Артър Кларк
Спусъкът (25)

23.
За налагането на мира

„Иска ми се да вярвам, че хората ще направят повече за налагането на мира от правителствата. Според мен народите толкова много се стремят към мир, че правителствата скоро ще бъдат принудени да им помогнат да го получат.“

Дуайт Айзенхауер

Дърветата от северната страна на Белия дом още преди години бяха оставени да растат свободно и сега паркът Лафайет се виждаше само от три прозореца. Ала дори преди откриването на Спусъка оформянето на пейзажа не беше свързано толкова със сигурността на президентите, колкото с тяхната несигурност.

Паркът Лафайет отдавна бе любимо място, откъдето политическите демонстранти и социалните реформатори изразяваха исканията си. Те бяха там всеки ден, във всякакво време, държаха балони и написани на ръка лозунги, програмираха електронни плакати и крещяха по мощни мегафони. Според думите на един критик, това беше „постоянният вашингтонски карнавал, пъстър сбор от политически и философски чудатости, на които придава достойнство единствено невинната им сериозност“. Президентът Енглър, чиято политика бе дала почти на всеки основание да се оплаква от нещо, беше наричал парка Лафайет „трънената градина“.

Но след откриването на Спусъка в парка имаше ново, по-широко присъствие — хора от средната класа, които по-скоро приличаха на семейства, отколкото на фанатици. Това присъствие растеше, денем изпълваше парка и преливаше навън вечер и през уикендите. Ала сред събралите се цареше пълен ред и дори Парковата служба не можеше да помогне на Секретната да намери претекст за затварянето на парка или за разгонването на тълпата.

Те се наричаха „Опълчение на свободата“ и сами си осигуряваха тоалетни, събираха отпадъците си, всеки ден търпеливо чакаха на опашка пред портал 5, за да подадат индивидуални молби за среща с президента, и дори пееха по време на нощните си бдения. Подети от няколко хиляди гласа, тези бойни песни и патриотични химни се чуваха на Северната морава, цели километри във всички посоки и през отворените прозорци на Белия дом.

Единственият смущаващ момент бе, че почти всеки мъж, жена и дете в парка носеше огнестрелно оръжие — хаотична сбирщина от пушки и пистолети от всякакви модели и калибри. Нито едно от тези оръжия не представляваше опасност за никого, защото паркът се намираше в обсега на неутрализаторите на Белия дом. Ала всяко едно от оръжията на Опълчението на свободата бе нарушение не само на федералните закони (за носене на оръжие на територията на национален парк), но и на законите на окръг Колумбия (за носене на оръжие по улиците на Вашингтон).

Присъствието на Опълчението в парка Лафайет лесно можеше да се превърне в катастрофа от мащаб, невиждан в столицата от шестдесетте години на двадесети век. Ала представителите на правоохранителните органи бяха забелязали капана на гражданското неподчинение, който им поставяха, и се уговориха да не закачат протестиращите. Въпреки това лагеруващата пред Белия дом гражданска армия беше могъщ символ. А за Марк Бреланд — и тревожен.

Поне веднъж седмично президентът заставаше пред прозорците и гледаше Опълчението, което се молеше, пееше или демонстрираше по затворената пряка на Пенсилвания Авеню. Не разбираше защо са тук — дори след като изслушваше докладите на агентите от Секретната служба, пращани в парка. Знаеше само, че посланието му не е успяло да стигне до тях, че не е успяло да ги убеди да намерят друг начин.

След убийството на Уилман той все по-често мислеше за Опълчението на свободата, ала никой не знаеше как конструктивно да реши проблема.

Една вечер новият шеф на кабинета Чарлз Пот завари Бреланд застанал пред отворения прозорец в Линкълновата спалня и заслушан в думите на „Бойния химн на републиката“.

— Моля ви, господин президент. Това не е от полза за никого. А и когато видят, че ги гледате, само ще се окуражат.

— Какво искат, Чарли?

— Куршуми, струва ми се — с присъщата си откровеност отвърна Пот. — Защо се подлагате на това? Никога няма да ги убедите. Партията на привържениците на оръжието е непоклатима. Нима Трент не ни научи на това? За тях няма средно положение.

— Просто не мога да повярвам, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, ако изключим неутрализаторите и утре всичките им оръжия бъдат заредени с муниции. Не мога да повярвам, че ще са в по-голяма безопасност.

— Това е спорно, господин президент. Важно е в какво вярват те.

— Знам, знам. — Бреланд се намръщи. — Празни или не, Чарли, имам чувството, че всички тези оръжия са насочени срещу мен.

— Така е. Срещу вас и срещу следващия, който седне на вашето място.

— Но тези хора не са престъпници. Не са екстремисти. Не разбирам какво толкова ужасно съм направил, че тези богобоязливи данъкоплатци да обсадят Белия дом.

— Поискахте от тях да се доверят на хората, вместо да стрелят по тях. Елате, господин президент.

— Искам да поговоря с тях.

— Моля?

— Искам да поговоря с Опълчението на свободата.

— О… о, не. Наистина не бива.

— Чарли, ти си мой шеф на кабинета, не на полицията на мисълта. Свържи се с Джон Бърк и му кажи, че ще отида в парка. — Бърк беше главният агент, който в момента командваше охранителното подразделение на Секретната служба.

— В парка ли? Господи, имате ли предсмъртно желание? Ако настоявате да се срещнете с тях, поне го направете тук, където повече или по-малко държим положението под контрол.

— Това не е достатъчно.

— Напротив. Те подават хиляди молби на ден, за да ви видят — е, добре, утре ще изберем трима късметлии. Ще ги доведем в някоя заседателна зала, ще ги оставим да ви ругаят половин час и после навярно ще можем да продължим да си вършим работата.

— Чарли…

— Опомнете се! Това са хората, които пращат мили снимки на децата си в камуфлажни униформи, прегърнали автоматични пушки с коледни картички. Те няма да ви изслушат.

— Тогава аз ще ги изслушам — отвърна Бреланд. — Намери Бърк. Искам да го направя сега.

— Господин президент, това не е нещо, с което можете да прибързвате. Те ще са тук и утре, и вдругиден, и…

— Чарли… — предупредително каза президентът.

Пот примирено вдигна ръце.

— Добре. Ще оставя Бърк да спори с вас.

— Чудесно. А, Чарли, и не информирайте пресата. Не искам отиването ми в парка да се превърне в медийно събитие.

Шефът на кабинета се намръщи, после измърмори:

— Повярвайте ми, ще направя всичко възможно да не го допусна.

 

 

Нямаше начин Джон Бърк да каже, че е доволен от мерките за сигурност, взети във връзка със смайващото предложение на президента. Но Бреланд упорито бе решил, че ако се наложи, ще излезе в парка Лафайет без никаква охрана, и Бърк направи всичко възможно при тези обстоятелства.

Предупреди стрелците с арбалети на покрива и удвои патрула край северната ограда. Прати в парка дванадесет специалисти по тайни действия сред тълпи, за да следят настроенията на хората. Накрая избра шестимата агенти, които бяха най-добри в ръкопашния бой, да придружават президента. Бяха въоръжени с тояги, дълги колкото тях, че и повече, и в приближаващата се към парка група определено имаше нещо средновековно.

Демонстрацията вече бе свършила и повечето хора се бяха пръснали. Бяха останали само няколкостотин души, които разпъваха палатките, си и почистваха лагера. Но Бреланд и неговите придружители незабавно бяха забелязани от часовия, застанал на пост в края на парка.

— Тук южен първи пост, до центъра — извика младият часови. — Идва Бреланд, главният страхливец.

Президентът тръгна право към младежа, който бе вдигнал тревогата. Когато се приближи, часовият предизвикателно изсумтя:

— Какво правите тук?

— Имате ли си водачи, момче?

— Полковник Харис е командир на караула.

Бреланд познаваше това име и лицето зад него от докладите на Секретната служба за Опълчението на свободата.

— Чудесно. Къде да я открия?

— Не можете. Съобщих в щабната палатка. Ако иска да ви види, ще дойде тук. Ако бях на нейно място, нямаше да си направя този труд.

Около двамата вече се събираха хора. Охраната на Бреланд не им позволяваше да се приближават много, но не можеше да спре враждебните подигравки. Президентът не им обръщаше внимание и продължаваше да се оглежда за полковник Харис. Накрая я забеляза да се приближава, придружена от неколцина широкоплещести младежи, заобиколи часовия и отиде да я пресрещне.

— Полковник Харис.

Тя кимна, но не отдаде чест, нито му протегна ръка.

— Господин президент. Изненадвате ме.

— И това е някакво начало.

— Но може и да е край — ще ми се да можех да кажа, че всички тук уважават поста, дори да не уважават човека. Но истината е, че когато недоволството надхвърли определена граница, разликата започва да се размива. Какво искате?

— Да разбера защо сте се отказали от живота си и сте тук. И може би, ако се съгласите, да се опитате да разберете защо аз съм се отказал от моя, за да съм там. — Той посочи с палец през рамо към оградата и извисяващия се зад нея Бял дом.

— Какво повече трябва да разберете, когато някой ви нападне? — попита някой отдясно на Бреланд.

Президентът се обърна към говорещия — мъж със слабо лице и оредяваща черна коса, сресана над широкото му чело.

— Да ви нападне ли?

— Да, по дяволите! Вие ми отнемате способността да защитавам семейството си, правото на жена ми да се защитава, когато се налага да остане до късно на работа и да отиде до колата си сама. Вие отнемате възможността на сина ми да се защитава от хомосексуалисти и дрогирани крадци. Вие ни правите безпомощни в собствените ни домове и повярвайте, това си е нападение. Това е нападение срещу моето семейство, нападение срещу конституцията, нападение срещу мен.

Тази реч му заслужи искрени аплодисменти и няколко дружески потупвания по гърба.

— Добре му го каза — извика някой.

— Вие сте?… — попита Бреланд.

— Лари Дилард. Можете да кажете на псетата си от данъчната служба да ме търсят в Крос Плейнс, Уисконсин.

— Не вярвам в наказването на хора за това, че са изразили мнението си, господин Дилард. Може ли обаче да ви задам няколко въпроса?

Мъжът сви рамене, макар че тази перспектива, кой знае защо, май го караше да се чувства неловко.

— Естествено.

— Добре ли е в момента семейството ви? Надявам се, че всичко е наред?

— Доколкото знам, да. Средното ми дете е тук с мен — синовете ми са вкъщи при жената.

— Добре. Добре — радвам се да го чуя — с искреност, която публиката прие неохотно, рече Бреланд. — Бихте ли ми разказали нещо повече за тези престъпления и за това каква е връзката им с моята политика?

— Внимавай, Лари — хвърля ти примамка…

Дилард махна с ръка.

— Престъпления… не, вие не сте ме слушали, как тогава очаквате да разберете? Не съм казал, че сме били жертви. Но вие ни правите лесна плячка. Жена ми тежи петдесет и два килограма. Как да се справи с изнасилвач, два пъти по-едър от нея? Как синът ми да се прибере вкъщи, ако мюсюлманската банда в училище го нападне?

— Жена ви навсякъде ли ходеше въоръжена?

— И веднъж месечно се упражняваше на стрелбището.

— Синът ви с пистолет ли ходеше на училище?

Дилард като че ли се стресна, но предизвикателството надделя над дискретността.

— Точно така, по дяволите — докато не се появи една от вашите фашистки части и не превърна училището в зона свободна от конституция.

— Внасянето на оръжие в училище не беше ли вече противозаконно?

— Нападението също, но това не попречи на проклетите мюсюлмани да пратят един от приятелите на Кен за три седмици в болницата.

— Значи вие учите сина си да нарушава закона, така ли?

— Когато законът е лош. Когато законът е противоконституционен. Това е мой граждански дълг.

— Разбирам — кимна Бреланд. — Но смятате ли, че шансовете ви ще са по-големи, ако изнасилвачът и бандата са въоръжени също като жена ви и сина ви? Мислите ли, че тази надпревара във въоръжаването увеличава шансовете им да се приберат вкъщи?

— Имахме ли друг избор? — намеси се една от застаналите наблизо жени. — Никога да не излизаме от къщи ли? Да очакваме да ни пази полицията, когато те ни казват, че това не било тяхна работа? Да създадем свои банди ли? Или може би смятате, че ние жените просто трябва да лягаме пред изнасилвачите? Може би това е представата ви за цивилизовано общество?

— Какво основание съм ви дал да мислите така? — попита Бреланд. — Защо вярвате, че ме е грижа само за убийствата, а не за другите видове престъпления?

— А как иначе? — отвърна Дилард. — Явно не ви интересуват престъпленията, които могат да предотвратят нашите оръжия — в противен случай нямаше да ни ги отнемете.

— Господин Дилард, ще съм ви благодарен, ако ме оставите сам да говоря за себе си — каза президентът. — Знам, че според някои проучвания въоръжените добри хора предотвратяват два милиона опита за извършване на престъпление годишно. Когато обсъдих въпроса с директора на ФБР, той ми каза, че цифрата била по-близо до пет-шестстотин хиляди…

— И така по-лесно можете да пренебрегнете жертвите — обади се някой от тълпата.

— Ей, така не е честно — извика друг глас. — Може пък да му харесва да има по-голяма престъпност. Ако ни разоръжи, ние ще дойдем да молим правителството за помощ и закрила. Този град иска да сме зависими.

Бреланд потърси с поглед говорещия.

— Защо предпочитате да си измисляте моите позиции, вместо да чуете какво имам да ви кажа? Ако е защото вече сте решили да не ми вярвате, защо изобщо сте тук? — Той се обърна и погледна полковника. — Канех се да отбележа, че ако броите предотвратените от оръжие престъпления, трябва да смятате и тези, чието извършване позволяват оръжията.

— Това е глупост — подигравателно каза една ниска жена, застанала до полковник Харис. — Оръжията не превръщат хората в престъпници. С братята ми сме отгледани с оръжия. Със съпруга ми сме отгледали децата си с оръжия. В рода ни няма нито един кръвожаден престъпник. Можете ли да го обясните?

— Добро възпитание. Правилно отношение към алкохола и наркотиците. Грижи за децата и любов помежду ви. Достатъчно контрол над собствения ви живот… И не малка доза късмет — рече Бреланд. — Но няма нужда да сме наивни, нали? Не е случайно, че хората посягат към оръжието, когато искат повече власт над живота. В това няма разлика между онези, които спазват закона, и престъпниците.

При тези думи изражението на полковник Харис стана ледено, и не само нейното.

— Е, щом не виждате разликата между убийците и хората като нас — каза Дилард, — всичко е ясно. Мисля, че вече ви разбираме много по-добре.

Президентът се намръщи.

— Не съм казал това. Хайде, тук няма публика, пред която да играем — всички тези хора вече са с вас. — Бреланд бавно описа кръг с две ръце. — Не може ли да сме малко по-честни? Независимо дали лошият е насочил пистолета към добрия или обратно, в този момент вие искате едно и също: власт, сила, тежест — контрол.

— Аз съм от добрите — каза мъж с голямо шкембе и с огромен пистолет в ръка. — Просто искам да ме оставят на мира.

— С други думи искате светът да е такъв, какъвто желаете вие — а това значи контрол. Това не е някаква тайна истина, която не може да се изрича на глас, нали? — попита президентът. — Оръжията са също като армиите — има само две причини да ги насочите срещу някого…

— Принуда и възпиране — каза полковник Харис.

— Да. Човек вдига чук, за да закове пирон. И вдига оръжие, за да накара някого да направи каквото той иска.

— Я чакайте малко — извика една ниска млада жена с дълга права коса. — От вашата уста всичко това звучи адски мрачно и сериозно. Ами спортната стрелба? Ами историята и фолклорът? Ами ловът? Оръжията са за забавление. Има ли някой тук, който да не е изпитал вълнение първия път, когато е стрелял?

— По-голям ми стана първия път, когато улучих нещо, дето го бях нацелил — отвърна някакъв шегобиец. Смехът освободи събралото се напрежение.

— Сега вече сме по-честни, благодаря ви — каза Бреланд. — Вижте, може би ще ми помогнете да разбера нещо. Какво всъщност сте изгубили, че да искате да се върне положението отпреди създаването на Спусъка? Защото от ФБР ми съобщават, че престъпността все пак не нараства…

— Не съм чувал такова нещо — отвърна Дилард. — Напротив, отрепките се сдушват по двама, трима, четирима и повече, влизат с взлом в къщите, ограбват хора пред банкоматите, завличат жени в колите…

— Прав сте — за очевидно удивление на събеседника си призна Бреланд. — „Групова престъпност“ — ето как реши да го нарича ФБР. Наблюдава се увеличаване на груповата престъпност и аз не съм оптимист в това отношение. Не знам какво е решението…

— Какво ще кажете да повикаме на помощ господата Смит и Уесън?

За изненада на Бреланд, полковник Харис намръщено погледна Дилард.

— Истината е, че президентът е прав — каза тя. — Даже да сте въоръжени, можете да се озовете пред дулото на пистолета. А да ви заплашват повече пистолети не е по-добре, отколкото да ви заплашват повече невъоръжени хора — особено защото фактът, че сте въоръжени, им дава основание да стрелят първи.

— По дяволите, полковник, недей да помагаш на тоя фашист — гневно процеди Дилард.

— Не му помагам. Истината си е истина. И като става дума за това… — Тя погледна Бреланд. — Когато миналата година ФБР не публикува по обичайното време предварителната криминална статистика, ние решихме, че знаем причината — те бяха лоши и се мъчеха да ни измамят.

Президентът бавно поклати глава.

— Не. Ако не друго, цифрите са прекалено добри. Въпреки че някои престъпници променят тактиката, окончателните данни би трябвало да показват намаляване на убийствата с четиринайсет процента, на изнасилванията — най-малко с десет, на нападенията — с близо двайсет, на въоръжените грабежи — почти с една трета, главно в търговския сектор…

— Това си е чиста пропаганда! — презрително заяви Дилард.

— Не, това е истината — настоя Бреланд. — И тя ни дава основание да се надяваме, че американците са цивилизовани хора, също като народите на Европа, индустриална Азия и Канада. Това означава, че сме намерили начин да променим правилата и да поставим пречки пред престъпниците — и че някои от тях са изгубили смелостта си. Това означава, че Спусъкът и Неутрализаторът не са допуснали сто хиляди ваши сънародници да станат жертви.

— Тогава защо го пазите в тайна? — попита Харис. — Защо не го съобщавате по медиите?

— Защото наредих на ФБР да не разгласява нищо, докато всички цифри не станат неоспорими. Защото знам, че някои хора ще се усъмнят, и не искам да помогна на никого да се убеди, че цифрите са фалшифицирани.

— Не ви вярвам — гневно се обади един младеж. — Това е голямата лъжа, вашата стратегия за преизбиране — да ни опикаете и да ни кажете, че вали…

— Стига, редник Теръл — остро заповяда Харис. — Това е президентът на Съединените щати. Трябва да проявяваш уважение.

— Уважение ли? О, това е безумно! Не вярвам на ушите си! Да уважавам страхливец и предател? Този човек изтръгна сърцето на Втората поправка, а командирът на караула му се мазни. Повръща ми се!

— Старшина, отведи редник Теръл в кухнята…

— Не, няма нищо. — Бреланд пристъпи напред. — Искам да поговоря с него. Как се казвате?

— Стив Теръл. — Очите на младежа блестяха предизвикателно.

Президентът кимна.

— Вие сте объркали фактите, Стив Теръл. Тази техника дойде от частния сектор, без нито една стотинка от данъците, без нито една дума от Вашингтон. Произвежда я частният сектор. И причината е нещо, което вие не желаете да признаете — че повечето хора не искат да са принудени да носят оръжие, за да оцелеят. Те не искат да живеят така.

— Обзалагам се, че не го искат и повечето притежатели на оръжие — тихо каза някой.

— Сега тези хора имат свое оръжие — продължи Бреланд, — оръжие, което превръща вашия уинчестър в музеен експонат или в най-добрия случай в скъпа тояга. Всичко се променя. Законът за правата не ви е гарантирал вечно техническо превъзходство на бездимния барут.

— Обаче ми гарантира, че ще мога да си запазя оръжието, за да съм в състояние да очистя всеки предател, който се опита да ми го отнеме.

— Затова ли сте тук, господин Теръл? Надявате се на втора възможност, така ли?

— Тук съм, за да защитя конституцията от всички врагове, външни и вътрешни. Вие също би трябвало да го правите.

— Направих го — отвърна Бреланд. — Ако бяхме фашисти, за каквито ни смятате, можехме да използваме тази техника и за една нощ да разоръжим цели градове…

— Ако бяхте патриоти, каквито би трябвало да сте, щяхте да вземете тая техника и да я потопите на дъното на Горното езеро.

— Значи очаквате да разоръжим съседа ви, но не и вас? — попита Бреланд. — Защитавате странен двоен стандарт. За ваше съжаление, Върховният съд не се съгласи с това.

Теръл се намръщи.

— Решението беше купено и продадено от политиците — елитът никога не е искал обикновеният човек да е въоръжен.

— Това е мания за преследване, Стив Теръл — отвърна президентът и отново се обърна към полковник Харис.

— Аз не съм ви разоръжил. Можете да запазите оръжията си, ако решите така. Можете да продължавате да ходите на стрелбищата и в спортните клубове. Ако домът ви е на някое от пустите места по този континент, можете да продължавате да живеете като в Дивия запад. Никой не ви го забранява. Но в селата и градовете ще има все повече места, на които вашите оръжия не са нито необходими, нито желани. И вие ще трябва да вземете решение. — Извън обществото ли ще останете, или ще се присъедините към нас и ще приемете нашите правила? — продължи високо той. — Или ще влезете насила и ще се опитате пак да наложите своите оръжия? Ето какво се питах, когато гледах от онези прозорци — какъв избор ще направите? — Той бавно плъзна поглед по кръга от хора и се помъчи да разчете израженията им в тъмнината. — Когато го направите, предполагам, че повече няма да останете тук.

— Вие няма повече да останете там — извика някой от мрака.

— Може би — съгласи се Бреланд. — И знам, че няма да ви липсвам. Но закъдето и да се запътим оттук нататък, всички ще продължим да живеем в света, който създаваме с решенията си. Можете да го направите свят на индивидуалисти и всеки да се грижи само за себе си. Или да поемете пресметнат риск, да дойдете при нас и да се опитате да създадете общество.

— Колективистични дрънканици.

— Не, това се нарича „съвместна работа“ — каза президентът. — Знам колко много може да се постигне с нея. Съжалявам, че вие не го знаете. Според мен хората не са създадени да живеят сами в страх един от друг. Според мен най-прекрасните ни мигове са били, когато сме се освобождавали от страха и сме се събирали — въпреки че наистина има хищници и някои от нас ще изгубят залога.

— Вие бихте ли го направили?

— Ако се стигне дотам — отвърна Бреланд. — Какво ще постигнем, ако мислим само за себе си? Мислете мащабно. Кант го е наричал „морален императив“: дръж се по такъв начин, че действията ти да могат да служат като универсален закон. Искате ли да живеете в свят, в който десет милиарда души следват вашия пример? Това е истинското изпитание. Това е изборът, който всъщност правим.

— И това е всичко, което дойдох да ви кажа — макар че досега не го знаех. Трябва да сте сигурни, че сте наясно какъв избор правите. — Погледът му срещна очите на полковник Харис и тя напрегнато му се усмихна. — Благодаря, че ме изслушахте. — Тя кимна и президентът се обърна.

Някои от тълпата не искаха да му оставят последната дума и го последваха, като го ругаеха иззад пръстена от агенти от Секретната служба.

Един младеж в бойна униформа не се задоволи да го обстрелва само с думи, се втурна, стиснал в ръка голям камък.

— Да не си мислиш, че си в безопасност? Не си! — извика младежът и хвърли камъка.

Но един от агентите вече бе заел отбранителна позиция, отклони камъка с тоягата си и той се удари в стоманената ограда. В същото време друг агент връхлетя нападателя, удари го в корема и се отдръпна, за да затвори кръга около Бреланд.

И това беше всичко, което видя президентът — бяха го обградили и го бутаха към портала. На алеята го чакаше Чарлз Пот и укорителният му тон не се различаваше много от онзи на хората зад оградата.

— Очакваше се. Напълно. Вие разгневихте стършелите в гнездото им и те ще атакуват. Надявам се, че сте задоволили любопитството си, защото Джон Бърк ще иска да ви метне чувал на главата и да ви заключи в мазето за цял месец.

— Все още смятам, че трябваше да го направя — отвърна Бреланд. — Просто свърши зле. — Но не можеше да се преструва, че нападението не го е обезпокоило. — Слизам долу. Кажи на Джон, че ако иска да ме напляска, утре сутрин ще има такава възможност.

— Ще му предам. И поне тая вечер стойте надалеч от прозорците, става ли?

Но Джон Бърк не разбра намека. Само след половин час той се обади на президента и го помоли за десетминутен разговор.

— Искам да ви покажа нещо, което може да ви помогне да спите по-спокойно.

— Да не сте хванали онова момче?

— Нападателят е арестуван, да.

— Ох!

— Така трябва, господин президент.

Бреланд отстъпи и скоро след това Бърк слезе от асансьора — носеше запаметяващ блок.

— В кабинета ви? — попита той.

— Където кажете.

Агентът го поведе към кабинета, настани се до стенния екран и взе контролната клавиатура. Президентът застана до любимия си работен стол.

— Това е нападението, снимано от шестнайсета камера — каза Бърк, когато на дисплея се появи призрачно тъмен образ. — Наблюдавайте левия горен ъгъл. Ето го нападателя, сега спира и вика — това там е агент Франк Бейнс, той отбива камъка…

— Добър удар — одобрително рече Бреланд.

— Ще му предам. Ще се зарадва, той е фен на „Доджърс“. А сега ето нещо, което не видяхте. Агент Тони Уотърс повали нападателя. Причината, поради която не го задържа, бях аз — бях дал заповед на охраната ви да ви вкарат вътре и после да се занимават с всичко останало. Така че нападателят имаше възможност да стане и да избяга — да получи помощ от приятелчетата си. Сигурен съм, че щяхме да го открием — специалната боя на тоягата преминава през дрехите и се просмуква дълбоко в кожата…

— Чакайте малко… Не казахте ли, че сте го арестували?

— Да. Това е изглед от осемнайсета камера, десетина минути по-късно. Това долу са нашите хора, организират претърсването на парка… ето, горе в средата, това исках да видите.

Бреланд присви очи. От парка се появи група от шестима души — влачеха някого.

— Това ли е нашият човек?

— Да, Дейвид Джоузеф Маркъм.

— Значи хората ви в парка са го заловили?

— Не са имали възможност — отвърна Бърк. — Хванали са го хората от Опълчението — граждански арест. Това тук е командирът на караула, ето го и старшината, и сега го предават на нашия агент.

— Проклет да съм…

— Когато гледах записа, си помислих, че може би са се уплашили да не арестуваме и други и са знаели, че няма да могат да го скрият, затова са го предали. Но после научих от агентите в парка, че младежът продължил да тича към Либърти Авеню, като викал на другите да ни попречат в преследването. Сигурно не е имал толкова много приятели, колкото си е мислил. Хванали го на север от фонтана.

— Изобщо не го очаквах — поклати глава Бреланд. — Изобщо не очаквах помощ от тяхна страна.

Бърк замрази последния кадър.

— Е, може би това обяснява думите на полковник Харис. Не съм сигурен, че ги разбирам.

— Какво искате да кажете?

— Когато предавала Маркъм, тя ви пратила съобщение по агента. — Бърк извади бяла визитна картичка и се втренчи в нея, за да разчете неясния почерк. — Тук пише: „Поемам риска с вас, Кант и обществото — и се надявам това да е нещо повече от красиви думи“. Следва подпис. — Той остави картичката до пулта и погледна президента. — Кой е Кант?

Ала президентът вече не го слушаше. Беше се обърнал и се взираше през прозореца към парка, въпреки че гъстите клони на един клен препречваха гледката му.

— И аз, полковник — промълви Бреланд. — И аз.

 

 

Президентът остана сам почти цял час — мислеше за Гроувър Уилман и се опитваше да се успокои след риска, който беше поел с Опълчението на свободата. След като раздразнението му бе изместено от уморено примирение, отиването му в парка му се струваше невероятно безразсъдно.

Но когато се изправи, за да излезе, прибра визитната картичка в джоба си.

Преди това обаче погледът му попадна върху сребърно със стрелка, насочена надясно. До този символ бе изписано името Каръл Уестин Харис, а под него имаше интернетски адрес. Отзад вместо подпис, както беше предположил Бърк, беше нарисуван същият знак.

— По дяволите… Бърк! — извика Бреланд и тръгна към вратата. — Чарли!

Никой не му отговори. Президентът се втурна обратно към стенния екран и седна на стола пред него.

— Глас. Включване. Охрана, първи пост. — В горната дясна четвърт се появи мътен образ на млад морски пехотинец. — Как се казвахте, ефрейтор Маки, нали? — попита той часовия. — Кой е в Белия дом, ефрейтор?

— Можете да получите тази информация на трийсети канал във всеки команден възел, господин президент. Веднага ще ви я пратя.

Списъкът зае цялата дясна половина на екрана.

— Не, по дяволите! Искам само персонала — ръководния състав. Къде е Чарли Пот?

— Тръгна си, господин президент.

— Бърк?

— Тази вечер е дежурен капитан Милтън.

— А госпожа Толман? По дяволите, аз я пуснах да се прибира, щеше да има гости за вечеря! Има ли някой от административния персонал? А в библиотеката? И изобщо колко е часът?

— В административната служба има един техник, в библиотеката няма никой. Часът е два и десет, господин президент.

Бреланд нетърпеливо махна с ръка.

— Глас. Затвори и изчисти. — Той се замисли за миг. — Глас. Търсене в мрежата. Кавички, футуриани, край на кавичките.

Двадесетминутното търсене откри една комедийна трупа, едно музикално трио, две групи от почитатели на научна фантастика (Нови футуриани и Нови истински футуриани) и една от мъртви писатели (но сред тях нямаше Стърджън, за когото беше споменал Шрок), два романа, един двуизмерен филм, една виртуална приключенска игра и един комикс — абсолютно нищо, свързано със символа Q.

Самият символ се срещаше в няколко сайта, посветени на Стърджън, наред с цитати за любовта, разума и световния мир. Ала и тук нищо не водеше към Шрок и Харис, а още по-малко към Съюза за хуманно бъдеще — организацията нямаше никакво интернет присъствие, което озадачи президента. И дори мощните търсачки, поддържани за него от Националната информационна служба, не можаха да свържат Уендъл Шрок и Каръл Уестин Харис.

„По дяволите етикета“ — помисли си Бреланд и се обади на Шрок. Трябваше да използва друга играчка от комплекта на НИС, за да се провре през съобщителната система на главния експерт и да принуди телефона му да зазвъни.

— Какво става? Кой е? — сънено попита Шрок.

— Трябва да поговоря с вас, Уендъл — каза президентът. — Глас. Прати видео.

— Господин президент. — В гласа на експерта ясно се долавяше изненада.

Бреланд протегна визитката на Харис към обектива и каза:

— Тази вечер ми направиха неочаквана услуга.

— Да, научих — отвърна Шрок.

— Какво… сте научили? Откъде?

— В парка е имало поне три миникамери, господин президент. Предават историята по нощните новини.

— Копеле…

В същия момент на стенния екран се появи разрошеният Шрок.

— Всъщност беше страхотно, господин президент. Освен това научих от Каръл в мрежата.

— Значи тя е от вашите хора. За това ли разговаряхме тогава? Това ли е помощта, която ми обещахте?

— Не, господин президент. Просто извадихте невероятен късмет.

Бреланд поклати глава и отново погледна експерта.

— Уендъл, наистина ще съм ви признателен, ако ми обясните. Кои сте вие? Нали знаете, този ваш символ го няма никъде в мрежата.

Шрок весело се засмя.

— Просто трябва да знаете как да го търсите. Добре, обяснение. Няма нито верую, нито устав, така че ще трябва да се задоволите с евангелието от Уендъл. Ще ви кажа и какво се промени през последните два дни.

— Футурианите се родиха в мрежата и не можеха да съществуват без нея — продължи той сериозно. — Основателите й се срещаха там и днес членовете поддържат връзка чрез нея. Причината е проста — мрежата тъне в невежество, дезинформация, враждебност, шарлатанство, пропаганда, правдоподобна псевдонаука, оправдания и обикновена глупост. Ние футурианите намираме всичко това за ужасно, защото смятаме, че можем да постигнем нещо повече, да искаме повече и от себе си, и от другите.

— В предишния ни разговор споменахте нещо за това.

Шрок кимна.

— Според нас във всяко човешко същество има искрица здрав разум — и на нейната светлина можете да зърнете единството на човечеството и пътя към нашето бъдеще.

— Може да се наложи да ви открадна тези думи.

— Нямам нищо против. Е, за да принадлежите към футурианите, не сте длъжни да заявите, че вярвате или не вярвате в нещо. Просто трябва да знаете, че има рационален избор между тези неща. Да сте футуриан означава да се ангажирате да зададете следващия въпрос, да сте открит за идеи и да ги изпитвате — особено удобните и привлекателните, които често се изплъзват покрай логическата защита. Ние изповядваме ирационална вяра в силата на разума. Чувствата могат да ни отведат по-напред, но разумът ни издига по-нависоко. Затова се опитваме да сме приятели на разума винаги и с каквото можем.

— Колко сте?

— Не много. Няколко милиона. И няколко милиарда като вас — които имат същите разбирания.

— Съюзът ви международен ли е?

— Разбира се. Това е неосъзнатото обещание на мрежата — общност без граници от образовани хора, които работят за постигането на висши цели, включително търсене на истината. Един цивилизован Нов световен ред, в който не убивате хора, защото вярват в други неща — образовате ги, ако можете, научавате от тях, каквото можете и насърчавате взаимната търпимост.

— Тук има не малка доза идеализъм.

— Идеализмът е конят — призна Шрок. — Но разумът е ездачът. Е, стигнахме до случилото се тази вечер.

— Казахте, че нещо се е променило…

Експертът кимна.

— Някои от нас — много от нас, струва ми се — от известно време работят по проблема с разоръжаването. Но събитията от последните два дни раздвижиха Съюза по безпрецедентен начин. Откакто убиха сенатор Уилман, редовно се срещаме в мрежата и съм виждал едновременно да участват не по-малко от трийсет хиляди виртуални образа. И от тези обсъждания се получи нещо, каквото изобщо не бях очаквал — образувахме комитет. Ще координираме усилията си, за да подкрепим вас и „Разум срещу безумието“ — вече има хиляди доброволци.

— С каква цел?

— Да се възпротивим на онези, които искат да се провалите, които смятат, че загубата на едно преимущество е прекалено висока цена за мира. Те са по улиците от месеци. Знаем, че са организирани — всички говорят в един глас, скандират едни и същи лозунги. Те не обсъждат, а пропагандират. И знаят как да направят така, че да ги чуят. Ние ще заложим на разума срещу пропагандата. В истинския и виртуалния свят има безброй места, където хората се събират да приказват — интернетски дискусионни клубове, обществени събирания, читателски форуми, барове, пейки в парковете. Ние ще сме там. Ще се погрижим да има един търпелив глас, който призовава към разум. И ще направим така, че да ни чуят.

— Завиждам ви за оптимизма, Уендъл. Признавам, че ми е трудно да вярвам като вас.

— Не се предавайте, господин президент — сериозно каза Шрок. — Не бих могъл да се гордея повече със своя президент, отколкото докато ви гледах как отивате при онази тълпа само два дни след убийството на приятеля ви. Тази вечер вие променихте един човек. Утре ще променим още десет, вдругиден — сто. Просто трябва да продължаваме да говорим на онази искрица разум и малко по малко ще й вдъхнем живот.

 

 

Портативният неутрализатор направи дебюта си на Потребителското изложение на електроника в Лас Вегас. „Тошиба“ показа супермодерна трисъставна система със специална стойка за вкъщи, друга за автомобилен багажник и осемкилограмов вариант, който можеше да работи в продължение на един час с малък обсег или да прати три далекообхватни импулса. Последният беше насочен към страховете на висшите бизнес ръководители и на етикета му имаше петцифрена цена, която обаче не притъпи всеобщия интерес. „Сейфко“ представи „Безопасен път“, цивилна версия на неутрализиращото устройство, което използваха полицейските сили в двадесет и осем страни, и „Часови“, допълнение към модулната система на фирмата за домашна охрана.

Ала гвоздеят на програмата беше „Небесен сребърен щит“, пълна система, предназначена за дома. Построен от не толкова скъпи части като другите предложения, Сребърният щит имаше големината на малка масичка, тежеше колкото малък хладилник и когато работеше на постоянен режим, гореше ток колкото електрическа печка. Но струваше колкото качествен телевизор и дизайнът му бе нещо средно между уред и мебел. Предварителните поръчки достигнаха рекордни равнища и след месец и половина компанията вече беше продала прогнозната си едногодишна продукция, в резултат на което Голдстийн трябваше да замине за тихоокеанските страни в търсене на производствен капацитет.

Внезапната поява на „Хортъновите устройства“ като стока предизвика бързата реакция на Конгреса, който се опита да задуши новородения пазар с разпоредби. Законът за равните права за самозащита и справедливост на сенатор Хап Нийли бе неуспешен опит за противодействие на частно притежаваните неутрализатори чрез ограничаване на обсега им до тридесет метра или най-близката чужда собственост. Законът бе гласуван с мнозинство, което не позволяваше президентско вето, но адвокатите на Спасителния щит го оспориха преди да влезе в сила.

„Ако авторите на този закон са готови публично да демонстрират, че масово разпространените огнестрелни оръжия и боеприпаси имат обсег само трийсет метра и проявяват уважение към чуждата собственост — заяви от стъпалата пред съда главният адвокат, — ищците с радост ще оттеглят иска си. В противен случай разчитаме на съда да изобличи измамната същност на закона.“

Областният съд отмени закона, но Конгресът незабавно отново се хвана на работа. Този път атаката беше на три фронта и използваше всички вратички на федералната бюрокрация.

Една конгресна комисия нареди на Федералния комитет по търговията да проучи „въпросите, свързани със здравето и безопасността“ при продължително излагане на малки деца и бременни жени на неутрализаторни полета. Група сенатори поиска от Федералната авиационна дирекция и Федералния комитет по далекосъобщенията съвместно да проучат вероятността катастрофата на една совалка в Далас да е била резултат от смущения, предизвикани от неутрализаторните инсталации на космодрума. А Дирекцията по храните и лекарствените препарати трябваше да провери съобщенията, че Хортъновите устройства убивали хора, като повреждали микропроцесорите в медицинските импланти.

Нито едно от тези обвинения не бе вярно. Ала заедно те предлагаха перспектива не само за месеци антиреклама, но и за всевъзможни забранителни действия, от рекламации до директни забрани.

Всичко това беше част от войната на възприятията, водена на всички фронтове на общественото мнение. Но постепенно борбата все повече започна да прилича на отчаяна размяна на фигури с предрешен резултат. Нямаше да има народна революция срещу правителството. Средната класа не желаеше гражданска война.

Вместо това имаше признаци на еволюция в обществената нагласа не само към оръжието, но и към насилието — събуждане на гняв и отвращение, отхвърляне на циничното нехайство, позволяващо страната да приема убийствата с безразличието на неизбежността.

„След като вече знаем, че сме болни, как ще разберем, ако започнем да оздравяваме?“ — питаше героят на касовата пиеса „Лудница“.

Постепенно отговорът ставаше ясен.

 

 

За пръв път в историята броят на федерално лицензирани продавачи на огнестрелно оръжие падна под броя на сътрудниците на Националната здравна служба. Магазините за оръжие вече бяха застрашен вид. Само за една година бяха закрити една трета от тях и единствено инатът продължаваше да държи повечето от останалите отворени.

Производителите на огнестрелно оръжие и боеприпаси се намираха в същото положение — вълната от сливания и банкрути значително обезлюди редиците им и все още никой не можеше да каже за колко от тях има работа. „Ремингтън-Колт“ преживя четири серии съкращения. Компанията майка на „Уинчестър“ премина в ръцете на германски производител на инструменти и бои, който повече се интересуваше от нейните фабрики, отколкото от производството й.

Рязкото намаляване на престъпното използване на огнестрелно оръжие накара щата Масачузетс да отмени цялото си „оръжейно“ законодателство и да гласува закон, според който повреждането или изключването на Хортъново устройство представляваше престъпление. В рамките на един месец същото направиха още тридесет и пет щата.

Обикновените граждани също забелязваха спада на престъпността. Милениум Медия, най-голямата англоезична информационна програма, свали криминалния канал от домашния си пакет поради „изчерпване на интерес“. Каналът денонощно бе предавал на живо извършвани престъпления и полицейски преследвания от шест континента. Замени го „Прекрасната планета“, нова програма за виртуален туризъм на „Нешънъл Джиографик“.

Упадъкът на криминалния канал продължи. Той беше принуден да намали хонорарите с една трета и да премине към дванадесетчасово излъчване. Това не се оказа достатъчно, за да го спаси. След два месеца се отказа един от основните рекламодатели и каналът се опита да продължи като абонаментна услуга. След още месец и половина фалира.

Този основен рекламодател бе компанията за жилища под наем „Холстед Хоумс“. С настъпилите промени президентът на „Холстед“ съобщи, че новата им цел е „да осигурят лукс и удобство на средната класа“.

„Не можем да продаваме на хората онова, което вече притежават — каза тя пред «Уолстрийт Джърнъл». — Трябва да им предложим нещо повече от лична безопасност.“

 

 

Естествено все още имаше места, които не бяха безопасни, и хора, на които не можеше да се има доверие. Но се наблюдаваха признаци на решително търсене на начини за решаване на тези проблеми без употреба на оръжие.

Често се цитираха думите на нюйоркската „синя нинджа“ детектив сержант Джан Флин: „Да си въоръжен не значи да си в безопасност — а да си без оръжие не значи да си безпомощен“. Дребната синеока Флин се превърна в символ на новата позиция, неуморно демонстрирайки и двете си твърдения в аудитории и студия из целия Североизток. Стотици общообразователни програми възприемаха „Наръчника за самозащита“ на Нюйоркското полицейско управление като библия за новите си специализирани курсове за възрастни.

Щатът Пенсилвания предприе още по-сериозна стъпка и освен самоотбрана включи в новата си програма за деца от пет до петнадесет години курс по овладяване на гнева. Като използва „надвикване“ и двубои с дунапренови възглавници, проектът копира успешни пилотни програми в Янгстаун, Охайо, и Балтимор, където детската престъпност беше спаднала с още десет процента.

В Лос Анджелис обаятелният водач на Ислямското братство заяви, че Аллах бил благословил съпрузите и бащите с „противоотровата на празнотата, същността на взаимността и ключа към праведността“. Като предупреждаваше, че „празните ръце“ на човек, който не се е оженил до двадесетгодишна възраст, са опасност за самия него и обществото, Бенджамин Мухамад обяви, че Братството ще започне да урежда бракове за мъже от петнадесетгодишна възраст и за жени от четиринадесет.

„Единствено когато си знаем мястото, можем да намерим пътя — каза той на масовата сватба на първите двадесет и една двойки. — Любовта ни облагородява, бракът ни удовлетворява, а вярата ни възвисява.“

Асоциацията на южните баптистки църкви в Атланта организира група посредници с идеята да постигнат друг вид улична справедливост. Въоръжени само със сгъваеми столчета и моралната власт на свещеническата якичка, посредниците се заеха да решават възникващи конфликти, като провеждаха своя религиозен съд на уличните ъгли, по игрищата и пред верандите на къщите. Решенията им се подпечатваха с ръкостискане и полагане на длан върху Библията, и се налагаха от очакванията на свидетелите, присъствали на клетвата.

В обществото имаше съвест и в съвестта — общество.

 

 

Ала колкото и много да бяха тези колективни успехи, в крайна сметка промяната зависеше от индивидуални прояви на смелост и ангажираност. Повечето такива прояви бяха незабележими. Но някои привличаха общественото внимание и тяхното отражение далеч надхвърляше обикновения пример.

Четиридесет и осем годишната вдовица и баба Мардж Уинкинс, управител на банков клон в Рочестър, Ню Йорк, се събуди от трясъка на строшено стъкло в даваната под наем половина на мезонета си, обитавана от шестдесет и шест годишна пенсионирана учителка с остеопороза. Обезпокоена за наемателката си, Мардж взе защитния си спрей и бухалката си и отиде да види какво става.

И завари двама тийнейджъри, въоръжени с ножове. Крадците отидоха в болницата, единият със сериозно натъртени тестиси, другият ослепен от газа, с разкървавена вежда и мозъчно сътресение.

„Разбирам, че сте ги изненадали. Но защо първо не се обадихте в полицията?“ — питаха всички журналисти, докато Мардж обикаляше различните токшоу програми.

„Ами защото нямаше кога — отвръщаше тя. — И вие щяхте да направите същото за приятелите си, нали?“

Попидолът Кип Найт, китарист на квинтета Мак 5, унищожи имиджа си на плейбой с видеоизповед на първата страница на уебсайта на състава. „Аз съм пияница. И когато съм пиян, говната, които нося в себе си, изтичат навън. Биех всички жени, които обичах. И много от жените, които не обичах — всички ония жадни жени, на които управителят кимваше да дойдат зад сцената и после в хотела — към тях се отнасях по същия начин. Няма да обяснявам защо, откъде идва целият този гняв. Но искам да се извиня на тия жени — на Доув, Пола, Нория, Сам, Маки и всички останали — че не намерих друг начин да се справя, че се възползвах от вас по този начин, защото аз бях Кип Найт и всички знаете каква дълга опашка от жени чакаше да е на вашето място. Не биваше да го правя. Ще ми се да не бях.

Искам да кажа нещо и на мъжете. Ще бъда кратък, защото хич не е сложно. Обаче ме слушайте внимателно, защото е важно: най-лошото от всички глупости, които правим, е да вдигнем ръка срещу някой, който ни обича. Каквито и да са проблемите ви, каквито и дяволи да ви мъчат, какъвто и вкус да има отровата в устата ви, не правете като мен — не хвърляйте на боклука тези дарове. Намерете друг начин. Ето какво трябва да направя сега аз — да намеря друг начин.“

Реакцията на това изявление бе толкова необичайна, че Найт се обедини с още три звезди, за да намери друг начин.

Никой обаче не изненада повече хората, никой не размъти водата по-силно и не символизира по-точно еволюцията от медийния коментатор Хърбърт Роджърс, чието популярно предаване „Криви огледала“ оказваше почти също толкова голямо влияние върху развлекателната индустрия, колкото и върху потребителите, които два пъти седмично го гледаха, за да чуят мненията му по различни въпроси.

„Онези от вас, които си спомнят двадесетия век, знаят, че се занимавам с този занаят от дните на кинотеатрите с прожекционни апарати, телевизорите и домашните видеокасетофони — започна необикновено сериозният Роджърс в извънредното си предаване «Наградите на публиката». — По онова време спокойно позволявах образите на убийците на десетки хиляди човешки същества да влязат в очите и мислите ми. По моите изчисления съм видял повече местопрестъпления от всеки детектив, повече битки от всеки професионален войник и повече трупове от всеки патолог.

Срам ме е да си припомня колко пъти съм седял тук и съм ви препоръчвал да платите на някого пари, за да вкара същите жестоки образи във вашите мисли. Но много повече ме безпокои това, че пред годините съм станал напълно безчувствен за насилието — до такава степен, че най-често седях в залата, гледах как се лее кръв и падат трупове, и ми беше скучно.

С безразличие посрещах оплакванията, че киноиндустрията е превърнала убийствата в зрителски спорт. «Светът е жесток — казвах си — и тези филми просто отразяват действителността.»

Отхвърлях обвиненията, че екшъните обслужват параноичните фантазии, че са порнография на насилието. «Тези филми са детски измишльотини — казвах си — и никой не ги взима на сериозно.»

Клатех глава, когато ми казваха, че осакатяването и екзекутирането на хора за забавление е резултат на отвратителен сексизъм. Казвах си, че истинският сексизъм означава да продаваш билети на хората, за да гледат голите гърди на млади актриси.

Грешах. Грешах през цялото време.

Нашите развлечения зависят от готовността ни да потиснем скептицизма си. Ние се заблуждаваме, че онова, което виждаме и чуваме, е истинско. Е, получи се. Получи се толкова добре, че никога не можем напълно да изхвърлим тези образи от главите си. Когато се чудя дали съм заключил задната врата, не истинският ми живот ме кара да скачам от леглото, за да проверя — а чудовищата от хиляди филми на ужасите и мистерии за луди убийци, които продължават да живеят в моето подсъзнание.

Всички ние искаме да чуваме истории, които потвърждават нашия мироглед — но сме обърнали нещата наопаки и сега очакваме действителността да е като нашата измислица. Факт: още преди откриването на Спусъка повечето полицаи нито веднъж в кариерата си не бяха стреляли срещу заподозрян, камо ли да убият някого. В кой екшън ще откриете такова нещо?

Мнозина от нас са убедени, че живеем на опасно място в опасно време. Но истината е, че това се отнася само за малцина. Колко истински хора сте виждали пребити, намушкани, изгорени, взривени или застреляни тази година? А колко въображаеми? Сега помислете за труповете, които са се събрали от вашите «забавления» през живота ви.

Защо сме позволили на лъжата да заглуши истината? Защо притъпяваме сетивата си и отравяме чувствителността си така? Не мога да намеря сериозен отговор — което ми показва, че е време да престана. Това не е нищо повече от пристрастяване към адреналина.

Е, стига. Преминавам на дезинтоксикираща програма. Отказвам се от дрогата. Нагледах се на войни, убийства и смърт, които имат значение само защото свързват втора с четвърта страница от сценария, нагледах се на банди и гангстери, на безмилостни терористи и побъркани серийни убийци.

Искам да видя филмите на сценаристите и режисьорите, които знаят нещо за останалата част от живота ни, за всички мигове, изпълващи нашите дни, миговете, които правят човешкото съществувание толкова възхитително, удивително, трагично и парадоксално. Това е моят избор. Отсега нататък искам да съм свързан с живота, а не откъснат от смъртта.

Ще се видим тук следващия път, ако все още искате.“

Не всички зрители искаха — рейтингът на „Криви огледала“ отначало рязко спадна и пощата на Роджърс се напълни с оплаквания от „цензура“, „менторство“ и дори „културен фашизъм“. Ала след тази първа вълна рейтингът на предаването бързо се покачи до равнища, които се равняваха и дори надвишаваха предишните стойности, а писмата започнаха да хвалят „необикновения здрав разум“ на Роджърс и аплодираха „бума на благоразумие“.

На хиляди философски километри от Джан Флин и Хърбърт Роджърс все още имаше хора, които смятаха всеки компромис с новия ред за измяна и които неизменно се противопоставяха на налагането му. Те бяха необяснимо тихи, но Америка скоро щеше да чуе за тях.

 

 

— В брой ли ще платите?

Джефри Хортън мълчаливо кимна и постави шест двадесетдоларови банкноти на плота. Изненадата на младия продавач в бакалията не бе нищо ново. Дори в затънтените градчета, в които той ограничаваше пътуванията си, плащането в брой на повече от няколко долара в най-добрия случай изглеждаше странно. Откакто дебитните карти, гарантирани с отпечатък от палеца, бяха станали основен начин за плащане, в брой плащаха само хора, които се опитваха да крият данъци, бягащи от кредиторите си длъжници и други чудаци и дребни престъпници.

Хортън нямаше нищо против да го смятат за такъв. Брадата му вече коренно променяше формата на лицето му, а старомодно дългата му коса отблъскваше повечето хора. Непривлекателният образ, той го знаеше, му осигуряваше известно уединение — макар че го зяпаха и се отнасяха към него с предпазливост, хората не проявяваха особено желание да се приближават и да завързват разговор.

Освен това всъщност нямаше друг избор — плащането в брой беше единственият начин да избяга от своята известност. Абсолютно невидим в електронната памет на дигиталните разплащания, които поразително подробно можеха да документират живота на повечето хора, Хортън пътуваше като призрак из северните щати и оставяше колкото може по-малко следи от придвижването си. Вече не използваше никакъв обществен транспорт и хотели — номадската му каравана задоволяваше всичките му потребности, при това много по-дискретно. Понякога минаваха седмици, без да издаде самоличността си, и месеци — без да чуе името си.

Наистина, периодичното теглене на пари за кратко издаваше местонахождението му на всеки, който разполагаше с достъп до банковия архив. Но тези тегления винаги бяха последното нещо, което правеше преди да поеме към ново усамотено място. Хортън оставаше там, докато не нарушаха уединението му или парите му не свършеха, връщаше се в града и почваше наново.

Веднъж го обра крадец — беше забелязал дебелата му пачка банкноти и го бе проследил до гората. На три пъти среща мечки и последния път му се прииска да има пушка, когато тристакилограмовият звяр се хвърли срещу караваната и откъсна резервната гума от задната врата. Вече не си спомняше колко пъти са го гонили горски, макар че откакто си купи двестамилиметров широкоъгълен телескоп това се случваше по-рядко.

Ала нито една от тези опасности не можеше да се сравнява с перспективата да се завърне към предишния си живот. Дори в най-тежките му дни тази възможност не го привличаше и той не мислеше за нея. Караваната се бе превърнала в уютен дом, особено след като сега отново работеше.

Защото телескопът му даваше нещо повече от оправдание. Той му позволяваше да се върне в света на науката, поставяше предизвикателства пред ума му и намираше работа на ръцете му. Хортън все още изучаваше и небето, и уреда, но вече бе започнал да се възползва от ясните и спокойни северни нощи, за да ходи на лов за комети и да брои метеори.

Освен това имаше книгите си — колекция от художествена и научна литература, за която не му беше оставало време — и една акустична китара със стоманени струни, на която така и не се бе научил да свири. Когато човешките гласове започнеха да му липсват, можеше да чуе прогнозата за времето от Нетком 9 и канадския сателит Си Би Ес Запад или да влезе в някой дискусионен клуб. Когато зажадняваше за човешко докосване, винаги можеше да се отбие в някой бардак за шофьори на камиони.

Ако не можеше да твърди, че е напълно щастлив, поне можеше да се утеши с това, че намира достатъчна причина сутрин да става от леглото и достатъчно покой, за да заспива вечер.

После дойде обаждането, което обърна всичко наопаки.

Комуникаторът му все още беше настроен да насочва всички обаждания към войсмейла му и автоматично да пречиства всякаква поща, необозначена като приоритетна. Съвсем малко хора знаеха сегашния му код за приоритетност — Лий, семейството му, Карл Броуиър, счетоводството на „Терабайт“, адвокатът му и личният му библиотекар от Инфо Търсене — и въпреки това той бе изключил алармата. Веднъж на няколко дни, обикновено посред нощ, проверяваше чакащите го съобщения, отговаряше на някои, архивираше други и изтриваше останалите.

Съобщението, обозначено като „ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ/МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ/СПЕШНО: — ДЖ. ХОРТЪН“, беше чакало два дни преди да го види. Пакетът бе двойно шифрован, „Лично“ и „Секретно“. Вътре имаше кратък, но смразяващ войсмейл.

„Доктор Хортън, обажда се агент Кийт Хевънс от отдела за специална защита на Секретната служба. Моля, когато получите това съобщение, незабавно се свържете с мен. Доктор Карл Броуиър е тежко болен и настоява да ви види. Аз ще уредя транспорта ви до секретната клиника, в която се грижим за него.“

Хортън се опита да се обади на Броуиър. Очакваше го лично съобщение.

„Джефри, какъв лош късмет, че когато най-после си решил да ме потърсиш, съм болен. Така е, след като през последните няколко месеца се превърна в пълен отшелник. Налей си чаша вино, ще ти се обадя преди да е свършило.“

Звучеше като доста стар запис и Хортън не вярваше на обещанието на Броуиър. Той пак отвори съобщението от Хевънс и кликна иконката „Секретен разговор“.

— Доктор Хортън. — Хевънс носеше масленозелена тениска и късата му коса бе разрошена. Виждаше се, че е спал. — Слава Богу. Къде сте?

— В Уисконсин.

— Кой е най-близкият град?

— Грандвю.

Агентът присви очи — като че ли гледаше друг дисплей и каза:

— В района на Чекамегън, нали?

— Да.

— Имате ли на разположение кола?

— Да. Каравана.

— Отлично. В Хейуърд има гражданско летище, това е на окръжно шосе двайсет и седем. Можем да пратим някой да ви вземе след два часа. Ще ви се представят с паролата „Кандиланд“.

— Като играта ли?

— Да.

— Ще чакам там.

— Доктор Хортън, залогът е огромен — като оставим настрани личните съображения, за държавната сигурност е изключително важно да дойдете при доктор Броуиър. Настоятелно ви съветвам да се опитате да не привличате внимание към себе си, докато сте там. Не използвайте комуникационни средства — стойте в колата си, докато се свържат с вас. Ще отговорим на всичките ви въпроси след два часа.

 

 

Инсценировката беше съвършена. Тревога замъгляваше мислите на Джефри Хортън и дори не му хрумна да се усъмни в автентичността на съобщението. Въпреки че самият Броуиър не бе споменавал за това, от писмата на Лий Хортън знаеше, че възрастният учен страда от сърце и че след успешните тестове на неутрализатора „Вашингтон го погълнал“.

Ето защо нито новината, нито източникът й задействаха някакви предупредителни сигнали, особено защото всички системи за сигурност се държаха точно както се очакваше. Няколко минути след изгрев-слънце един тъмносин бус зави в паркинга на летището. Когато от него слязоха двама мъже с военна подстрижка и предпазливи погледи, Хортън изпита облекчение.

— Добро утро, доктор Хортън — каза по-възрастният от двамата и се наведе към частично спуснатия преден ляв прозорец. — Ние ще ви придружим до Кандиланд. Можете да ме наричате Джордж.

В този момент Хортън изпита първото си и единствено колебание.

— Очаквах хеликоптер или нещо подобно.

— На път е. В Грисъм няма нищо подходящо за тази писта, така че ще трябва да отидем чак в Скот, за да се качим на С-2. Успели сте да изберете щат, в който нямаме много ресурси.

— Съжалявам.

— Е, нищо. Готов ли сте да тръгваме?

Хортън потупа сака на дясната седалка.

— Не ми трябва нищо повече.

— Чудесно. — Джордж посочи спътника си. — Това е агент Лумис — той и още един колега ще закарат колата ви в Кандиланд, за да можете после да си я вземете. Ако дойдете с мен, двамата ще могат да потеглят — чака ги дълъг път.

— Разбира се — отвърна Хортън, слезе със сака в ръка и подаде ключовете на Лумис. — Документите са в джоба на вратата. А, и внимавайте, ръчната спирачка лепи.

— Ще внимаваме — каза Лумис и кимна — по-скоро на другия агент, отколкото на Джефри — и седна зад волана.

Хортън безкрайно щеше да повтаря следващите няколко секунди в ума си. Докато той крачеше към буса, Лумис подкара караваната на задна, сякаш се канеше да потегли. Ала в последния момент удари спирачки, спря зад втората кола и я скри от пътя.

— Побързай, докторе, имаме компания — каза Джордж, хвана Хортън и го бутна напред. Джефри не се възпротиви — помисли си, че агентите го пазят. Вратата се отвори, две ръце се протегнаха към него и го вмъкнаха вътре. Легнал по гръб на пода, Хортън вдигна глава и видя мъжа, който се беше представил като Кийт Хевънс.

— Промяна на плановете, докторе — рече той и пръсна горчив на вкус аерозол в лицето му.

Хортън потъна в мрак и тишина.

 

 

Сетивата на Джефри Хортън се връщаха едно по едно. Отначало онова, което му казваха, само го объркваше. Дори когато информацията стана толкова настойчива, че трябваше да я приеме за истина, смаяният му ум не можеше да я подреди.

Като че ли нямаше крайници. Носеше се постоянен рев, нарушаван от скърцане и тропане. Нещо го подхвърляше в ограничено пространство с твърди неравни повърхности. Миришеше на отработено масло и мухъл. Беше тъмно, но навън имаше светлина. Чуваха се гласове, ала думите бяха неразбираеми.

После се разнесе звук, който познаваше — отваряне и затваряне на автомобилни врати.

И нещо, което не бе точно тишина, но можеше да мине за такава след шума до този момент.

Отново автомобилни врати, този път по-близо.

Внезапна светлина, ослепително силна. Някой дръпна одеялото, с което беше завит.

Прилив на чист свеж въздух.

Най-после разбра: лежеше в товарното отделение на буса със залепени с тиксо китки и глезени.

— А, доктор Хортън, не е много удобно, нали?

Вече познаваше този глас. Примижа към отворените задни врати на буса и видя лицето на говорещия. Лепенката на устата му щеше да му попречи да отговори, даже да не бе прекалено зашеметен, за да го направи.

— Извадете го.

Приближиха се двама мъже, хванаха го за лактите, измъкнаха го навън и го изправиха. Краката му се подкосиха — мъжете трябваше да го задържат, за да не падне.

— Време е за истинско запознанство — каза онзи, който бе говорил, същият, с чийто войсмейл беше започнало всичко. — Аз съм полковник Робърт Уилкинс, регионален командир на Народната армия за справедливост. А вие, доктор Хортън, сте военнопленник.

Едва сега Хортън разпозна звука, който чуваше, откакто се бяха отворили вратите на буса — изстрели, идващи иззад дърветата.