Артър Кларк
Спусъкът (14)

12.
Измяна

Лондон. Днес полицай Кларънс Уайтхед сложи край на цяла една епоха, като прибави към униформата си кожен кобур и черен пистолет „Уебли & Скот“ преди да излезе на ежедневния си пеши патрул в района на кейовете. Въпреки че прочутите лондонски полицаи от години имат възможност да носят огнестрелно оръжие, неотдавнашното убийство на двама техни колеги в Шропшир накара ръководството на Скотланд Ярд да го направи задължително. „Съжалявам — каза Уайтхед, ветеран с двадесет и пет години служба. — Но Лондон не е Ейдънсфилд. Не виждам инспекторът да е имал някакъв избор.“

Пълен репортаж / Валтер възражда името Уебли / Социолог заявява, че американското кино докарало „култа към оръжието“ в Обединеното кралство, настоява за по-строга цензура

Най-после настъпи време за сбогуване и Донован Кинг беше избрал подходящ ден.

Бе облачна есенна събота и студеният вятър хапеше като през зимата. Най-добрият пенсилвански отбор „Нитани Лайънс“ беше пристигнал за мач с „Бъкайс“ и целият Кълъмбъс мислеше само за бейзбол. Запалянковците от Охайо бяха започнали ритуалите, които щяха да ги отведат на стадиона и пред телевизионните екрани. Всичко бе предвидимо като утрешния изгрев на слънцето. Когато трибуните се напълниха, улиците и магазините опустяха. Бирата се лееше, братвурстчетата слизаха от скарата и радостната опияняваща енергия на очакването растеше. Полицията имаше работа и вниманието на населението беше насочено другаде.

В „Терабайт“ съботата започна с пристигането на жълт камион на портала. Двамата шофьори бяха от усилената охрана на лабораториите. Придружаваха ги зелен спортен шевролет „Тахоу“ и сребриста хонда. Трите коли бяха с регистрационни номера от различни щати и шофьорите бяха небрежно облечени — което доказваше вниманието на Донован Кинг към най-малките подробности от плана за безопасно и незабележимо преместване от Кълъмбъс на запад в Пристройката.

Дори по пуста магистрала човек нямаше как да разбере, че трите коли пътуват заедно, или да се досети, че карат нещо по-ценно от домашни мебели. Именно с тази цел последните три метра от каросерията на камиона щяха да са натъпкани с обикновени кашони, пълни със съдържанието на апартамента на Лий Тейър.

Докато товареха сандъците с прототипа и другите уреди в камиона, три групи от инженерния състав на лабораторията се захванаха на работа по колите. Като действаха бързо, за да изпреварят двадесетминутния актуализиращ цикъл, те свалиха системите за глобално локализиране и ги прехвърлиха в автомобили на „Терабайт“. Тези автомобили, чиито регистрационни номера бяха същите като на камиона, шевролета и хондата, изобщо нямаше да напуснат окръг Кълъмбъс.

Вместо демонтираните системи инженерните групи инсталираха специален военен модел СГЛ-III. Същите бяха поставени и в двата най-големи сандъка, в случай че по пътя бъдат свалени от камиона. Всичко това бе част от обещанието на Кинг към Броуиър:

„Ще се погрижа лесно да можете да следите колите, за разлика от всеки друг.“

Конвоят излезе през портала няколко минути преди началото на бейзболния мач. Кинг шофираше водещата кола. Броуиър ги проследи с поглед, докато се отдалечиха, после отиде при Лий и Гордън, които чакаха на главния вход на центъра „Планк“. Когато се приближи, забеляза рязко контрастиращите им пози — гологлав и разгърден, Грийн небрежно седеше на една ниска стена, докато Лий сковано стоеше на няколко крачки от него, пъхнала ръце в джобовете на грейката си, с вдигната яка и плетена шапка на главата.

— Голяма работа, докторе — каза Гордън.

— Голяма работа — съгласи се Броуиър.

— Малко се изненадах, че Кинг заминава с тях — продължи инженерът и скочи от стената. — Мислех, че ще остане, докато тръгне вторият конвой.

— Не, още отначало го беше планирал така — поясни Броуиър. — Вижте, имаме около час, а аз провалих деня на главната готвачка, като я накарах да дойде. Какво ще кажете за един последен обяд, да си припомним едно време, а?

— Дадено — отвърна Гордън. — Но ще изям шапката на Лий, ако можете да назовете три от специалитетите на Джоузи. Кога изобщо сте влизали в стола?

— Винаги, когато е имало петнайсет сантиметра сняг между мен и нещо по-хубаво — весело рече Броуиър. — Лий?

— Бих пийнала нещо топло — каза тя и потръпна.

 

 

Пустият стол изглеждаше огромен и празен като гробница — всяко издрънчаване на чаша, всяко изтракване на нож или вилица, всяка дума, казана с нормален глас, стигаше до четирите ъгъла на помещението. Чудесни условия за подслушване, само че единственият разговор се водеше на масата, на която седяха.

За щастие дори той бе главно монолог на Карл Броуиър. Директорът очевидно усещаше промяната в отношенията между нея и Грийн, неловкото им ледено мълчание, и се натоварваше със задачата да запълни тишината. Лий никога не го беше виждала толкова словоохотлив.

Броуиър им разказа няколко вица за физици, толкова глупави, че кумулативният ефект бе всеобщ смях. Спомни си и за срещата си със Стивън Хокинг, и как се изложил пред Джон Уилър, и за бурното си стажуване при Джон Бардийн в лабораториите „Бел“.

— Отидох на онзи стаж с надеждата да получа работа в лабораторията и когато пристигнах там, не ме беше срам да им го кажа. — Броуиър се засмя и сви рамене. — Баща ми често ме съветваше: „Винаги искай каквото ти трябва — може и да го получиш“. Трябваше сам да открия, че има значение и стилът. Доктор Бардийн беше блестящ учен, един от малкото истински гении, които познавам — и току-що беше получил втората си Нобелова награда по физика. А пък аз бях по-млад от вас двамата, мастилото на доктората ми едва беше изсъхнало, нямах представа как да се държа на такова равнище и бях влюбен в собствените си идеи, в новите идеи. Исках да впечатля доктор Бардийн. И се опитах да го направя по същия начин, по който го бях постигал в училище — като показвам на учителите си, че съм умен също колкото тях. Отнасях се към стажа като към студентски семинар, само че накрая получаваш чек. Е, сами се досещате — двамата с доктор Бардийн никога не бяхме на едно мнение, включително по въпроса за моята интелигентност. Карахме се поне по един път седмично и аз не спечелих нито един от споровете. Свикнах да се прибирам вкъщи с чувството, че съм се изложил като идиот.

— Но бях упорит идиот — засмя се той. — И колкото повече се излагах, толкова повече исках да открия начин да поправя грешното мнение на доктор Бардийн за мен. Към края трябва да съм бил абсолютно непоносим. Последния ден отидох в кабинета на доктор Бардийн, готов да продължа спора, който бяхме водили няколко седмици преди това — доколкото си спомням, нещо за подхода на Фаи^[1] към моделирането на свойствата на сложни материали от първи принципи. Днес нещо съвсем остаряло. Във всеки случай, изобщо не успях да започна. Той ми заяви, че лабораторията не ми предлагала място. После ми каза, че споровете ни му доставяли удоволствие, че според него съм спомогнал да „освежа“ годината — с което намекваше, че съм бил нещо като приятно забавление. Накрая ми даде препоръчително писмо. Страхувах се да го отворя пред него. Не исках да го отворя дори когато останах сам. Седях в кухнята, вперил очи в плика, и съзнавах всичките си грешки. За един час пораснах с цяла година и накрая реших, че ще мога да прочета писмото.

Той отпи от ледения си чай и продължи:

— Писмото беше от две изречения. Те гласяха: „Някой ден Карл Броуиър ще върши важна работа. Препоръчвам го без никакви резерви.“

От устните на Лий се откъсна сепнат смях.

— Не!

— О, да. Но имаше още — той ми беше написал бележка и я беше пъхнал в плика. „Мястото на стария и младия бик не е на едно и също пасище. Не го приемайте лично — и не преставайте да упорствате. Успех. Дж. Б.“ — Той се усмихна. — Все още пазя това пожълтяло листче.

— Значи е разпознавал таланта — каза Гордън.

— Или е просто случайно пророчество — отвърна Броуиър. — Никой не беше по-изненадан от мен, когато предсказанието на доктор Бардийн се сбъдна — е, може би родителите ми. Сигурно са се смаяли, когато са научили, че в крайна сметка съм започнал да правя нещо сериозно. Но това е друга история.

— Петнайсет години живях с бремето на тези очаквания преди да успея да превърна една от ония безумни идеи, които доктор Бардийн беше отхвърлил, в първия действен пример на електронна памет — рече Броуиър и се усмихна иронично. — Толкова време ми отне да спечеля първия си спор с него.

— Обадихте ли му се да му го кажете? — попита Гордън.

— За съжаление нямах тази възможност. Той беше починал няколко месеца преди това. Разбира се, щеше да се наложи да призная, че е бил прав за всички други безумни идеи — така че навярно сме квит.

Броуиър взе салфетката си и започна да бърше пръстите си, въпреки че едва бе докоснал храната пред себе си.

— Струва ми се, че вие двамата водите моя живот отзад напред. Вече сте постигнали своя най-голям успех на съвсем ранна възраст. Едва сега усещате бремето на неговите последствия и не е лесно да се предвиди как ще успеете да се избавите от него.

„Той знае“ — внезапно осъзна Лий. Тази мисъл изтласка въздуха от гърдите й и парализира лицето й в смаяно изражение.

— Моите най-големи грешки — продължи Броуиър, — ония, които допуснах от наивност, невеж идеализъм и егоцентризъм, ония, за които мога да кажа „Бях млад… Още не знаех“… единственият човек, който пострада от тях, бях аз. Вие вече нямате този лукс. Искам и двамата да знаете, че ви съчувствам — дотолкова, доколкото вашите грешки засягат моята отговорност. Веднъж вече ви предупредих, че най-тежкото тепърва предстои. Е, как беше онази поговорка? Днес е онова утре, което ви е плашило вчера.

Броуиър си погледна часовника. Лий не знаеше дали го интересува часът, или пейджър-дисплеят.

— Вторият конвой вече би трябвало да е тук. — Той се изправи. — Време е да тръгваме.

 

 

Планът за преместването изглеждаше достатъчно невинен, когато Донован Кинг го беше представил на Гордън и Лий в директорския кабинет. Прототиповете щяха да пътуват отделно и под охрана, първият като домашна мебел, а портативният — в боядисания като кола на електромонтьорска фирма камион. Кинг реши да запази за себе си подробностите за маршрута, ала Грийн предполагаше, че нито един от Спусъците няма да мине по прекия път, нито ще свърши пътуването в същата кола.

Лий и Гордън също щяха да пътуват отделно, всеки придружаван от охрана. Първата спирка на Гордън беше в Атланта, а на Лий — в Минеаполис, но пълният маршрут и крайното местоназначение все още не им бяха известни — билетите им щяха да останат в спътниците им до самото качване в самолета. Грийн предполагаше, че Кинг е измислил нещо, за да скрие следите им — може би размяна на билети при смяна на самолетите — така че да изглежда, че са заминали за другаде.

„До понеделник следобед всички ще сте се събрали в Пристройката“ — беше обещал той.

Но после бе заминал с първия конвой, което изненада Гордън. А сега Броуиър говореше така, сякаш не се сбогуваше само с Кълъмбъс, което превърна изненадата на Гордън в тревога. Той изпревари възрастния учен, изтича до изхода и излезе на двора. Беше му достатъчен само един поглед, за да разбере какво става.

Камионът на Второто бебе наистина бе пребоядисан и се сливаше с придружаващите го кафеникавосиви коли и въоръжените с М-16 униформени войници, които стояха на пост на четирите ъгъла. Колите носеха обозначенията на 612-и сапьорски батальон на Националната гвардия. Инструментите и уредите на Гордън, които трябваше да са натоварени на камиона, все още бяха на тротоара на петдесетина метра оттам.

С внезапно почервеняло от гняв лице, Гордън се завъртя на пети към директора и изръмжа:

— Копеле гадно, ти ме излъга!

— Да — призна Броуиър. — Както и ти мен. И само след няколко минути ще поговорим за това в кабинета ми. — Той мина край Грийн, вдигна ръка и извика: — Капитан Бранд!

— По дяволите, я чакай малко! — Гордън тръгна след възрастния мъж, ала Лий го дръпна назад.

— Недей — напрегнато каза тя. — Недей.

Грийн се отскубна от нея и възкликна:

— Не разбираш ли какво означава това? — И махна към конвоя. — Той предава работата ни на проклетия Пентагон.

— Разбирам какво означава — пресипнало отвърна Лий. — Означава, че сме се прецакали, и той го знае. Означава, че им се доверява повече, отколкото на нас. Означава, че ще ни изхвърли и не мога да кажа, че не го заслужаваме. Върви, настигни го — може да успееш да го убедиш да им предаде и нас. Какво ще е обвинението, Горди, шпионаж или държавна измяна? Или може би само предумишлено убийство?

Поразен от неочакваната й атака, Гордън онемя. Задъхан от безсилие, той мълчаливо наблюдаваше Броуиър, който разговаряше с офицера, командващ конвоя. Когато двамата се ръкуваха, Грийн със закъснение забеляза, че на камуфлажната униформа на капитана няма обозначения.

— Защо Националната гвардия охранява конвоя? — измърмори той. — Отговор: това не е Националната гвардия. Сигурно са от военното разузнаване. Обаче никой няма да се учуди, ако ги види на магистралата — и те ще отидат право в Кемп Пери или Кемп Грейлинг, ще натоварят Второто бебе на военен самолет и ще го закарат където си искат.

— Няма значение — отвърна Лий. — Ние вече сме външни хора.

Грийн бавно поклати глава.

— Не съм съгласен.

Капитанът се качи в един от трите чакащи джипа. Не се чуха никакви заповеди, но двигателите зареваха, четиримата часови напуснаха постовете си и се затичаха към колите си.

— Нямаш избор — рязко каза Лий. В този момент Карл Броуиър се върна при тях. Първият джип потегли и другите коли го последваха. Гневът на Гордън отново закипя, когато камионът с Второто бебе мина пред тримата. Ала нито той, нито никой не каза нищо. Конвоят излезе от портала.

— Да идем да поговорим за вас — рече Броуиър, обърна се и закрачи към кабинета си.

 

 

— Седнете — каза Броуиър. — Имам да ви разкажа още една история.

Гордън и Лий се спогледаха, после се настаниха на два стола.

— Снощи ми се обади един от членовете на Съвета на началник-щабовете — каза старият учен. — Искаше мнението ми за един доклад, получен от Националното управление за сигурност, което в момента е наострило уши за всичко, евентуално свързано с вашето откритие. — Той завъртя монитора си към тях. — Присъствените данни показват, че по това време вие не сте били в лабораторията, доктор Грийн. Километражът на буса… е, тук не е съд. И двамата знаем, че това е било ваше дело.

Гордън хвърли поглед към екрана.

— Да — призна той. — Съжалявам за пожарите. Колиматорът не действаше както си мислех. — Инженерът сви рамене. — Истината е, че все още не разбирам много добре това спусъчно поле — поне когато напусне излъчвателя.

— Но сте разбирали какво ще причини на ония хлапета.

— Ония хлапета имаха оръжие — отбеляза Грийн. — Да, разбирах. Но не се заблуждавайте — ония „хлапета“ не заслужават да ги наричате със същата дума като деветгодишни деца, които си играят на гоненица в училищния двор.

— Така твърдите вие — отвърна Броуиър. — Но както казах, тук не е съд и вашите оправдания не ме интересуват.

— Защо се обръщате само към Горди? — попита Лий. — И аз бях с него.

Броуиър я погледна с вдигнати вежди.

— Нямам такава информация.

— Какво искате да кажете? — Лий се наведе напред. — Пазачът трябва да е отбелязал излизането и на двама ни. Ние отидохме да помогнем на сестра ми. Аз имам повече вина, отколкото Горди. Той го направи заради мен.

— Недей, Лий — тихо рече Грийн. — Доктор Броуиър, аз карах камиона. Аз натиснах копчето. Направих го по своя инициатива и по свои причини. Нищо друго няма значение. Тежестта пада върху мен.

— Горди…

Но двамата мъже не й обръщаха внимание.

— Смятате ли, че съзнавате тази тежест? — попита Броуиър. — Имаме еднократна възможност да използваме Спусъка, да нанесем превантивни удари, ако щете, възможност, която ще изгубим, щом съществуването му стане широко известно. Предпочитам да не давам конкретни примери, но е достатъчно да речем, че на сцената има актьори, които не бива да получат шанс да презаредят оръжието си. И срещу Спусъка има едно очевидно средство, до което някои страни едва ли ще се подвоумят да прибегнат — да използват заложници в арсеналите си като човешки щитове. Заложен е животът на добри хора, доктор Грийн — добри войници и невинни граждани. Хора, на които искаме Спусъкът да помогне, не да навреди… Може би си мислите, че постъпката ви в Кливланд Хайс е точно в този дух — превантивен удар в защита на добри хора. Но като действате едностранно, като изкарвате неизпитана техника извън лабораторията, като изваждате втория прототип незащитен на пътя, като привличате общественото внимание и поставяте любопитна загадка пред полицията, вие може да сте нанесли неизчислими щети. — Броуиър посочи монитора. — Няма откъде да знаем колко хора довечера ще си помислят: „Хм, какво все пак се е случило там?“ И в момента, в който първият от тях разбере, нашата възможност ще престане да съществува.

— Мисля, че надценявате хората — отвърна Грийн. — Никой не го интересува. Новината вече е остаряла.

— Сигурен съм, че полицейското управление в Кливланд Хайс го интересува — възрази Броуиър. — А ние не можем да си позволим следствието им да стигне до прага на „Терабайт“.

— Няма — каза Гордън. — Никой не ме видя. Даже жертвите. Всички са убедени, че е било нещастен случай — катастрофа.

— Не можете да ми го гарантирате. Не знаете дали някой не е снимал с камера от горните етажи, дали някой не е разхождал кучето си.

— Беше чисто, казвам ви — настоя Грийн. — Няма начин да стигнат до вас.

— Нима? Тогава ми обяснете защо ми се обадиха от Националното управление за сигурност — каза Броуиър. — Заради вас сме под наблюдение. Налице са всички основни елементи. И понякога е достатъчен мотив да знаеш, че нещо е възможно. И затова реших да предам портативната система на министерството на отбраната. Все някога щяха да я вземат за нови тестове, но си помислих, че е най-добре да изчезне още сега — и да попадне в ръцете на хора, които могат да затръшнат вратата пред някой любопитен градски детектив.

— И очаквате и от нас да изчезнем — рече Лий.

— Ако исках от вас само това, можех да го уредя с един телефонен разговор — отвърна Броуиър. — Не. След като сте се поддали на егоизма си, от вас ще поискам нещо по-трудно — искам да оставите личния си багаж и да постъпите както е редно.

— И как е редно според вас? — предизвикателно попита Грийн.

— Как е редно според мен ли? — каза Броуиър. — Доктор Тейър, бихте ли излезли за минута-две?

— Тя може да остане — рече Грийн. — Нямам нищо против.

— Аз, имам — отсече директорът. — Ако обичате, доктор Тейър.

— Не му позволявай да те командва, Лий. — Гордън стана едновременно с нея.

— Няма нищо, Горди. — Докато излизаше, върховете на пръстите й леко погалиха ръката му.

Когато вратата се затвори и двамата мъже останаха сами, Гордън се обърна към Броуиър.

— Е?

— Вие сте отличен инженер, доктор Грийн. Но сте средно способен хакер, а НУС има цели сгради, пълни с хора, които са по-добри от вас — по-добри от почти всички независими хакери. За тях е въпрос на гордост да не пропускат много неща, когато пресяват киберпространството. Освен онова съобщение в пресата са открили втория екземпляр на научните база данни, които сте запазили на части из цялата мрежа. А един от нашите хора намери троянския кон, който сте се опитали да пуснете в архива на „Личен състав“ на „Терабайт“ — оня, който е щял да прати данните на няколко сървъра в случай, че бъдете уволнен.

— Трябваше да опитам — каза Грийн.

— Не, не е трябвало. Трябвало е да се доверите — а вие не сте пожелали.

— Ще ме предадете ли? Или очаквате сам да се предам?

— Не. Ще ви дам още една възможност — отвърна директорът. — Още една възможност да се издигнете над удобния ви цинизъм и да покажете, че сте достоен за доверие. Искате ли да предпазите доктор Тейър?

Гордън напрегнато се замисли, после отговори.

— Да.

— Даже тя да не знае, че го правите ли?

— Да.

— Тогава искам днес да подадете оставка.

— Какво значение има това?

— На първо място, това означава, че няма да се наложи да карам ФБР да проучва миналото ви, защото официално няма да сте част от проекта. И няма да има нужда да обяснявам защо съм ви уволнил — просто сте решили, че не желаете да се преместите заедно с проекта.

— Само това ли искате? Да избегнете проблемите?

— Не. — Броуиър отвори дясното чекмедже на бюрото си и извади нещо от него. Когато го плъзна към Грийн, инженерът видя какво е: десетгигабайтов инфоблок. — Искам да го пазите.

— Какво е това?

— Копие на научния архив на „Терабайт“, същият като онзи, който сте се опитали да скриете — същата кодираща схема, същата парола. — Гордън запремигва от изненада. — Ако ни напуснете така, както ви моля, доброволно, без над вас да е надвиснал облак, мисля, че никой от партньорите ни няма да се запита дали не криете нещо — или не се криете от нещо.

— Не разбирам. Какво искате да правя с това?

— Пазете го. Скрийте го. И ако след една година не се случи нищо или започнат да се случват лоши неща, го занесете на сенатор Гроувър Уилман и неговата организация и им помогнете да го използват както трябва. Но ни дайте една година. Дайте ни тази възможност.

Грийн се наведе напред и предпазливо стисна инфоблока с палец и показалец.

— Откъде знаете, че утре няма да публикувам данните и после просто да изчезна?

— Ще ми се да можех да кажа, че просто съм решил да ви се доверя — отвърна Броуиър и затвори чекмеджето. — Но също така знам, че трябва да сте наясно: ако го направите, всичко ще излезе наяве — и ще пострада Лий, защото те ще стигнат до нея. Тя ще плати цената за вашия егоизъм.

— Значи Лий е заложничка във вашия арсенал, така ли?

— Давам ви възможност за избор, доктор Грийн. А честно казано, вие не го заслужавате.

Гордън се намръщи и попита:

— Какво ще кажете на НУС?

— Колкото може по-малко. Че съм ви възложил да архивирате данните. Можем да оставим без коментар факта, че сте се опитали да прибавите второ копие за себе си.

— Ами полицията в Кливлънд Хайс?

— Нали ме уверихте, че никой не ви е видял?

— Да — потвърди Грийн, погледна инфоблока, после го прибра в джоба си. — Къде ще пратите Лий? Ще я вземете ли в Пристройката? — Когато Броуиър се поколеба, инженерът потупа издутината в джоба си. — Щом ми се доверихте за това…

Директорът отстъпи.

— Ако се съгласи, ще последва Второто бебе в експерименталната лаборатория на Управлението за съвременни военни проучвания и няколко седмици ще обучава техните хора да работят със системата и да я поддържат. После ще дойде при нас в Пристройката.

Грийн кимна и се изправи.

— Няма да й е леко.

— Знам. — Броуиър също стана. — Но ако вие носите бремето си, тя също ще носи своето.

— Имам чувството, че ще я накарате да повярва, че трябва да опита. — Грийн въздъхна и изгуби защитното си хладнокръвие. — Доктор Броуиър, ако тази година мине както се надявате… питам се дали…

— Знам. Отговорът е „да“. Ако след една година нямаме нужда от вас за нещо по-важно, можете да се върнете. — Броуиър протегна ръка.

„Едногодишен изпитателен срок. Една година наказание. Почти нищо в сравнение с онова, което направих — което бях готов да направя.“ Грийн стисна ръката на директора.

— Успех — ненадейно развълнуван, каза той. — До следващия октомври.