Артър Кларк
Спусъкът (15)

13.
Машини

Париж. Търсите специален подарък за семейството си? На Европейското военно биенале, което в понеделник беше открито само за богати клиенти с покани, можете да купите ирански танкове, френски бронебойни ракети и чилийски противотанкови мини. „Това е обикновено търговско изложение — заяви Анри Фуко, организатор на биеналето, което ще продължи до края на седмицата. — Лъскави обувки, продавачи с костюми, красиви модели и глупави подаръци. Освен демонстрациите на продуктите всъщност е доста скучно.“

Пълен репортаж / Десетте най-големи износители на оръжие / Потайни посетители на биеналето приказват тихо, носят дебели чекови книжки

Първата от системите Модел I излезе от завода на „Генерал“ в северен Суу Сити пет дни преди Коледа. Тя имаше официално и непроизносимо военно обозначение (ЕО9М1, което означаваше „Експериментално оръжие 9, Модел I“), но иначе почти по нищо не се различаваше от портативния прототип. Единствените забележими промени бяха замяната на трикиловатовия верижен Дюо-Кат с изпитания на бойното поле Тактически безшумен генератор, в момента на въоръжение в армията на САЩ, и инсталирането на военни осигурителни механизми.

Номера от 1 до 10 тихомълком бяха доставени на 41-ви Тактически батальон, 3 бойна сапьорна дивизия. Батальонът беше реорганизиран за транспортиране и използване на Спусъци Модел I. Тяхната охрана щеше да бъде поверена на нова междуведомствена бойна част, която все още беше в процес на формиране. Първата спирка на десетте устройства беше доскоро закрита самолетна писта от епохата на Студената война в Северна Дакота, където те бяха подложени на проверка и двудневни изпитания.

До Нова година номер 1 бе инсталиран в подземието на Белия дом. През следващата седмица на няколко пъти активираха Спусъка за по пет-шест секунди, за да настроят обсега му на действие. Когато свършиха, защитното му действие обхващаше целия Бял дом, източната фасада на сградата на президентството, западната фасада на министерството на финансите, тротоара на Пенсилвания Авеню, Ист Екзекютив Драйв и половината Южна морава.

Оставаше да се вземе трудното решение как да го използват — като основна защита или като осигуровка за вече съществуващите системи и процедури за сигурност. След дълги обсъждания с министъра на финансите и шефа на Службата за сигурност Бреланд одобри план за денонощно функциониране на устройството.

— Винаги съм смятал, че американците трябва да виждат в Белия дом къща, а не крепост — заяви той. — Що за пример ще дам, ако поискам от другите да оставят оръжията си и да се доверят на тази техника, но самият аз откажа да го направя?

Това означаваше, че президентът трябва да бъде охраняван в „балона“ от специална група агенти от Секретната служба, обучени да боравят с електрошокови палки и въздушни оръжия. В същото време снайперистите отстъпиха местата си на агенти, въоръжени с мощни арбалети — елитна група, която скоро щеше неофициално да се нарече „Ротата на св. Георги“ по името на средновековната войскова част, охранявала английския суверен.

— В тази нова система за сигурност конвенционалните оръжия не само бяха напълно забравени, но и бяха изолирани извън обсега на Спусъка. Въоръжена с новите ракетохвъргачки „Рейвън“, зенитната част на Белия дом бе преместена на покривите на министерството на търговията и общата администрация. А групите за бързо реагиране на Секретната служба с традиционни огнестрелни оръжия бяха разположени в президентството и точно зад оградата на Южната морава.

След неколкоседмични тренировки новата система за сигурност незабелязано замени старата — точно по време на обръщението на Бреланд „За състоянието на Съюза“.

Съдбата на Спусък номер 2 беше да заеме каросерията на лъскавия черен бус с тъмни прозорци, държавни номера и собствен вграден еднокиловатов генератор. Наречен „Фургона“, бусът плътно следваше президентската лимузина.

Въпреки че засега не бяха проведени тестове за въздушно прихващане, номера 3 и 4 бяха разположени в товарните отсеци на двата президентски самолета — неговите въздушни командни постове в случай на война. Тъй като Боинг 747–200 не носеше оръжие, бяха необходими съвсем незначителни промени в оперативните процедури, които засегнаха само контингента от Секретната служба и избора на екипировка за оцеляване.

Номер 5 бе инсталиран в мобилния комуникационен център до главната сграда в Кемп Дейвид, Мериленд. Границата на свободната от оръжие зона беше обозначена с кръг от малки сини флагчета. Охраната на резиденцията запази снаряжението си, продължи да поддържа оградите и не прекрачваше границите на Спусъка — една демонстрация с шест деветмилиметрови патрона, забити в грейпфрут, претърколен в рамките на кръга, бе достатъчна, за да покаже сериозността на предупрежденията.

Номер 6 отиде в подземието на Капитолия, макар и не без шеги относно това дали Конгресът действително представлява национално богатство.

Номер 7 бе инсталиран в сградата на Върховния съд, където шефът на охраната го посрещна с радост. Все още продължаваше борбата за закона за регистрация на огнестрелни оръжия и отговорността, известен на поддръжниците си като „закона на малката Бренда“ и на противниците си като „лицензиране на убийците“. По свирепост тя се равняваше или дори надхвърляше борбата за аборта и по всичко личеше, че ще продължи още много. Бяха изтекли осем години, откакто съдът бе обявил ЗРООО за конституционен в делото „Джеферсън срещу Съединените американски щати“ и заплахите и демонстрациите едва бяха свършили. Ежегодният митинг „Покажи си оръжието“ в годишнината от решението с всяка година ставаше все по-масов.

Спусък номер 8 беше предвиден за Пентагона и Съветът на началник-щабовете бе разработил четири различни плана за използване на системата в прочутата сграда. Накрая обаче решиха да не изпълняват нито един от тях. Официалната причина беше, че това не можело да се направи, без да се нарушат толкова много традиции и да се накърнят интересите на толкова много хора, че Спусъкът бързо щял да се превърне в най-зле пазената тайна във военната история.

Бреланд обаче подозираше, че зад тази неоспорима истина началник-щабовете изразяват дълбоко вкоренената си привързаност към познатото. Макар че зад стените на Пентагона имаше далеч по-малко оръжия, отколкото можеше да се очаква, началник-щабовете и генералите просто не бяха готови, смяташе президентът, да видят своите подчинени, застанали на пост с дръжки от метли — и още по-малко да се откажат от собствените си служебни пистолети.

Като се имаше предвид този прецедент, нямаше нищо чудно в това, че директорът на ФБР отклони предложения му Модел 1, който да охранява централата на Бюрото на Десета улица и Пенсилвания Авеню. В замяна на това той поиска четири устройства за тактически анализ — молба, която беше поставена в самото начало на дългия списък от кандидати за Спусък.

Никой от комисията на „Генерал“ не се изненада, когато директорката на ЦРУ също отклони предложения й Спусък за добре охранявания комплекс на управлението в Лангли, Мериленд. Но и тя очевидно видя потенциала на системата и поиска десет устройства за Дирекцията по наука и техника. Бреланд прие тази молба с известно предубеждение — питаше се какви гаранции има, че те няма да попаднат в ръцете на Оперативната дирекция.

Основните оръжия на Националното управление за сигурност бяха техниката и криптологията, които Спусъкът не застрашаваше. Въпреки това, тъй като повечето сгради на НУС се намираха зад стените на Форт Мийд, отговорът на директора беше „Не, благодаря“.

Ето защо номера 8, 9 и 10 бяха определени за следващите три приоритетни инстанции според официалната оценка на ФБР за опасността от вътрешен тероризъм и останалия от епохата на Студената война План за национално възстановяване от бедствия — федералния резерв, Службата по социално осигуряване и централния архивен център на данъчната служба.

— Когато започвахме, нямах точно предвид да направя света безопасен за бирниците — сухо каза Бреланд, докато подписваше заповедите за прехвърляне. — Сутринта получих последните данни от Федералното статистическо управление — трийсет и пет хиляди убийства с огнестрелно оръжие миналата година, още сто хиляди ранени. Искам да направя нещо, за да защитя обикновените хора, а не вашингтонския елит — ние и без това сме по-добре защитени от тях.

— Следващите петдесет бройки първи модел, цялото едномесечно производство, отиват направо в Юта за разширяване на тестовата програма — отвърна Ричард Нолби. — До март няма да имаме възможност да навлезем в гражданския сектор.

Бреланд въздъхна.

— Знам, че участвах във взимането на това решение, но наистина ли им трябват толкова много едновременно?

— Да, господин президент — потвърди генерал Степак. — Истината е, че могат да използват сто или даже повече — до този момент не са правили тестове, които могат да повредят единствения им Спусък, тестове, които симулират истински бойни условия. А и във всеки случай до подготовката на спецгрупите за охрана остават още няколко седмици. Ще имаме нужда от тях, когато започнем да излизаме извън строго контролираната среда на първите десет Спусъка.

Бреланд опря брадичка на едната си ръка, завъртя стола си и погледна през прозореца към снежинките навън.

— Сигурно просто съм нетърпелив, господин генерал — каза той. — Но просто не мога да гледам репортерите в очите — всяко убийство, всеки терористичен атентат, всяка престрелка в Третия свят ми се струват много по-безсмислени, много по-трагични, след като знам, че може да се направи нещо.

 

 

Обширната пустош на Грейт Солт Лейк Дезърт на сто и петдесет километра западно от Прово, Юта, принадлежеше на бойните машини. През десетилетията на полигона бяха пристигали за изпитания стотици нови оръжия. Скрити от любопитни очи, солените бели равнини бяха бомбардирани, изгаряни, взривявани, обгазявани, пръскани с отвратителни химикали и засипвани с останки от разбити танкове и самолети.

В югозападния ъгъл на полигона имаше комплекс от хангари, магазини, гаражи и жилищни сгради, наричани от хората, които живееха и работеха там, „Крепост на самотата“, а от Пентагона — „Пустинен експериментален център“. Тук се изпитваха най-новите секретни оръжия. Одобрените обикновено ставаха част от въоръжението. Другите изчезваха в анонимността на архива — съдбата на секретни проекти, от които не се интересуваше дори врагът.

Командирът на ПЕЦ подполковник Роджър Адамс се надяваше, че ЕО9М1 Спусък ще е от втория вид. И ако това можеше да стане, без да се нарушава редът за изпитанията, той беше решен да се погрижи системата да се провали — защото успехът й щеше да е кошмар за всеки командир.

За всички щеше да е много по-добре, ако докладът му можеше да се обобщи с две думи: „Ненадеждна. Несигурна“.

До този момент часовниците на теста за продължително действие бяха стигнали до границата на двеста часа и осемте системи продължаваха да функционират. Ала дори този тест се провеждаше при максимално тежки условия: две устройства бяха монтирани върху подвижна повърхност, две се захранваха с непостоянна енергия, а мощността на други две се усилваше и намаляваше от един до сто процента за интервал от тридесет секунди. С малко късмет щяха да сдадат багажа много преди да стигнат до производствения си лимит от хиляда часа.

Най-важният тест обаче трябваше да започне тази сутрин. В 07:00 от сграда 9 бяха излезли три коли и бяха потеглили на север към тестовия район. Първата беше джип, снабден с камера, монтирана върху платформа. Последната бе бойна машина „Брадли“, от която вместо стандартната двадесет и пет милиметрова картечница стърчеше цяла гора от антени.

Помежду им се движеше Експериментална машина 1 — приблизително квадратен бронетранспортьор М113 със скосена предница, дистанционно управляван от оператор, който пътуваше в последната кола. А в ЕМ1 беше Спусък 00013. (Адамс нямаше нищо против да използва силата на суеверието за своята кауза.)

Тестовият район се намираше на шестдесет километра от Крепостта на самотата, ала тежкото двучасово пътуване в пресечен терен всъщност представляваше първото изпитание. А в самия район бяха подготвени непреодолими препятствия, с които Спусъка не се очакваше да се справи — първо гъсто минно поле, после пет огневи зони, всяка с по-мощно оръжие от предишната.

В 08:30 Адамс и координаторката на изпитанията капитан Дайън Уикс се качиха на хеликоптер „Влак Хоук“ 1Ш-60М, от който лично щяха да наблюдават теста. Скоро настигнаха конвоя, който неподвижно чакаше в пустинята извън маркираната със знаменца граница. Двамата офицери си сложиха слушалки, настроени на командната честота, и загледаха през страничните прозорци на хеликоптера с бинокли в ръце.

— Контрол, тук командване — каза Уикс. — Можете да продължите. Край.

— Прието, командване. До всички, пригответе се за активиране на ЕМ1 по мой знак.

От хеликоптера Адамс и Уикс видяха, че двете бойни машини се отдалечават на неколкостотин метра от М113. Когато се разнесе заповедта за активиране, в минното поле внезапно изригна огромен полукръг и от някогашното езерно дъно полетяха поне петдесет стълба бели кристали и прах. Разминираният район бе широк почти триста метра. Когато М113 потегли напред, кръгът се разшири с още петдесет метра и после се превърна в гигантска дъга, движеща се пред машината като вълна.

— Невероятно — извика координаторката на Адамс. — Като че ли единственият начин мина да спре този бронетранспортьор е водачът да навлезе в полето преди да включи Спусъка. Бронирана колона с такова устройство в първата машина няма нужда изобщо да намалява скоростта. Смятам, че М58 вече е остарял — прибави тя. М58 бе настоящата сапьорна система за прочистване на мини.

— Нищо чудно — ядосано отвърна Адамс. — Точно това трябваше да се очаква от статичните тестове.

— Да, господин подполковник. Но въпреки това гледката е страхотна.

След като ЕМ1 разминира полето, презаредиха камерата и другите записващи устройства. Хеликоптерът се приближи до първата огнева зона. После в слушалките се разнесе нова заповед и старият бронетранспортьор с грохот потегли напред. Още щом подмина първото обозначаващо флагче, един войник, отдалечен на петстотин метра, откри огън с четиридесетмилиметрова автоматична гранатохвъргачка — отначало на единична стрелба, после на кратки, а след това на десетсекундни откоси с повече от сто гранати.

На сержанта, който натискаше спусъка на гранатохвъргачката, му се струваше, че всички изстрели попадат в целта — само че след като вятърът отвя дима, бронетранспортьорът продължаваше да напредва. Ала екипът с камерата, който следваше М113, и наблюдателите във въздуха видяха нещо съвсем различно. Гранатите избухваха на повече от двеста метра от бронираната машина, като че ли се блъскаха в невидима стена. До М113 достигнаха само няколко шрапнела.

— Е, наистина съм впечатлена — извика Уикс. — Такъв обстрел би трябвало да унищожи всеки бронетранспортьор.

Намръщеният Адамс не отговори.

В следващата огнева зона имаше пехотинци, въоръжени с две противотанкови ракети „Силвър Драгън“. Те се прицелиха точно, експлозиите бяха мощни, но резултатът остана същият. Недосегаем зад своя загадъчен щит, ЕМ1 продължаваше да се движи напред.

В третата огнева зона чакаше бойна машина „Брадли“, снабдена с най-ефикасното противотанково оръжие — самонасочващата се ракета TOW2. Нейната бойна глава бе достатъчно мощна, за да пробие предната броня на тежък боен танк, и не трябваше да има проблеми с леко бронирана кола като М113. Но тя също безсилно се разби в спусъчното поле. Приглушената от разстоянието ударна вълна за миг разлюля бронетранспортьора.

— Ако не го виждах с очите си… — измърмори Адамс.

— Контрол, тук командване — каква честота използва танкът?

— Втора бойна честота, господин подполковник.

Бронетранспортьорът вече навлизаше в четвъртата огнева зона. Адамс превключи честотата на радиостанцията. В слушалките му запращяха гласовете на танкистите в М1А2 „Ейбрамс“, които се готвеха за стрелба със смъртоносно точното си сто и двадесет милиметрово оръдие от разстояние осемстотин метра.

— Имате разрешение за стрелба — съобщиха от контрола на изпитанията.

— Огън!

От дулото на оръдието блъвна сиво-бял облак, разкъсван от тъмночервени пламъци, и огромният снаряд се понесе към целта си. Взривът бе ужасяващ, ударната вълна разтърси хеликоптера. Но въпреки че експлозията огъна една антена и отхвърли бронетранспортьора с половин метър настрани, нямаше други щети.

— А сега с учебния снаряд.

Уикс рязко се обърна към Адамс и попита:

— Кой е прибавил това към програмата?

— Аз — отвърна той.

— Но в учебните снаряди няма експлозив. Знаете какво ще се случи.

— Огън!

След секунди от ЕМ1 беше останало само мазно обгорено петно, широко десетина метра, облак черен дим и дъжд от метални отломки.

— Тук командване, до всички — каза Адамс по радиостанцията. — За днес свършихме. Изключете всички записващи устройства и се върнете в базата.

— Не разбирам, подполковник Адамс — извика Уикс и си свали слушалките. — В пета зона чакаше „Апачи“, зареден с ракети „Хелфайър“.

— Нека не разговаряме тук — ядосано каза Адамс, наведе се напред, потупа пилота по рамото и му даде знак да се връщат.

— А къде?

— Изчакайте оперативното обсъждане.

Когато кацнаха, Адамс й нареди да го последва и кимна към кабинета си. И щом влязоха, се обърна към нея и скръсти ръце на гърдите си.

— Първо да се уверим, че и двамата сме наясно — не съм длъжен да ви давам обяснения.

— Тъй вярно.

— Чудесно. Тогава да преминем към обсъждането. Имате думата.

— Тъй като аз подписвам доклада, който отива в щаба, надявах се да ми изложите основанията си.

Адамс погледна през прозореца.

— Какъв според вас щеше да е резултатът с ракетите „Хелфайър“?

— Ами… — Тя прехапа устна. — Щом сто и двайсет милиметровият снаряд не свърши работа, резултатът с „Хелфайър“ щеше да е същият.

— В такъв случай в момента щеше да има около сто и двайсет войници, които са присъствали на чудо: консервена кутия, превърната в неуязвим танк с невидим щит — сто и двайсет умове, разбрали идеята, че нещо може да издържи на изстрелите им и да продължи напред. Не обвинявам никого в измяна, капитан Уикс, но мисля, че няма кой да им попречи да приказват за това. И не искам цялата армия да научи. Не мога да си представя нещо по-пагубно за бойния дух.

— Значи го направихте, за да ги успокоите?

— Да — потвърди Адамс. — Капитан Уикс, не знам дали ще забравят какво са видели, но половин чудо съвсем не е същото и разликата може би ще е достатъчна, за да ги накара да си държат устата затворена. Що се отнася до вашия доклад, напишете го както си е, но не усложнявайте нещата — аз отмених вашата заповед, защото исках да включа всички видове боеприпаси.

— Знаете ли, господин подполковник — бавно каза тя, — ако Спусъкът имаше по-голям обсег на действие, щеше да изгори танкът.

— Погрижете се и това да влезе в доклада ви, капитан Уикс — каза Адамс. — Но по-добре не го повтаряйте пред ДРУГ.

 

 

В една студена ясна януарска сутрин от военновъздушна база „Нелис“ излетяха два самолета и се издигнаха в кадифеното небе на Невада. В изпитание 11 участваха „Стар“ Г-14 на военноморския флот и модерен Р-22 на ВВС.

Тестът беше грижливо подготвен, екипажите бяха добре инструктирани. И все пак не всички въпроси имаха отговор, а някои дори не можеха да се зададат.

Един от тях се отнасяше до самата цел. Въпреки че повечето учебни цели бяха бракувани изтребители, в случая атаката бе насочена срещу QT-1 „Джейхоук“, двумоторен реактивен самолет, използван за обучение на транспортни пилоти. Дори ръководителят на теста беше признал, че това е странно.

Дори оръжейният арсенал бе необичайно голям за изпитание с един-единствен самолет от какъвто и да било тип. По-старият изтребител на капитан Торн с позивна „Вуду“ беше зареден с ракети „Финикс“ и „Спароу“, а по-новият на капитан Оутли с позивна „Носорог“ — със „Сайдуиндър“ и AMRAAM. Всички ракети бяха с истински бойни глави. Освен това самолетите носеха достатъчно боеприпаси за двадесетмилиметровите картечници „Вулкан“.

— Да не отивате на лов за мечки, Торн? — бе подхвърлил един от оръжейниците.

— Ще върнем каквото не ни трябва — отвърна пилотът. После каза на втория пилот: — Като че ли искат от един полет данни за цял месец.

Перспективата да ги получат обаче изглеждаше несигурна. Бяха им казали, че целта ще е снабдена с експериментален пакет електронни контрамерки, наричан просто „пакета“. Изобщо не се спомена за неговите принципи и възможности. Ала нищо във въздуха не можеше да устои на бойната мощ, заложена в плана за полета — най-малко такава тенекиена цел.

Не им беше работа да искат или очакват обяснения. Щяха да изпълнят операцията като професионалисти и да унищожат целта, а с останалото щеше да се занимава началството.

Двата самолета набраха свръхзвукова скорост и само след няколко минути стигнаха до първия междинен пункт над северозападна Юта. Завиха на юг, включиха далекообхватните си радари и се издигнаха на указаната височина. Почти едновременно засякоха целта, която кръжеше над полигона. Е-22 изостана зад Р-14, който трябваше да изстреля първата ракета.

— Флагман, тук Вуду — повика кулата Торн.

— Вуду, тук Флагман. Продължавай.

Когато радарът посочи разстояние до целта петдесет километра, пилотът изстреля ракета „Финикс“.

Щом ракетата се понесе напред, двата изтребителя завиха наляво и се отдалечиха на посоченото в плана разстояние. Ракетата летеше толкова бързо, че само вторият пилот на по-стария изтребител успя да види експлозията.

— Пряко попадение! — възбудено каза тя, докато яркожълтият блясък се свиваше в малък черен облак. Но в следващия миг забеляза, че целта все още е на радарния й дисплей. — Вуду…

— Виждам. Флагман, какво става с целта?

— Тук Флагман, целта не е унищожена. Продължавайте.

След няколко секунди полетя и вторият „Финикс“. Отново видяха жълт блясък и черен дим — и целта все още не беше свалена.

Р-14 намали разстоянието на тридесет километра и изстреля първата от среднообхватните си ракети „Спароу“. Същият резултат.

— Носорог, каквато и да е защитата на този самолет, и аз искам такава — каза Торн.

Преди другият пилот да успее да отговори, в слушалките им прозвуча острият, укорителен глас на генерал Том Ванигън от Службата за военна техника.

— Тест единайсет, тук Златник. Стига сте дрънкали.

— Слушам, Златник — отвърна Торн и преглътна.

Последната ракета на изтребителя бе също толкова неефикасна, колкото и първата, и двата самолета размениха местата си. Торн вече беше решил, че „пакетът“ кара бойните глави на ракетите да избухват преждевременно. Все пак очакваше ракетата AMRAAM, със своята голяма насочена бойна глава, да сложи край на изпитанието.

Ала не стана така. Оръжейните отсеци на Р-22 се отвориха четири пъти и кулата четири пъти съобщи:

— Целта не е унищожена.

— Какво става, по дяволите? — измърмори Торн. — Осем чисти прихващания, осем бойни глави, а това нещо още е там!

— Може да не е — отвърна тя. — Може да е призрак.

— Ако спазят плана, след малко ще разберем.

Накрая, когато най-после получиха разрешение от кулата, двата изтребителя нетърпеливо се понесоха по следите на своите безпомощни ракети. Скоро точицата в далечината се превърна в яркочервен силует.

— Това е Т-1 — каза Торн, като намали скоростта. — Скапана таратайка.

— Не си струва боеприпасите, Вуду — отбеляза вторият пилот.

Слушалките им изпращяха.

— Тест единайсет, можете да атакувате. Внимавайте за разстоянието помежду си.

— Ясно. Атакувам целта. Носорог, направи ми място. Когато Оутли се отдалечи, Торн се насочи към целта и започна да стреля с откоси от по една секунда от най-ефикасния обсег на картечницата. Стори му се, че първите няколко куршума избухват във въздуха като китайски фойерверки, сякаш са се блъснали в невидима стена.

Ала нещо беше преминало през нея, защото парчета от другия самолет полетяха във всички посоки. Торн се отдалечи миг преди QT-1 окончателно да се разпадне. Докато летяха обратно към Невада, екипажите мълчаливо наблюдаваха земята.

Пръв се обади Носорог.

— Флагман, целта поразена. Тест единайсет се връща в центъра, край — каза той и погледна навън към другия изтребител.

— Носорог, изглежда, е също толкова озадачен, колкото съм и аз. Какво беше това, по дяволите?

Торн поклати глава.

— Знам само, че ще е много трудно да не говорим за това.

 

 

В пустинята на Невада миришеше на горещ асфалт и бетон, носеше се грохот на строителни и дизелови двигатели. Пристройката на „Терабайт“ се строеше вече половин година и краят още не се виждаше. Готовите сгради бяха претъпкани и се очакваше пристигането на още седемдесет техници и инженери.

Всичко се бе променило и продължаваше да се променя. Пътуването в пресечен терен, което беше преживял Хортън, вече бе останало в миналото. Сега през шубраците минаваше широк асфалтов път и всеки ден го използваха повече от десет камиона, за да карат тонове строителни материали и оборудване. На юг и изток от първата постройка имаше още пет нови лабораторни сгради и зад оградата беше израснало цяло селище от панелни блокове, за да подслони над шестдесетте обитатели на Пристройката.

Хортън не си го бе представял така и почти нищо не му харесваше. Седмиците, през които беше единствен от екипа в Кълъмбъс в Пристройката, бяха мъчителни — дълги часове безинтересна работа, отвратителна жега, импровизирано жилище без познатите удобства и задушаващото бреме на отговорността. Оцеля, като си казваше, че това положение е временно, че скоро старата група ще се събере и работата отново ще е забавление.

Ала не стана така.

Сега Лий Тейър управляваше свое собствено царство от три квадратни километра — „Контрол и измерване“ — с осемнадесет души персонал. Повечето от тях работеха върху важния, но до този момент нерешен проблем за засичането и определянето на спусъчно поле без пиротехника. Извън лабораторията тя се държеше резервирано. Хортън почти не я виждаше, освен на заседанията на екипа, които се провеждаха два пъти седмично, и тогава тя рядко се усмихваше и никога не се смееше. Джеф нямаше представа какво й е отнело игривата жизненост, а и до този момент Лий не му беше дала възможност да я попита.

А Гордън Грийн изобщо не се бе появил в Невада. Според Броуиър той се отказал в последния момент и заявил, че предпочита да си смени работата, отколкото да се премести другаде. Директорът беше предположил, че причината е някоя жена. Хортън бе пратил три съобщения на Грийн, но не получи отговор.

Новият инженер-физик Вал Боудън разполагаше с два пъти повече пространство от Лий и го бе превърнал в изцяло оборудвана експериментална работилница. До този момент хората му бяха построили четири Спусъка Модел Г. един за Лий, един за Хортън и два за полигона. Боудън бе симпатичен и талантлив и беше събрал около себе си също толкова талантлива група — неговият четвърти Спусък бе с четиридесет процента по-лек от първия и с една трета по-ефикасен. Но засега все още беше само колега, а на Хортън му липсваше остроумният, циничен приятел.

Дори Броуиър се бе променил. В Кълъмбъс той се беше задоволявал да седи зад бюрото си, да почива на лаврите си и да оставя тежката атлетика на научния персонал. Посещенията му в лабораториите бяха любезни и кратки и обикновено той проявяваше по-голям интерес към резултатите, отколкото към работата. Ала след преместването в Пристройката Броуиър се бе изпълнил с енергия. Беше запазил за себе си, проблема с оформянето, насочването и предпазването от спусъчното поле и бе възприел агресивен експериментален подход, който държеше на нокти хората на Боудън.

Хортън разполагаше с най-малко пространство и персонал. Неговата Група за теоретично моделиране заемаше шест малки офиса около скромна заседателна зала. Беше довел със себе си двама техници, математик, административен помощник, който да поддържа дневниците, и един млад физик с някои интересни мисли за отношението на информационната теория към системата ЕЛЯФ.

Срещаха се неофициално всяка сутрин за час-два и споделяха идеи и предположения. Тези разговори поддържаха интелектуалния им тонус, ала напрежението беше огромно, тъй като всеки съществен напредък щеше да има непосредствени дивиденти в работата на цялата пристройка. Въпреки че упоритото вдъхновение в експериментите не бе довело до особени успехи, задълбоченото теоретично разбиране на явлението беше ключовият камък в сградата, която се опитваха да построят.

Уви, напредваха бавно. Хортън характеризираше групата си с думите „добра химия, средна физика“ и поемаше почти цялата вина за това върху себе си. Следобед често се скриваше в кабинета си, потиснат от непреодолимата задача, и се бореше с убеждението, че е изгубил способността си да мисли ясно и че му липсва вдъхновението, необходимо за решаване на загадката.

Съмненията отстъпваха, но никога не изчезваха напълно. Все повече му се струваше, че откриването на Спусъка е станало случайно и че ще се наложи да го обяснява. Така че започна да настоява пред директора да публикуват резултатите си или поне да ги разпространят сред колегите си, които проявят интерес. Ала Броуиър категорично отказваше.

— „Математикъл Физикс“ не се интересува от феноменологични анекдоти — а аз не виждам каква полза ще има за работата ни да пратим публикацията в някое несериозно издание — отвърна Броуиър. — Във всеки случай договорът ни с министерството на отбраната не ни позволява да го направим без тяхната благословия — каквато точно сега няма да получим.

— Не разбирам защо си се съгласил с това…

— Не разбираш ли какво значи „държавна тайна“? Ще публикуваме откритието, когато това не носи толкова голям риск за проваляне на усилията на президента, на националната стабилност…

— Което може да значи след петдесет години — или никога.

— Междувременно правителството се съгласи да не оспорва патентованите ни приложения на Спусъка.

— Съгласили са се да ни оставят онова, което си е наше, стига да не казваме на никого за него — отвърна Хортън. — Нещо не виждам равностойността.

— Ако смяташ, че това е нищожна отстъпка, значи не си имал достатъчно контакти с висшите ешелони на властта — на която и да било власт. Те инстинктивно взимат каквото искат и си казват, че е в интересите на всички. Само най-достойните успяват да устоят. Имаме щастие, че в момента един от тях е президент.

— Ами ако след три години не преизберат Бреланд?

— След три години светът ще е друг — и не искам да гадая какъв точно. Ако ти трябват повече мозъци, Джефри, можеш да си ги осигуриш — ти не си попълнил и половината от екипа си и те уверявам, че никой няма да оспори искането ти, ако решиш да го удвоиш.

— При тези условия не мога да привлека най-добрите специалисти — не и когато дори не мога да им кажа за какво ми трябват, не и когато дори не мога да им кажа къде е работата, освен че не е в Кеймбридж или Пало Алто.

— Не можеш. Аз също не мога — съгласи се Броуиър. — Но се басирам, че президентът може. Ако посочиш конкретно някого…

— Де да беше толкова лесно — рече Хортън. — Ще ми се да можех да ви дам списък с десет души, които със сигурност ще помогнат. Но откъде да знам от какви специалисти се нуждаем, когато дори не мога да дефинирам проблема? Може би ни трябват експерти по метафизика.

Броуиър се подсмихна.

— Може би. Въпреки това искам да ти посоча една друга възможност. Вашингтон вече има договор с огромен брой учени, работещи във всички клонове на гражданската администрация, Пентагона и държавните институции. И макар че истински теоретични физици не се срещат под път и над път, сигурен съм, че все трябва да има някой с търсените качества. И Бреланд с радост ще ни го прати. Старшинството също не е проблем. Помисли за това.

Куриерът от комуникационния център, както тук наричаха телеграфа, спаси Хортън от необходимостта да признае, че идеята е задействала чувството му за професионална териториалност.

Доколкото знаеше, четиримата свързочници бяха единствените военни в Пристройката. Джеф наричаше този офицер Шивача — деловият му костюм и синята му вратовръзка бяха толкова неубедително не на място, че спокойно можеше да носи униформа.

— Искаш ли да изляза? — попита Хортън.

— Няма нужда — отвърна Броуиър и се подписа за получаването на магнитно заключения пакет. Още преди вратата да се затвори зад куриера, директорът въведе личния си код и започна да вади документите. Прегледа първата страница, изсумтя и погледна втората.

— Какво има?

— Списъкът с желанията на Пентагона — каза директорът. — Ако се съди по момента, в който го получавам, той отразява резултатите от техните тестове на първите произведени устройства.

— И?

— А, нищо прекалено изненадващо. Искат по-малък, по-лек Спусък, който харчи по-малко енергия. Искат увеличен обсег на действие — хиляда и петстотин метра, колкото се може по-скоро, три хиляди — веднага след това.

— И нито намек за това, че съзнават, че първите им две желания взаимно се изключват, така ли?

— Да — потвърди Броуиър. — Освен това искат начин за блокиране на пясъчния ефект или за насочване. А най-добре — и двете.

— Така че да не се налага да се отказват от собствените си оръжия, за да го използват.

— Най-вероятно. — Броуиър плъзна поглед до края на страницата. — Този път е подписан от президента, не от Степак.

— Карл, не можем да им дадем каквото искат.

— Вече посочих, че това е списък с желания. Не очакват утре сутрин да ги намерят на прага си, нали разбираш.

— Исках да кажа друго. В момента, в който направим ефекта насочен, Спусъкът престава да е отбранително оръжие, престава да е сила за разоръжаване. Ако разполага с насочващ се Спусък, нашата армия ще запази всичките си оръжия и ще отнеме оръжието на всички други. Същото се отнася и за правоохранителните институции. Карл, планът не беше такъв, нали? Или пък е бил?

— Не.

— Тогава какво ще правим?

— Ще работим по списъка — отвърна Броуиър и внимателно остави писмото от президента на бюрото си. — Но когато дойде Коледа, просто за да сме честни, ще дадем подаръци на всички.

— Наистина ли си готов да го направиш?

Директорът се усмихна.

— Е, мога да ти простя скептичната нотка. Но и аз имам съвест, Джефри, въпреки че с нея върви сложен комплекс от лоялности. Искам да дам на президента и неговите хора всички възможности да заслужат високото ми мнение за тях. Но не съм толкова наивен, че да не предвидя възможността да ме разочароват. Да, готов съм да го направя. Готвя се още от самото начало.

Хортън дълбоко си пое дъх, въздъхна и се отпусна назад.

— Мисля, че трябва да ми разкажеш повече.

В погледа на Броуиър проблесна разочарование.

— Не знаех, че толкова много ме подозираш, Джефри.

— О, не, не ме интересува това — отвърна Хортън. — Разбираш ли, от време на време се питах дали не си преча сам, дали не си забранявам да видя отговорите, защото не мога да контролирам онова, което ще направят с тях други хора. И ти завиждах за очевидната самоувереност — без да съзнавам, че в нея има нещо повече от безразсъден оптимизъм. Ако знам каквото знаеш ти…

— Тогава можеш да стигнеш до проблема с чиста съвест.

— Поне мъничко по-чиста — отвърна Хортън и се усмихна. — Освен това, ако с теб се случи нещо, някой трябва да знае какво си замислял.

— Катастрофален еднопосочен режим — замислено каза Броуиър. — Добре, доктор Хортън, добре дошъл в моя малък заговор.