Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

21.
Завинаги наша съдба

„Не можем да приемем твърдението, че войната завинаги ще остане част от човешката съдба.“

Франклин Делано Рузвелт

Арън Голдстийн беше един от последните от своя вид и го знаеше. Той бе видял как препускащите около земното кълбо фирмени директори постепенно отстъпват мястото си на такива, които ръководят компаниите си дистанционно, беше гледал как статиите във „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес Уийк“ обявяват мултимедийната интерактивност за основно средство за управление, бе следил намаляването на фирмените самолети, докато акционерите и директорските бордове все повече оспорваха необходимостта от превозване на протоплазма от едно на друго място за сметка на фирмата. Когато „Икономичният директор“ на Макнамара попадна в списъка на бестселърите, акциите на самолетните компании за три дни спаднаха с четиринадесет процента и до края на годината командировките намаляха с двадесет на сто.

Ала Голдстийн си остана странстващ воин и прекарваше средно осем месеца годишно далеч от мерилендското си имение. Това включваше едноседмични посещения на всяка негова компания, участие в международни търговски изложения в Северна Америка, Европа и тихоокеанските страни, както и ежегодна двуседмична почивка на Вирджинските острови с катамарана „Първа любов“, който стоеше на пристан в Сейнт Томас.

Правеше го, защото можеше — като единствен притежател на „Оуръм Индъстрис“, холдинговата компания, която контролираше цялата му собственост, той не трябваше да отговаря пред никой друг освен пред себе си. Правеше го също, защото вярваше, че е необходимо, не доверяваше дори най-малкото си предприятие на управител, когото не е преценил лично. Голдстийн никога не разглеждаше една дейност само като цифри, нито си позволяваше да я наблюдава повърхностно. В резултат неговите неочаквани появи бяха станали „подходящо мотивиращи“, както се изразяваше самият той — не на последно място, защото често следваха изненадващи повишения и уволнения.

Но такъв бе истинският Арън Голдстийн — взискателен и решителен. Той бе спечелил състоянието и репутацията си с два прости принципа и една дарба. Първият принцип гласеше „Действай бързо, независимо дали преследваш някаква цел, или те преследва някакво бедствие“, а вторият — „Никой не е губил клиент, като му е дал прекалено високо качество“.

Дарбата на Голдстийн се изразяваше в странната му способност да свързва привидно несвързани събития и да различава първите признаци на предстоящ проблем — усет за долавяне на сигнала въпреки заглушаващото го пращене. Шеговито се говореше, че когато е наоколо, нямало нужда от детектори за дим, защото първият предупредителен признак щял да е самият Голдстийн, застанал с пожарогасител до източника на огъня в очакване на пожара да избухне.

Митът преувеличаваше дарбата. И все пак Голдстийн разчиташе на инстинктивното си предчувствие. Ала когато в имението му се появи група от Секретната служба, за да организира неочаквано и неофициално посещение на президента, той нямаше нужда от дарбата си, за да разбере, че инициативата за разоръжаване е в опасност.

Посещението на Бреланд бе прикрито като необявено отбиване по време на рутинен петъчен полет за Кемп Дейвид. Хеликоптерът на морската пехота леко кацна на размекнатата от дъжда отбивка само няколко минути преди обяд. Президентът слезе и отиде при Голдстийн и хората от Секретната служба. Изглеждаше уморен и напрегнат и се сопна на агентите, когато двама от тях се опитаха да ги последват в къщата.

— Това е частна среща — каза той, като се обърна и препречи вратата.

— Господин президент, трябва да сме наблизо, за да можем да ви пазим — възрази единият от охраната.

— Ако Международната Божия армия ме причаква в избата, ще научим нещо за способността ми да преценявам характерите. Останете навън — нареди президентът и затръшна вратата пред лицата им. После се обърна към смаяния Голдстийн и измърмори: — Проклети досадници. Откакто Стар ги прати да шпионират Клинтън…

— Дискретността им не може да се приема априори, знам. Заповядайте. — Голдстийн посочи към един от изходите от просторния вестибюл.

— Дали можем да поговорим в някоя стая без прозорци?

Голдстийн кимна.

— Ако иронията не ви притеснява, на долния етаж има едно помещение, което първият собственик е построил за стрелбище. По-голямата ми дъщеря го използваше за стрелба с лък. Сега си държа там влакчетата. Условията са малко спартански…

— Звучи идеално.

Влакчетата на Голдстийн бяха цял миниатюрен свят — огромен подковообразен макет, заобиколен от малка наблюдателна платформа с три въртящи се стола. В момента, в който двамата влязоха, компютърът включи диорамата. Сградите се осветиха, повече от десет товарни и пътнически влакове потеглиха по стотината метра релси, по улиците се раздвижиха трамваи и в каналите потече истинска вода. До средата на стената бе нарисувана картина, която разширяваше пейзажа до далечен хълмист хоризонт.

— Това е Филаделфия през петдесетте години на двайсети век, нали? — приятно изненадан, попита Бреланд. — Естествено, това е гарата на Тринайсета улица, а това — Зоопаркът. А това тук трябва да е река Шуълкил. Прав ли съм?

— Познахте града, но сбъркахте епохата. Това е хиляда деветстотин трийсет и пета година, преди войната, за да мога от време на време да пускам по някой парен влак. — Голдстийн посочи отсрещния ляв край на диорамата. — Израснах на осем преки от Рийдинг Стейшън и Китайската стена. И досега се връщам в детската си стая винаги, щом чуя локомотивна свирка.

На лицето на Бреланд изведнъж се изписа меланхолия и той седна на един от столовете.

— Завиждам ви, че имате време за това — за нещо чудесно, весело и лично.

Голдстийн се засмя.

— Не се заблуждавайте. Това тук са по-скоро пари, отколкото време — боя се, че времето е пръснато в продължение на три десетилетия, една вечер на месец, един уикенд на година.

— Аха. И все пак… все пак преди имах хобита. Поне едно. — Президентът се усмихна уморено. — Но пък съвсем скоро ще имам предостатъчно време да си спомня какво беше то.

— Вижте, господин президент…

— Моля ви — Марк — прекъсна го Бреланд. — Все повече ми се иска да чувам как звучи собственото ми име.

— Добре, Марк — повтори Голдстийн. — Още е прекалено рано да се предавате.

— Рейтингът ми е четирийсет процента, Арън.

— Пламенни и непоклатими четирийсет процента — те могат да предрешат изборите, когато половината от населението си стои вкъщи.

Бреланд се засмя горчиво.

— Мисля, че никой няма да изтърпи до следващите избори. Сигурен съм, че каквато и да е съвременната статистика за социалния състав на гласоподавателите, този път тя ще бъде нарушена.

— В такъв случай няма да се оправдае нито една прогноза — социолозите нямат представа как да предвидят поведението на група, която никога досега не е гласувала.

Бреланд вдигна ръка и поклати глава.

— Стига, моля ви, стига. Единственото, което е по-тъжно от младия циник, е старият идеалист.

— При цялото ми уважение, господин президент, според мен е тъкмо обратното. Но времето ни е ограничено и се съмнявам, че сте дошли тук, за да си разменяме афоризми.

— Не — потвърди Бреланд. — Дойдох с надеждата да получа вашата помощ.

— Ще направя, каквото мога.

— Не знам дали изобщо можете да направите нещо. Но съм отчаян, Арън. Всичко се изплъзва от ръцете ми. Нямам власт над Пентагона, нямам авторитет в Конгреса — решили са, че вече съм абсолютно безпомощен и че спокойно могат да не ми обръщат внимание. Началник-щабовете се готвят за превъоръжаване с тактически ядрени оръжия и азитни експлозиви. Конгресът търси начин да забрани частното притежаване на спасителни щитове, като ги обяви за обществено опасни. НОА води процес против инсталираните от щатите спасителни щитове, като ги обявява за нарушение на Четвъртата поправка — неоснователно претърсване и арест. И аз не мога да направя нищо.

— Това не е всичко — тази война се води на още един фронт — каза Голдстийн. — Срещу „Оуръм Индъстрис“, лабораториите „Терабайт“, Джефри Хортън и всеки, който има участие в създаването на Спусъците, се водят над шейсет дела за причинени вреди.

— Шейсет!

— И това е само началото. Според мен се полагат координирани усилия за елиминиране на Спусъка, като се направи нерентабилно скъпо конструирането и инсталирането му. И това играе ролята на изнудване още преди първият процес да е стигнал до съдебната зала — вече ни е известно за над сто доброволно изключени или демонтирани частни инсталации.

— Защото собствениците повече се страхуват да не ги осъдят, отколкото някой да не бъде убит.

— В крайна сметка, да.

Бреланд въздъхна.

— Знаете ли, Арън, никога не съм вярвал в психоанализата, но сега много се изкушавам — мъжкият фетиш за оръжия и напълно нелогичната реакция на някои мъже към перспективата да се откажат от тях…

— Знам накъде води това. Сякаш са ги кастрирали, сякаш са ги направили импотентни.

— Звучи абсурдно, но все пак… — Президентът поклати глава.

— Е, вече е късно да включим Националната психиатрична застраховка към държавната програма за социално осигуряване.

Бреланд глухо се засмя.

— Другото обяснение, което ми дадоха, е още по-обезпокояващо — че се борим с първичен биологичен егоизъм, вроден стремеж към власт и защита на семейството. Един британски антрополог ми прати дълго есе със своя анализ: съпротивата идва от страна на мъже, които ме смятат за заплаха, а не за по-високопоставен човек от тяхното племе. Те отказват да се поставят под моя защита и се вкопчват в онова, което според тях им трябва, за да се защитават сами.

— Звучи като начало на революция.

— Нали? Може би единственото, което ни спасява, е, че изглеждам изключително слаб — че съм изключително слаб. Те ме смятат за смъртоносно ранен. Мислят си, че вече са победили. И ще ми е много трудно да ги убедя в противното. Тъкмо затова съм тук — трябва ми опора. Трябва ми начин да ги убедя, че грешат.

— Не съм сигурен, че ви разбирам…

— С вашето съдействие аз предадох пълния теоретичен и технически архив на Спусъка на пет държавни научноизследователски центъра — четири военни и един под юрисдикцията на министерството на правосъдието. Вече знам, че не мога да се обърна за помощ към тях. Тяхната мисловна нагласа се контролира от хора, които се чувстват застрашени от Спусъка и го разглобяват на части, за да разберат как да го унищожат, а не как да го усъвършенстват. И аз не мога да направя нищо — все едно да наема вълци да стрижат овцете.

— Разбрах ви. Искате да знаете какво можем да направим за вас ние.

— Бих се изразил малко по-отчаяно — дошъл съм да ви помоля да намерите начин да ми помогнете. Имам нужда от по-добър Спусък, Арън. От по-добър и по-безопасен Спусък. Трябва ми Спусък, въздействащ върху всички видове експлозиви, които бързаме да вкараме в играта. Трябва ми Спусък, който да има същото действие върху експлозивите, каквото има върху черния барут сегашният вариант. Трябва ми Спусък, който да ни осигури достатъчна безопасност и генералите да могат да живеят без тактически ядрени ракети, а ние, останалите, да живеем без арсенала в килера си. Трябва ми опора. Трябва ми отговор — ако не успея да го намеря, разоръжаването ще се нареди в учебниците по история до сухия закон като благородна идея, която не сме били достойни да осъществим.

Дълбоки бръчки покриха лицето на Голдстийн.

— Разговаряли ли сте за това със сенатор Уилман?

— Гроувър дойде при мен в началото на седмицата. Той има свои грижи и не ми помогна много. Разговорът ни беше доста тягостен.

— Но чуждестранните лаборатории…

— Досега не са успели да направят нещо повече от това да доизчистят първоначалния модел. Грийн спомена за теоретични пречки, за липсващ елемент.

— Уверявам ви, господин президент, ние не крием нищо от вас.

— Това ми е известно. Но първият Спусък беше ваше творение — никой не знае повече за него от вашите хора.

— Може би. Но доктор Хортън е в отпуск…

— Тогава е време да се върне на работа — рязко заяви Бреланд.

Голдстийн се намръщи.

— Проблемът е, че доктор Хортън не поддържа постоянна връзка с нас.

— Не знаете къде е?

— Точно така.

Президентът тъжно поклати глава.

— Може би не е честно да ви прехвърлям топката, Арън, но не ми остава друго — онова, което направихте досега, не е достатъчно. Трябва да продължите. Трябва да ми дадете повече, и колкото се може по-скоро. Ако не можете, ще се провалим — а съм убеден, че не го искате.

— Не, разбира се. Не.

Бреланд се изправи.

— Всъщност съвсем ясно си спомням нещо, което казахте онзи ден в Овалния кабинет — че дори нашият вид да е обречен да ражда убийци и войнолюбци, най-малкото, което ние, останалите, можем да направим, е максимално да ги затрудним. Е, все още не сме стигнали дотам. Помогнете ми. Накарайте хората си да побързат. Засрамете ги, подкупете ги, уплашете ги, вдъхновете ги — няма значение, само извлечете най-доброто, което могат да ни дадат. Защото става късно, Арън — а в този живот няма да имаме втора възможност.

— Да — замислено отвърна Голдстийн. — Напълно сте прав. Моментът е уникален. Или ще успеем, или с провала си ще потвърдим песимизма, който ни позволява да не искаме повече от себе си. Или цивилизовано общество, или общество на циници. — Той също се изправи и протегна ръка. — Господин президент, честно казано, не знам какво можем да направим, но ще проверя и ще положа всички усилия.

Голдстийн изпрати президента навън и изчака хеликоптера да излети. После включи комуникатора си и каза:

— Капитан Хил? Пригответе самолета — заминаваме за Принстън.

 

 

В хеликоптера Марк Бреланд също включи комуникатора си, свързан с пълномащабна секретна федерална мрежа, и каза:

— Говори президентът.

Поради грохота на двигателя минаха няколко секунди, докато системата разпозна гласа му.

— Гласът потвърден.

— Връзка с началника на военното разузнаване.

— Съобщавам. Връзката осъществена.

Чу се нов глас.

— Да, господин президент.

— Господин Хилгър, бихте ли включили в разговора координатора на проект „Спусък“?

— Един момент, господин президент. — По време на паузата Бреланд долови известна промяна в шума, която придружаваше третата връзка. — Моника Франсес е тук, господин президент.

— Добре. Имам един въпрос към двама ви. Арън Голдстийн ми каза, че не му е известно местонахождението на доктор Джефри Хортън. Ние знаем ли къде е?

— Няма заповед за охраната му, не сме установявали и наблюдение — отвърна Хилгър.

— Защо?

— Прекратих наблюдението един месец след излизането на доктор Хортън в отпуска. Това изискваше прекалено много хора и нямаше признаци да е изложен на опасност. Моника, ти знаеш ли нещо?

— Следим придвижването на доктор Хортън, разбира се. Но не подробно. Последното съобщение е отпреди двайсет и три дни.

— Значи и ние не знаем къде е?

— Не знаем, господин президент.

— Тогава го открийте. И докато го търсите, измислете начин да го следите.

— Господин президент, да разбирам ли, че не се очаква доктор Хортън да ни съдейства?

— Точно така. Откриването му е от първостепенна важност — използвайте всички необходими ресурси, и човешки, и технически.

Хилгър се прокашля.

— Добре, господин президент. Ще се погрижа за това.

 

 

На скромния терминал на летището в Принстън нямаше други самолети и съответно отпред не чакаха лимузини и таксита. Вместо да вика кола, Голдстийн направо отиде в единственото бюро за автомобили под наем и почука на гишето. След малко от съседната стая излезе един озадачен служител, очевидно събуден от дрямка. Голдстийн без възражения взе една кремава кола, като запази за себе си фактите, че шофьорската му книжка е само за дневно шофиране и че не е сядал зад волана от повече от пет години.

Единственото свободно място в паркинга на Фулд Хол беше за инвалиди. За да не му наложат автоматична конфискация, Голдстийн остави колата с включен двигател до тротоара.

— Извинете — повика той жената на рецепцията. — Бихте ли ми казали къде да намеря доктор Броуиър?

— Съжалявам, доктор Броуиър не приема гости. Но можете да му оставите съобщение.

— Какво значи това? Защо не приема? Спи ли? Да не би да не е в университета?

— Съжалявам, нямам повече информация. Предлагам ви да оставите съобщение на доктор Броуиър и да си уредите…

— Госпожице, ако исках да му оставя съобщение, щях да го направя. Доктор Броуиър работи при мен.

— В такъв случай сигурно имате по-добри начини да се свържете с него — спокойно отговори момичето. — Съжалявам, но не мога да ви помогна. Институтът е длъжен да осигурява оптимална среда за…

— Да, да, да — нетърпеливо я прекъсна Голдстийн. — Сега вие ме разберете…

— Извинете, господине — намеси се нов глас. — Вашата кола ли е паркирана на улицата?

Голдстийн се обърна и се озова пред висок мъж с дискретна жълто-кафява униформа.

— Да.

— Ще трябва да я преместите, господине. Пречи на движението.

Голдстийн прехапа устни и овладя желанието си да му отговори остро.

— Добре. Ще я преместя.

Качи се в колата, затръшна вратата и за миг остана абсолютно неподвижен, вперил очи в таблото. Бе възнамерявал колкото може по-незабелязано да пристигне и да си замине, да не доверява нищо на ефира, където думите му можеха да бъдат засечени, записани и дешифрирани от хора, проявяващи особен интерес към създателите на Спусъка.

Ала Карл се беше заключил зад стена — не само от етикет и протокол, но и от мерките за безопасност на „Терабайт“. Физическият адрес на Броуиър липсваше в архива на лабораториите. Нямаше нужда от него. Парите стигаха до сметките, информацията стигаше до дисплеите и принтерите, имаше достатъчно фирми за доставка на стоки.

Оставаха му само две възможности: да се опита да пробие дупка в стената или да изчака докато Броуиър сам не излезе навън — което, що се отнасяше до Голдстийн, всъщност бе единственото решение.

С вой на двигателите и писък на гуми, достоен за седемнайсетгодишен хлапак, той подкара колата, после рязко зави надясно. Предните колела се качиха на тротоара, автомобилът навлезе в тревата и спря. Голдстийн зачака.

Не се наложи да чака дълго. След секунди високият мъж от охраната изскочи от централния вход на сградата, следван от някаква дребна жена. Двамата се затичаха право към Голдстийн, без да крещят заповеди и да вадят оръжия. Когато се приближиха и спряха до лявата врата, той спусна малко прозореца си.

— Засрамете се — без да им даде възможност да кажат нещо, започна Голдстийн. — Това ли е представата ви за охрана, господин Уолш? Ами ако бях терорист с бомба в колата? Можех да стигна чак до стълбището и да взривя цялата сграда.

— Господине, веднага преместете колата — отвърна жената. — Ако не го направите, ще ви арестуваме за навлизане в частна собственост и унищожаване на…

— Заплахите няма да прикрият недостатъците. Боже Господи, една средно голяма кола-бомба само за миг ще унищожи двайсет процента от интелекта на планетата. Знам, че тук нямате инсталиран спасителен щит, защото вашите директори глупаво отклониха нашето предложение. Но никога ли не сте чували за ограничен достъп или бариери? И двата края на този път трябва да се преградят и ви трябва някой да следи за непознати, въоръжен с нещо повече от намръщена физиономия, в случай че са недружелюбно настроени.

Уолш се опита да отвори вратата, но установи, че е заключена.

— Бихте ли ми казали кой сте и какво искате, господине?

— Казвам се Арън Голдстийн… — Забеляза скептичните им изражения и въздъхна. — Да, онзи Голдстийн — не се подвеждайте по колата. Под наем е. Току-що пристигнах и спешно трябва да разговарям с доктор Броуиър. Вижте, разбирам, че се опитвате да защитите покоя на учените, но въпросът е изключително важен — толкова важен, че ако не ми окажете съдействие, ще потърся начин да дам отдушник на раздразнението си. Обикновено го правя, като харча пари, за да създавам проблеми на хората, които ми създават проблеми. Колко проблеми според вас ще мога да ви създам с печалбата си от един ден?

Двамата въпросително се спогледаха.

— Имате ли документ за самоличност? — попита жената.

Голдстийн мълчаливо и небрежно й подаде личната си смарткарта и проследи изражението й, докато я прекарваше през скенера си.

— Трябва ви доктор Броуиър, така ли? — попита мъжът.

— Уилис, недей…

— Колко пъти трябва да го повторя? — каза Голдстийн.

— Мисля, че сте закъснели.

— Моля?

— Тази сутрин доктор Броуиър ни предупреди, че заминава заедно с доктор Сам.

— Закъде? И кой е доктор Сам?

— Почакайте. — Мъжът включи радиостанцията си. — Стивън, обажда се Уилис. Доктор Сам замина ли вече? — Той замълча, после прибави: — Преди двайсет минути? Благодаря. — Уилис се наведе и надникна през прозореца. — Може и да не сте закъснели. Потърсете го на Олдън Лейн. — Той посочи на изток. — Доктор Броуиър е на номер петдесет и едно.

Голдстийн кимна и превключи на задна.

— Моите извинения за тревата — за миг изпуснах волана. Пратете сметката за чима в „Оуръм Индъстрис“.

 

 

Забеляза ги само защото знаеше, че търси двама души. Иначе щеше да се подчини на знака „Стоп“ на Олдън Лейн и щеше да изчака таксито да продължи напред, вместо да го засече.

Запищяха спирачки и двете коли поднесоха. Таксито спря с предното си дясно колело до тротоара. Левият край на предната му броня опираше в дясната врата на кремавата кола. Двамата шофьори излязоха в здрача — единият гневно ругаеше, докато другият спокойно вадеше от вътрешния си джоб стодоларова банкнота.

— Извинявайте — каза Голдстийн, усмихна се и подаде парите, после заобиколи внезапно изгубилия дар слово таксиметров шофьор, надникна през отворената врата и погледна вътре. Броуиър беше пребледнял, а вторият пътник видимо трепереше.

— Много сте стар за наемен убиец — с нервна дързост отбеляза непознатият.

— И съвсем невъоръжен — прибави Голдстийн. — Карл, трябва да поговорим.

— По дяволите, Арън, какво правиш тук? Да не си се побъркал? Щеше да ни убиеш!

— Глупости — таксиметровите шофьори имат бързи рефлекси. Просто слез и ела в моята кола.

В този момент шофьорът също се наведе към тях.

— Вижте, ако е нещо за жени, не искам да се забърквам.

— Не е и няма да се забъркате. Свалете им багажа — аз ще ги закарам където отиват.

— Ей, броячът ми продължава да трака. Няма да позволя на никой да ми отмъкне…

Голдстийн мълчаливо му подаде още една банкнота.

— Така бива — каза шофьорът.

— Ти дори не знаеш къде отиваме — възрази Броуиър. — И вече закъсняваме. Ще си изпуснем самолета.

— Наистина не знам къде отивате. Но знам, че няма да изпуснете самолета. — Той погледна доктор Сам. — За вас не съм сигурен. Карл, премести се в моята кола, моля те.

Броуиър се намръщи, после отвори вратата.

— Никога не съм те виждал такъв, Арън, така че сигурно ще е най-добре да разбера какво ти е щукнало.

— Така те харесвам.

— Едва ли. Дай ми ключовете.

Броуиър подкара колата към тротоара и освободи кръстовището. Таксиметровият шофьор го последва, остави доктор Сам и куфарите на тротоара и потегли.

— А сега ми кажи какво става — настоя Броуиър.

Индустриалецът се настани до него на предната седалка.

— Положението е много сериозно, Карл, много сериозно. Драматургът ни моли за помощ. Пиесата се нуждае от второ действие и няма много време. Вложили сме толкова пари, че не искам преждевременно да свалят продукцията…

Броуиър объркано запремигва и го прекъсна.

— Каква пиеса? За какво говориш?

Голдстийн се намръщи, наведе се към него и прошепна:

— Говоря за президента. Говоря за работата, която вършим за него.

— Тогава защо не го кажеш направо? Тук сме само ние двамата.

— И твоят приятел. Кой е той? Добре ли го познаваш?

— Канех се да го заведа в Пристройката — това отговаря ли на въпроса ти?

— В Пристройката… — прехапа устни Арън. — Е, всъщност точно там исках да идеш. Тук съм, за да те замъкна обратно на работа.

— Аз изобщо не съм преставал да работя.

— По второто действие.

— Е, мисля, че двамата със Сам може би вече имаме работен вариант — отвърна Броуиър.

— Моля?

— Отивахме да се облечем за репетиция. Ще дойдеш ли с нас в театъра?

Голдстийн кимна и в очите му проблесна надежда.

— Можем да отидем с моя самолет.

— Добре, защото нашият излетя преди десет минути. — Броуиър махна на младия учен да се настани на задната седалка на колата. — Арън, това е доктор Самюъл Бенингтън-Хастингс. Доктор Сам, това е господин Голдстийн — той плаща сметките. И идва с нас. Или би трябвало да кажа, ние отиваме с него.

Притиснат между куфарите, доктор Сам хвърли предпазлив поглед на Голдстийн.

— Обещай ми, че няма той да ни вози.

Броуиър се засмя, стисна волана и подкара колата.

— Няма проблем. С Арън имаме уговорка — от мен шофирането, от него пилотирането. Така че бъди спокоен.

Доктор Сам въздъхна дълбоко:

— Мисля, че допускам голяма грешка.

— Такива са младежите — весело отбеляза Голдстийн и заговорнически се усмихна на Броуиър. — Когато стане на нашата възраст, на човек хич не му е толкова широко около врата.

— Сега ме безпокои височината, не широчината. Сега с радост си затварям очите — нали ще ми кажете, когато всичко свърши?

Другите двама мъже се засмяха.

— Естествено, доктор Сам — отвърна Броуиър. — Веднага щом някой каже на нас.

 

 

Доктор Гордън Грийн се наведе напред и погледна през електронния бинокъл към експерименталната платформа, разположена на хиляда метра от тях. Новият полигон използваше преимуществото на една естествена котловина, доизровена с булдозери и експлозиви. Това позволяваше контролното помещение да се измести много по-надалеч, отколкото на първия полигон на Пристройката — до върха на изложения на слънцето и вятъра хребет на един километър югозападно.

— Виждам адски много огнева мощ — отбеляза Грийн, насочил бинокъла към поставките на пробите. Поставени до защитни стени от железобетон, те не само заобикаляха платформата, но и се издигаха на повече от тридесет градуса по склона на котловината. Четири полегати тунела от северната страна разширяваха тестовия пакет до минус двадесет градуса.

Грийн не се обръщаше конкретно към никого, но Вал Боудън стоеше достатъчно близо, за да го чуе.

— Да, Пит Макган се справи чудесно.

— Добре е да имаш военен интендант — отвърна Гордън. — Деветдесетмилиметрови, трийсетмилиметрови, гранати, С-4 — ако дори само някои от тях се взривят, ще има цял месец да събираме парчетата от платформата.

— Не го казвай на Лий — тя изгуби двайсет и четири дни да организира този експеримент.

Грийн изсумтя в знак на съгласие и Боудън се отдалечи, застана до Броуиър и се заслуша в двамата лаборанти, които привършваха с проверката на уредите.

— Там е струпана адски много огнева мощ — повтори думите на инженера Боудън, само за да има какво да каже.

— Не за дълго — бодро отвърна Броуиър.

Самюъл Бенингтън-Хастингс, който се намираше на отсрещната страна на платформата, се беше залепил за Лий Тейър.

— Дълбоко ме смущава фактът, че се готвим да изпитаме това устройство, а все още не разполагаме с приличен начин да измерим мощността му.

— Това е, защото няма мощност в конвенционален смисъл — има ефект — отвърна тя. — И онези боеприпаси са достатъчни, за да измерим ефекта му.

— Чудесно. Стига да знаеш, че това не е наука — така само си играем с Божиите кубчета.

— О, Сам — адски си сладък, когато ревнуваш — закачливо каза Тейър. — Всеки знае, че без инженерите нищо не става. Теоретичната наука е въздух под налягане — от нея няма никаква полза, ако наоколо няма инженер, който да я съчетае с практическа наука и нежно да я отглежда, докато не стане напълно развито новородено техническо бебе.

Бенингтън-Хастингс се изчерви.

— Е, само се надявам съчетаването да е било безопасно.

— Ти си странно момче, доктор Сам.

— Благодаря — засмя се той.

Арън Голдстийн и последният пристигнал в Пристройката, Гроувър Уилман, си бяха намерили място зад платформата, далеч от суетнята преди теста.

— Нервен съм — призна индустриалецът. — Чудя се дали не прибързват, защото сме тук.

— Да не би да те е страх, че ще им донесем лош късмет, Арън, само защото стоим тук и толкова много го искаме? Предварителните тестове бяха много обещаващи.

— Майка ми вярваше, че Бог е много загрижен за нашето смирение и ни праща разочарования, когато започнем да очакваме повече късмет, отколкото ни се полага — отвърна Голдстийн. — По принцип предпочитам очакванията ми да бъдат надхвърлени, отколкото да остана разочарован — но когато ми е трудно да контролирам очакванията си, винаги си спомням предупреждението на мама.

Уилман изсумтя.

— Арън, ако смяташ, че един добър резултат ще е нещо повече от полагащия ни се късмет, трябва да те заведа на кратко освежаващо пътуване в най-новата история. От едната страна на везните слагаш две световни, двайсет регионални и сто граждански войни, плюс всички расови, религиозни и политически геноциди…

— Но за каква част от всичко това сме виновни самите ние?

— А, виновни са хората с пушките. Те от много отдавна командват света. Но ние не сме тук заради тях — тук сме заради останалите, онези, които са проливали кръвта си, страдали са и са умирали. — Той постави ръка на рамото на Голдстийн и успокоително го стисна. — Обещавам ти, това изобщо няма да изравни везните. Ние не искаме чак толкова много — това е само троха, символичен аванс, една целувка след десет хиляди шамара. Не се страхувай да го искаш с цялото си сърце.

— Започнаха броенето — каза индустриалецът и взе бинокъла си. — Скоро ще разберем.

 

 

В този ден важно беше онова, което не се случи.

Точно в 14:10:00, когато ъгълът на слънцето бе идеален за видеокамерите, поставеният върху Модел I прототип бе активиран с пълна мощност за една двадесета от секундата. Цялото напрежение се състоеше в приготовленията — самият момент отмина прекалено бързо, като дъх, затаен в тревожно очакване. Но в този кратък миг различните боеприпаси и експлозиви по тестовите поставки бяха подложени на нещо, което Броуиър дръзко нарече болометрично интермодулиращо поле.

Единствено Броуиър от всички наблюдатели в контролното помещение бе в състояние да си представи какво става със структурата на материалите по време на мимолетното им излагане на полето. Бенингтън-Хастингс разсъждаваше с математически понятия, не с метафори — той виждаше уравненията така, както глухият композитор чува музиката, без технически средства, като чиста същност, която не изисква преобразуване в нещо конкретно. Другите бяха пленници на съответния училищен модел на атома, който най-твърдо се бе установил в библиотеката им от идеи, защото мигновеното преобразуване на стихийната материя нямаше място в свят или на орбитиращи електрони, или на квантова несигурност.

Ала в представите на Броуиър стихийната материя беше изчезнала, разкрита като удобна измислица, приятна за възприятията на сетивата. Материята бе само производно, вторично явление. Фундаменталните същности бяха енергията и информацията. Информацията придаваше форма на енергията, както волята превръщаше желанието в цел. След информацията се променяше и формата, докато субстанцията оставаше неизменна.

Като че ли информацията бе волята на вселената, мислеше си Броуиър, воля, налагаща ред на субстанцията — ред, който следваше спонтанното и експлозивно преобразуване, погрешно възприемано като момент на сътворението. Енергията беше по-стара от информацията, ала безформена и безвременна без нея — по-стара от материята, ала безпомощна и безполезна без нея. В тази нова и провокативна светлина Големият взрив не представляваше раждането на вселената, а на нейното съзнание.

И с типичната човешка самоувереност той и екипът му се опитваха да проникнат в механизма, с помощта на който се бе създала и се поддържаше вселената. Опитваха се да прошепнат предложение в ухото на универсалния ум, да заменят една мисъл с друга, един модел с друг. Надяваха се да открият, че свойствата на материята са също толкова произволни в настоящето, колкото и в първите секунди на космическия пожар, да демонстрират, че квантовата несигурност е само загатване за космическата гъвкавост.

Броуиър вече знаеше, че могат да разбъркват информационния пакет от обвързана енергия — каквото всъщност правеше Спусъкът. Въпросът, на който трябваше да се отговори, бе дали могат последователно да променят този информационен пакет. Но дори задаването на въпроса предполагаше гъвкавост на фундаменталния ред, предполагаше, че локалните промени ще останат локални и че енергията ще остане строго обвързана, както обещаваха уравненията на доктор Сам.

В противен случай полигонът, Пристройката, централните окръзи на Невада и може би много по-голям район щеше да изчезне в синьо-бялата пещ на хаоса. „Днес — помисли си Броуиър — или ще станем като боговете, или ще се срещнем с тях.“

Това бе драмата на момента за него — не наличието на боеприпаси на полигона, нито също толкова експлозивните политически кулиси. И именно тази перспектива правеше неподвижността и тишината на първата фаза на теста толкова вълнуваща. Още известно време нямаше да разберат какво се е случило през тази една двадесета от секундата, ала онова, което не се беше случило, изпълваше Броуиър с повече облекчение, отколкото всяко друго несъстояло се събитие.

Изтече близо половин час докато хората на Пит Макган, облечени в бронирани костюми за обезвреждане на бомби, откарат дистанционно управляемия си бронетранспортьор в полигона и натоварят в задното му отделение една трета от пробите от всяка поставка. Някои щяха да бъдат запазени за анализ, други щяха да се използват в последната фаза на експеримента. По време на чакането не разговаряше почти никой, сякаш от суеверна предпазливост.

Когато екипът на Макган напусна тестовата зона, започна ново броене — този път за едновременно петсекундно активиране на тествания прототип и Модел I.

Всички боеприпаси трябваше да са уязвими за Спусъка и присъстващите се приготвиха за предстоящите експлозии. Но моментът отново дойде и замина, без да се случи нищо. Нямаше взривове, нямаше пламъци, нито дори валма бял дим, придружаващи разпадането на някои съединения.

По време на втората почивка бе по-трудно да овладеят вълнението си. Разговорите продължаваха да са само служебни. Ала Броуиър чу шепот и мърморене от всички страни, когато хората на Макган тръгнаха, за да вземат една трета от пробите. После Гордън Грийн се приближи до него и го сръга с лакът.

— Става интересно — тихо рече той. — Особено ми харесва това, че не мога да кажа дали последният човек, който е напуснал полигона, не се е спънал в някой разклонител и не е провалил всичко. — После се усмихна дяволито и се отдалечи.

Всеки от трите теста за деня на полигона имаше различна цел. Първият проверяваше безопасността на системата и от него научиха, че прототипът не дестабилизира експлозивите така, както Спусъкът. Вторият изпитваше ефикасността на системата и от него научиха, че дори Спусъкът не може да дестабилизира пробите, докато прототипът оказва успокоителното си въздействие.

Оставащият въпрос от програмата бе дали има някакъв запомнящ ефект. Като изхождаше от уравненията, доктор Сам твърдеше, че би трябвало. Като анализираше стотици тестове на Спусъка, Броуиър се съмняваше. За да решат спора, бяха заредили серия експлозиви, изложени само на полето на Модел I, от една стотна от секундата при десет процента мощност до три секунди и сто процента мощност. Тестът обхващаше деветдесет отделни проверки, но тъй като се контролираха от компютър, те щяха да отнемат само пет минути.

— Готови сме — съобщи Лий Тейър. — Полигонът е чист. Доктор Броуиър?

— Не чакайте заради мен.

— Тогава да започваме. Надяваме се да не стане нищо, нали?

В момента, в който активира устройството, разговорите утихнаха. Дори вятърът сякаш затаи дъх, докато секундите се превръщаха в минута, после във втора и трета. Всички бинокли бяха насочени към полигона. Онези, които нямаха бинокъл, се бяха скупчили около контролния пулт и наблюдаваха мониторите.

Сред тях бе Бенингтън-Хастингс, който подскачаше като нервно и нетърпеливо дете. Когато срещна очите на Броуиър, той широко се усмихна и вдигна палци. Възрастният учен отговори с предпазлив поглед, две вдигнати ръце и стиснати палци.

— Имаме пълна мощност — с разтреперан от вълнение глас съобщи Лий Тейър. Наоколо плъзнаха колебливи усмивки.

Последната минута се стори на Броуиър особено мъчителна — около гърдите му сякаш беше увито стегнато въже и с всеки дъх дълбоко се врязваше в плътта му. Дори цялата тестова поставка да се взривеше в последния момент, те вече разполагаха с достатъчно информация, за да са доволни. Но изведнъж му се прииска доктор Сам да е прав и боеприпасите да останат стабилни дори само заради чистата и красива симетрия на уравненията, заради изключителното съвършенство на момента. Към края вече съвсем не можеше да диша. Дробовете му пламтяха, главата му се пръскаше, въпреки че надеждите му бяха литнали в небесата, неспирани от страха от последствията на прекалената самоувереност.

Накрая всичко свърши.

— Това е — тихо каза Лий. — Готови сме.

Около нея избухнаха овации, очакването се превърна в ликуване, неустоимо, шеметно, гордо. Насред суматохата Броуиър тежко се облегна на един парапет, някак си успя да изкара въздуха от гърдите си и отново си пое дъх. Чуваше гласовете сякаш от много далеч.

— Трябва да се обадя на брокера си — да му кажа да продава акциите на „Ремингтън“…

— Вече си закъснял — запази ги и се надявай, че някой ден хората ще ги колекционират.

— Наистина ли успяхме? Наистина ли успяхме? Мисля, че успяхме…

— Да, и аз съвсем скоро ще си получа парите от ония басове…

— Ей, Горди, сигурен ли, че си заредил батериите правилно?

— Хайде да идем на полигона и да проверим.

— Точно така, приятели, още не сме свършили. Контролна група, изключете пултовете си и започвайте да пишете докладите за теста. Всички останали — бусът чака.

По време на спускането по дългото метално стълбище Броуиър се опираше на ръката на Вал Боудън. Когато се качиха на буса, Лий Тейър се обърна и го погледна въпросително.

— Добре ли си, Карл? Искаш ли да се върнеш в комплекса?

— От жегата е — изтощава ме. И от слънцето ме боли глава. Но съм добре — климатикът ми помага. Хайде да свършваме.

Тя не изглеждаше убедена, но се обърна към шофьора и му даде знак.

— Да вървим.

Когато бусът стигна на стрелбището, хората на Макган бяха приготвили всичко. Имаше оръжие за всеки калибър боеприпаси и състав на експлозив, както и човек с брониран костюм за всяко оръжие. Свързаните с електрически детонатор проби бяха поставени в ями, отдалечени на сто и петдесет метра.

— Настойчиво ви съветвам да гледате от оня грозник там, госпожи и господа — каза Макган и посочи бронетранспортьора. — Вътре има два перископни монитора, така че няма да пропуснете нищо — и нищо няма да ви улучи.

Броуиър се усмихна и каза:

— Гледката оттук ми харесва. Можете да започнете, когато сте готови, господин Макган.

След това нямаше как да накарат другите да влязат в бронетранспортьора. Те останаха при Броуиър и буса, докато Макган се отдалечаваше към края на огневата линия. Той се консултира по радиостанцията с помощника си по безопасността, после вдигна червеното флагче.

Тъй като имаше вероятност някой от боеприпасите да е дефектен, Макган беше снабдил огневата линия с револвери, карабини и пушки-помпи. През следващите няколко минути това се оказа далновидно решение. Един след друг хората опитваха с различни оръжия и ги оставяха, без да успеят да стрелят.

Повтори се същото като с експлозивите. Три гранати се забиха в склона на хълма и вдигнаха само облачета червеникав прах. Електричеството безсилно обходи тестовите ями. Стоманени ударници безрезултатно паднаха върху върховете на бойните глави, пластичният взрив само съскаше в гнездата си от огнеупорни тухли.

И всичко това постепенно смъкваше тежестта от плещите на Броуиър, докато накрая той не започна да се чувства странно лек и спокоен, като балон, опрян в тавана. Когато Макган спусна червеното флагче и над стрелбището се разнесоха радостни викове, Броуиър не се включи в ликуването. Успя само широко да се усмихне — струваше му се, че от прекален възторг ще отлети.

Никой, включително самият Броуиър, не разбираше, че състоянието му е опасно. Ненадейно пред него се появи Гордън Грийн, хвана ръката му и я стисна. До него бе и Гроувър Уилман и говореше нещо, което възрастният учен не можеше да чуе. После му се нахвърли доктор Сам и го прегърна така, че едва не го събори на земята. На помощ му се притече Лий Тейър, хвана доктор Сам за яката и го замъкна някъде настрани — само за да се появи след няколко секунди и също да подложи Броуиър на смазваща гърдите прегръдка. Кръгът от тела около него се стесняваше, докато накрая паниката в очите му привлече вниманието на Арън Голдстийн.

— Махнете се, махнете се — скара им се индустриалецът, хвана Броуиър под ръка и го поведе към буса.

Двамата седнаха заедно на стъпалата и Броуиър се вкопчи в успокоителната плътност на метала.

— Добре ли си, Карл?

— Всичко беше… просто ми дойде прекалено — отвърна ученият. Гърдите му бързо се надигаха и спускаха и от гърлото му се чуваха остри, хрипливи звуци. Той се опита да се усмихне. — Кой да предполага… че човек може толкова да се развълнува… за нищо.

— За нищо ли? Не бих казал, стари приятелю.

Над двамата падна сянка и Броуиър вдигна глава. Пред тях стоеше Уилман.

— Повикаха хеликоптера и санитарите. Да ти донеса ли нещо, Карл?

— Добре съм — настоя Броуиър. — Лек топлинен удар, в най-лошия случай. — Той махна с ръка, за да отблъсне предложената му чаша вода. — Някой трябва да се обади на президента и да му каже, че имаме действащ Неутрализатор.

— Мислех довечера да се кача на самолета и да му съобщя лично — отвърна Арън. — Заради секретността и прочее.

— Сигурно така ще е най-добре — съгласи се Уилман.

— Заради секретността — повтори Броуиър. — Да, радвам се, че ми го напомняш. — Той вдигна очи към привечерното слънце. — Гроувър, пак се повтаря същата история. Къде е Гордън? Работи с Гордън — той знае какво да прави. Разбираш ли? Патентите не ме интересуват. Няма да взема нито стотинка за това откритие. Всеки, който иска Неутрализатора, може да го получи. Раздавайте го. Дайте им шанс. Дайте им шанс да се справят по-добре.

— Знаеш, че ще го направим, Карл — отвърна Голдстийн, хвана ръката на Броуиър и я стисна. — Знаеш, че ще го направим.