Артър Кларк
Спусъкът (11)

9.
Обсъждане

Алжир. Церемонията по откриването на Световната ислямска конференция за прогрес беше прекъсната от смъртоносна ракета, която уби тридесет и двама и рани десетки, включително египетския президент Мохамед Халед. Алжирският премиер Зауи нареди да бъдат извършени сухопътни и въздушни атаки срещу базите на Хасан Хатаб в З’Барбар и Типаза. По-късно в интервю за Си Ен Ен Зауи заклейми „кървавите търговци от Франция и Америка“, които продават модерни оръжия на антиправителствените бунтовници.

Пълен репортаж / Антитероризмът в дневния ред на СИКП / Халед се обръща към конференцията от болничното легло

И тримата мъже, които неспокойно чакаха в преддверието на Овалния кабинет, бяха чести гости в Белия дом, но никой от тях не бе свикнал да се отнасят към него като към просяк, почукал на задния вход.

Преди кампанията му за разоръжаване да го направи политически „прокажен“, всички бяха смятали Гроувър Уилман за една от изгряващите звезди на републиканската партия. Навлязъл късно в политиката, той предлагаше зрели възгледи, необременени от дълго политическо родословие. Освен заседанията в сената и медийните изяви, той бе отбелязал повече от шестдесет посещения на Пенсилвания Авеню 1600, повечето по време на първия мандат на президента Евънс.

Тъй като властта винаги и навсякъде ухажва богатството и то неизменно й отвръща със същото, Арън Голдстийн също добре познаваше Белия дом. Бяха го канили на приеми и официални вечери четирима последователни президента, включително Евънс. Чрез сръчно и деликатно балансиране той беше успял да съхрани добродетелите си и в същото време да не изгуби техния интерес. Голдстийн нито бе молил за услуги, нито ги беше купувал и по този начин си бе спечелил репутацията на честен човек, която го правеше по-желан в тези кръгове, отколкото всеки друг богаташ.

За разлика от него, Карл Броуиър беше влизал в Белия дом само два пъти, но винаги като специален гост. Първия път го бяха поканили заедно с другите носители на Нобелови награди по време на предизборната кампания на президента Енглър. Президентът се бе опитал задочно да си присвои заслугата за научните успехи на Америка, ала само няколко минути по-късно Бартълсман, лауреатът на наградата за медицина, беше отбелязал от същия подиум на Южната морава, че Енглър е отрязал федералния научен бюджет наполовина и е съкратил програмата, в която специализирал самият Бартълсман.

Вторият път, когато Броуиър бе получил националния медал за наука от президента Евънс, беше минал по-тихо, но много по-достойно.

Ала всичко това се бе случило преди в Овалния кабинет да се нанесе Марк Бреланд.

Първият след Кенеди, избран на този пост направо от Сената, и първият „народен президент“ след Теди Рузвелт, Бреланд за добро или лошо беше нарушил всички правила на Вашингтон. Нито Евънс, нито Енглър щяха да държат хора като Уилман, Голдстийн и Броуиър да чакат близо два часа за предварително уговорена среща. Но това беше Белият дом на Марк Бреланд, където нищо не бе като едно време.

Обаянието на Бреланд често се оприличаваше с това на Кенеди, ала приликите свършваха дотук. Той идваше от Сената, но имаше скромен произход и парите му бяха „нови“, спечелени от самия него — повече от десет години Бреланд беше играл във „Филаделфия Филис“. С хипнотична усмивка, старомодна професионална етика и мощен удар той бе спечелил на отбора си три шампионата и бе получил две награди „Сай Янг“ за най-добър бейзболист.

Ала Бреланд не се впечатляваше от славата, включително от собствената си. През цялата си кариера той отхвърляше всякакви сделки, дори когато му предлагаха два или три пъти повече от и без това голямата му заплата. После една компания за спортни обувки се опита да използва славата му, без да спомене името му, и да покаже лика му с хитро сглобена реклама, представяща замъглени снимки, неясни фигури, тъмни съблекални, звук на тичащи стъпки, на фона на които благ глас изричаше думите: „Да, нямаше по-добър от него…“. Вместо да съди фирмата, Бреланд я опозори с една паметна пресконференция, от която остана един още по-паметен цитат: „Защо ги интересува какви обувки обичам да нося? Краката ми са си само мои. И всеки знае, че ходенето, а не обувките ще ви отведе там, където искате.“

Тогава националната публика за пръв път видя здравомислещия популизъм, който щеше да характеризира бъдещата репутация на Бреланд. И това нямаше да е последният път, когато той нарушаваше правилата. В една епоха, в която съставите на отборите от Голямата лига се сменяха изцяло само за две-три години, той прекара цялата си кариера в един отбор и укоряваше колегите си, че ценят парите повече от верността, с думите: „Нито един наемник не е бил герой. Не можете да очаквате, че ще ви аплодират, когато сменяте екипите по средата на битката.“

И след единствения си провал в един кошмарен за целия отбор сезон той публично се извини на зрителите и върна заплатата си — по два долара и седемдесет и един цента на билет за всеки мач, в който е участвал, пратени по пощата или изплатени на всеки, който можеше да докаже, че е купил билет.

„Аз имам щастието да съм голям човек, който играе детска игра — пишеше в писмото, придружаващо чековете. — Пак ще взема парите ви, когато го заслужа на терена.“ Последваха го осем негови съотборници. И през следващия сезон отборът възвърна формата си, и спечели шампионата.

Отчасти заради такива моменти, когато едно нараняване на китката преждевременно сложи край на кариерата му, „Вятъра“ беше най-известният професионален спортист. В телевизионния репортаж за оттеглянето му най-често се повтаряха епитетите „искрен“ и „почтен“. И славата му проникна в масовото културно съзнание, поставяйки го сред онази елитна група спортисти, чиито лица бяха познати на милиони, които никога не ги бяха виждали на терена.

Когато Бреланд се обади на председателката на демократическата партия в Пенсилвания и й каза, че иска да се кандидатира за Сената, партийните функционери се зарадваха, като си мислеха, че най-после са открили човек, който да им върне изгубеното доверие. Ала очакванията им не се оправдаха. Зад блестящата репутация на Бреланд стояха две висши образования — литература и политология, — проницателен и решителен ум и непоколебима увереност, че проблемите на страната могат да се решат с помощта на индустрията и обикновеното човешко съчувствие.

„Това са моите семейни ценности — каза той в изборната нощ и от неговата уста думите някак си не прозвучаха изтъркано, — ценностите, които бяха най-големият ми подарък от моите родители, онези, на които те ме научиха със собствения си пример. Работете много. Закриляйте семействата си. Поставяйте своите отговорности пред желанията си. Подавайте ръка, когато някой се препъне, изслушвайте и подкрепяйте онзи, който страда, съветвайте онзи, който има нужда от напътствие, стойте твърдо, когато истината се нуждае от приятел.

Няма нужда да обяснявам повече. Всички тук ме разбират. Всички знаят, че така е правилно. Това са ценностите на по-малките общества, племената, селата и градовете. Пред нас стои задачата това да станат ценности на цели щати и държави, а след време и на целия свят.“

Това послание се нуждаеше от по-широка публика. И я получи след шест години, когато Бреланд помоли да го изберат за президент на Съединените щати.

Той помоли народа, не демократическата партия. Един мандат беше повече от достатъчен, за да стане ясно, че качествата, които най-много харесваха неговите почитатели, вбесяват партийното ръководство. Бреланд нямаше да играе Играта, нямаше да се кланя на иконите и да повтаря лицемерните баналности, нямаше да си знае мястото и да си държи езика зад зъбите. Партията нито можеше да го управлява, нито да го накара да мълчи. Той нямаше нужда от нея и двете страни го знаеха.

Партията имаше нужда от него. Двете страни знаеха и това.

Макар че вашингтонските бюрократи смятаха Бреланд за несериозен и не вярваха, че ще преодолее вътрешните избори, той не слизаше от екраните и думите му постоянно се цитираха. А и речите му оказваха въздействие — не само върху верните му привърженици, но и върху някои от журналистите, които отразяваха неговата необикновена предизборна кампания. Онова, което през февруари за мнозина изглеждаше невъзможно, през май стана невероятно, през август — изненадващо, а през ноември Бреланд бе избран за президент.

Още на следващата сутрин той заяви, че няма да приеме президентската заплата от двеста и петдесет хиляди долара. „Аз съм новак в тая лига — каза Бреланд. — Хайде да почакаме и да видим как ще потръгне годината.“

И годината продължаваше да е странна и чудна, тъй като Бреланд продължаваше да нарушава правилата и да не отговаря на очакванията.

Той се отказа от повечето помпозни тържества по случай встъпването си в длъжност, включително от парада — с което насочи вниманието към демократичното чудо на мирното предаване на властта и към темата на своята реч — „Можем да се справим по-добре“. След два месеца пресата, която беше обожавала кандидата Бреланд, биеше с този израз президента Бреланд по главата и подиграваше неговата администрация за цял куп грешки, големи и малки.

Но вместо да прибегне до обичайната тактика на отричане и отвличане на вниманието, той обърка медиите, като публично се съгласи с тях.

„Да, допуснахме грешки. Да не би някой тук да е очаквал още първия ден да направя безупречен мач? — попита той пълната с журналисти зала и националната холовизионна публика. — Защото аз не съм очаквал. Просто не е възможно — и съм сигурен, че вие го знаете, тъй като повечето от вас следят тоя спорт по-отдавна, отколкото го играя аз. Но ще ви кажа следното: неведнъж в кариерата си отначало съм бъркал, но накрая съм побеждавал. Остави ме в отбора, тренер. Ще се оправя.“

Колкото и да бяха алергични към тези метафори, вашингтонските журналисти запазиха спокойствие — но публиката бе очарована. Рейтингът на Бреланд се покачи с осем процента и се задържа висок въпреки всички усилия на враговете му.

„Но все още ти липсва страхотният удар“ — ядосано си помисли Уилман и се изправи, за да отиде да попита за пореден път секретарката докога ще чакат. Ала преди да стигне при нея, го пресрещна Ричард Нолби, шефът на кабинета на Бреланд, човекът, който бе уредил срещата им.

— Ужасно съжалявам, сенаторе — задъхано каза Нолби. — Положението в Алжир цяла сутрин ни държи на крак. Но президентът вече е свободен. Заповядайте.

 

Единственото, което не се беше променило по време на мандата на Бреланд, беше геометрията на властта в Овалния кабинет.

Гостите, които идваха да бъдат ласкани, впечатлени, заплашвани, заварваха президента седнал на „горещия стол“ или, както се изразяваше и той, зад метър и половина дъбово бюро, поставено пред прочутите обли прозорци. Гостите, които идваха да преговарят, обсъждат и спорят, провеждаха срещите си на две диванчета с крачета във формата на лапи, разположени от двете страни на масичка, покрита със стъкло.

Повече от час Бреланд седя на ръба на един от диваните и внимателно слуша как гостите му излагат подробностите на едно удивително откритие. Естествено, не разбираше научните тънкости, но практическата страна на въпроса му бе ясна. Всички цели, които си беше поставял, всички проблеми, с които се бе сблъсквал, всички надежди, които беше хранил, изведнъж бяха изгубили смисъл. Тези трима мъже — с непредразполагаща външност и наивни възгледи — правеха на пух и прах плановете му и пренаписваха бъдещето пред очите му.

— Виждам, че известно време няма да мога да спя като хората — поклати глава президентът. — Надявам се, разбирате, че искам при първа възможност лично да присъствам на експеримент със Спусъчния ефект…

— Аз също — обади се Уилман.

— Всичко, което ви казахме, е истина — малко възмутено заяви Голдстийн.

— Нима съм намекнал нещо друго? Не изразих никакво съмнение. Но признавам, че изпитвам детинското желание да докосна това чудо.

— С удоволствие ще направим експеримент, когато ви е удобно — вече по-спокойно отвърна Голдстийн.

— Е, това едва ли е най-важното, с което трябва да се заемем — каза Бреланд и погледна Нолби. — Ще трябва да повикаме генерал Степак и Кареро. — Това бяха министрите на отбраната и външните работи.

— Поне — отбеляза Нолби. — Обаче ще трябва да запазим тази информация в пълна тайна. Още кой знае за това, доктор Броуиър?

— Има ли значение? — повдигна вежди ученият. — Като цяло в науката няма тайни. Вселената не помага на конспираторите.

— Ричард нямаше предвид конспирация, сигурен съм — поясни Бреланд. — Но не се съмнявам, че вече…

— Нима? — рязко попита Уилман. — Господин президент, тук сме поради една-единствена причина. И тя е, че вие повече от всеки друг сте в състояние да се погрижите това откритие да се използва за благото на човешкия вид, за напредъка на цивилизацията. Тези хора са патриоти, аз също — но никой от нас не идва тук, за да ви предложи нещо преходно като технологическо преимущество пред нашите врагове. Спусъкът не е нещо, което може да се запази в тайна — той трябва да се сподели с всички, да се разпространи по целия свят и да попадне в ръцете на всички, които могат да имат полза от него. И ако не смятате така, ще ви се извиним, че сме се заблудили, и ще си тръгнем.

— Това, че не сме във война, не значи, че нямаме врагове — невъзмутимо отвърна Нолби. — Това, че чужди войници не пресичат нашите граници и край бреговете ни няма бойни кораби, не значи, че нашите врагове не ни застрашават. Старите съветски ядрени ракети са най-малко в двайсет страни и заплахата е изключително голяма. Спомнете си Срвестибад. — Това бе първият град след Нагасаки, изчезнал под гъбовиден облак. — Не бива да го допуснем във Флорида, Тексас или Калифорния.

— Спомням си Оклахома Сити — каза Уилман. — Оръжието, което е най-опасно за нас, е американско. Фанатиците, които са най-опасни за нас, също са американци.

— Не е така — поклати глава Бреланд. — Но тази заплаха е реална…

— Не е само заплаха — прекъсна го Уилман. — Ние просто ставаме безчувствени към кръвопролитието, когато жертвите са една-две. Ако застрелят десет души в ресторант или поща, новината ще остарее за един следобед. Ако вдигнат във въздуха железопътен мост и убият петдесет души, новината ще остане по екраните цяла седмица. Но не забелязваме единайсетте хиляди жертви на огнестрелно оръжие годишно, докато не загине наш роднина, приятел, детето ни…

— Ако губехме единайсет хиляди млади мъже годишно в оризищата, джунглите или пясъчните дюни, вие нямаше да ги отминавате с лека ръка — каза Голдстийн. — Но когато се случва на празен паркинг, в спалнята или бара…

— Не ги отминавам с лека ръка — рече Бреланд. — Макар че може би донякъде сте прав — ние наистина сме безчувствени към кръвопролитието или поне не му обръщаме внимание. Но ми се ще да можех да ви кажа — по дяволите, ще ми се да можех да го кажа пред Си Ен Ен — колко много са направили за тази страна през последните години нашите разузнавателни служби, колко болка са ни спестили, като са задържали тези оръжия далеч от границите ни. Има ужасно много саможертви, ужасно много герои, за които не е чувал никой.

— Спусъкът може да облекчи работата на ЦРУ — каза Уилман. — Но не бива да го използваме само за да защитаваме себе си. Всеки ден безброй невинни хора умират в Панама, Корея, Ангола и Босна заради войни, свършили преди половин век — сто милиона мини очакват отгоре им да стъпи някое дете. По света има места, които от сто години не помнят нито един мирен ден, защото пушките и бомбите заглушават всички други форми на диалог.

Бреланд кисело се усмихна.

— Вие сте емоционален и убедителен човек, сенаторе. Направо да си помислиш, че вече сте го правили.

— Спортно преимущество — спокойно отвърна Уилман. — Няма за какво да се извинявам.

— Няма, разбира се. — Президентът погледна Нолби, после впери очи в Броуиър. — Искате да започна надпревара в разоръжаването, така ли?

— Да — отвърна ученият. — Точно така.

— Простете ми, господин президент, но това е най-опасният вид глупост — каза Нолби. — Не можем да променим човешката природа. Не можем да премахнем сблъсъците. Причината не е в оръжията, а в нас. В нашата алчност, жажда, гняв. Войната е открита много преди барута, а убийството — много преди войната. Унищожете огнестрелното оръжие и хората ще използват ножове и тояги. Унищожете бомбите и те ще използват отрова и огън. Това не премахва импулса, който води до убийство.

— Съжалявам ви — каза Голдстийн, макар че изражението му говореше по-скоро за презрение. — Вие по свой собствен избор живеете в мрачен и безнадежден свят и използвате песимизма си като оправдание за бездействие. — Той предизвикателно погледна президента. — Но даже господин Нолби да е прав и нашият вид да е обречен да създава убийци и войнолюбци, най-малкото, което можем да направим, е максимално да ги затрудним.

На предизвикателството отговори Уилман — и думите му накараха Голдстийн и Броуиър да зяпнат смаяно.

— Господин Нолби е прав. Не е честно да се преструваме — каза сенаторът. — Без война нямаше да имаме история. Без убийство нямаше да имаме литература. Ние наистина сме порочни и порокът е неспособност за съчувствие. Ние не можем да придаваме на чуждото страдание същата тежест като на собственото си малко неудобство. Ние спираме чуждата болка преди да стигне до нашите нервни окончания, за да не бъдем принудени да направим нещо и да я облекчим. Но в същото време господин Нолби греши. Той не отчита значението на знанието, възможността за просветление. Господин президент, сега не мога да се насиля да направя за вас онова, което с готовност направих за един друг президент преди половин живот и на хиляди километри оттук. Всички трябва да се учим от собствения си опит. Имате ли деца, господин Нолби?

— Трима сина.

— А, ясно. Тогава поне имате някакво основание за песимизма си — каза Уилман. — Ако довечера се приберете вкъщи и заварите синовете си да се налагат с тояги в задния двор, ще поговорите с тях за уважението, за другите начини да решават споровете си, за правилата във вашия дом, нали? Но макар че те ще се опитат да възприемат мъдростта на съветите ви и сериозността на вашите предупреждения, няма ли също да им вземете тоягите? Всъщност няма ли да го направите веднага?

И без да изчака отговор, се обърна към Бреланд.

— Аз приветствам революцията. Искам да видя какво ще се промени, ако нашите президенти вече не могат да горят с напалм джунглата или да обстрелват с картечници тълпите, ако танковете могат само да прегазват мишените си и самолетите — да хвърлят само камъни. Искам да видя дали един командир ще прати войниците си в бой, ако знае, че оръжията им най-вероятно ще ги убият. Искам да видя дали армията ще влезе в бой невъоръжена.

— Тогава няма ли да направите най-силния мъж от племето цар? — попита Бреланд.

— В някои отношения най-вероятно да — съгласи се сенаторът. — Господин президент, аз не ви обещавам свят на равноправие. Йерархията няма да изчезне — тя ще се укрепи още повече. Така и трябва да е.

— И това хубаво ли е?

— Това е най-краткият път към мира. Едно от най-коварните качества на огнестрелното оръжие е, че то разпалва амбициите на слабите — води ги в битка, макар че би трябвало да се подчинят, не им позволява да отстъпят, макар че би трябвало да се съгласят на примирие. Тези оръжия обръщат природата с главата надолу. Представете си какво щеше да е по време на разплодния сезон, ако елените имаха огнестрелни оръжия.

Бреланд мрачно се усмихна и Голдстийн неловко се засмя. Нолби открито се мръщеше.

— Значи искате да предадете родината си, да оставите планетата в ръцете на китайците, така ли? — попита той. — Защото нашата военна техника е противовес на тяхната жива сила. Ако ни отнемете техниката, балансът на силата се променя в тяхна полза. И римляните са създали империя само с фаланга и галера.

— Господин президент — намеси се Броуиър, — уверявам ви, че китайските физици спокойно могат да направят същото откритие. Всъщност не мога да гарантирам, че не са го направили още преди пет години. Ние може да сме малко пред или малко след тях.

— Значи има вероятност в момента китайците да създават тези устройства, така ли?

— Напълно е възможно.

Бреланд се обърна към Нолби.

— Не ми е ясно какви са другите възможности, Ричард. Но ще изслушам предложенията ти.

— Нямам предложения — призна шефът на кабинета. — Но цялата тази работа ми се струва обезпокоителна — много обезпокоителна.

— „Обезпокоителна“ е подходяща дума — каза Бреланд. — Това откритие май ще раздвижи много неща. Доктор Броуиър, можете ли да останете във Вашингтон няколко дни?

— При какви условия? — попита Уилман.

Нолби и Бреланд се спогледаха.

— Ами, предполагам, че Ричард ще настои да подпишете клетвена декларация… — започна президентът.

— Може да настоява каквото си иска — прекъсна го Броуиър. — Няма да стана по-благонадежден, ако напиша името си на парче хартия.

— Разбира се — отвърна Бреланд. — Но разбирате, че…

— Господин президент, вие не ме притежавате — и научните открития не принадлежат на никого. Не искайте от мен да се обвързвам, след като не сте готов да се обвържете вие. Когато решите какво ще правите, и аз ще реша как да постъпя. Засега ще си взема стая и ще ви дам няколко дни. Но само няколко — мразя да се блъскам с туристи и да общувам с юристи, и тъкмо това рязко съкращава престоите ми в този град.

— Бихте ли се настанили в Кемп Дейвид, доктор Броуиър? — невъзмутимо попита Бреланд. — Там няма туристи и мога да наредя на юристите да напуснат преди да пристигнете. Вие сте от Върмонт, доколкото си спомням — мисля, че планината и гората ще ви харесат.

— Затвор с красива гледка, така ли?

— Доктор Броуиър ще дойде с мен в „Холоу Оук“ — каза Голдстийн. — Ако никой не възразява.

— Като се има предвид какъв е залогът, бих искал да ви охранява Секретната служба — рече Нолби.

— Да ни пази или да ни наблюдава? — рязко попита Броуиър. — Няма значение. Ще бъдем в „Холоу Оук“.

— Ще приемем охрана, щом настоявате — любезно каза Голдстийн. — Но никакви агенти вътре — остро прибави той. — Това е моят дом, господин президент. И не искам да живея в затвор. Не го препоръчвам и на вас.

 

 

Обикновено Марк Бреланд не се затрудняваше да взима решения. Нерешителността беше фатален недостатък в състезателните спортове и решителната самоувереност, която бе проявявал на терена, му бе вродена.

Естествено неговите решения невинаги бяха верни. Ала Бреланд предпочиташе да сгреши от бързане, отколкото мъчително да се колебае. Скоро след пристигането му във Вашингтон неговите служители и медиите бяха забелязали странната му способност бързо да вижда възможностите, да преценява вероятните последствия и да взима решения, които не противоречат на принципите му. Привържениците на Бреланд наричаха това му качество „проницателност“, а противниците му — „импулсивност“.

Но решението, което му предстоеше да вземе сега, караше зъбните колела на анализа му да блокират.

Възможностите бяха съвсем ясни. Правителството можеше да вземе нещата в свои ръце и да създаде Спусък за собствените си цели, да се отдръпне и да позволи на Броуиър и Голдстийн да го изнесат на пазара или да спусне черната завеса и да скрие тайната в подземията на Юка Флатс.

Ала вероятните последици от тези решения бяха ужасяващо сложни — все едно да се опитваш да предвиждаш петдесет хода напред в шахматна игра, в която всяка страна има по петстотин фигури. Когато Голдстийн и Броуиър си тръгнаха, Бреланд се чувстваше унизен от положението и неподготвен да поеме отговорността.

Отдавна не бе изпитвал такова чувство. Като шестнадесетгодишен гимназист го бяха включили в отбора за щатското първенство по бейзбол, защото двама от питчърите бяха пострадали в автомобилна катастрофа. Не беше очаквал да играе, не бе проучил противниците си, не беше психически и физически готов и естествено, бяха загубили.

В самотата на пустата съблекалня Бреланд с насълзени очи се бе заклел никога повече да не го хванат неподготвен и винаги да показва най-доброто от себе си. Дотогава беше експлоатирал единствено физическата си дарба — никога не бе работил повече, отколкото му позволяваше неговата представа за „забавление“. Отсега нататък щеше да внимава винаги да е готов за следващия етап, следващата възможност, следващото предизвикателство.

Онази есен и зима Бреланд работи упорито и влезе в първия юношески отбор на щата, но прие щатска стипендия, вместо договор за един милион долара. Игра четири години и получи магистърска степен, договор за няколко милиона долара и прякор — „Вятъра“, защото правеше всичко да изглежда съвсем лесно.

Прякорът изобщо не му харесваше, струваше му се, че публиката не вижда усилията, които полага. Повече подхождаше на момчето, което бе някога, отколкото на младежа, в който се беше превърнал. Но нищо не се промени, когато играта стана политика, а игрището — Вашингтон. В деня, в който започна да тича, Бреланд беше готов за победа. Даже най-суровите му критици му отдаваха дължимото за неуморната работа.

Ала в момента той бе своят най-строг съдник и реагира на този проблем, за чието решаване сякаш не притежаваше достатъчно способности, само с още по-усилена работа.

Президентът прекара следобеда в ровене из Библиотеката на Конгреса, като използваше широковълновия терминал в личния си кабинет. Водещите теми бяха криминология и военна история, макар че вниманието му привличаха също индустриалната химия и проектът „Манхатън“. Привечер той вече имаше списък с въпроси, които искаше да постави на различни специалисти, така че вдигна слушалката и парадът пред портала на Белгия дом започна.

Когато можеше, разпитваше гостите си, без да им разкрива съществуването на Спусъка. Това му спести значително време от тази вечер, в която повечето от повиканите от него хора прекараха най-малко час в нетърпеливо чакане в преддверието, зачудени защо са ги изстреляли тук толкова спешно.

Когато въпросите не можеха да се поставят по друг начин, Бреланд говореше общо за разоръжаването, без да конкретизира средствата, или нахвърляше някои насоки на бъдещето развитие на военната техника. И сподели за откритието само с последните си двама посетители.

Разговорът му с директора на ФБР Едгар Милс започна точно преди полунощ и вече минаваше един, когато президентът най-после постави първия от двата въпроса на навъсения бивш оперативен работник.

— Господин директор, ако тази техника стигне до обикновените хора, какво ще е отражението й върху престъпността?

— На цената на нов мерцедес или на евтин костюм?

— Няма да се изненадам, ако през следващите няколко години се премине и през двете крайности.

Милс кимна и се почеса по почти плешивото теме.

— Миналата година имаше деветдесет и три бомбени атентата и почти двеста жертви. Сравнително спокойна година. На цената на мерцедес може би ще променим сценария на петдесет от случаите — и ще имаме петстотин жертви…

— Моля?

— Не всеки терорист цели да отнеме човешки живот. Но пак ще имаме деветдесет и три експлозии, само че някои от тях ще са на улицата в пиковите часове, вместо в пуста клиника посред нощ. И няма да има време за предупредително телефонно обаждане, няма да можем да опразним някоя офис сграда. Всъщност може би ще имаме три-четири атентата седмично, вместо два, защото няма да можем да залавяме някои от тези хора преди броячите им да стигнат до нула и тъй като тая джаджа ще превърне идиотите в опитни бомбаджии, докато сега понякога ги хващаме, защото аматьорите допускат грешки.

— Но положението няма ли да се промени, когато се разпространи новината, че собствените им бомби ще ги убият?

— Е, това може и да промени тактиката им — намръщи се Милс. — Има много начини да доставиш колет бомба, освен сам да я занесеш на местоназначението й. Куриерски услуги, пощата, нищо неподозиращи хора — просто намираш някой, който отива където искаш да пратиш бомбата, и я монтираш под колата му. Усреднено може би ще имаме двеста взрива и три хиляди жертви…

— Защо?

— Защото хората от средната класа живеят и работят по-близо един до друг, отколкото ония с мерцедесите. Според вашето обяснение това устройство е детонатор, който действа непрекъснато, с невидими жици, дълги стотици метри — минавате с бомбата си край такъв излъчвател, инсталиран на входа на имението, и загивате заедно с охраната и градинаря. Колкото повече такива излъчватели има, толкова повече ще са жертвите. Те ще направят бомбите по-опасни за всички, не само за атентаторите.

— Когато условията се променят, няма ли и хората да променят поведението си?

Милс въздъхна.

— Господин президент, ние от две хиляди години променяме условията и все още има хора, които искат да станат престъпници.

Бреланд бавно кимна.

— Но устройството също ще направи оръжията по-безопасни. Това не натежава ли на везните?

— Тъкмо тук е истинският проблем — поклати глава Милс. — Отчасти защото именно затова ще монтират устройството по входовете на блоковете — защото хората ще си мислят за оръжия, а не за бомби. Но главно защото в тази страна има петстотин милиона огнестрелни оръжия и собствениците им вярват, че те ще сработят, когато имат нужда от тях. Втората поправка е високоволтов проводник, господин президент. Не я докосвайте. Ако го направите, с мандата ви е свършено.

— Значи смятате, че на собствениците на оръжие не им пука за тези петдесет хиляди застреляни годишно?

— Може да звучи ужасно, господин президент, но стига да става дума за чуждо семейство, да. Те ще ви кажат, че половината от загиналите са се самоубили и кой е виновен за това? Ще ви кажат, че една трета от загиналите са били гангстерчета, които са се избивали помежду си, прав им път. И ще се опитат да ви убедят, че останалите жертви са трагични, но са нищо в сравнение с броя на хората, които са щели да загинат, ако не са били въоръжени.

— И прави ли са?

Милс допи кафето си преди да отговори.

— Знаете ли, когато ходя в източен Лос Анджелис или Филето^[1], разсъждавам като цинично старо ченге и се питам как изобщо може да съм бил толкова глупав, че да смятам хората за нещо повече от диваци. А когато съм в Сидни или Торонто, се чувствам така, сякаш откривам изгубен свят, наречен Цивилизация, и се чудя защо ние американците не искаме повече от себе си. Но това всъщност няма значение, господин президент, защото те вярват, че са прави. Никога няма да можете да ги разубедите и те никога няма да ви простят, че сте се опитали да им вземете оръжието. Освен това, ако вие можете да ги разоръжите, те могат да разоръжат вас, а ние няма да го допуснем. Не тук и не сега.

Бреланд уморено въздъхна и се отпусна назад.

— Господин директор, щях да ви помоля за съвет как да реша този проблем, но мисля, че вие вече изяснихте мнението си. И все пак бихте ли обобщили…

Милс се изправи.

— Като шеф на ФБР, предпочитам да се занимавам със сегашните проблеми, отколкото с тези, които ще ни създаде това устройство. Унищожете го.

Разговорът на президента с последния му посетител, съветника по въпросите на националната сигурност генерал Ансън Трип, продължи много по-кратко. Вече придобил известен опит, Бреланд успя да съкрати изложението си до малко повече от десет минути. Отговорите на Трип бяха още по-лаконични.

— Господин генерал, ако тази техника стигне до бойното поле…

— По-добре да сме на страната, която ще я използва.

— Значи ме съветвате?…

— Постройте устройството, открийте как да го неутрализирате и после го запазете в тайна.

— Тайно оръжие?

— Да.

— Няма ли да окаже известно възпиращо действие, ако съобщим, че притежаваме такова устройство?

— Господин президент, няма нищо по-преходно от едно тактическо преимущество, дължащо се на техническо откритие. Няма и нищо по-ценно. Ако не го запазим в тайна, няма да можем да го използваме като оръжие.

Когато Трип си тръгна, преддверието най-после опустя. Бреланд заведе тревожните си мисли на бавна разходка по тъмната Южна морава. Спря до фонтана и впери очи в острия връх на паметника на Вашингтон, окъпан в мекото жълто сияние на луната. Опита се да се вгледа не само в тихата нощ, но и в мрачната фигура.

Бреланд беше петдесетгодишен — прекалено възрастен, за да се заблуждава, че оказва съществено влияние върху Вашингтон. Подобно на повечето си предшественици, той бе получил достатъчно уроци докъде се простира президентската власт. В търсене на решения често беше седял по халат в личния си кабинет, зачетен в мемоарите на някой президент, особено на онези, на които не бяха издигнати паметници. Бе стигнал до заключението, че макар президентите понякога да пропускат възможности да се прославят, нито един президент не е в състояние да създаде такава възможност — шансът идваше извън стените на Белия дом.

С увереност, която не можеше да обясни, Бреланд знаеше, че сега е дошъл неговият шанс. След петдесет години единствената следа от неговото съществуване щяха да са последствията от решението му за Спусъка — при това двойно повече, ако сбъркаше.

Помисли си, че не го интересува толкова да го запомнят с добро, колкото да стори добро, и това може би бе вярно. Той беше казал на гласоподавателите „Можем да се справим по-добре“ и сега дълбоката му и смело заявявана вяра в напредъка щеше да бъде подложена на изпитание — изпитание, измислено от някакъв своенравен гений и осъществено от един милиардер идеалист, като и двамата очевидно се отнасяха към него скептично.

Трябваше да използва възможностите, които му се откриваха. Всеки живот оказваше въздействие върху десетки други и границата между живота и смъртта, между радостта и страха можеше да се пресече за едно мигване на окото. Паметниците нямаха значение. Имаше значение страданието, защото беше истинско и много често — излишно.

И докато мислеше за тези неща на пустата морава пред Белия дом в три през нощта, Бреланд с уморено облекчение осъзна, че не е нужно още сега да вземе това решение. Можеше да си позволи почивка, да затвори очи, без да е намерил изход, и на другия ден да продължи. До другия ден оставаше съвсем малко време.

 

 

В Белия дом гъмжеше от шпиони и един от тях беше държавният секретар Девън Кареро.

Двадесет и двете години в дипломатическия корпус, включително високи постове в Бон, Пекин и Токио, бяха научили Кареро на стойността на информацията и къде да я търси. Всяка промяна в графика на президента, всеки необичаен посетител, всяка среща, която не се вписваше в ежедневния бюлетин за медиите, бързо и дискретно се докладваха на Кареро. Той знаеше, че най-важните неща в официален Вашингтон са тайни, и наблюдаваше града така, сякаш ръководеше легация в столицата на чужда сила, винаги нащрек за събития, които неизбежно предвещават промени.

Медиите го наричаха „един от външните хора в екипа на Марк Бреланд“. Тъй като не бе достатъчно отдавна в политиката, за да има много приятели и задължения, президентът беше попълнил кабинета си с ветерани, дължащи постовете си не на приятелство с него или дори на партийна преданост, а на опита и връзките си. Фактът, че това се смяташе за странно, говореше много за традициите и приоритетите на предшествениците на Бреланд.

Като новак, Бреланд само от време на време спазваше ритуалите и етикета на вътрешния кръг. Кареро мълчаливо изтърпя първите няколко обиди. Ала когато се озова сред непосветените по време на интервенцията в Руанда и посланикът в ООН не само си присвои славата, която трябваше да е негова, но и не успя да се справи с тази отговорност, нормалното любопитство на Кареро прерасна в чисто шпиониране.

„Искам да направя всичко по силите си, за да предотвратя нови срамни инциденти — казваше той на себе си и на източниците си. — Онези от нас, които сме тук по-отдавна, трябва да помогнем на президента да успее. Но това не е възможно, ако той не ме информира, а не мога да проявявам инициатива, ако не знам какво става.“

Но в това сиво и ветровито пролетно утро картината се оформяше прекалено бавно. Постоянно растящият списък от посетители бе абсолютно загадъчен — сред тях двама социолози, психолог, главният историк в Библиотеката на Конгреса, вицепрезидентът на Американското химическо дружество, президентът на фирмата производител на експлозиви „Си Ди Ай“, пет-шест военни от Пентагона (включително един генерал-майор, началник на военния колеж) и собственият координатор по контратероризма на Кареро, Доналд Ланг.

Повече разтревожен, отколкото ядосан, той повика Ланг в кабинета си.

— Дон, искам да ми докладваш за срещата си с президента — с убедителна усмивка и разоръжаващо небрежен глас каза той.

— Нямаше нищо особено — отвърна координаторът. — Президентът ме попита за някои факти и данни, свързани с тенденциите в международния тероризъм…

— Какви факти и данни?

— Брой на действащите терористични групи, брой на инциденти годишно, жертви годишно — нищо, което да не включвам в ежегодния доклад, освен че той вече е остарял с половин година. Президентът много се интересуваше от тенденциите и начините на действие, зададе ми няколко въпроса за това.

— Кой друг присъстваше?

— През повечето време бяхме сами. На два пъти влезе шефът на кабинета Нолби. На влизане видях министъра на отбраната, но когато свършихме, вече го нямаше.

— Ами стенограф?

— Не. Президентът си водеше бележки. Като се замисли човек, наистина е малко странно, нали?

Кареро остави въпроса без отговор.

— Как беше уредена тази среща?

— Сутринта той лично ми се обади по телефона. Реших, че е шега — даже във Вашингтон не се случва често да ти звъннат и да ти кажат: „Ало, обажда се президентът“. Вие не знаехте ли? Щях да ви уведомя, ако имах някакво основание да смятам, че не са ви информирали…

— Знаех — бързо го прекъсна Кареро. — Просто исках да се уверя, че всичко е минало нормално, като се има предвид, че те повикаха без предизвестие.

— А, значи можете да ми кажете какъв е проблемът?

— Съжалявам, Дон — извинително се усмихна държавният секретар. — В момента нямам право да говоря. Наясно си.

— Разбира се. Е, ако мога да помогна с още нещо…

— Благодаря.

Като крачеше назад-напред в кабинета си, Кареро направи сметката: министърът на отбраната, шефът на кабинета, контратероризъм, военни, психология и социология, промишленици. Резултатът бе терористична опасност — реална и близка опасност, навярно за химически завод. Той извади телефона от вътрешния джоб на сакото си и се обади на секретарката си.

— Клара, би ли ме свързала с Ричард Нолби? — Докато чакаше, отиде до прозореца и погледна към Белия дом. „Аматьори — мрачно си помисли той. — Прекалено много аматьори.“

— Господин Нолби е на телефона, господине.

— Благодаря, Клара. — Той натисна един бутон и чу промяната на шума при включването на дигиталните скрамблери. — Какво става, по дяволите? Искам да се срещна с президента, и то скоро. Ако информацията, която стига до мен, е вярна, може би се намираме в много сериозно положение…

Нолби възрази, но Кареро не отстъпваше. Шефът на кабинета беше лека категория, обикновен портиер. Не бе негова работа да определя политиката или да контролира достъпа на министрите до Бреланд. И ако се смяташе за нещо повече, заслужаваше да го поставят на мястото му.

— Идвам — отсече Кареро. — Предайте на президента да ме очаква. И дори не си помисляйте да ме спрете на входа — освен ако наистина не искате нашите несъгласия да получат много по-широка публика, защото няма да си отида тихичко.

 

 

Докато слушаше Бреланд, надеждата бавно изместваше изненадата в очите на стария лъв и следите на десетилетията сякаш изчезваха от лицето му.

— Това е чудесно — много по-хубаво, отколкото се надявах. Господин президент, трябва да имаме такива устройства във всичките си посолства. Кога можем да ги получим?

Бреланд поклати глава.

— Още не съм решил дали да ги строим — или как да ги използваме.

— Не сте решили или не сте съобщили? Не, вие не правите така — въздъхна Кареро. — Тогава може ли аз да кажа няколко думи, господин президент, в случай, че не сте взели предвид моята гледна точка?

— Говорете.

— Благодаря. — Дипломатът присви очи и лицето му си възвърна тежестта на годините. — Господин президент, аз не обичам погребенията. Особено не ми харесва да съм старец на погребение на млад човек. А най-тежко ми е, когато трябва да присъствам на погребение на млад човек, загинал, защото аз съм го пратил някъде. Господин президент, нашите мисии са под обсада. Ние нямаме сериозни противници — освен десет хиляди заклети врагове. Ежедневно стават инциденти, всяка седмица има ранени. Ние постоянно сме под прицела на недоволните. Посолствата са аванпостове на вражеска територия. Ако го забравим, ние излагаме на риск хората, които сме пратили там. Дипломатическият корпус в чужбина плаща цената за решенията, които се взимат тук. И един стоманен портал и взвод морски пехотинци не са достатъчна защита. Няма нужда да ви го напомням, но го правя, защото там загиват наши хора. Единадесет души, убити от ракета в Атина — трима от тях са ми гостували вкъщи. Посланик Уортън, убит от снайперист. Автомобилна бомба в Анкара, докато турската охрана си затваряла очите. София. Ташкент. Джакарта. Спомените ми стигат до Найроби и Дар ес Салам.

— Моите също — призна Бреланд.

— Тогава може би сте забелязали, че тези атентати вече не ни шокират, не ни разгневяват. През последните десет години моето министерство върна в Америка трупове от дванайсет страни. — Кареро се поколеба и устните му безмълвно се раздвижиха. — Един от тези трупове беше на човека, за когото се беше сгодила дъщеря ми — аналитика Джон Дуган, убит от тълпа, нахлула в посолството ни в Аман. Интелигентен, възпитан, мил човек. Ще ми се да имах внуци от него и Джийн.

Разкрил личната трагедия на семейството си, Кареро сякаш за миг потъна в скръб. Но зад тази скръб се криеше гняв.

— Господин президент — с тих, но стоманено твърд глас каза той — не можете да искате от тези хора да рискуват живота си в служба на своята родина и да не направите всичко по силите си, за да сведете до минимум този риск. Всякакво друго поведение ще е позорно и недостойно. Щом това устройство може да обезоръжи тълпата, да взриви бомба, докато е на няколко преки от портала, да унищожи ракета във въздуха, ние трябва да го построим и да го използваме. Изисква го нашата съвест.

Кареро с мъка се изправи, като отказа протегнатата му за помощ ръка.

— Вие любезно ме изслушахте, господин президент, и няма да ви карам да се държите грубо. Знам кога да си тръгна, също както знам кога да дойда. Само ви моля, преди да вземете решение, да си помислите как ще се чувствате, когато избухне следващата бомба или се взриви следващата ракета — и да дойдете с мен на погребенията. Приятен ден, господин президент.

Щом вратата зад Кареро се затвори, в кабинета влезе Нолби.

— Всичко наред ли е, господин президент?

— Разговорът беше много полезен — отвърна Бреланд. — И трябва да благодарим на господин Кареро, че ни показа в какво проявяваме безотговорност. Иска ми се да се махнем от тоя аквариум.

— Ще имаме нужда от повод.

— Тогава измисли нещо. — Президентът вдигна слушалката и веднага го свързаха с „Холоу Оук“. — Господин Голдстийн, обажда се Марк Бреланд. Взех решение. Бихте ли дошли с доктор Броуиър в Кемп Дейвид, за да обсъдим следващите си действия? Чудесно. Не, аз ще съобщя на сенатора. Да, ние ще уредим транспорта.

Той затвори и вдигна поглед. Нолби го наблюдаваше намръщено.

— Какво?

— Решили сте да го построите.

— Да. Все още ли имаш опасения?

— Нещо повече. Това нещо ме ужасява. Мисля, че не сме в състояние да предвидим последствията.

— Предстои ни ужасно много работа — каза Бреланд. — Но съм убеден, че трябва да го направим. Няма да бързаме и ще държим на каишка Уилман и Голдстийн. Няма просто да го пуснем на пазара. И на мен ми е също толкова трудно, колкото и на теб, Ричард, но няма друг начин. И ще ми трябва твоята помощ.

— Имате я — без ентусиазъм отвърна Нолби.

— Добре. Тогава събери останалите от екипа. Ще ни трябват Степак, Кареро, Милс и, струва ми се, Дейвинс от Националното управление за сигурност.

— Може би трябва да включим и вицепрезидента.

— Не. В момента Тони не може да помогне с нищо.

— Ясно. Тогава Харви Тетълбаум. — Това бе научният съветник.

Бреланд поклати глава.

— Хайде първо да съберем всички, които вече знаят, преди да обсъдим още кого да повикаме. Няма да включваме никого, освен ако не е абсолютно наложително.

— Сенатор Уилман съгласен ли е с това? — предизвикателно попита Нолби. — Мисля, че този човек е истинска заплаха за сигурността. А може би и доктор Броуиър.

— Те дойдоха при нас, значи искат нещо — каза Бреланд и се изправи. — Да се задействаме.

 

 

Обстановката на първата среща на „Спусъчната стража“, както шеговито я наричаше Нолби, беше съвсем непретенциозна. Както показваше старото дърво и многото пластове боя, вила „С“ датираше от времето, когато Кемп Дейвид бе представлявал младежка планинска хижа. По дългата маса имаше толкова много драскотини, че върху нея не можеше да се пише и някоя небрежно оставена чаша спокойно можеше да се преобърне.

Мъжете, които седяха около масата, бяха също толкова неофициално облечени. Спортната фланелка на Бреланд беше избеляла и лекьосана. Голдстийн носеше блузон с емблемата на Джорджтаунския университет с ръкави, навити чак над костеливите му лакти. Нолби криеше оредялата си коса под черна бейзболна шапка с емблемата на „Шевролет“ и комуникаторът му се подаваше от предния джоб на дебела памучна риза. От тениската на генерал Степак заплашително връхлиташе В-25 от Втората световна война. Дори винаги спретнатият Кареро беше сменил костюма и вратовръзката си с марково поло, макар че официалните му черни обувки не бяха подходящи за размекнатата от нощния дъжд почва.

В поведението на Бреланд също нямаше никаква официалност. Когато най-после се появи леко задъханият Едгар Милс, президентът просто отиде при стола си и зачака другите да го последват.

— Господин Нолби се съгласи да води бележки — каза той. — Вие също можете да си записвате, но записките ви ще са секретни документи и ще трябва да го имате предвид. Някои от вас ме посъветваха не само да засекретим, но и напълно да унищожим цялата информация за Спусъка. Всички знаем обаче, че не сме достатъчно силни, за да скрием това откритие. Всъщност можем да лишим от него единствено себе си, но не и китайците, индийците или руснаците. Затова реших колкото може по-бързо да построим устройството и в същото време да положим всички усилия колкото може по-дълго да го запазим под свой контрол. По време на първия ми разузнавателен доклад като президент ми казаха, че материалът, обозначен като „поверителен“, престава да е таен за шест месеца, „секретен“ — за единайсет и „строго секретен“ — за три години. Така че трябва да действаме в тези срокове. След три години тази техника ще е навсякъде. Давам разрешение за разширяване на научните изследвания и експерименталната програма, както и за незабавно производство на Спусъци. — Тези думи накараха Броуиър да кимне одобрително. — Възнамерявам да ги създадем като тактически оръжия за въоръжените сили. Те ще са контратерористични системи за сигурност на държавните сгради тук и в чужбина. И ако научната работа даде резултати, има вероятност да използваме Спусъка и в обществената област. Обръщам се към лабораториите „Терабайт“ с молба колкото може по-скоро да осигурят два прототипа, за да започнем практическите експерименти. — Бреланд кимна на Броуиър.

— Мисля, че ще се справим за няколко седмици, господин президент.

— Предполагам, че ще ни трябва поне още толкова време, за да решим кой да ги съхранява и къде ще се провеждат експериментите. Доктор Броуиър, смятате ли, че можем да пратим Спусък в орбита?

— За ракетна отбрана ли?

— Не, насочен към земята. За да го използваме в горещи точки — също както Горската служба гаси пожари с въздушни танкери. Помислете как щяха да се разиграят събитията в Косово, ако просто бяхме разоръжили сърбите.

В очите на Броуиър заблестя необичаен оптимизъм.

— Първо трябва да се справим с проблема за обсега, а и сегашният вариант не позволява насочване. Ще се наложи да поработим по този въпрос, господин президент. Не мога да кажа дали е възможно, но си струва да проверим.

— Тогава го включете в списъка — отвърна Бреланд. — Доктор Броуиър, искам хората ви да се заемат с това. Предлагам да изплатим на „Терабайт“ досегашните им разходи по това проучване и да сключим договор с вас и вашия научноизследователски екип. Не съм сигурен пред кого трябва да се отчитате, но не виждам причина да не можете лично да продължите да ръководите екипа. Той обаче ще трябва да се разшири, при това бързо. И смятам, че Кълъмбъс не е най-подходящото място. Все още ли проявявате интерес?

— Бях се приготвил за борба, ако решите да ме изхвърлите, господин президент.

Бреланд се засмя и се обърна към Голдстийн.

— Господин Голдстийн, ще трябва някъде да създаваме тези системи. Навярно ще се съгласите да преоборудвате или да построите подходяща производствена база.

— С удоволствие ще се кандидатирам за тази работа, господин президент.

— Не е необходимо. Сенатор Уилман… — Той поклати глава. — Благодаря ви, че ми доведохте тези хора. Но честно казано, не знам каква роля да ви предложа.

— Изслушвайте ме — отвърна Уилман. — Нека съм вашата жива съвест, господин президент. Имате нужда от човек, който не ви дължи нищо и който да се грижи да не напускате очертанията на игрището — да не забравяте, че тук не става въпрос за Белия дом, „Уошингтън Поуст“, следващите избори, потомството или Пентагона. Мисля, че вече знаете всичко това, но из тия краища добрите намерения често се изопачават.

— Така е — потвърди Бреланд. — Добре. Приемам предложението ви. Значи всички оставате, така ли? — Той се изправи. — Ричард ви е приготвил няколко документа и след като се погрижим за това, можем да си навием ръкавите и да се заемем с подробностите. Имаме много работа.

Когато президентът излезе, Нолби постави пред Броуиър няколко листа хартия и химикалка.

— Три документа, три подписа — каза шефът на кабинета. И когато ученият взе първия и разлисти другите, тихо прибави: — Вие не отговорихте на въпроса ми. Колко души знаят? До края на деня ще ми трябва списък.

Броуиър го погледна.

— Господин Нолби, аз не давам обещания от чуждо име. Хората, за които говорите, работят в „Терабайт“, но не са наша собственост. Ще им предам предложението ви. И те сами ще вземат решение.

— Но откритието е собственост на „Терабайт“, нали? Поне дотолкова имате контрол над тях.

Ученият се засмя презрително, подписа се и отмести клетвената декларация.

— Не е толкова просто, господин Нолби, не и с хора, които са свикнали да мислят със собствения си ум. Можете да вземете подписите им на колкото си щете документи, но това не значи, че сте получили обещанието им.