Артър Кларк
Спусъкът (24)

22.
Път към величието

„Най-голямата чест, която можем да очакваме от историята, е да бъдем наречени «миротворци». И сега Америка има тази чест… Това е нашият път към величието.“

Ричард М. Никсън

За пет седмици Пристройката конструира заглушаващ модул за Модел I, а след още четири месеца заводи 4, 5 и 6 бяха преоборудвани за производство на неутрализатори.

Тогава започна истинската работа — а работа имаше предостатъчно.

 

 

— Започваме — каза Тамара Дуган и подръпна твърдата яка на новата си светлосиня униформа, докато разглеждаше указателя. — Управител е Д. Райт, три А.

Партньорът й прехвърли куфарчето с инструменти в другата си ръка.

— Ако е мъж, ще говориш ти, ако е жена — аз.

— Защо не? — каза тя и вдигна куфарчето си. — Трябва да използваме всички възможни средства, за да включим пак инсталациите.

Д. Райт се оказа пълен мъж с кисела физиономия два пъти по-възрастен от Дуган и два пъти по-дребен от партньора й.

— Добро утро, господин Райт! — каза тя и включи в действие усмивката си. — Казвам се Тамара, а това е Тони…

— В комплекса не се допускат събирачи на дарения…

— Ще ми се в моя блок да беше така — спокойно отвърна Дуган. — Ние сме от техническата служба на Спасителния щит и сме тук, за да актуализираме инсталацията ви. Доколкото знам, сте уведомени за идването ни?

— Вижте, казах на момичето, че вече не използваме Спусъка…

— Така ли? Защо?

Райт изсумтя.

— Защото е прекалено опасно. Един камион от фирмата за пренасяне на багаж избухна в пламъци, вътре изгоряха всички вещи на младежа, само защото не знаеше за нашата инсталация. Застрахователната ни компания трябваше да покрие щетите и после вдигна вноските ни с двайсет процента. Още тогава трябваше да я изключа.

— Трябваше да ни се обадите — любезно каза Дуган. — Можехме да ви свържем със застрахователи, които проявяват разбиране. Всъщност все още можем да ви помогнем по този въпрос. Но тази актуализация елиминира всяка възможност за друг подобен инцидент…

— Не искам да я актуализирате. Опитах се да го кажа на момичето, което се обади…

— Господин Райт, ако прочетете договора, с който „Белууд Трейс“ е получил инсталацията, ще видите, че си запазваме правото на достъп и отговорността за поддръжка на системата. Уведомяването беше само проява на учтивост от наша страна.

— Тогава не искам да я включвате. Всъщност би трябвало просто да я демонтирате, вместо да я актуализирате — така ще си освободя склада и ще можем да използваме пространството.

— Господин Райт, имали ли сте възможност да гледате диска, който ви пратихме? В него се обяснява новата заглушаваща система, която ще инсталираме днес…

— Да не си мислите, че нямам друга работа, госпожице? Да не си мислите, че по цял ден кисна пред екрана като някой изцъклен маниак?

— Убедена съм, че работите много, господин Райт — веднага забелязахме, че комплексът е отлично поддържан. Точно затова сме сигурни — щом разберете, че положението коренно се е променило, ще се радвате, че сме дошли…

Той подозрително присви очи.

— Какво искате да кажете с това, че положението се е променило?

— Ами просто това, че спасителният щит вече обезврежда огнестрелните оръжия, без да има експлозии. При първото убийство, щом открие, че сте дръпнали щепсела, семейството на жертвата ще притежава това място — и вас.

— Мен ли?

Партньорът й пристъпи напред.

— Категорично. За да демонтираме устройството, вие ще трябва лично да подпишете декларация, с която потвърждавате, че системата е функционирала и вие сте решили да не я активирате. Всичко е посочено в първия договор.

— Ще… ще трябва да поговоря с управата — нервно отвърна Райт.

— Непременно — каза Дуган. — Междувременно обаче ние ще започнем работа.

— Ама чакайте — управата е в Бейкърсфийлд, там няма да има никой — бързо възрази Райт.

Тамара сръчно извади от джоба на рамото си автоматично набираща карта и му я подаде.

— Ето номера, на който можете да се обадите, докато чакате, за да получите отговорите на въпросите си. Нашата информационна служба е отворена денонощно.

— Вижте, госпожице…

— Господин Райт, даже да решите да поемете риска и да подпишете декларацията, ние трябва да актуализираме устройството преди да го инсталираме на някой друг. Затова ще го направим сега, за да имате всяка възможност да вземете правилно решение за хората, които живеят тук.

— Добре, добре — намръщи се той и се почеса по челото. — Ще донеса ключа.

— Няма нужда — ние си имаме. След като свършим, ще се върнем да поговорим пак. Инсталацията е в мазето на блок „Ф“, нали?

— Точно така. Завийте наляво по Фокстрийт Лейн.

Едва се стърпяха, докато се върнат в боядисания в червено, бяло и синьо бус.

— Ох — въздъхна Тони, — надявам се не всички да са такива — половин час увещаване само за да влезем и да свършим работа за десет минути. За днес са ни определили дванайсет инсталации.

— Знаеш ли, той ми приличаше на човек, дето държи в нощното си шкафче пистолет четирийсет и пети калибър, с който никога не е стрелял — отвърна Дуган.

— Значи го използва само за преспапие — като хвърли поглед през рамо, рече Тони. Дисплеят на неутрализатора на буса светеше в зелено. — Ако не се съгласи да го включим, ще му кажем ли?

— Просто ще му кажем, че трябва да го включим за няколко секунди, за да го тестваме.

Оказа се, че ключът не им е необходим. Ключалката беше разбита. Вътре липсваше половин метър от кабела на Спусъка. В кожуха на системата имаше четири дупки от куршуми.

— Добре, значи го надцених — двайсет и втори калибър — след като разгледа дупките, каза Дуган. — Знаеш ли, това може да е първият от няколко много дълги дни.

— Да го отворим — въздъхна Тони. — Ще направя списък на необходимите резервни части.

 

 

Кабинетът на председателя на Съвета на началник-щабовете бе заобиколен от пластове от протокол и украсен с икони от традиция. Като кабинет на човека, намиращ се на върха на военната пирамида, за повечето посетители той беше заплашително място. Ала в нарушение на този протокол, традиция и власт Роланд Степак се бе самопоканил, за да се възпротиви на домакина — генерал Доналд Мадисън.

— Снощи преглеждах последните доклади за боеспособността, генерал Мадисън, и трябва да ви кажа, че онова, което видях, не допринесе за спокойния ми сън — след като се настани на един от фотьойлите, започна министърът на отбраната, погледна въпросително Мадисън и зачака генералът да седне.

— Мислех, че цифрите са много добри — отвърна генералът. — Осемдесет и осем процента от самолетите ни са в бойна готовност…

— Не се опитвайте да изместите въпроса, генерал Мадисън. И не вдигайте повече пушек. Онзи от доклада ми беше достатъчен.

— Господин министър, не разбирам защо…

— О, нима? Не смятате ли, че се заблуждавате, като смятате спецчастите за готови за действие в бойна обстановка с неутрализиращо спусъчно поле?

— Не, смятам, че това е абсолютно обосновано. Всеки един от тези бойци получава пълно и интензивно обучение с алтернативни оръжия, особено с нож и ръкопашен бой.

— И всеки един от тях все още получава автомат като основно оръжие. Всеки снайперист все още носи пушка. Всяка бойна част все още основно се обучава в стрелба. И нито една от тези части, даже рейнджърите, не е подготвена да се разгърне, за да победи враг, който се намира в спусъчно поле.

— Господин министър, ако възникне такава ситуация, няма причина да не ги използваме по този начин…

— Стига, Доналд, не разговаряте с някой шашнат адвокат от Айова, който току-що пристига в града — навъсено го прекъсна Степак. — И двамата знаем, че естествената оперативна част за спецсилите е по-близо до взвод, отколкото до батальон. И двамата също знаем, че ако ги използваме като основни бойни части, ще ги изгубим за специалните операции.

— Какво значение има това? — с неприкрита горчивина попита Мадисън. — Президентът вече почти две години използва половината от тях за охрана — очевидно е, че не им се придава голяма стойност.

Степак поклати глава.

— Генерал Мадисън, това не е достойно нито за вас, нито за този кабинет. Но може би обяснява останалата част от доклада за боеспособността. Армията обучава само по една рота в боравене с лък, тояги, електрошокови оръжия и въздушни пушки със стрелички — сякаш ще ни трябват само за спецоперации.

— Това са проекти. Все още анализираме оръжията и моделите на обучение.

— Естествено — каза Степак. — Но като стана дума за модели, флотът е снабдил всичките си самолетоносачи със Спусъци, насочени срещу подводници и безпилотни самолети, но не е направил първата стъпка към създаване на алтернативен модел — нещо, което може да издържи на атака със Спусък, за разлика от всичките ни останали спецчасти.

— Невъзможно е. Можем да пуснем на вода петстотин, шестстотин, седемстотин кораба, но ако не ги въоръжим, те няма да са по-различни от яхти, участващи в регата. Не можем да се върнем към катапултите, гръцкия огън, тараните и абордажите.

— Защо не? В страната на слепите едноокият е цар. При новото състояние на нещата основната роля на флота може да се окаже транспортирането на жива сила и снаряжение, а основна заплаха може да се окажат малките, мощни, дистанционно управлявани съдове, предназначени да пробият дупка в корпуса.

— Какво „ново състояние на нещата“? — презрително попита Мадисън. — Пистолетът, ракетата, бомбата, торпедото, артилерийският снаряд — това все още е „състоянието на нещата“ и ще продължава да е така, докато сме живи и двамата с вас.

— Напоследък да сте виждали кавалеристи, генерал Мадисън? Времената се менят. Вашият проблем е, че отказвате да видите промяната, която вече е настъпила.

Той се наведе, вдигна голямото черно куфарче в скута си, натисна с палци четящите отпечатъците му електронни ключалки и отвори капака, после завъртя куфарчето така, че Мадисън да види какво има вътре. На лицето на председателя се изписа неразбиращо изражение.

— Това е прототип на миниатюрен неутрализатор, създаден от „Терабайт“ — тихо каза министърът. — Работещ прототип. Преди да вляза го включих и обезвредих всички оръжия в тази част на сградата.

— Какво?!

— Включих го само преди няколко минути. На разстояние от сто метра от този кабинет няма нито едно действащо оръжие. Ако включа неутрализатора в електрическата мрежа, ще увелича разстоянието на триста метра и ще запазя периметъра за неопределен срок. Можете да проверите пистолета, който пазите в сейфа в бюрото си, ако желаете. Или повикайте охраната. Всички сте обезоръжени.

— Какво ви дава право…

— Това е мое задължение, Доналд — точно както беше и ваше. Но вие не заложихте на печелившия кон. Не ви хареса посоката, която взимаха нещата, и се опитахте да ги спрете. Сега вече знаете, че сте сгрешили. — Степак затвори куфарчето. — Нещата стигнаха прекалено далеч, а ние не сме готови.

— Не приемам това мнение.

— Къде е най-близката ви алтернативно въоръжена част, генерал Мадисън? Какво ще стане, когато охранителното подразделение на Пентагона се опита да използва оръжията си и открие, че са неутрализирани? Вие ни държахте в конвенционална отбранителна позиция — което значи, че сте ни оставили уязвими. Разчитахте на новите си експлозиви, за да запазите статуквото, и не се подготвихте за възможността да грешите. Това е непростимо, генерал Мадисън.

Лицето на председателя почервеня и той стисна дясната си ръка в юмрук, но не отговори.

Степак се изправи и сниши глас, за да не го чуят извън стаята.

— Сега трябва да наваксаме изгубеното време и буквално за една нощ да променим отбранителната си позиция. Двамата с президента трябва да сме напълно убедени, че човекът в този кабинет притежава и способността, и далновидността да осъществи този процес.

Той замълча и даде възможност на Мадисън да приеме предложението, ала председателят упорстваше докрай и накара Степак да го каже.

— Доналд, президентът ме прати да ви благодаря за службата и да поискам оставката ви.

Мадисън премигна, после стисна очи за миг и се изправи.

— Можете да съобщите на президента, че до довечера ще я получи.

— Знам, че ще ви е признателен за съдействието, генерал Мадисън.

Степак понечи да си тръгне, но Мадисън направи крачка встрани и препречи вратата.

— Роланд — направих каквото смятах за правилно за страната.

— Ако не беше излишно, щях да попитам дали смяташ, че неизпълнението на заповедта на главнокомандващия е проява на вярност.

— Направих каквото ми диктуваше опитът — гневно отвърна Мадисън. — Искам само да осигуря нашата сигурност.

— Знам, Доналд. Проблемът е, че нашият опит не можеше да ни помогне с нищо. — Степак отново понечи да излезе.

Мадисън го хвана за ръката.

— Трябва да ме разбереш, Роланд. Не можех да опозоря пагона. Не вярвам в това. Ние учим войниците да обичат оръжието си — при това основателно.

— Разбирам, Доналд. Разбирам всичко.

— Винаги съм смятал, че ако претопиш всички мечове в плугове, утре ще откриеш, че се бият с плуговете. Спокойно можеш да запазиш мечовете, особено ако вече ги владееш до съвършенство.

— Ако мечовете бяха най-сериозният ни проблем, нямаше да водим този разговор. — Степак поклати глава. — Светът ще се преобрази и не знам дали изкопаеми като нас с теб някога ще си намерят мястото в него. Но не можем да го предотвратим. И ако не можем да помогнем, единственият доблестен изход е да не пречим.

Мадисън въздъхна и сякаш се смали.

— Да. Май е така. Може би по-младите, по-гъвкавите умове ще открият възможности там, където аз виждам само опасност.

— Сигурен съм, че приятно ще ни изненадат — каза Степак. — В края на краищата те са наши деца.

Мадисън се усмихна криво и се отдръпна от пътя му.

— Ако ми позволиш да предложа свой заместник…

— С удоволствие ще предам предложението ти на президента.

— Благодаря. Моля те, кажи му, че препоръчвам да обмисли кандидатурата на заместник-председателя генерал Хайнсър.

— И основанието ти е…

— Знам, че Бил мълчи пред президента, главно от уважение. Но по време на заседанията на Съвета е най-енергичният защитник на президентската позиция. Затова започнахме да го наричаме Самотния рейнджър. Издигането му ще прати където трябва недвусмислено послание. Предполагам, че може бързо да промени отношението на началник-щабовете, без да се налагат повече персонални промени.

Степак го погледна въпросително и той прибави:

— Не защитавам никого. Последното нещо, което ни трябва сега, е да създадем впечатление за генералски бунт. Това няма да доведе до установяване на ред и дисциплина по време на трудния преход.

Степак разбиращо кимна.

— Ще се погрижа президентът да получи препоръките ти.

 

 

Евън Столта надникна в кабинета на Гроувър Уилман, почука по касата на вратата, за да привлече вниманието му, и каза:

— Има малка промяна в цифрите. Трябва да хвърлиш един поглед.

И преди сенаторът да успее да отговори, главния стратегически консултант вече го нямаше.

Уилман въздъхна. Такъв беше ритъмът на живот в джорджтаунския офис на „Разум срещу безумието“ — непрекъснато движение. За по-малко от три месеца РСБ бе удвоил членската си маса, беше утроил персонала си и бе преместил в самостоятелна сграда Библиотеката на мира. Разрастването бе постигнато с цената на искрената всеотдайност и сега офисите на организацията повече приличаха на предизборен щаб, отколкото на фондация, повече на нервен център, отколкото на мозъчен тръст.

Още нещо бе изчезнало наред с възможността за спокойни размисли — способността на Уилман лично да контролира всички дейности на „Разум срещу безумието“. Ставаха прекалено много неща на прекалено различни места, имаше прекалено много рамене, над които да наднича, прекалено много задължения го приковаваха към настолния му комуникатор, превърнал се в единствения прозорец, през който следеше работата си и своя свят.

— Обществено мнение, тенденции, на екрана — каза той и седна на стола си, за да проучи диаграмите. Фондацията купуваше постоянно наблюдение на общественото мнение от две различни компании по шест ключови критерия в търсене на слабости от двете страни на разделеното общество.

От едната страна бяха онези, които смятаха оръжията за по-голямата опасност, които с радост щяха да живеят под закрилата на спасителен щит и които спокойно приемаха мисълта, че полицията разполага с новата техника и че обществените места са защитени с нея. След постоянно спускане от висотата на шестдесет или повече процента, тази цифра за няколко месеца бе спаднала на четиридесет. Към тази група спадаха главно жени, студенти, родители, по-възрастни хора и жители на предградията. Обединяващата ги ключова стойност беше значението, което отдаваха на обществото.

От другата страна бяха онези, които се страхуваха от тайнствените и непознати сили на Спусъка повече, отколкото от познатото присъствие на оръжията, които предпочитаха да имат оръжие, отколкото да зависят от чужда закрила, или които повече се страхуваха от тоталитарна държава, отколкото от криминалната статистика. Твърдият електорат на поддръжниците на неограниченото притежаване на оръжие възлизаше на не повече от двадесет процента от възрастното население — почти изключително бели мъже, мнозина от които имаха тайни расистки, класови или политически цели.

Ала това непреклонно ядро успешно използваше страха, за да изгради коалиция на мнозинството срещу държавното и частното използване на Спусъка. Коалицията разчиташе главно на провинциалните семейства, градските ергени, консервативните абсолютисти, бедните работници, недоволните и младите либерали, заблудени да вярват, че защитават личната свобода. Но истинската обединяваща стойност, показваше статистиката, бе „сакралната единица“ — един мъж, едно семейство, един цвят, една вяра.

Възвръщането на привърженици на тази група означаваше да се обърнат към техните страхове и да разбудят съвестта им. Това не бяха лесни задачи. Често страхът беше глух за разума, а съвестта — безчувствена към чуждото нещастие.

Ала Солта имаше право — новите статистики показваха известна промяна на цифрите.

Уилман предполагаше, че знае причината. Агитационната комисия на „Разум срещу безумието“ усърдно издирваше истории за успеха на спасителния щит в целия свят и агресивно ги показваше по медиите. През последните няколко седмици комисията бе направила няколко изключителни удара, благодарение главно на събития извън границите на Америка.

На Юкатан древните градове на маите Уксмал, Лабна и Чичен Ица бяха отворени за туристи за пръв път след близо десетилетие. Спусъкът беше сложил край на гражданската война в страната на тези археологически богатства, но именно Неутрализаторът ги бе разчистил, без да има опасност за храмовете.

Йерусалим, по чиито улици ежедневно патрулираха четиринадесет обозначени и шест необозначени неутрализаторни буса, празнуваше първата година през цялата си история без нито един бомбен атентат или убийство с огнестрелно оръжие. Известната видеожурналистка Риджайна Уикман направи всичко възможно, за да демонстрира с драматичен, сравняващ миналото и настоящето репортаж, че войникът с автомата е изчезнал от очите на обществото.

„През последните шестнайсет години постоянно пътувах — застанала пред Стената на плача, каза Уикман. — Била съм в двеста града в повече от четирийсет страни. Но като американка, пътешестваща в чужбина, никога не успях да свикна с гледката на автоматите, провесени на раменете на полицаи или небрежно носени по пазарите.

За някои тези показни оръжия са символ на безопасност — само че те винаги са ме карали да се чувствам по всякакъв друг начин, но не и в безопасност. Колкото и да харесвам Киншаса, Сеул или Буенос Айрес, не мога да кажа, че се чувствам спокойно там. Оръжията са позор за обществото, за всяко общество, и аз никога не съм виждала град, който да не спечели от тяхното изчезване.

Точно това става тук, в Йерусалим. В град, в който се е воювало в продължение на хилядолетия, сега е настъпил странен и непривичен мир. Не че старите вражди са се излекували, не че на старите противници им е омръзнало да се бият. Но в град, ежедневно прочистван от огнестрелно оръжие, ние можем да видим обещанието на новата техника — убийството тук е станало толкова трудно, че просто може би е по-лесно да се научим да живеем заедно.“

Ала дори талантливата журналистка не можеше да превърне в новини събития, които изобщо не са се случили. Беше по-лесно да отбелязваш провалите, отколкото да признаваш успехите. И според привидно неизменните закони, които управляват човешката емоционална идентификация, хиляда души, спасени в Етиопия, се равняваха на по-малко от един живот, изгубен в Ери — стига лицето на жертвата да бе от същия цвят като лицето на човека, правещ равносметка на щетите.

Колкото и да се радваше на добрите новини от всички краища на света, Уилман се молеше за успешна история, по-близо до Америка — за предпочитане публична, добре отразена в медиите и с фотогенични признателни спасени жертви. Нещо по време на спортно състезание, заплаха за нюорлианския карнавал по Заговезни или Оскарите.

Но докато чакаше Божието знамение, той имаше предостатъчно работа.

 

 

— Сенатор Уилман?

Гласът на ръководителя на отдела за връзки с гражданите звучеше странно, а на лицето му се бе изписало загадъчно изражение.

— Какво има, Доналд?

— Можете ли да слезете? Веднага…

— Мога. За какво става дума?

Доналд се намръщи и погледна настрани.

— Удивителна работа, господин сенатор. Спомняте ли си разговора, който водихме след последното телезаседание в понеделник?

— Да. Обсъждахме как да се отнасяме към приоритетни клиенти…

Всъщност дискусията се отнасяше за евентуални проблеми с охраната, включително нахлуване в сграда на фондацията. Уилман влезе във вътрешната видеомрежа и започна да обикаля камерите около онази, която използваше Доналд.

— Да, точно така. Един човек иска да ви види.

Сенаторът вече бе открил каквото търсеше — на екрана се виждаше младеж с къса черна коса и огромен колан с инструменти под черно-червената му риза.

— И има сериозен проблем, доколкото разбирам?

— Ами, той смята, че е сериозен. И иска да се срещне точно с вас.

— Кажи му, че ще сляза след малко. Трябва да се обадя на един-двама души.

Не беше трудно да се свърже със съответните хора. Уилман проследи от прозореца на кабинета си на втория етаж пристигането на колите на НВ25 и Екшън камера 17, които спряха до тротоара пред сградата. Скоро след това се появи дистанционно пилотирана камера на Небесно око — цивилен вариант на бойните разузнавателни камери на „Хюз“ — и занаднича през прозорците.

Но сенаторът изчака по Си Ен Ен 2 да започнат да излъчват на живо от вътрешната видеомрежа. На монтирания на стената плосък екран водещият тържествено почна: „Изключителна новина от Си Ен Ен — пацифисти под обсада в столицата. Тази сутрин кроткото джорджтаунско общество е затаило дъх, докато терорист с бомба държи повече от седемдесет души под обсада в сградата на…“

Удовлетворен, Уилман се запъти към стълбището.

 

 

До момента, в който Дейвид Томас Малок се представи на високия мъж на рецепцията, всичко вървеше според плановете му.

Старият му джип, купен на разпродажба в Далас, издържа двете хиляди километра от Палестайн, Тексас, до Джорджтаун само с две незначителни повреди. Той шофираше бавно и внимаваше да не привлича вниманието — макар че по едно време край Ноксвил, Тенеси, изпадна в паника, когато патрулна кола на щатската полиция го следва почти три километра. Малок спеше в крайпътните мотели и плащаше само в брой с парите, които беше събрал от приятели и роднини за пикапа, стереоуредбата и компютъра си.

Срещата в Рок Крик Парк мина нормално и без засечки. Няколкото думи, необходими за сделката, бяха заглушени от рева на автомобилите по околовръстната магистрала и Малок размени остатъка от парите си за петстотинте грама пластичен експлозив.

— Чист ли е?

— Абсолютно. Лично познавам майстора.

Въпреки това уверение Малок беше предпазлив. Участието на ФБР в огромната измама със Спусъка не се ограничаваше само до поставяне на микроскопични радиодетонатори в предлаганите на пазара експлозиви и до тайно облъчване на боеприпасите. Според информацията на „Търсачи на истина“, Бюрото също разполагаше с десетки агенти под прикритие в малките „патриотични лаборатории“.

Затова Малок остави джипа си в парка и продължи пеш към целта си по грижливо начертан заобиколен път, който го отведе по горски пътеки и тихи улички, без нито веднъж да наближи посолство, туристическа забележителност, обществена сграда или голямо кръстовище. Ако го бяха предали, той бе решен да го установи едва когато застанеше пред цитаделата на врага.

Ала не го бяха предали. Малок стигна и влезе в цитаделата, погледна безизразните лица на мравките вътре и призова техния господар, за да се разправи с него. Това трябваше да е изключително драматичен момент, но действителността го разочарова.

Като се наслаждаваше на очакването, той изчака на късата опашка пред рецепцията.

— Искам да видя началника ви — каза Малок, когато дойде редът му. Ръководителят на отдела дойде и се представи. Малок го заведе в една от кабинките за разговори до западната стена и му показа бомбата и залепения за дясната му длан детонатор.

— Знам истината за Спусъка. Искам да видя Уилман. Повикай го тук, без да вдигаш шум, иначе всички ще загинат. Ако го повикаш, ще позволя на тези хора да си отидат.

— Не съм сигурен дали в момента сенаторът е тук — отвърна Доналд. — Ще се опитам да се свържа с него.

— Дано опитът ти да е успешен. Нося достатъчно експлозив, за да съборя цялата сграда.

— Може ли да го съобщя на сенатора?

— Не. Просто го повикай тук. Аз ще му обясня как стоят нещата.

Той изслуша разговора с Уилман и остана доволен от развитието му. После по негово настояване двамата се върнаха при рецепцията. Оттам Малок можеше да наблюдава двата входа в помещението — вратата и стълбището. Освен това имаше плот от дъб и стомана и шестима служители, които да използва като щитове в случай, че се появи някой нежелан или неочакван.

В чакалнята и на рецепцията все още имаше клиенти и Малок каза на ръководителя на отдела да се погрижи персоналът да си върши работата както обикновено. Но докато минутите се нижеха и Уилман го нямаше, започна да преосмисля тактиката си.

Беше решил да се представи само на шефа на отдела, защото не искаше да се занимава с цяла стая уплашени хора — те бяха също толкова полезни заложници и без да съзнават опасността, и така нямаше голяма вероятност да извършат нещо глупаво. Бе решил да настоява Уилман да слезе, вместо да го заведат при него, заради риска от засада — не познаваше сградата и не искаше никакви изненади преди да изпълни целта си.

Но колкото повече чакаше, толкова повече разбираше, че не е обмислил достатъчно възможността Уилман да е страхливец и да се наложи да го засрами, за да го принуди да се държи достойно. Колкото повече наблюдаваше работата на персонала, толкова по-безобидни му се струваха хората — по-скоро като термити, отколкото като овце, също разрушителни и непоправими по природа. И колкото повече хора минаваха през главния вход, толкова повече се тревожеше, че може да са цивилни полицаи и убийци от спецслужбите.

— Защо се бави толкова? — попита той началник-отдела. — Къде е?

— Не знам — отвърна Доналд. — Но мога пак да му пратя съобщение по пейджъра…

— Не. Ще направиш друго. Ще затвориш сградата. Изкарай всички клиенти навън и заключи вратите.

— Какво да им кажа?

— Не ми пука какво ще им кажеш, стига да ги изкараш оттук. Действай. Изтичане на газ, срив на мрежата, пожарна тревога — вие сте опитни в лъжите. Импровизирай.

Но когато началникът се подчини, Малок вече не се чувстваше сигурен. Наблюдаваха го повече от дванадесет чифта очи, някои въпросително, други любопитно, дори весело, но не и уплашено.

— Не знаете, нали? — попита той. — Нещастни глупаци — вие не знаете, че той е измама.

— Кой? — попита началник-отделът.

— Спусъкът. Той не съществува — всичко, което сте гледали по новините, е инсценирано от ФБР.

— О, я стига! — с нескрито презрение рече една жена.

— Вярно е — разпалено настоя Малок. — Отдавна се опитват да ни отнемат оръжията. Не можеха да го направят законно, затова се мъчат да ни уплашат и да ни накарат да ги предадем сами.

Някой зад него се прокашля.

— Пиете ли си редовно хапчетата, младежо?

Малок рязко се обърна и потърси с поглед човека, който бе отправил обидата.

— Отдел „Нула“ на ФБР от почти две години подправя експлозивите. От четири години събират холивудски специалисти по специални ефекти. Всичко това е било подготвено още преди месеци от Обединените нации.

— И как го разбрахте? — обади се същият глас. Говореше кръглолик мъж с лъскаво теме и къса бяла брада.

— Да не се мислите за толкова умни, че никой да не разбере какво правите? — Думите му бяха посрещнати със смях. Ледена ярост изпълни Малок и се изписа на лицето му. — След малко ще се уверите. Ще научите истината и тогава всички заедно ще я покажем на останалата част от света.

— Тъкмо това се опитваме да правим тук всеки ден — каза една от жените на рецепцията. — Може би не е зле да седнете с някой от нашите специалисти и той ще ви убеди, че това са параноични измислици.

Беше негов ред да се засмее — горчиво и цинично.

— Искаш да кажеш да седна с някой от вашите хипнотизатори, а? Да позволя на някой от вашите невролингвистични програмисти да ме изработи, така ли? Няма да стане — поклати глава той. — Всъщност вие не сте виновни, че са ви излъгали. Съжалявам ви, наистина. Но ще се уверите, когато го чуете от собствения си водач. — Малок се обърна към Доналд и попита — Защо още го няма? Искам обяснение. Искам Уилман. Веднага.

— Не знам защо го няма. Каза, че идва. Сигурен съм, че скоро ще е тук — успокоително отвърна началник-отделът, после се обърна към служителите. — Сенатор Уилман помоли да окажем съдействие на нашия гост, без да спорим и да го провокираме.

— Чудесно — рече една висока и слаба чернокожа жена.

— Аз ще му съдействам от бюрото си. Имам много работа.

Малок скочи, хвана я за ръката и викна:

— Никой никъде няма да ходи! Уилман ми върти номера. Искам да седнете на ръба на рецепцията с лице навън. Ще ви използвам като щит. Веднага!

Неколцина понечиха да се подчинят, ала жената дръпна ръката си и се освободи.

— Миличък, ще ти трябва повече смелост, отколкото имаш, за да погледнеш под полата ми.

— Нети… — укорително рече началник-отделът.

— Моля те, шефе, не може ли просто да му фрасна един? Той ме докосна…

— Не разбираш ли? — изкрещя в лицето й Малок. — Аз нося бомба. Мога да убия всички, във всеки момент — и ако не получа съдействие от вас, предатели такива, ще го направя. И никакви вълшебни лъчи няма да ми попречат да…

В този миг той чу високо металическо изщракване и се обърна. Добре облечен възрастен мъж държеше една от входните врати отворена и през нея влиташе камера на Небесно око, следвана от мъж и жена с журналистически ленти на главите и предаватели, закачени точно над лактите.

— Какво правите? — извика Малок. — Вратата трябваше да е заключена!

Възрастният мъж го погледна строго и Малок позна, че е Гроувър Уилман.

— Пускам медиите. Нали искахте публика? Искате да направите изявление, нали? Е, Си Ен Ен две ви слуша, както и Ройтерс, Стар Нюз и Асошиейтед Медия. Говорете.

Малок внезапно престана да забелязва останалите в чакалнята, приближи се до Уилман, смъкна ризата си и вдигна дясната си ръка, за да покаже залепения за дланта си детонатор.

— Ти си този, дето ще направи изявление. Ти ще сложиш край на тая измама. Ще признаеш участието си в заговора. Ще кажеш на света истината за Спусъка. Иначе ще взривя бомбата и светът ще прочете истината по обезобразените ни тела. Ти решаваш, сенаторе. Ти решаваш дали си струва да пожертваш живота на двайсет души, за да запазиш в тайна още пет минути една лъжа.

Уилман скръсти ръце на гърдите си и бавно поклати глава.

— Господин Малок, всъщност някой е излъгал вас. Истината е, че Спусъкът действа. Неутрализаторът действа още по-добре. Вие не носите бомба — даже да е била бомба, тя вече не е бомба.

— Проклет лъжец! — изсъска Малок и направи още една крачка към него. — Кажи им! Това е заговор да разоръжите американския народ. Президентът Бреланд вече е сключил сделка да предаде независимостта ни на Обединените нации. Но трябва да ни вземете оръжието преди да дойдат сините каски — преди последния ден от мандата на Бреланд. И сте измислили тая измама, за да ни накарате сами да ги предадем. Това е истината, сенатор Уилман.

— Кой ви е наприказвал тези глупости, господин Малок?

— В уебсайта на „Патриотичен глашатай“ има документи, които потвърждават всичко това. Разбира се, те не остават дълго там — сайтът е атакуван от вируси и после някой го блокира. Но предполагам, че това ти е известно, тъй като го правят вашите шпиони.

— Не е зле да повишите изискванията си към доказателствата, господин Малок. Опасявам се, че някой се е възползвал от вашата доверчивост.

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш — това няма да промени истината. И ако трябва да убия всички тук, за да покажа истината на хората, мой патриотичен дълг е да го направя.

— Не се заблуждавайте, господин Малок — вие не сте патриот. Вие сте само един от хората, които не могат да приемат факта, че не командват парада — отвърна Уилман и се обърна към присъстващите. — Моля ви, върнете се към задълженията си. Този човек не представлява заплаха за нас.

— Спрете! — извика Малок и вдигна дясната си ръка високо над главата си. — За Бога, ще го направя — ще го направя!

— Тогава направете каквото смятате, че трябва — каза Уилман и се обърна, сякаш за да си тръгне.

„Смили се над мен, Господи“ — мислено се помоли Малок. После затвори очи и натисна детонатора.

Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че е жив. Отвори очи и невярващо зяпна детонатора, после го превключи и опита пак.

— Имате ли нужда от помощ, господин Малок?

Малок бавно се свлече на колене и на лицето му се изписа пълно отчаяние.

— Измамил ме е! Ножа ме е измамил… дал ми е… — Той припряно отвори една от торбичките на колана си. — Какво, какво е това нещо? Пластилин ли? Трябваше да е амониев пикрат и С4…

— И наистина е — каза сенаторът. — Но е видоизменен от нашия неутрализатор.

Малок поклати глава.

— Не… това е невъзможно…

— Защо? Защото ще ви е трудно да се откажете от предубежденията си ли?

— Не, сигурно съм объркал нещо — проводниците, свързването…

— Грешката ви е във връзката, която правите между оръжията и сигурността. Наистина ли смятате, че ние обичаме свободата по-малко от вас и не милеем за сигурността на семействата си?

— Вашата свобода — ами нашата? Вашите семейства — ами нашите? Вие ни хвърляте на вълците, за да запазите собствената си безопасност…

— Ние се опитваме да сложим намордници на вълците, господин Малок, не да ги нахраним — отвърна Уилман и протегна ръка на Малок. След дълго колебание младият мъж я прие. — Ако наистина искате да разберете, мога да ви предложа по-добър отговор.

Малок се намръщи, но тихо каза:

— Слушам ви.

— Това общество не се е превърнало в денонощна касапница единствено поради факта, че повечето хора обикновено не са готови да рискуват всичко в бой, в който могат да бъдат осакатени или да загинат. А когато се бием, ние обикновено го правим само колкото да уредим проблема — някой отстъпва преди да сме прехвърлили границата на натъртванията и насиненото око.

— Вижте — продължи той, — ние милиони години сме създавали разумни и трайни правила за преодоляване на конфликти — и после пет хиляди години сме ги нарушавали, като сме изобретявали все по-смъртоносни оръжия, които могат да убиват повече хора и по-ефикасно от все по-голямо разстояние. Днес единственото, което повечето от нас си спомнят от тези правила, е „Хубаво е да властваш над другите“. Прекалено много бащи са забравили нещата, на които са учили синовете си, или са се отказали от задължението да ги научат — уважение към по-възрастните, служба на обществото, дълг към семейството. И прекалено много хора по света са се вкопчили в мисълта, че тъй като могат да свалят един владетел, заслужават да заемат неговото място.

— Вие дойдохте тук с бомба, решен да ме унищожите и да си присвоите моята известност — Уилман въздъхна.

— Ако играех по вашите правила, сега щях да съм длъжен да ви убия, защото сте се опитали и сте се провалили. Но аз искам да ви дам възможност да разберете, че има и друг начин, по-висш морал, към който да се стремите. Затова можете да си вървите там, откъдето сте дошли — полицаите, които ви чакат навън, ще имат нужда от моята помощ, за да ви предявят обвинение в нещо, и няма да я получат.

Малок крадешком хвърли поглед към улицата и попита:

— Да не си мислиш, че това приключва въпроса?

— Не. Но мисля, че можете да го приключите вие — вие и останалите, които вярват в същото, в каквото доскоро вярвахте вие.

— Да не си мислиш, че с тая смешна проява на милост ще станем приятелчета? Да не си мислиш, че просто така ще приемем това положение?

— Вие се смятате за набожен човек, господин Малок — знаете ли молитвата, която започва с думите: „Господи, дай ми смелост…“

— Знам я — рязко отвърна Малок.

— Тогава разбирате, че аз всяка нощ се моля за мъдрост — каза Уилман. — Молете се и вие.

 

 

Евън Столта чакаше Уилман в кабинета му.

— Е, как мина?

— Адски добре, струва ми се, въпреки че накрая стана малко назидателно — отвърна стратегическият консултант.

Уилман се подсмихна.

— Защото имах прекалено много време да обмисля какво да кажа. Започвах да се опасявам, че никой няма да захапе примамката и ще трябва сами да си наемем терорист.

— Ясно ти е, че ако някога се разбере, че ние сме пуснали материалите по „Патриотичен глашатай“…

— Никой няма да научи.

— Медиите ще ни се нахвърлят като лешояди. Струва ми се, че се приближи прекалено опасно до истината — „някой ви е излъгал“, такива неща.

— Е, наистина ми достави известно удоволствие — призна Уилман. — Но всичко ще е наред. Няма да открият отпечатъците ни на местопрестъплението.

Столта недоволно поклати глава.

— Ако беше успял да си осигури подходящ експлозив…

— Защо се измъчваш за минали неща? Всичко свърши. И свърши добре.

— Сигурно защото все още не разбирам защо пое толкова голям риск.

— Защото ние сме различни хора. Можеш ли да си представиш, че залагаш сто хиляди долара срещу един милион?

— Едва ли. Сто хиляди долара са прекалено голяма част от всичко, което имам.

— Виждаш ли? Даже не попита какви са шансовете?

— Това няма значение. Баща ми ме научи на две правила за хазарта — първо, залагай само на сигурно. Второ, нищо не е сигурно. — Столта се усмихна криво. — Добре де, аз съм си предпазлив човек. Но мисля, че всъщност ти не отговори на въпроса ми.

— Нима си ми задал въпрос?

— Да. Защо беше готов да поемеш риск, който щеше да унищожи двайсет години от работата ти?

— Аха, този въпрос ли? — каза Уилман и се отпусна на един от столовете. — Ами, истината е, че никога не съм бил хазартна личност. Нямам търпение пасивно да чакам да ми дойдат карти.

— Тогава защо просто реши да блъфираш?

Сенаторът поклати глава.

— Това е по-скоро като сражение, отколкото като хазарт, Евън — проблемът е тактически, не статистически. А най-лошото нещо, което можеш да направиш в едно сражение, е да си позволиш да мислиш за шансовете — особено ако са срещу теб. Ако го направиш, никога няма да стигнеш до върха, никога няма да атакуваш хълма и шансовете никога няма да са на твоя страна. Онова, което направиш само за една минута, може да промени всичко.

— Това все още не обяснява защо си решил да атакуваш този хълм точно сега.

— Няма да ме оставиш на мира, а? — Уилман за миг се вгледа в лицето му. — Не, няма. — Той въздъхна. — Истината е, че ми омръзна да чакам. Не знам колко време ми остава и искам да видя края на всичко това. Затова съм готов да поема някои рискове. — Сенаторът замълча, сякаш мислеше дали да продължи. — Това не са само героични легенди — много битки са се решавали от човек, който не е можел да чака повече.

— Уважавам опита ти — каза Столта, който никога не беше носил униформа. — Но, Гроувър, нали не вярваш, че си убедил оня тип?

Уилман се усмихна и поклати глава.

— Ще се радвам, ако съм успял дори само да го разколебая. Интересува ме публиката. И като стана дума за това — хайде да видим колко е била голяма.

 

Ореховият куб с бронзова емблема на щатската полиция на Мисури повече от шест години украсяваше бюрото на Джон Трент. Макар да му бе връчена за „Обществена служба“ — за детската програма за безопасно боравене с огнестрелно оръжие, — наградата не беше толкова ценен спомен, колкото полезна канцеларска принадлежност. Не като преспапие, каквото може би бе имал предвид майсторът й, а като резултатно оръжие в борбата на НОА с червените мравки.

Когато улучи стенния екран вляво и малко под центъра, голямата колкото юмрук награда се движеше със скорост, съизмерима със силата на ръката на бивш нападател от гимназиален бейзболен отбор, все още способен да хвърли топката на четиридесет метра. Екранът се пръсна като гигантско огледало и трясъкът се чу из целия коридор.

Последиците обаче не бяха толкова удовлетворителни. Онова, което бе останало на стената, само помътня. Секретарката и първият административен заместник на Трент едновременно стигнаха до вратата на кабинета му.

— Какво става? — попита Джоулин. Кенет впери очи в останките по пода.

— Видяхте ли? — гневно извика Трент. — Някой от вас гледаше ли?

— Аз гледах — отвърна Кенет, вдигна наградата и внимателно я изтръска от парчетата пластмаса и стъкло. — Той направи така, че да изглежда като че ли само побърканите искат да се защитават.

— Веднага проверете кой е тоя Малок и какво е правил там.

— Смяташ, че е инсценирано ли?

— Да, по дяволите — презрително каза Трент. — Уилман докара четири от основните информационни служби толкова бързо, че не пропуснаха абсолютно нищо. Четири информационни служби, които отразяват на живо събитието поради една-единствена причина — надяват се да ни покажат бомбен атентат, масово убийство в реално време. А какво прави Уилман? — Трент разпери ръце. — Преспокойно ни изнася лекция за насилието и човешката еволюция, като знае, че предават всяка негова дума, защото всички гледаме с надеждата да видим кръвопролитие.

— Нямаше да го направи, ако не знаеше, че няма да има никакво кръвопролитие — продължи той ядосано. — Естествено, че е инсценировка. И това ще му се размине. Страхотна история: смел кръстоносец, фанатичен убиец, вледеняващо докосване до смъртта. Копеле гадно!

— Ще видя какво можем да намерим за Малок — каза Кенет и сложи наградата на бюрото на Трент. — И ще ти поръчам нов тринитрон.

И излезе.

Джоулин колебливо остана на прага.

— Мога ли да направя нещо, господин Трент?

— Не знам дали даже аз мога да направя нещо — изсумтя той. — Той ни се подиграва, Джоулин, вижда се по очите му. Те убиват хора, взимат ни оръжията и ни хвърлят на вълците — погубват конституцията, — а той ни чете лекция по морал!

Трент грабна ореховия куб и пак го хвърли по екрана. Този път беше възнаграден с пропукване и лютив дим, но това не го задоволи.

— Остави ме сам, Джоулин — мрачно каза Трент.

Секретарката се поколеба, после се подчини. Трент тежко се облегна на бюрото си. Гърдите му учестено се надигаха и спускаха, кръвта му кипеше в безсилна ярост.

— Господи, помогни ми! Той не заслужава да спи спокойно нощем. Помогни ми да му отнема съня. Дай ми смелост, търпение, мъдрост и някъде, някак си само един изстрел…

После с треперещи ръце започна да пише оставката си като председател на НОА.

 

 

През следващите няколко седмици Джон Трент повтаряше едно и също на приятелите си и пиявиците от медиите — че е бил председател два пъти по-дълго от предшественика си, че е готов да погледне на проблемите от друг ъгъл, че иска да отдели време за пътуване и лични въпроси, че остава верен на безкомпромисната защита на конституцията и свободите на гражданите и че проучва възможността да се ангажира по-пряко в политиката, отколкото е можел на предишния си пост.

Всичко това беше вярно, но той се погрижи приятелите му да го разберат по-различно от политическите медии, които посветиха няколко информационни цикъла на анализ на историята и перспективите за образуване на нови политически партии и после насочиха вниманието си другаде.

Трент вече бе започнал тайно да се свързва с хората, които беше избрал. Ограничаваше се с отделни личности — никакви комитети, армии, асоциации и паравоенни организации. През последните месеци тяхното поведение показваше пълна липса на професионализъм.

Боб Бауман се беше обесил в щатския затвор на Вирджиния преди да го изправят пред съд за кражба на неутрализаторен бус от магистралата край Роли. Заговорът на Закари Тейлър Грант срещу съдията от Върховния съд Хана Лоуб бе издаден от член на Опълчението на таралежите, получил половин милион долара от Фокс Медия за изключителен видеорепортаж. Мел Йост публикуваше „Вашингтонски военни престъпления“ от Барбадос.

От другите, които се появяваха по новините, щабът на Бостънските ездачи край езерото Шамплейн беше разоръжен от специална тактическа група на ФБР. Властите разполагаха с достатъчно доказателства, за да свържат Ездачите с три неуспешни бомбени атентата срещу клиники за аборти в Нова Англия. Кели Мартин и Мечът на свободата все още вилнееха в северните части на Средния запад и бяха поели отговорността за повече от двадесет бомбени атентата. Ала техният избор на цели — главно ресторанти и магазини в градчета почти без неутрализаторни инсталации — всъщност правеше антиреклама на каузата.

Във федералните затвори лежаха общо шестнадесет неуспели убийци, обвинени в пет опита за атентат срещу президента. Имаше и три известни опита за атентат срещу Уилман, осем срещу еврейския индустриалец и пет срещу различни членове на кабинета. Повечето не бяха привлекли особено много вниманието на медиите, които очевидно бяха заключили, че няма нищо интересно в това някой да жертва живота и свободата си заради някакъв принцип. Мъртвите и затворниците бяха герои за свободните медии, но без модерни диети, секс и известни личности, които да поддържат рейтинга, не представляваха нищо повече от безсмислен шум.

Трент търпеливо и решително проучи всяка операция и всеки от елементите, които бяха довели до това положение. И всичките му проучвания го научиха на нещо — че некадърността рядко служи за пример. Но в крайна сметка изплуваха две причини: прекаленото усложняване и липсата на смелост. Онова, което хората наричаха лош късмет, всъщност нямаше нищо общо с късмета.

Трент занесе наученото в Атлантик Сити — в хотел „Ню Фландърс“, място, препоръчано му от Анджело Дибартоло — където се проведе единствената среща в целия заговор. Срещата обаче бе странна. Четиримата заговорници бяха пропътували известно разстояние, за да са в един и същ град и една и съща сграда, но Трент беше наредил никога да не са в една и съща стая или на една и съща маса.

Първият бе Тери Стюарт, тридесет и една годишен бивш нещатен агент на ЦРУ, изгубил изгодна работа като „съветник“ по паравоенните организации, след като Гроувър Уилман беше разкрил тайната война на президента Енглър в Колумбия. Стюарт (или Гуч, както предпочиташе да го наричат) имаше подготовка на командос от спецчастите, връзки на наемник и водеше толкова незабележимо съществуване, че само установяването на контакт с него бе изисквало трима посредници.

На второ място по опасност се нареждаше работата на Измъквача, както му казваше Трент, който щеше да уреди срещата. Измъквача трябваше да знае точно какъв е планът — а Трент не можеше да го разкрие пред кого да е. Ала неговото открито участие означаваше, че Измъквача също ще трябва да е в състояние да отрече, че е знаел за намеренията на Трент, и убедително да може да твърди, че е бил нает само да свърши някаква работа.

Това съчетание от финансов мотив, безпощадност и нагли лъжи изискваше печен адвокат. Трент откри такъв в лицето на Рой Карни, чиято малка, но уважавана фирма бе представлявала голям брой консервативни клиенти. Освен това средният му син членуваше в Калифорнийската гранична гвардия, антиемигрантска организация, чиито доброволни усилия бяха пратили десетки латиноамериканци в болницата (и поне трима в гроба).

Последното парче от мозайката беше консултантът по въпросите на безопасността от Атланта Бен Бранигън, тайнственият човек зад интернетския псевдоним „Пищова“. Само няколко дни след президентското обръщение за Спусъка Пищова бе написал умозрителен анализ на методите за неговото преодоляване. Следващите му публикации в мрежата съдържаха още по-сложни и авторитетни критики на системите за сигурност, изградени на базата на спасителни щитове. Бранигън се обявяваше за „безплатна библиотека“ и беше станал неоспорим цивилен експерт по устройствата на Хортън. Нямаше доказателства, че някога е правил нещо повече от това да предложи анонимен публичен съвет, ала Трент знаеше как да изкуши човек, който има гордост.

Свършиха си работата изцяло по фиброоптичната мрежа за телезаседания на хотела, която според уверенията на Дибартоло бе абсолютно надеждна. Вътрешните разговори между отделните стаи не излизаха навън нито по кабел, нито в ефир и скрамблерите във всеки апартамент изключваха подслушване от страна на хотелските служители.

„Моето семейство обича «Фландърс» — с дружелюбна усмивка беше казал Дибартоло. — От три години се срещаме там на всеки шест месеца и никога не сме имали проблеми. Знаят какво значи дискретност. Знаят, че това е важно за бъдещето на хотела им.“

Като прие думите му за абсолютна истина, Трент реши, че именно Дибартоло е отговорен за двата микропредавателя, които откри в апартамента. Той се беше обърнал към мафиота, за да му предложи безопасно място за среща, но нито му бе казал каква е целта на срещата, нито го беше поканил да участва в нея. От тази гледна точка любопитството на Дибартоло бе обяснимо, ала Трент въпреки това пусна бръмбарите в тоалетната. От този момент нататък претърсваше апартамента всеки път щом спеше там, след като се връщаше отнякъде или след като беше влизала камериерката, макар че така и не намери други подслушвателни устройства.

Ако го бе подслушвал, Дибартоло щеше да научи всичко, което го интересуваше, още през първите десет минути, освен имената на другите участници, а те никога не се споменаваха.

— Възнамерявам да убия сенатор Гроувър Уилман на живо по телевизията — спокойно заяви Трент. Не си направи труда да обоснове решението си — или правилно бе преценил нагласата и характера на другите, или не. — Вашата роля е да ми помогнете двамата с Уилман да се озовем в стая, в която има оръжие и поне една работеща камера.

— Уилман не ходи никъде без неутрализаторен бус. Той живее в Хортъново пространство — отвърна Пищова. — Със сила ли ще го победим, или ще го примамим да излезе от леговището си?

— Мога да го накарам да изтегли такава карта, каквато ние искаме да държи — каза Трент. — Ще го решим заедно. Но предпочитам колкото може повече да прилича на случая с Малок — лице в лице, на място, което той смята, че контролира.

— Психологическа операция — отбеляза Гуч. — Одобрявам.

— Имам един въпрос относно сценария — рече Измъквача. — Защо се замесвате в това? Или пък камерите. Същата цел може да се постигне с обикновена бомба — което може би изобщо няма да е лесно.

— Изобщо няма да е трудно — възрази Гуч. — Само бомбата трябва да е голяма.

— И саможертвата — прибави Измъквача. — Но защо да го правите лично? Има и други начини да го очистите. Той приема избиратели. Пътува до офиса си. Ходи на черква.

— Не ходи — отвърна Трент. — Той е хуманист атеист.

— Тогава няма нужда да се безпокоим, че Господ ще го спаси, нали? — без намек за усмивка попита Гуч. — Вижте, една военна снайперистка пушка има обсег на действие около километър. Аз мога да улуча всичко на разстояние до шестстотин метра. Той не може да е толкова строго охраняван, че никога да не си подава носа навън.

— Уилман вече почти не напуска окръг Колумбия, а Вашингтон наистина е строго охраняван — каза Пищова. — Как ще го измъкнем за изстрел от шестстотин метра?

— Не — поклати глава Трент. — Чуйте ме. Не е достатъчно да го убием. Можем да го направим по сто начина и да не спечелим нищо. Смъртта му трябва да показва, че каузата му е напразна — щом Гроувър Уилман не е в безопасност, как може някой обикновен човек да се надява на това? По-добре да си запазя стария пистолет, отколкото да разчитам на вълшебни лъчи. И трябва да стане публично, пред камери. Той обича камерите. Преди да умре ще покажа на всички, че е лъжец и страхливец. Импотентен страхливец.

Измъквача прехапа устни.

— Не ви ли е страх, че може да го превърнете в мъченик?

— Не — категорично отвърна Трент. — Истинските мъченици са хората, които умират, защото Гроувър Уилман ги е разоръжил. Правя го именно заради тях. Някой трябва да спаси всички тия изложени на опасност хора. Някой трябва да възстанови равновесието. Ние можем да го направим, господа. Вярвам, че можем.

— Знаете, че можем — каза Гуч.

— Добре тогава — рече Пищова. — Ще трябва да го измъкнем от Вашингтон. Въпросът е къде. После ще трябва да решим как.

— Трябва да е някъде, където Уилман ще си мисли, че командва парада — отвърна Гуч. — Ще му покажем, че греши.

 

 

Малко оставаше Евън Столта да се разкрещи на Гроувър Уилман.

— Защо изобщо мислиш за това? Той е неудачник, сенаторе, изгуби големия си случай, а сега си изгуби и работата — известно ти е, че са го изхвърлили. Защо искаш да го спасиш? Защо искаш да го издигнеш на своето равнище?

Уилман се усмихна вбесяващо търпеливо.

— Защо да го оставим без отговор? Защо да бягаме от дебатите, щом вярваме в позициите си?

— Тогава защо трябва да го правиш ти? Нека му отговори Мартинсън, Роканън или Шулц — настояваше Столта. — Ти си имаш достатъчно работа. В Сената се очертават проблеми с Джил Маси. Всъщност, ами ако Джон Трент още работи с Маси? Ами ако това голямо публично предизвикателство е само игра?

— За да ме накарат да напусна града и да прокарат някой закон, докато ме няма ли? — Уилман се засмя. — Това е параноя, Ев. В Сената всичко става толкова бавно, че този номер няма да мине. Пък и аз няма да пътувам с карета, теглена от коне.

Столта се намръщи и седна на страничната облегалка на един от столовете за гости.

— Именно пътуването ме безпокои. Сенаторе… — Той енергично поклати глава и потърси точните думи. — Може да се случи нещо. Защо трябва лично да присъстваш? Можеш да имаш огромна публика и с виртуален дебат.

— Можем да разговаряме лично и пак да имаме огромна виртуална публика — отвърна Уилман. — Какво може да се случи?

— Гроувър…

— Просто искам да видя дали можеш да го кажеш.

— Добре — гневно рече стратегическият консултант. — Защото има хора, които ти мислят злото, по дяволите! Според мен не бива да им даваш извънредни възможности.

— Смяташ ли, че това е нещо ново за мен, Ев? — тихо, почти неуверено попита сенаторът. — Всяка сутрин чета писма, изпълнени с омраза, още отпреди ти да дойдеш при мен. Знам, че повечето от авторите им не го мислят сериозно, но има и такива, които ме мразят. Аз съм гръмоотвод за всеки, който мисли, че неговият свят ще се срути, ако се откаже от правото си да застреля жена си, детето си, съседа си, шефа си или пияния терорист, по погрешка почукал на неговата врата.

— Взимаш ми думите от устата, Гроувър. Това трябваше да е моята реплика.

— Как да спечеля по техните правила? Да променя убежденията си, да се опитам да ги накарам да ме обичат, така ли? Или да се скрия, за да не могат да ме намерят? — Уилман презрително махна с ръка. — Знам, че отговорът ти е известен. Трябва да съм такъв, какъвто съм, Ев. Не ми е в стила да живея в страх. Ако беше, щях да съм се сврял в някоя база на Националната гвардия в Айдахо и от година и половина да карам на стари бисквити.

Столта неохотно се засмя и лицето му омекна.

— Освен това грешиш за Джон Трент — прибави сенаторът. — Той не беше уволнен. Наистина си подаде оставката.

— Защо?

— За да може да си свали ръкавиците и да ме призове на двубой. Сигурно ще е забавно. Уговори се нещо с оня Рой Карни. — Уилман се засмя. — Петнайсет рунда без ръкавици би трябвало да са достатъчно.

 

 

На дебата между Гроувър Уилман и Джон Трент в аудитория „Коен“ в университета „Тъфтс“ имаше осем камери на Небесно око, близо триста души и триста празни места.

Билетите се разпространяваха от Флечъровия институт по международни отношения според правила, целящи да съберат различна по състав публика за това „важно утвърждаване на демократичните традиции на свободното слово и пазара на идеи“, както се беше изразил деканът. Той се извини на участниците преди да ги представи.

— Ужасно ме е срам… имаше голямо търсене… нашите студенти не са апатични, те са обществено и политически активни…

— Може би е свързано със слуховете за безредици — каза Уилман и спокойно погледна Джон Трент.

— Безредици ли? Боже мой! Това са слухове! — възкликна деканът.

— Моите хора ми съобщиха, че през последните няколко часа във вашата система се получават анонимни електронни писма, адресирани конкретно към притежателите на билети — отвърна сенаторът. — В едно от тях се казва, че вие нямало да дойдете, господин Трент, а в друго — че щяло да е по-благоразумно да стоят настрани, защото в аудиторията щяло да има безредици…

— Безредици в „Тъфтс“ — абсурд — заяви деканът. — Това не е някой провинциален партиен колеж. Това е „Тъфтс“.

— В писмото, което ми показаха, се споменаваше и за опасност от бомбен атентат, като за негова цел бях посочен аз.

— Изненадвате ме — каза Трент, макар че лицето му не изразяваше никаква изненада. — Университетът получавал ли е преки заплахи?

— О, не, не — отвърна деканът. — Само преди минути разговарях с началника на охраната. Всичко е спокойно. Но ако информацията ви е вярна, господин сенатор, може би това обяснява защо част от зрителите са решили да проследят дебата по мрежата. — Той тъжно поклати глава. — Жалко. Боя се, че вече е късно да направим нещо. Поне можете да разчитате, че онези, които вече са тук, ще са извънредно ангажирана публика.

— Чудесно — каза Трент. — Обичам информираната публика. Надявам се, че когато свършим, зрителите ни ще са още по-добре информирани.

 

 

Списъкът на заговорниците с перспективни места за дебата включваше Принстън, Питсбъргския университет, Колумбия, Харвард и дори университета „Карлтън“ в Отава — навсякъде имаше престижни институти по международни отношения, които щяха да се нахвърлят на възможността да приемат Гроувър Уилман като свой гост. Бранигън бе заявил, че условията в Харвард и Колумбия са невъзможни, Карни смяташе, че Принстън има прекалено позитивен обществен облик. Трент беше отхвърлил „Карлтън“, защото пресичането на границата замъгляваше смисъла на посланието му, въпреки че според Бранигън операцията в канадския институт щяла да е детска играчка.

Окончателният избор между Питсбърг и „Тъфтс“ се свеждаше до два факта — че Флетчъровият институт е получил половин милион долара в научноизследователски стипендии от „Разум срещу безумието“ и по този начин се е превърнал в съучастник на Уилмановото предателство и че въпреки близостта му до Бостън, в него няма постоянни неутрализаторни инсталации. Мобилното устройство на РСБ се намираше до бусовете на Небесно око в почти пълния паркинг до аудитория „Коен“ — задните врати и половината от дясната му страна бяха съвсем оголени. Наоколо имаше университетски ченгета, но те не обръщаха особено внимание на неутрализатора, а двамата му оператори отегчено седяха на предните седалки на буса.

Бусът на Бранигън — с емблемата на едно германско издателство — бе само на три места от неутрализатора. Като се преструваше, че наблюдава встъпителните думи по комуникатора в скута си, Пищова мислено репетираше придвижването си в очакване на сигнала от Тери Стюарт и анализираше шансовете си да избяга, без да го заловят. Те бяха по-големи от тези на Гуч, чиито пък бяха по-големи от тези на Трент. Имаше си преимущества да нанесеш първия удар.

 

 

Още отначало стана ясно, че публиката в аудитория „Коен“ е настроена в негова полза, но въпреки това Гроувър Уилман не можеше да не остане доволен от реакцията й. След топлото посрещане за пет минути на четири пъти го прекъсваха с аплодисменти. Накрая дори се чуваха одобрителни викове, макар че водещият незабавно напомни правилата на дебата. Така или иначе, това до голяма степен затрудняваше Трент.

За изненада на сенатора, той като че ли не забелязваше публиката и се обръщаше само към Уилман.

— Много хитро от ваша страна, господин сенатор, да се опитате да поставите въпроса в контекста на разума срещу безумието — без дори да хвърли поглед към аудиторията, започна Трент. — Ако ви го позволим, всеки, който ви се противопостави, ще трябва да доказва, че не е луд. Вие и вашите съюзници наистина положихте много усилия да внушите на хората, че всеки, който поддържа частното притежаване на оръжие и ограниченото използване на сила, не е нормален.

— Тук съм — продължи той, — за да отхвърля това внушение. Тук съм, за да защитя дълбокото убеждение на десетки милиони разумни американци, че всъщност разоръжаването е трагично, фатално ирационално. Тук съм, за да заявя без срам или колебание, че да вдигнеш оръжие и да убиеш някого може да е абсолютно логична постъпка, резултат от най-висш морал — и вие ще ми помогнете да се аргументирам.

— Едва ли — обади се Уилман и се усмихна на публиката. От първите няколко реда се чу кискане и водещият укори Уилман за прекъсването. — Моите извинения, господин Трент — каза сенаторът. — Моля, продължавайте.

Очакваната гневна червенина не обля шията на Трент.

— Сенатор Уилман, във всичките ви многобройни изказвания по този въпрос, в цялата пропаганда, с която вие и вашата организация ни заливате, никога не съм забелязвал да засягате един проблем. След като отнемете огнестрелното оръжие на хората, какво предлагате да правим с онези, които имат ножове? Вие заобикаляте този проблем, казвате ни, че полицията ще остане въоръжена, че няма да позволим на врага да получи преимущество, че можем да пътуваме на групи, да организираме квартални патрули и да тренираме бойни изкуства… Но това значи, че вашето разоръжаване е измама. Вие не искате да се избавите от оръжията, господин сенатор, а само от нашите оръжия…

 

 

Макар тези думи да звучаха като таен знак, Бранигън всъщност чакаше Стюарт, а не Трент. Той нетърпеливо отговори на сигнализиращия комуникатор.

— Заех позиция — каза Стюарт.

— Тръгвам — отвърна Пищова, изчисти паметта на комуникатора и го остави на дясната седалка — също като самия бус, машината беше взета под наем и Бранигън вече нямаше нужда от нея.

Взе само дългия черен фенер с шест батерии, на който бе отделил изключително много време и внимание. Стюарт подигравателно го наричаше „двусъставен пистолет стелт“, но въпреки това оценяваше механизмите, които заедно бяха монтирали в него.

Когато Бранигън слезе от буса, на тридесет метра наоколо нямаше никого. Той закрачи зад паркираните автомобили, като спокойно размахваше фенера и се движеше към тоалетната, определена за представителите на медиите. Когато мина зад неутрализаторния бус, Пищова внезапно промени посоката си и се запъти към него. Две дълги крачки и стигна на една ръка от колата.

Стиснал с две ръце цилиндричната част на фенера, той притисна широкия пръстен на стъклото към лявата врата и плъзна копчето напред. Устройството подскочи в дланите му и се разнесе звук като от затръшната автомобилна врата. Той бе причинен от закален стоманен шип, пробил дупка в метала.

Съскането, което последва, можеше да се оприличи на изпусната гума. Този звук идваше от впръскването на провеждащ електричество аерозол в дупката. След две секунди настана тишина.

Дясната предна врата на буса рязко се отвори и се блъсна в съседната кола, после пак се затвори.

Бранигън пусна фенерчето, отстъпи, погледна към страничното огледало и срещна очите на шофьора.

След секунда се разнесе приглушен пукот — аерозолът бе образувал десетки волтови дъги за електричеството, течащо през неутрализатора и неговия генератор. Пищова го видя в огледалото зад шофьора: мълния, бясно танцуваща в метална бутилка. Вибрирането на генератора се превърна във вой, после се възцари тишина. Мъжете в буса бяха неподвижни.

Бранигън се обърна и бързо се отдалечи. На пет метра от него мина полицай, привлечен от нещо, което му се струваше, че е чул, но не го спря. Пищовът изчезна в мрака и каза по персоналния си комуникатор:

— Ти си, Гуч.

Това бе последният му ангажимент към групата. Вече трябваше да пази само себе си. Беше изпълнил своята роля. В стената около Гроувър Уилман имаше отвор, който се издигаше нагоре в нощното небе. И докато Бранигън бягаше, един черен призрак се спусна през отвора на безшумни черни криле — носеше кръгъл черен вързоп със смърт, предназначен за аудитория „Коен“.

 

 

Втория път гласът на водещия прозвуча остро.

— Времето ви изтече, господин Трент.

Джон Трент бръкна в джоба си и изключи вибриращия комуникатор.

— Не съм свършил — каза той. — Сенатор Уилман, вие сте лъжец. — В този момент микрофонът му угасна, но акустиката в залата бе достатъчно добра. — Обещахте, че ако всички се съберат заедно, вълците няма да представляват опасност за никого. Но хората, които живеят в периферията, все пак са в опасност. Някои от тях ще умрат в опит да умиротворят хищниците. Това няма да съм аз, няма да сте и вие, защото ние можем да стоим в средата на стадото — ние имаме алтернатива.

— Всички имаме алтернатива — отвърна Уилман. — Можем да изберем цивилизоваността.

— Още лъжи — каза Трент и излезе иззад своята катедра. — Вие не искате животните в периферията на стадото да знаят какво ще им се случи. Не искате да са въоръжени и способни да се защитават, защото може да им хрумне да се запитат защо тъкмо те трябва да са изложени на риск. Цялата ви позиция е измама. Тя се основава на предпоставката, че вие все още ще сте в безопасност, когато се откажем от оръжията си.

— Не знаех, че тази вечер ще говорите от името и на двама ни — засмя се сенаторът.

— Хвърлям срещу вас собствените ви камъни. Взаимозависимост. Групова сигурност. Квартални патрули. Училища със смесено културно наследство. Глобално икономическо планиране. Международни мироопазващи сили. Общество, общество, общество. Всичко това се свежда до неотлъчване от стадото…

— Добрите семейства са създадени от хора, които са свързани помежду си. Нито в един истински дом родителите не се въоръжават един срещу друг, децата не се подчиняват на заповеди под прицела на оръжие.

В този момент водещият разпери ръце, напусна сцената и зае едно от местата на шестия ред.

— А ние тук сме просто едно голямо семейство, нали, сенаторе? Дядо не е побъркан, сестра ми не е крадла, татко не е изнасилвач, братчето не е убиец. Можем спокойно да си спим в леглата. Така е разумно. Това диктува логиката. Всички можем да сме щастливи в стадото. Безумно е да вярваме, че има вълци.

— Безумно е да се опитваме да се справим с тях сами — отвърна Уилман. — Ето накъде води вашият култ към егоизма. Защо според вас сме измислили семействата, народите и държавите? Какъв е смисълът от групово идентифициране, ако в крайна сметка царува крайният индивидуализъм?

— Вие измествате истинския въпрос — каза Трент. — Истинският въпрос е дали един разумен човек може да намери достатъчно основания, за да се въоръжи. Истинският въпрос е дали един разумен човек може да намери достатъчно основания, за да убива. Вашият аргумент в защита на разоръжаването почива на отговорите. Ако отговорът на рационалния разум е „да“, носенето на оръжие не е лудост — лудост е да се разоръжим.

Докато Трент говореше, на сцената се появи деканът, повика Уилман настрани от микрофона и почна да му шепне нещо. Междувременно Трент за пръв път насочи вниманието си към публиката.

— А тук имаме цяла зала с разумни хора — интелигентни, образовани, благоденстващи млади хора, които са свикнали да уреждат противоречията си с други интелигентни, образовани хора чрез словесни войни. Вие сте дошли на тази арена, за да видите своя герой, въоръжен със своята логика и идеи, със своята наука, хуманизъм и философия. Но никой от вас не се е замислил сериозно за възможността неговият противник да не играе по вашите правила… Не сте, защото в противен случай щяхте да се вслушате в предупрежденията, които ви пратих следобед.

Деканът вече слизаше от сцената, ала признанието на Трент го накара да спре.

— И вие ли, господин декан? При цялата си светска опитност — о, забравих, и вие сте възпитаник на този университет. Още един интелигентен, образован човек, живеещ в свят на добри обноски. Защо не им кажете всичко, което току-що прошепнахте на сенатор Уилман? — попита Трент и внезапно осъзна, че моментът му доставя огромно удоволствие.

— Господин Трент, мисля, че трябва да сложим край на това.

— Както желаете. Аз ще им кажа. Госпожи и господа, деканът Франклин иска да знаете, че неутрализаторът на сенатор Уилман е претърпял повреда и в момента не е в състояние да ви защити. — Разочарован от липсата на реакция, Трент впери очи в тях. — Може би деканът ще ни каже какво трябва да е поведението на един разумен човек? Или сенаторът? Не?

Той пристъпи към катедрата си, хвана с две ръце полегатия й капак, вдигна го и го хвърли на пода. После бръкна вътре, извади скрития пистолет и го вдигна над главата си.

— Какво ще кажете сега? — попита Трент в тишината. — Какво ще кажете? — Насочи оръжието към публиката. Не се разнесоха викове и крясъци, само шепот и гневно мърморене. — Нашият президент направи същото и го смяташе за изключително възпитателно, нали? Затова нека наречем и това „урок“. Ти — ти, на пътеката, сядай си на мястото. Не съм те освободил.

Трент се обърна и насочи пистолета към гърдите на Гроувър Уилман.

— Вие сте много умен човек, сенатор Уилман. Всички смятат така. Искам да анализирате това положение и да ми кажете не предпочитате ли вие да държите пистолета?

— Той е бил тук преди неутрализаторът да бъде повреден — отвърна Уилман. — Сигурен ли сте, че още функционира?

Докато камерите на Небесно око се приближаваха и се блъскаха за най-добър ъгъл, Трент леко повдигна ръката си и стреля над главата на сенатора. Куршумът се заби в изкуствената дървена ламперия. Звукът беше достатъчно убедителен, за да накара десетина души от публиката да се хвърлят към вратите. Уилман се сепна, но не потръпна. Деканът Франклин приклекна.

— Азиди — поясни Трент. — Господин декан, защо не седнете при другите студенти?

— Какво искате, Джон? — попита Уилман.

— Не се опитвай да ме „работиш“, Гроувър. Просто отговори на въпроса ми. Искам истината — не предпочиташ ли ти да държиш пистолета?

— Не.

— Лъжец. — Той отново погледна към публиката. — Знаеш ли, те наистина не разбират стадната концепция, която им навираш под носа. Ако всички се бяха втурнали на сцената, със сигурност щяха да ме разоръжат. Ако всички се бяха насочили към изходите, повечето щяха да успеят да се измъкнат. Не е ли странно? Те не искат да са онези, които ще умрат. Не смяташ ли, че е разумно?

— Какво искате, господин Трент? Мен ли? Тогава ги пуснете да си вървят.

— Съжалявам. Имам нужда от помощта им, за да изложа аргументите си. И от твоята. Те са тук, точно както искаше ти, невъоръжени и безпомощни пред лицето на агресията. Не мислиш ли, че най-после ще научат нещо за реалния свят? Този път им кажи истината, сенаторе — харесва ли ти да си безсилен?

— Тъкмо си мислех — все още вбесяващо спокоен, каза Уилман, — че пет минути преди да излезем на сцената не бях решил коя катедра да избера.

Трент се засмя.

— Добре — отлично! Тогава може би трябва да провериш в своята катедра.

Уилман с очевидна неохота вдигна капака и внимателно го остави на пода. Камерите на Небесни очи се насочиха наляво, за да надникнат над рамото му, докато той намръщено гледаше съдържанието на катедрата.

— За онези от вас, които нямат възможност да видят, сенатор Уилман откри, че има пистолет също като моя — каза Трент. — Сенаторе, какви са „рационалните“ ти възможности сега? Появиха ли се нови? Какво според теб очакват приятелите ти от публиката? Какво ще кажеш за малко игра в стил Джими Стюарт и Джон Уейн?

— Винаги съм подозирал, че сте научили всичко, което знаете за оръжията, от уестърните, Джон. Ролята на Шейн ли играете сега? „Вдигни пистолета, момче…“

— Е, защо не го вдигнеш? Вдигни пистолета и може би ще успееш да промениш тази сцена.

Уилман отпусна ръце от двете си страни и отстъпи настрани от катедрата.

— Това ли било? Трябва ви публично оправдание, иначе не можете да ме убиете?

— Не можеш да ме объркаш с приказки, сенаторе, затова не се и опитвай. Аз съм разумен човек, взел разумно решение. Сега искам да видя как действа твоята морална логика.

— Не — каза Уилман. — Няма да участвам.

— Ако да се спасиш не е достатъчно основание да вдигнеш пистолета, мога да ти предложа още два мотива. — Трент извади комуникатора от джоба на крачола си и разпъна антената. — Мисля, че безжичен телефон за пръв път е бил използван като детонатор в инцидента в „Мол ъв Америка“, нали? Разбира се, нещастникът забравил да изтрие рекламните обаждания от банката на жена си и работата не станала точно според очакванията му.

— Вие наистина сте луд, Трент — вече ядосан, каза Уилман. — Къде е бомбата?

Дори само тази дума беше достатъчна, за да предизвика ахкания и викове сред публиката. Преди да отговори, Трент се наслади на удоволствието от успеха.

— Може да е навсякъде, нали? Пред някой бар. Под някой мост. В лекционна зала, в която невръстни хлапета гледат филм, по-стар от самите тях.

— Но къде ще е справедливостта — продължи той. — С какво са го заслужили те? Да не би да заговорничат, за да отслабят Америка и да поставят под зависимост нейните граждани? Да не би да дават измамни обещания на един доверчив народ? Да не би да ликвидират една фундаментална конституционна свобода, за да гарантират собствената си власт?

— Не — викна Трент. — Ти го направи. Ти и твоите приятели от Флечъровия институт, института „Елиът“, института „Удроу Уилсън“ и института „Кенеди“!

— Ти не си изключил полето заради тези оръжия — бавно рече Уилман. — Не е имало нужда.

— Точно така, сенаторе. Анализирай положението рационално.

— Тя е тук — процеди през зъби Уилман. — Проклет да си, тя е тук, където са камерите. — Той махна с ръка към публиката и извика: — Бягайте. Бягайте, бързо.

Неколцина понечиха да се надигнат, но повечето останаха вцепенени по местата си.

— Мисля, че няма да го направят — каза Трент и пристъпи към ръба на сцената. — Може да се объркам и да натисна грешния бутон. Защо вместо това не вдигнеш пистолета? Виж колко хора можеш да спасиш, като се въоръжиш?

— Ти можеш да спасиш също толкова, като се разоръжиш — отвърна Уилман.

— Вярно е — но това означава да отстъпя пред нещо, което смятам за зло. И това не е моят рационален избор. Броенето ще ти помогне ли да се съсредоточиш, сенаторе? Нямам намерение да чакам, докато пристигне подкреплението ти. Десет, девет, осем…

Отговаряйки на думите му с поглед, изразяващ неприкрита омраза, Трент най-после се хвърли към катедрата и грабна пистолета. В същия момент Трент натисна спусъка. Изстрел не последва. Нямаше патрони — пълнителят бе заменен с предавател и второто натискане на спусъка беше пратило сигнала за зареждане. Когато го пуснеше, щеше да последва заповедта за детонация.

Застанал само на пет метра от него, Уилман насочи оръжието си към главата на Трент.

— Ето — каза той. — Това е картината, която искаше. Сега ни вижда целият свят. Ти спечели. Затова остави тези неща, просто ги остави на пода. Кажи на хората да излязат.

— Не мога, сенаторе. Ако го направя, никога няма да разберем дали всичко това не е било поредната поза. — Той вдигна комуникатора и погледна дисплея.

Уилман се намръщи, свали предпазителя и стреля.

Куршумът улучи Трент в лявото рамо, прониза сухожилията и кръвоносните съдове, разби костта. Той политна назад, блъсна се в катедрата и изпусна комуникатора от вцепенените си пръсти. Смътно чуваше надигналата се в аудиторията врява.

— Благодаря ти — все още здраво стиснал оръжието си, изхриптя Трент. — Сега знам — сметката ти е ясна. Ето го твоя Спусък, сенаторе. — Той с трепереща ръка вдигна пистолета над главата си, насочи го към кабелите над тях и отпусна показалеца си.

В залата вече пищеше една жена, носеха се гневни викове и молби. Никой друг не можеше да чуе прещракването на преместилия се лост и осъществения контакт. Но в ушите на Трент то прозвуча като гръм. Той изобщо не чу самата експлозия — осем килограма насочен взрив. Чу само виковете, хора от гласове, който сякаш го аплодираше в деня на неговия триумф.