без нас. Всъщност дайте му много кафе — това може да подобри мнението му за канализацията. — Служителят от охраната се засмя. Той изключи комуникатора, претърколи се надясно и побутна спящата Лий Тейър. — Лий?

Лий се размърда и се обърна към него.

— Отговорът е „не“ — измърмори тя. — Помоли ме по-късно.

— Тилман пак ни играе някаква игра. Трябва веднага да отида в Градчето. Съобщи ми по пейджъра, когато станеш — ако инспекторът още е тук, сигурно ще поискаш да дойдеш при нас. — Грийн стана. — Освен това мисля, че не си идвала там още отпреди да монтират Семейния център и хората от озеленяването да сложат чимовете на игрището.

Тейър се прозя, седна и остави одеялото да се свлече от тялото й. Тасманийският дявол се ухили на Гордън от нощницата й.

— Не че си нямам друга работа — каза тя.

— Знам — отвърна Грийн и намъкна панталона си. — Просто си мислех, че ако всички се разпишем едновременно, може би ще дадем зелена светлина на хората, които чакат да се преместят.

— Наистина ли смяташ, че Тилман ще одобри строежа? Според мен ще се заяжда за всичко. Но все пак ще дойда след малко за морална подкрепа. А, и се среши, мили — изглеждаш така, като че ли цяла нощ си купонясвал с някоя курва.

Когато след два часа Тейър се присъедини към тях, пророчеството й почти се беше сбъднало. Тилман бе открил толкова много дефекти на произведените в Калифорния сглобяеми къщи, че червените флагчета, с които ги маркираше, изглеждаха почти като част от пейзажа. Ала не си беше губил времето и вече пътуваше обратно към портала. Лий завари мрачния Гордън Грийн да седи на стъпалата на верандата на една от двете големи Г-образни сгради.

— Зле ли е?

Той повдигна снопа жълти протоколи за дефекти.

— Отхвърли сертификатите на производителя, защото не били оригинали — подписани на ръка от инспектора, с релефен печат, поотделно за всяка постройка.

— Гадно копеле!

— Колкото по-малка е короната, толкова по-дребнав е царят. Но това няма да ни забави повече от два дни. Вече се свързах с производителя. Веднага ще ни пратят нови сертификати.

— Не знаех, че си настроен толкова философски — криво се усмихна Лий.

— Някои хора просто не си струват стомашните киселини — отвърна Грийн и посочи с палец през рамо вратата зад себе си. — Имаш ли няколко минути? Искам да ти покажа нещо.

Тя присви очи.

— Защо? Това не е ли административната сграда? — После повдигна вежди. — Или имаш предвид нещо плътско?

Грийн се засмя и се изправи.

— Не и на двете предположения. Хайде, ела. Ще ти покажа.

Още от пръв поглед ставаше ясно, че пространствата вътре са предвидени за живеене. Но сградата беше два пъти по-голяма от стандартните къщи в Градчето.

— Не разбирам. Бях сигурна, че според плана на това място трябва да има административна сграда.

— Така беше — весело потвърди Гордън. — Мисля, че домът на директора се равнява на административна сграда.

— Домът на директора — докато надничаше в съседното помещение, повтори тя. — Ей, тая баня е огромна. А ти къде ще живееш?

— Ами, боя се, че има само една директорска къща и двама директори.

— Лошо планиране.

— Съгласен съм. Но вече е прекалено късно да променим нещо. Затова — Грийн сви рамене — боя се, че нямаме друг избор, освен да живеем заедно.

Лий скръсти ръце и сви устни.

— Горди, не съм чувала по-мил и в същото време по-тъп начин да предложиш на някого да се премести при теб.

Гордън невинно разпери ръце.

— Само се опитвам да си изпълнявам задълженията за ефикасно разпределяне на жилищната площ. Ако живеем отделно, ще горим два пъти повече ток, ще хабим два пъти повече ролки тоалетна хартия…

Тейър се намръщи.

— Ако наистина живеем заедно, може би най-после ще имаме достатъчно възглавници за леглото.

— И ще можем да върнем половината прибори, които взехме от ресторанта — повече икономии за „Терабайт“. Какво ще кажеш?

Усмивката й се завърна, едновременно нежна и смутена.

— Как мога да устоя на един толкова предан на компанията мъж?

Грийн също се усмихна. Ала преди някой от тях да успее да каже нещо, комуникаторите и на двамата започнаха да сигнализират за приоритетен сигнал.

— Мислех си да се приближа и да те целуна — рече той, — но преданият на компанията мъж трябва да отговори на повикването, нали?

— Карл е — каза тя, като погледна дисплея.

Двамата едновременно натиснаха бутоните и след секунди се свързаха.

— Горди? Лий? Обажда се доктор Броуиър. — Гласът на възрастния учен звучеше нетърпеливо и енергично. — Каквото и да правите, зарежете го. Каквото и да възнамерявате да правите, оставете го. Искам да ми конструирате нещо.