Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

19.
Смъртоносни оръжия

„Гордея се с факта, че никога не съм изобретявал смъртоносни оръжия.“

Томас Алва Едисон

През десетте месеца, откакто лицето на доктор Джефри Хортън за пръв път се появи по новините, и животът, и видът му коренно се бяха променили.

В дните след разкриването му като изобретател на спасителния щит ликът му беше навсякъде. Той се бе съгласил с интервютата, беше участвал в дебати, бе дал показания пред Конгреса и се беше появил в Обединените нации заедно с президента Бреланд.

Ала веднага след това бе изчезнал — не само от публичното пространство, но и от предишния си живот. Взе си безсрочен отпуск от „Терабайт“ и замени отшелничеството си в Пристройката със скитнически живот. Оттогава нямаше дом, наемаше за една седмица хотелска стая във Ванкувър, каравана за четиринадесет дни в Грейт Смоуки Маунтинс, крайезерна хижа в северна Минесота за месец и така нататък — бродене из северноамериканския континент без ясна цел, освен да отиде там, където не е бил, и да разгледа онова, което не е виждал.

Носеше само толкова багаж, колкото се събираше в самара му — няколко ката дрехи, тоалетни принадлежности, втори чифт удобни обувки, комуникатор и четящо устройство. Сред тоалетните принадлежности нямаше нито бръснач, нито ножица — за пръв път си пускаше брада и дълга къдрава коса.

„Приличам на образец за прегърнал дънер екотерорист — беше писал на Лий той, един от малкото му контакти с някого в «Терабайт». — Чудесно е, защото почтените хора, които могат да ме познаят, стоят на разстояние, а на чудаците и отрепките, които се приближават до мен, не им пука кой съм, стига да съм готов да изслушам съветите, жалванията, философията или мечтите им. И аз ги слушам, защото тези отритнати хора са интересни, с освежаващо невероятни или противоречиви възгледи за света. Забравил съм колко различно могат да разсъждават хората и че малцина от тях са обременени от лабораторната манта и доктората.“

В бележка за Броуиър беше прибавил: „Струва ми се, че се връщам в истинския свят — или може би за пръв път го виждам. Когато водехме онези разговори за въздействието на нашата работа върху обществото, просто не го съзнавах, но моят теоретичен модел за хората беше също толкова грешен, колкото се оказа и нашият физически модел. Предполагам, че е така, когато събираш всичките си проби само от задния си двор. Надцених ролята на разума и подцених тази на чувствата. И съвсем пропуснах факта, че интелектът може еднакво добре да служи и на двете.“

Хортън бе на полуострова на маите и обилно се потеше след дълго изкачване по стръмните стъпала на хиляда и шестстотин годишна каменна пирамида, когато получи развълнуваната покана на Броуиър да отиде в Принстън и да участва в едно теоретично откритие. Ала Джефри все още не беше готов да говори за физика — той бе включил комуникатора си само за да научи повече за сградата, на чийто връх седеше, и за нейните строители. Затова остави поканата без отговор.

Но въпреки всичките му усилия да предотврати това, Принстън постоянно му се натрапваше и заплашваше да даде цел на безцелното му пътуване. Той се вмъкваше в мислите му като слон в гостна — нямаше начин да го пренебрегне. Срещата с Броуиър или щеше да предопредели края на пътуването му и връщането към професионалния му живот, или представляваше нещо, което той избягваше. Единственият изход от тази психологическа дилема бе да направи Принстън просто поредната междинна спирка по пътя си.

Затова през втората си седмица в Кейп Мей Хортън реши да се откъсне от бурите, които брулеха кейовете и каменните вълноломи, заключи апартамента си на третия етаж с цялата ритуалност на човек, който възнамерява да се върне, и нае джеттакси от Уайлдууд за Филаделфия. Оттам хвана почти празен влак за гара Принстън, а после се качи на раздрънкания стар автобус за университета. На спирката имаше такси, но Хортън реши да измине пеш последната част от поклонничеството си, привидно без да обръща внимание на студената влага и мартенския вятър.

Ала докато крачеше по Колидж Роуд между пустото игрище за голф и теологическия семинар, осъзна, че е успял да си създаде нещо като парадокса на Зенон — колкото повече вървеше, толкова по-бавно се приближаваше към целта си.

„Все още ли се измъчвам толкова много? — питаше се Джефри. — Това избор ли е, или съвпадение?“ Неспособен да отговори, той ускори крачка.

Когато наближи института, се смая от имената на улиците: Хегел Авеню, Нютон Роуд, Айнщайн Драйв. Само последният от тримата толкова известни мъже бе стъпвал по този паваж, но самите имена го караха да се чувства така, сякаш се е озовал в друг свят — изолиран остров, на който имената на великите мислители са по-важни от тези на военните и политиците.

Но пък, от друга страна, спомоществователите на института бяха целели да постигнат тъкмо това — рай за чисто интелектуални занимания, без академичното напрежение, без комерсиалната конкуренция. В института не бе имало лаборатории, кворум, такси за обучение и научни степени — само прекрасни библиотеки, дълги горски пътеки и забележителен списък от успехи.

Човек се смиряваше дори когато се замислеше само за съвременните учени, работещи тук. Ала даже те бледнееха в сравнение с някогашната слава на института — не само Айнщайн, приключил тук кариерата и живота си, но и Ч. Н. Янг, Джон Фон Нойман, Курт Гьодел, Фрийман Дайсън…

„Аз не съм достоен дори да вляза в дома ти, учителю“ — каза си Хортън, спрял до табелата в началото на главната отбивка.

Трябваше да даде собственото си име на рецепцията във Фулд Хол, за да го допуснат до институтските сгради и да го упътят към кабинета на Броуиър. По време на странстванията си беше правил всичко възможно, за да го избягва, но тук нямаше признаци, че са го познали, нямаше повдигнати вежди — само резервирана европейска любезност и американска ефикасност на опитен персонал.

— Ето временната ви карта, доктор Хортън. Няма нужда да си я закачате — просто я носете със себе си. Тя ще ви послужи и като пропуск за ресторанта.

— Предавател? — попита Хортън и завъртя тънкия сребърен диск в ръката си.

— Свързан с нашите системи за сигурност, да. Но само, за да знаем, че сте законен посетител — няма да следим къде ходите. Срокът на картата обаче изтича в единайсет, когато институтът затваря вратите си за посещения.

Хортън кимна и пъхна диска в джоба на гърдите си.

— Доста рано за Пепеляшка. Сто и седемнайсета стая ли казахте?

— Да, доктор Хортън. Вече предупредихме доктор Броуиър, че сте тук.

— Тогава предполагам, че трябва да вляза. Пътят ми за отстъпление е отрязан. — Той се усмихна кисело. — Благодаря ви за помощта.

Мекият килим в коридора поглъщаше звука на стъпките. Вратите и мебелите бяха от тъмно дърво със слаб блясък — истинско дърво, не синтетично, което помнеше хиляди лъскания.

Преди година Хортън сигурно нямаше да забележи живота в това дърво. Сега то му говореше не само за внимание към подробностите, но и за всеотдайност към принципа — за непоколебима инвестиция в получаването на най-доброто от най-добрите и за място, на което всеки винаги е имал достатъчно време, за да прави нещата както трябва.

Внезапно го изпълни завист към всички привилегировани да наричат този рай свой дом и неочаквано желание да чуе какво е открил Броуиър. След секунди го видя да излиза от ъгловия офис в дъното на коридора. Възрастният учен вдигна ръка за поздрав и се запъти към него. Куцаше с десния крак.

— Карл — извика Хортън и ускори крачки.

— Значи все пак дойде — весело каза Броуиър. — Ужасно се радвам — имам да ти показвам много неща. Къде се забави?

— Минах по обиколния път — отвърна Джефри, стисна сърдечно ръката му и попита: — Какво ти е?

— Паднах на горската пътека. Аз си бях виновен. Излязох на разходка след първия сняг с неподходящи обувки. Вече ми няма нищо — само лош навик, от който не съм се отучил. — Но когато Броуиър го хвана за лакътя, сякаш за да го поведе към кабинета, Хортън разбра, че играе за стареца ролята на бастун. — Докога можеш да останеш? Намериха ли ти стая? Мога да ти направя място в моята къща — тя не е нищо в сравнение с Кълъмбъс, имай предвид, но е достатъчно голяма за двама ни.

— После ще поговорим за това. — С периферното си зрение Хортън забеляза номера на вратата, която подминаваха, спря и посочи. — Това не е ли…

Броуиър проследи жеста му.

— Кабинетът на Айнщайн ли? Да — последният му кабинет. Сто и петнайсети. Аз съм в съседния.

— И как е? — Хортън протегна ръка към бравата.

— Моля?

— Ами, не е ли малко страшничко? Все едно да работиш през една стена от Господ.

— На мен пък ми действа вдъхновяващо — каза Броуиър, пусна лакътя на Джефри и отиде до бюрото си. — Все още продължават да ми разказват разни истории за него и той се превърна в истински човек, а не в икона. — Възрастният учен тежко се отпусна на стола и се засмя. — Освен това всъщност бремето на сравнението се пада на Хари Бюдж. Аз трябва само да минавам покрай кабинета на Айнщайн всяка сутрин — а той трябва да работи там. Което може би обяснява защо идва тук по шест пъти на ден.

Хортън се присъедини към смеха му.

— В това място обаче има нещо, нали? — каза той и също седна.

— Тази сграда е докосната от величие, от гений — това се е пропило в тухлите, в мазилката, във въздуха. Всяка сутрин дълбоко си поемам дъх с надеждата, че и в мен ще влезе нещичко. — Броуиър заговорнически се наведе напред. — Когато ми дойде закачливо настроение, казвам на някого, че над университета има морфологично поле — тук са разсъждавали толкова задълбочено, че е по-лесно да мислиш, отколкото където и да било другаде. Миналата седмица го казах на директора.

— Цитирал си Шелдрейк пред директора на Института? Ти си смел човек.

— Имам и по-тежки грехове.

— Например?

— Бавех ги, докато пристигнеш.

— Не е трябвало. Нищо не ми дължиш.

— А, имаше предостатъчно друга работа. Трябваше да се върна в училище и да се захвана с химия.

Хортън изненадано запремигва.

— С химия ли? Ти? Човекът, който сериозно ми обясни на бутилка бордо, че химията е занаят за хора без достатъчно въображение, за да станат физици?

— Същият — потвърди Броуиър. — И тъй като много често съм го повтарял пред свидетели, сигурно ще се наложи да си взема думите назад на тазгодишната конференция на Американското химическо дружество. Но би ли погледнал зад себе си — започнах от оная книга ей там на най-горната лавица, „Природата на химическата връзка“ на Поулинг. Първо издание, на хартия, коригирано на ръка от самия автор.

Хортън хвърли поглед през рамо.

— Няма ли вече мултимедийно издание? — без да се впечатлява от антиката, попита той.

Броуиър презрително сбърчи нос.

— А, разбира се — и е ужасно. Тъпкано с триизмерни анимации и други странични глупости. След една седмица го върнах обратно. Това тук го изписах през август от Националната научна библиотека.

— По-бавно учиш, а?

Броуиър се засмя.

— О, слава Богу. Само едно нещо ме плашеше повече от мисълта, че ти никога няма да се върнеш…

— Мисълта, че ще се върна без чувството си за хумор ли?

— Точно така. Нали знаеш, доста дълго беше ужасяващо сериозен.

— Ами, случваше ми се за пръв път — с мрачна усмивка отвърна Хортън. — Преди никога не бях променял историята.

— Още не сме свършили, Джефри — каза Броуиър. Очите му блестяха от нетърпение като на родител, очакваш детето му да види току-що украсената коледна елха. — Не искаш ли да знаеш защо съм чел Поулинг?

Хортън прехапа устни и се осмели да предположи.

— Открил си нещо за Спусъка и енергийната връзка…

— Защото двамата с теб трябва да пренапишем неговия учебник. Защото трябва да се промени целият фундаментален модел. Знам защо действа Спусъкът, Джефри. Знам какво си направил — и защо постоянно попадаше в теоретични задънени улици.

— Е, казвай!

Броуиър погледна към вратата, за да се увери, че е затворена.

— Били сме тесногръди глупаци, Джефри — опитвахме се да напъхаме новото чудо в тесните обувки на вчерашни моди. Изобщо не разсъждавахме радикално. Всъщност е съвсем разбираемо. Според мен всички сме се заблуждавали, че революцията вече е дошла и си е отишла, че системата ЕЛЯФ е промяната на парадигмата, която сме чакали. Но тя не е била самата промяна — а само първичните трусове, които са я предвещавали.

— Проклет да съм, ако не ти доставя удоволствие да ме измъчваш с бавене — ядосано рече Хортън.

Очите на Броуиър се разшириха обидено — Джефри нямаше представа дали се преструва.

— Ти ме караше да чакам месеци, а сега ми се сърдиш за няколко минути, така ли? Имам право да се гордея.

— Извинявай — със смутена усмивка каза Хортън.

— Може и да ти простя. А може и да те поизмъчвам още двайсетина минути, само за да те дразня. Е, докъде бях стигнал?

— До промените на парадигмата. До фундаменталните принципи на модела. И до пренаписването на учебника на Поулинг.

— Промените на парадигмата — повтори Броуиър. — Джефри, защо в модела на ЕЛЯФ има такова нещо като материя?

— Моля?

Броуиър повтори въпроса.

— Струва ми се, че системата ЕЛЯФ не обяснява защо съществува материята — поклати глава Хортън. — Тя отговаря само на въпроса как — материалната същност на енергията като колабирала вълнова функция, стабилността на колабиралото поле, асиметрията на факторите на прехода, но това не е отговорът, за който питаш, нали?

— Не. Погледни картината, която сме нарисували ние физиците: Енергията е енергия. Материята е енергия. Какво още? Силите — които се предават от векторни бозони, които са елементарни частици, които са материя, а материята е енергия. Тогава защо вселената е толкова сложна? Защо не се състои само от бялата Божия светлина, чиста и недиференцирана? Защо трябва да има въздух, камък, дърво, бюро, стена, аз или ти?

— Уравненията на Кастенмах…

— … описват как — не обясняват защо.

Хортън се наведе напред.

— Карл, може би ми липсва твоята първоначална инерция, но тук не сме ли извън областта на науката? Мислех, че сме метнали хуманитарния факултет да вземе катедрата по теология.

— Тук сме извън областта на физиката, която се занимава с материя и енергия — отвърна Броуиър. — Но не и извън областта на науката.

— Че какво друго има?

Очите на възрастния учен проблеснаха.

— Сега вече задаваме правилните въпроси. Какво друго, наистина! Какъв е факторът, който води до разпадането на първичното енергийно поле на толкова много отделни състояния на полето — четири сили, дванайсет елементарни частици, сто елемента, сто хиляди съединения? Каква е същността на разликата, която позволява да съществува пълно чекмедже с моливи, цяло небе със снежинки, цял плаж с песъчинки — като всеки елемент запазва своя индивидуален характер и самостоятелно съществуване, без да жертва същността на формата си?

— Хм, говориш за ефектите на квантовата неопределеност, нали? Стохастичен вариант. Всичко зависи от пълнотата на описанието на конкретните обекти. Пясъкът показва единство при определена разделителна способност и вариации при друга.

— Прекалено е субективно. Или има милиарди песъчинки, или няма. Те или съществуват независимо от възприятието, или заради него. Избирай.

— Гласувам за материалистическата позиция — отвърна Хортън. На лицето му се беше изписало озадачено изражение и той последва отговора си с въпрос. — Да не би да се опитваш да кажеш, че тяхната идентичност, тяхното съществуване се дължат на конкретизирането на свойствата им?

Броуиър доволно се усмихна.

— Да, точно така, Джефри. Това „какво друго“ е информация. Информацията организира и диференцира енергията. Информацията регулира и стабилизира материята. Информацията се разпространява чрез материя и енергия и осъществява взаимодействията между тях. Това е целта на сътворението, противоотровата за хаоса.

Забил невиждащ поглед в пода, Хортън обмисляше думите на Броуиър.

— Ако вселената се състои от енергия и информация — бавно каза той, — Спусъкът по някакъв начин променя информационния пакет на определени субстанции…

— Променя го, разбърква го и го дестабилизира — поясни Броуиър. — При това грубо. Устройствата, които сега строим, са невероятно прахоснически — все едно да ударим компютър с десетхилядиволтова мълния, за да променим няколко байта от програмирането му. Чиста случайност е, че някъде в информационния шум, който описва твоя прототип, е имало няколко разбираеми думи на езика на резонансната механика — новата наука за материята. Ти си се натъкнал на химическата характеристика на някои нитратни съединения, които са приели сигнала ти от въздуха като радист, намерил глас в пращенето…

— Но ако можем да се научим да четем и пишем на този език…

— Сега виждаш ли защо казах, че трябва да се върнем към Поулинг и да започнем наново?

Идеята бе прекалено мащабна и го сварваше неподготвен. Хортън усещаше, че съпротивата му започва да се усилва.

— Това не е ли само игра на думи? Или наистина си разработил репрезентативна система? — Въпросът прозвуча по-скептично, отколкото искаше.

— Обиждаш ме, Джефри. Ясно ти е, че това не е наука, докато не го изразиш с цифри.

Този път Хортън видя веселото блещукане в очите му и разбра, че обидата му е престорена. Той дръпна ръкавите на пуловера си до лактите и стана от стола.

— Добре. Да идем при дъската. Покажи ми уравненията.

 

 

Останаха близо два часа до гигантската бяла дъска, закачена ниско над пода на общата стена със стая 115. През първия час Броуиър седеше на стол с колелца и се движеше назад-напред с дебел черен маркер в ръка. През втория седеше в средата на кабинета, откъдето можеше да гледа цялата дъска и обсъждаше нещата с Хортън, който правеше разни добавки с яркочервен маркер.

Накрая и Джефри се отдръпна от дъската и върна червения маркер на Броуиър.

— Е? — попита възрастният физик. — Какво реши?

— Реших, че трябва да ме черпиш една вечеря — отвърна Хортън. — Скъпа вечеря. Ще можеш да си я позволиш с парите от втората си Нобелова награда.

— А, пфу — такива приказки са извънредно преждевременни — пренебрежително махна с ръка Броуиър. Хортън обаче виждаше, че е доволен. — Просто ми кажи, че ти звучи логично.

— Така е — потвърди Джефри и постави ръка на рамото му. — Не откривам нито една грешка. Не че съм най-критичният слушател, който можеш да намериш. Но ако свършва толкова добре, колкото започва, Карл, това е страхотен успех.

Броуиър се засмя и го потупа по ръката.

— Благодаря, Джефри. А сега избърши дъската и ще отидем да вечеряме.

Институтският ресторант не бе точно мястото, където Хортън искаше да празнуват, но се съгласи с Броуиър, че няма да са първите, които отбелязват там такъв повод.

— Наистина. И освен това — увери го Броуиър — храната си е прилична. Институтът много добре се грижи за стомасите ни. Хайде, кажи ми, кога за последен път си виждал такова меню в университет?

Хортън веднага установи, че Броуиър не преувеличава. Ястията, които очевидно се сменяха ежедневно, тъй като менюто носеше днешна дата, идваха от пет континента и повече от десет национални кухни.

Също като предишната им вечеря заедно, докато чакаха да им донесат поръчката, Хортън трябваше да изтърпи две запознанства и едно натрапване. Запознанствата бяха с кръглоликата дружелюбна Барбара Глени-Голдън, гост-професор по исторически науки, и Роджър Петраноф, декан на математическия факултет.

Макар че и двамата учени бяха изключително любезни, Хортън вътрешно се измъчваше, докато се усмихваше и си разменяше учтивости. Прекалено се срамуваше от известността си, за да се отпусне, и прощалните думи на Глени-Голдън само изостриха чувствителността му.

— Знаете ли, млади човече, вие определено направихте моята област по-интересна — каза тя. — Лъвовете от икономическата школа по исторически анализ спокойно дремеха, като си мислеха, че са на върха на хранителната верига — а сега вие раздвижихте стършелите от техническата школа и те причиняват доста неудобства на лъвовете.

— А ти от кои си, Барбара? — попита Броуиър. — От лъвовете или стършелите?

Тя се засмя.

— Аз съм стерилна кръстоска.

Натрапването бе от страна на Самюъл Бенингтън-Хастингс, темпераментен физик от Кеймбридж с постдокторска стипендия, който изглеждаше достатъчно млад, за да накара Хортън да се почувства стар.

— А, значи вие сте легендарният човек със Спусъка — каза той и се настани на един от свободните столове. — Това значи ли, че нашият потаен доктор Броуиър най-после ще ни позволи да си поиграем с новите играчки?

Броуиър добродушно изсумтя.

— Доктор Сам си мисли, че крия нещо от него.

— Ни най-малко — криете го от целия факултет — отвърна Бенингтън-Хастингс. — Доктор Броуиър задава хиляди въпроси за всеки един, на който отговаря. Когато го питам какъв е фокусът във вълшебната кутия, той само се усмихва като Буда. — Младият физик се пресегна и потупа Броуиър по корема. — А и започва да прилича на Буда.

Броуиър леко го удари по пръстите с лъжицата, после хвърли срамежлив поглед към Хортън и каза:

— Откакто пострадах — в края на краищата е зима. Пък и храната е чудесна…

— Само се надявам да си водите подробни бележки, за да не се наложи доктор Хортън да прекара остатъка от кариерата си в опити да разшифрова Последната теорема на Броуиър. Все пак щеше да е по-добре, ако идвахте с мен във фитнес центъра по изгрев-слънце за хата йога и двайсет и пет обиколки. Така ще живеете вечно — може би дори някой ден ще се прочуете.

— Ако трябва да ставам по изгрев, за да тичам, доктор Сам, какъв е смисълът да живея вечно? А, ето че ни носят вечерята.

Хортън намигна на Бенингтън-Хастингс и се наведе към него.

— Ти не разбираш, Сам. Карл не знае какво има във вълшебната кутия. Виждаш ли, истината е, че от двайсет години ми виси на шията. Тук е само, за да ме шпионира.

— Уф, страхотно, отвсякъде съм заобиколен с лъжци. Да живее напредъкът на науката. — Когато сервитьорът стигна до масата, той стана. — Тъпчете се, да, дано артериите ви се втвърдят като камък и оная ви работа увисне като празна змийска кожа.

Броуиър весело се засмя. Хортън го проследи с колеблива усмивка и удивен поглед.

— Какво беше това? Кой е тоя?

— Ами, доктор Сам ще ти каже, че произхожда от дълъг и прочут род английски ексцентрици и че Джон Клийз[1] му е духовен водач. — Широко усмихнат, Броуиър поклати глава. — Не му го казвай, Джефри, но той ми е много симпатичен. Сам е талантлив имитатор и абсолютно непочтителен. В главата му живеят пет-шест различни герои и той изненадващо се преобразява в някой от тях — накрая ти се удаде възможност да видиш онзи, когото наричам „Доктор Бомбай“. Но не го подценявай. Когато пристигнах, доктор Сам ми помогна с комбинаметриката. Той е много интелигентен младеж. И се басирам, че когато представяме статията си за резонансната механика, Сам ще седи в средата на първия ред.

Хортън не отговори нищо и докато на масата все още имаше храна, нито един от двамата не спомена за работа. Броуиър го разпита за пътешествията му и Джефри с изненада установи, че може да разкаже достатъчно забавни анекдоти за преживяванията си.

— Поддържал ли си връзка с Лий и Горди? — попита възрастният учен по време на десерта.

— Колкото и с теб — призна Хортън. — Как са те?

— Доколкото мога да преценя, в Пристройката всичко е нормално. Явно се допълват взаимно като ръководители.

— Не питах за това.

— Аха — рече Броуиър. — За онова. По последни данни се приближават един към друг със скорост, в сравнение с която ледниците изглеждат направо чевръсти.

— Наистина? Толкова ли са напреднали? Кой ти даде тези данни?

— Лий.

— Аха, версията на песимиста. Ако знаехме версията на Горди, можехме да получим средната стойност и да сме наясно точно какво става.

Броуиър изсумтя.

— Предполагам, че не си поддържал връзка и с никого във Вашингтон.

— Не. Заминах си и те не се претрепаха да ме гонят. Даже не получих коледна картичка от президента.

— Според мен Бреланд не праща картички на никого — усмихна се Броуиър.

— Голям късмет. Трябваше да си взема някакъв сувенир от Белия дом.

— Пак ще те повикат. Имаш приятели там.

— И къде другаде?

Броуиър изпъшка.

— Много рано си престанал да следиш новините.

— Нима? Наесен Бреланд ще загуби изборите с огромна разлика.

— Сигурно. — Броуиър остави смачканата си салфетка в празната чиния. — Но това е политика, Джефри. За теб не съдят по същите стандарти. Пък и не бива да поемаш вина, която не е твоя.

— Хората продължават да си причиняват ужасни неща, Карл.

— Знам.

— Някои се възползваха от подаръка ни — каза Хортън. — Оня камикадзе в Денвър, дето използва Спусъка в съда като детонатор, за да взриви бомбата, която носеше…

— Негов избор, Джефри.

— Ами двете жени, които уби? — Хортън поклати глава. — Преди гледах новините и си мислех: „Един Спусък можеше да спаси тези хора“. Сега понякога, когато си позволявам да гледам, трябва да си мисля: „Един пистолет щеше да спаси тези хора“.

— Аха. „Свети Павел“, нали? — Говореше за една ужасна история отпреди месец — квартална банда вилняла с вериги и метални лостове в защитен със Спусък универсален магазин, убила седемнайсетгодишен младеж и тежко ранила десетина купувачи. По ирония на съдбата, спасителният щит бил инсталиран в отговор на ескалираща териториална война за магазина.

— И Бирмингам Хайс, Луисвил и южен Бостън. — Всяко място носеше спомен за жестоко престъпление.

— Това е преходен период, Джефри. Ще има грешки. Навсякъде, където пистолетът е бил лесният отговор, хората ще трябва да се приспособяват, да решават страничните проблеми. Оръжията бяха временен изход, а някои рани се нуждаят от повече внимание. Спокойно можеш да кажеш, че и един нинджа е щял да спаси онези хора. И щеше да е също толкова вярно.

— Не знам. Просто ми се струва, че водата става все по-мътна. Хората се съмняват дали изобщо са искали такова нещо.

Броуиър енергично заклати глава.

— Не, не, ти се съмняваш. Виж, производството десетократно се увеличи за по-малко от година и списъкът с чакащите все още е за половин година напред. Знаеш ли какъв е най-големият проблем, с който в момента се занимава комисията? Фалшиви символи на спасителния щит. Поставят ги навсякъде — хората нямат търпение да се възползват от Спусъка.

— Но ако го използват също толкова безразсъдно, колкото използваха оръжията…

— Някои ще го правят. Трябва да го приемеш. Моите микрочипове се използваха за тайно внасяне на документални филми в Китай. С тях пратиха на Марс библиотека с един милион тома. И в същото време с тях се разпространяваше детска порнография, крадяха се фирмени тайни от Ай Би Ем и се криеха незаконни залагания от ФБР — и това са само малка част от нещата, които са ми известни.

— Значи зависи от потребителя, не от средството.

— Точно така.

— Припомни ми защо тази гледна точка не ни се струваше убедителна, когато въпросните средства все още бяха оръжия и експлозиви.

— Защото някои средства са прекалено опасни, за да ги даваме на шимпанзета и деца — отвърна Броуиър. — Защото средството, създадено да убива, е заплаха за всеки и произвеждането на повече не променя това положение — перспективата всяко семейство да притежава оръжие е почти също толкова ужасяваща, колкото и всяка страна да има ядрени ракети. Или поне би трябвало да е така за всеки със здрав разум. — Той се намръщи. — Тази твоя меланхолия се дължи на бездействието, Джефри. И аз знам лек за него — върни се на работа. Хайде да помислим къде ще спиш тази нощ.

— В Кейп Мей.

— Връщаш се да си вземеш багажа, нали?

— Просто се връщам, Карл. Това тук е твоята работа, не моята.

— Има предостатъчно за двама. Даже за десет — каза Броуиър. — И не е задължително да работиш тук. Върни се в Кълъмбъс или в Пристройката — може да се наложи самият аз скоро да отида там, за да контролирам началото на тестовете.

Хортън поклати глава и стана.

— Предложи го на някой друг. Аз се отказах от претенциите си на връщане от Вашингтон, спомняш ли си?

— А аз надлежно запазих отказа ти на бюрото си в очакване да преодолееш паниката си. По дяволите, какво става с теб, Джефри? — ядоса се Броуиър, скочи и припряно започна да навлича палтото си.

— Не искам да разговаряме за това, Карл. А и е време да си вървя.

Хортън се обърна и с дълги крачки се запъти към изхода. Накуцващият Броуиър трябваше да положи върховни усилия, за да го настигне.

— Джефри… Джефри, спри — каза възрастният учен и хвана Хортън, когато стигнаха до двукрилата врата, водеща към алеята за Фулд Хол. — Вече си изпуснал последния влак, така че спокойно можеш да останеш. И честно казано, мисля, че ми дължиш малко повече внимание.

Хортън забеляза, че Бенингтън-Хастингс любопитно ги наблюдава от отсрещния край на късия коридор.

— Добре. Но навън — отвърна той и кимна към вратата.

Седнаха на стъпалата пред ресторанта.

— Просто се опитвам да разбера, Джефри — каза Броуиър. — Повечето хора в нашата област завършват кариерата си, без да им се удаде възможност, каквато имаме ние. А много от тях са по-умни и от двама ни, само че нямат късмет. Предстои ни научна революция, не само социална. Не разбирам как можеш да си отидеш.

Хортън поклати глава.

— Просто още не съм готов да се върна.

— Ясно. И това е всичко, така ли?

— Не.

— Ясно. Добре, сега съм спокоен. Бях се уплашил, че кой знае защо, се мислиш за недостоен да участваш. Тревожех се, че може да смяташ, че не заслужаваш нито почестите, нито укорите, които вече получи, че не искаш нищо повече от това да си бил първият свидетел на научното местопрестъпление. Защото ако някое от тези опасения има известно основание, ще трябва да ти кажа, че си идиот — че всеки от нас, който е попаднал в центъра на общественото внимание, от време на време страда от синдрома на самозванеца. Не се чувстват така само некадърните егоисти като Тетълбаум, чиято представа за себе си зависи от титлите, поста, камерите и цитатите в мрежата.

Хортън изрови с крак парче лед от второто стъпало.

— Ако си мислех такива неща, думите ти може би щяха да са ми полезни.

— А аз може би нямаше да спра дотук — отвърна Броуиър. — Щях да поискам да ти напомня, че хората като нас не избират този път, за да се прочуят — а защото искаме да знаем неща, които никой не е в състояние да ни каже. Така че лекът за синдрома на самозванеца не е да се откажеш от работата си — а да се съсредоточиш върху нея, докато забравиш, че има публика, и не знаеш или не те интересува какво говорят за теб.

Хортън въздъхна и от устата му излезе бяла пара.

— Понякога е трудно да не те интересува.

— Какво са те за теб, Джефри? — сви рамене Броуиър. — Какво знаят за теб?

— Някои знаят много. — Хортън потръпна. — Хайде, студено ми е. Да се поразходим.

Мълчаливо закрачиха по алеята. И двамата знаеха, че Джефри не е свършил.

— На сутринта, след като с президента дадохме оная пресконференция в Розовата градина, ми се обади баща ми — накрая започна Хортън. — Трябва да ти кажа, че баща ми никога не се обажда на децата си и ако случайно попадне на телефона, когато позвъня, най-вероятните му думи ще са: „Здрасти, Джефри, сега ще повикам майка ти“. Не му е в природата да бъбри, да се заяжда или да се натрапва — не че не го е грижа, просто…

— Не пита за нищо, за което не желае да го питат — помогна му Броуиър.

— Да, предполагам. Бих казал, че според него има Граници. — Стигнаха до страничния вход на Фулд Хол и Хортън спря там. — Та оная сутрин баща ми се обажда и естествено, веднага преминава на въпроса. „Трябва да знам нещо, сине — през всички ония съботи, когато цялото семейство бяхме на стрелбището и наоколо имаше стотици хора с оръжие, някога срещал ли си човек, от когото да те е било страх или да си го смятал за опасен? Чувстваше ли се нервен?“ И аз трябваше да му отговоря отрицателно. Това са едни от най-хубавите ми спомени.

Броуиър въпросително наклони глава.

— Смятал е, че специално си създал Спусъка, така ли? Че това е бил личният ти кръстоносен поход и той може би носи известна отговорност за това?

Хортън стисна устни и кимна.

— После ми каза: „Ще ми се да си го беше спомнил вчера и да го обясниш на президента. Но ти благодаря, сине. Имаш целувки от майка ти.“ И това беше краят на разговора. Но през целия ден продължавах да чувам нещата, които той не ми каза.

— Че не одобрява работата ти ли?

— Не, много по-лошо. Че съм го обидил, озадачил и разочаровал, сякаш съм нанесъл удар на семейството и съм осъдил нашите приятели. Той не можеше да каже всичко това, разбира се, защото ме обича.

— И защото има граници.

Хортън бавно кимна.

— Сигурен съм, че пак ще работя, Карл. Просто мисля, че ще е върху нещо друго. — Той се опита да се усмихне, но не успя. — Предполагам, че няма значение на каква възраст си — детето винаги иска да знае, че родителите му се гордеят с него.

— Разбирам — отвърна Броуиър. — А родителите понякога са най-трудната публика. Аз също случайно имам баща. — Той се поколеба, после прибави: — Повече няма да те моля, но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.

— Обещавам.

— Добре. — Броуиър пристъпи към топлата, подканяща светлина на централното фоайе, после рязко спря и се обърна. — Джефри, ако мога да си позволя да говоря като учител, а не като приятел…

— Разбира се.

— Само гледай да направиш така, че ти да се гордееш със себе си. Не се отказвай от това само за да спечелиш нечие одобрение. Научил съм го от собствения си опит с баща си. — Броуиър поклати глава и мрачно се засмя. — Жалкото е, че той никога не го научи. Искаш ли да пренощуваш при мен?

— Мисля да взема късния самолет. Или да наема кола до Кейп Мей. Всъщност даже ще ми достави удоволствие.

Броуиър кимна.

— Радвам се, че се видяхме, Джефри. Приятно пътуване — закъдето и да пътуваш.

Джефри пренощува в един мотел край университета и на сутринта хвана първия влак. Но въпреки това, когато накрая се прибра в апартамента си, осъзна, че това не е неговият дом.

На следващия ден продължи пътешествието си.

Бележки

[1] Джон Клийз (р. 1939) — английски комедиен актьор. — Б.пр.