Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

14.
Възможност

Порт Артър, Тасмания. Изстрели, отекнали от минаващ камион, разпръснаха повече от хиляда привърженици на контрола на оръжията, демонстриращи пред Портартърския паметник на жертвите. Ранени са единадесет души, един сериозно, а керамичният фриз на паметника е улучен от два куршума. Полицията търси трима мъже с тъмнокафяв рейнджроувър. „Сигурно са знаели, че няма да отговорим на изстрелите им“ — заяви организаторът на демонстрацията Чад Маккий от Хобарт. Митингът „Да наложим законите“ е един от многото, провеждани в годишнината от избиването на тридесет и петима души през 1996 г. от Мартин Брайънт, което доведе до закона за регистрация на оръжията в Австралия и забраната на автоматичните огнестрелни оръжия.

Пълен репортаж / Масовите убийства и лудостта / „Аз помня“: Портартърското клане / САЩ все още е лидер в оръжията, убийствата и самоубийствата

641-ва тактическа бригада, самостоятелна част от военното разузнаване на САЩ, за пръв път излезе на сцената в началото на втората фаза от използването на Спусъка. Малко чудо на военната ефикасност, тя бе създадена само за четири месеца с една-единствена цел — да охранява многобройните Спусъци Модел I, където и да са инсталирани.

До този момент използваните устройства в района на Вашингтон бяха заминали за десет места, които вече бяха сред най-безопасните на континента. Нещо повече, само две от тях бяха „горещи точки“, където Спусъците работеха денонощно.

Но планираното по-широко използване водеше до много по-голяма опасност от привличане на вниманието. Степак беше казал на президента, че след началото на Втора фаза не може да се гарантира сигурността на проекта — че било само въпрос на време преди някой, „който не е включен в списъка ни за коледни картички“, да научи за характера и съществуването на Спусъка. И тогава някой неизбежно щял да открадне работещо устройство, да го проучи, възпроизведе и насочи срещу американското правителство, армия и народ.

— Това ще е съвършеното терористично оръжие срещу въоръжен враг — отбеляза министърът на отбраната. — А честно казано, господин президент, ние сме най-тежко въоръжената цел.

— Тогава просто ще трябва да се погрижим всички тези неща да са достатъчно добре охранявани и нито един враг да не се добере до тях — отвърна президентът.

Ала Бреланд се изненада, когато му казаха, че това не е възможно.

— Колкото и хора да пратим, един достатъчно решителен враг накрая все ще постигне своето — каза Степак.

— Освен ако не се съгласите да складираме всички Спусъци в някоя от нашите военни бази. Можем обаче да се опитаме да направим така, че когато се доберат до Спусъка, той вече да не е от полза за тях.

Този разговор постави началото на 641-ва тактическа бригада. Нейните първи бойци бяха войници от 150-а армейска спецчаст, изтеглени от три роти във Форт Кембъл, Кентъки. На тях се падна задачата да разработят тренировъчна програма за седемчленните отделения, които скоро щяха да бъдат наречени Т-групи. След две седмици планът беше готов. След още две личният състав — вече изпълняващ собствения си план — прие първия си курс възпитаници във Форт Сил, Канзас.

Целта на Т-групите бе да осигурят денонощна охрана на Спусъците от по двама души — на четиричасови дежурства. Общо взето това занимание обещаваше да е скучно, от онези „стационарни постове“, от които много войници в спецчастите не само се ужасяват, но и тайно смятат под своето достойнство. Нямаше нужда от специално обучение, за да стоиш на пост, и към ловците на глави от военната полиция не се отнасяха с голямо уважение.

Ала ако нещо нарушеше скуката, най-вероятно щеше да се наложи Т-групата да използва нетрадиционни оръжия, за да окаже съпротива на числено превъзхождаща я сила — работа за най-яките, най-хладнокръвните и най-съсредоточените войници. Мнозинството от първия курс доброволци бяха точно такива и идваха от елитните спецчасти на четирите вида въоръжени сили — зелени барети, тюлени, армейски рейнджъри и морски пехотинци.

Ако не мислеше за бъдещето, 641-ва тактическа бригада щеше да погълне всички тези части до момента, в който попълни всичките си седем хиляди места. Ето защо в първия курс, който се състоеше от двеста и петдесет души, както и във всички следващи, имаше бойци и от редовната пехота и ВВС.

Тримесечната тренировъчна програма използва някои от традиционните умения на спецчастите и ги доразви. Физическата подготовка и ръкопашният бой бяха част от ежедневните упражнения, но най-вече за нарушаване на монотонността и поддържане на тонуса.

Към списъка с оръжията бяха добавени сгъваеми арбалети и въздушни карабини с къса цев, които можеха да изстрелват стрелички или газови ампули. Междувременно личният състав продължаваше да изпитва други средства, например „залепващ пистолет“ с цианосиликат, който се оказа поразително ефикасен — ала човек прекалено бързо свикваше да разчита на него.

Някои от „пакетите“ — както бяха наричани във всички документи Спусъците — щяха да са мобилни и всички трябваше да се охраняват още от фабриката. Затова командването построи на запад от Нешвил тридесеткилометрова магистрала, където войниците провеждаха учебни операции за борба с терористи и се упражняваха в скоростно шофиране. „Пътната работа“ доведе до повече отпаднали, отколкото всички други елементи на обучението.

Повече от двадесет постройки във Форт Сил — от погреби до четириетажната офис сграда — бяха превърнати в учебни зони за използване на Спусък и всяка група редовно охраняваше някоя от тях. Не им се съобщаваше, че ги наблюдават със скрити камери, нито ги предупреждаваха за групата, определена да извършва учебни нападения срещу тях — роля, която бързо и малко загадъчно получи прозвището „Испанската инквизиция“.

Чак след третия месец, когато повечето от отпадналите вече си бяха заминали, бойците от 641-ва тактическа бригада видяха макет на Спусък Модел I. И тогава им обясниха втората задача на Т-групите — да унищожат своя Спусък, ако не са в състояние да го защитят. Запознаха ги със специалните експлозиви — по един за контролния пулт и излъчвателя, — които бяха създадени специално за тази цел.

Накрая тренираха с детонатори в ръце и уста, така че да са в състояние да се бият колкото може по-дълго и в същото време да са сигурни, че смъртта няма да им попречи да изпълнят най-важната си задача. Когато в деня на завършването си получиха новите си отличия, всеки войник от 641-ва тактическа бригада разбираше какво е заложено по съвсем личен начин.

 

 

Карл Броуиър надникна в кабинета на Джефри Хортън. Заместник-директорът седеше с гръб към вратата, прегърбен над електронна чертожна дъска.

Броуиър така и не бе могъл да свикне с електронната дъска, която по ирония на съдбата беше произведена от „Алеф Инструмънтс Дивижън“, част от малката империя на Арън Голдстийн. Предпочиташе малкия електронен бележник, който носеше навсякъде със себе си, и огромните черни дъски, които бе настоял да монтират във всички заседателни зали на „Терабайт“. Чертожната дъска обаче имаше две преимущества, които привличаха по-младите учени — можеше сама да записва и сама да трие.

Ала на дъската на Хортън нямаше много за записване или триене. Броуиър се прокашля и попита:

— Имаш ли малко време?

Хортън хвърли поглед през рамо, после се изправи и се обърна.

— Естествено.

— Добре. Иди си събери багажа.

— Моля?

— Трябва да заминем за Вашингтон.

Перспективата да избяга от Пристройката накара Хортън да грейне.

— Най-после ще се запозная с Дядо Коледа, а?

— Не, ще се запознаеш с патентния адвокат на компанията. Първата ни молба е отхвърлена от Патентното бюро.

— На какво основание?

Броуиър се подсмихна.

— Същото, което използват, за да отхвърлят патенти за вечни двигатели. „Не отговаря на стандартите за полезност на базата на функционалност. Не подлежи на патент поради недостатъчно научна обосновка.“

— Не вярват, че ще работи?

— Точно така. Искат да им дадем работещ модел.

— А ние не можем — нали?

— Ще подадем молба за преразглеждане, но първо двамата с теб ще поговорим с инспектора от Бюрото, който се занимава с нашия случай.

— Не може ли просто да се обадим?

— Патентното бюро не поддържа секретни телефонни и телеграфни връзки. Имаш ли зимно палто?

— Прибрано е някъде. Защо?

— Намери го. Във Вашингтон има двайсет и пет сантиметра сняг.

— Страхотно. С нетърпение го очаквам.

Броуиър се запъти към вратата и скептично изсумтя:

— Ще те чакам в три следобед на хеликоптерната площадка — с палто.

— Ами данните?

— Не. Вече сме им пратили цяла планина бумаги. Проблемът е да ги накараме да разберат какво четат.

— Вече имаме ли право да пътуваме заедно?

На лицето на директора се изписа кисела усмивка.

— А, естествено. Ще имаме придружители, но те се страхуват само да не ни отвлекат, а не, че могат да ни убият. Що се отнася до проект „Генерал“, ние вече не сме им нужни. Даже ще пътуваме с директен полет — никакви шпионски истории, никакви двойни прехвърляния, никакви отклонения. И ще ти дам моите фъстъци — аз вече не мога да ги смилам.

 

 

Инспектор Майкъл Уейн беше с една година по-млад от Джефри Хортън, но вече оглавяваше вътрешната йерархия на Патентното бюро.

Беше нисък, с рошава червена коса, и много пъти бе заявявал на всеослушание мнението си за „таблоидната наука“ и „мошениците с научни степени“. Отначало му доставяше извънредно голямо удоволствие да прави на пух и прах и да отхвърля молбите от „недообразованите егоисти, които или ни мислят за идиоти, или не знаят, че те са такива“. Макар и формално старши инспектор по инженерна физика, Уейн по свой собствен избор се беше квалифицирал в разглеждането на молби, които Бюрото наричаше „несъстоятелни“, а самият той — „идиотски“.

„Те си нямат представа колко много знания не им достигат — при най-малък повод обясняваше инспекторът. — Могат да цитират Първия закон на Кларк, но не разбират Първия закон на термодинамиката. Чули са някъде, че Едисон не успял да завърши трети клас и че Айнщайн имал нужда от помощ за домашните по математика, и според тях това означава, че светът с нетърпение — и с чекова книжка в ръка, разбира се! — очаква откритията им.“

Отнасяше се с особено презрение към всеки, който смееше да използва думата „революционен“ във формулярите или по време на разговора: „Те допускат грешки, които ще открие всеки второкурсник по физика, а когато им ги посочиш, надават вой, че срещу тях имало заговор — «Дженеръл Мотърс», «Ексон» или Ай Би Ем защитавали акционерите си. Фанатиците са убедени, че им остава съвсем мъничко да станат милиардери, но изпитват профсъюзно презрение към големите корпорации и тежката работа, необходима за тяхното изграждане.“

Въпреки че формално Уейн нямаше правомощия извън своя отдел, позициите му оказваха влияние върху целия инженерен сектор и колекцията от „вечни двигатели“ върху неговия шкаф беше една от забележителностите на третия етаж. За други с по-дълъг стаж, макар и не за самия него, бе очевидно, че бързото му издигане отчасти се дължи на скандала Марчмънт, в резултат на който от Бюрото бяха изхвърлени цяла армия старши инспектори.

Днес вече се знаеше всичко за тази история. Неколцина студенти и асистенти от малко известния Университет на Уисконсин-Уайтуотър бяха подали молба за патент на „Усъвършенствани енергийни устройства“. През последните две десетилетия Бюрото беше отхвърлило над триста молби за патентоване на ядрени устройства и процеси. Цялата работа намирисваше на дръзка студентска шега, замислена над чаши бира.

Само че УЕУ бяха реални. По закон Питър Марчмънт и неговият студентски практикум по химическо инженерство трябваше да получат световен патент за хидротермоелектрическия генератор.

Но вместо това го получи „Тойота“, на основание на молба, подадена в Токио седем месеца след подаването на молбата на Марчмънт във Вашингтон. И когато първите електрически тойоти „Уотърсрол“ — със своя хилядакилометров пробег и евтини, бързо заменяеми акумулатори — започнаха да слизат от конвейерите в Киото и Тенеси, във Вашингтон се разрази истинска буря.

Директорът, петимата заместник-директори и шестнадесетте технически ръководители на отдели бяха уволнени в „Черния петък“ на президента Енглър. Ала това беше само встъплението. Когато Върховният съд даде зелена светлина на делото „Марчмънт срещу Патентното бюро на САЩ“, Бюрото незабавно се съгласи на извънсъдебно споразумение — и почти изцяло замени персонала си. Повече от двеста старши инспектори бяха уволнени заради молба за патент, която бяха видели само петима от тях.

„Ще воюваме срещу дълбоко вкоренения скептицизъм — заяви новият директор на Бюрото, икономист, бивш директор на «Мерк». — При нас идва последната дума на науката и техниката — трябва да сме готови да я посрещнем и да разговаряме с нея на нейния език.“

Уейн не съзнаваше иронията на бързата си кариера, защото не тълкуваше смисъла на тези събития като повечето от оцелелите. „Не че инспекторите са били прекалено скептични — обясняваше той на своите стажанти. — Не че са били тесногръди и ретроградни. Просто не са разбрали нещата. Влизането в тази сграда сутрин е като влизане в стая, подът на която е покрит със скъпоценни черни перли и отровни черни бръмбари. Трябва да настъпвате бръмбарите и да събирате перлите. И ако някой ден не можете да ги различавате, по-добре да не правите нищо. Инспекторите в случая с Марчмънт са настъпили перла — голяма и великолепна. Не им съчувствам. Когато казвате «Не», не трябва да грешите. Съвсем просто е.“

 

 

— Е, господа, значи възнамерявате да подадете нова, коригирана молба за вашето Дистанционно устройство за пиротехническо детониране?

Нещо в гласа на инспектора накара Хортън и Броуиър да се спогледат.

— Затова сме тук, господин Уейн…

— Доктор Уейн.

— Моите извинения — каза Броуиър. Инспекторът седна и двамата последваха примера му. — Както казвах, докторе, затова сме тук — да се уверим, че разбирате особените обстоятелства около този патент, и да видим дали няма да успеем да уеднаквим позициите си по въпроса…

Докато Броуиър говореше, Уейн взе визитната му картичка от бюрото и я погледна с присвити очи.

— Особени обстоятелства, да — извинете ме, но в качеството си на какъв сте тук?

Броуиър изненадано запремигва.

— Аз съм директор на лабораториите „Терабайт“…

— Но не сте посочен като изобретател в молбата, нали? Или ще коригирате и това?

— Не виждам причина…

— Добре. Значи разбирате, че прибавянето на вашето име не променя нищо в молбата — това по никакъв начин няма да се отрази на грешките. Що се отнася до участието ви в този разговор… — Уейн сви рамене. — Малко е необичайно, но ще си затворя очите. Къде е вашият адвокат, доктор Хортън?

Обиден заради наставника си и смаян от полицейския стил на разпит на Уейн, Хортън се обърка.

— Аз, хм… кабинетът на патентния адвокат на компанията е в Цинцинати. Научих, че проблемите, хм, проблемите са технически и научни, а не от правно естество. Помолихме адвоката да издаде…

— Както желаете — прекъсна го Уейн. — Само ще отбележа, че сте се отказали от присъствието на адвокат. А сега, относно новата ви молба — както, сигурен съм, сте прочели в отговора, искам да представите работещо устройство. Освен това смятам, че техническото ви изложение не е достатъчно. Този път ще трябва да цитирате статиите, публикувани в уважавани списания, доказващи валидността на принципите ви.

Надменното самодоволство в гласа му ядоса Хортън и той каза:

— Боя се, че не е възможно да ви покажем работещо устройство…

— В такъв случай ви предлагам да спестите и моето време, и малко пари, като подадете декларация за отказ… какво?

— … без разрешение от Съвета на началник-щабовете — продължи Хортън. — И в никакъв случай не можем да ви го предоставим.

— Проектът държавен ли е? В молбата не се споменаваше такова нещо. Ако сте служител на федерална институция, дори може да нямате право на патент…

— Това е частен проект на частна научноизследователска фирма — отвърна Броуиър. — Сега е секретен — по заповед на президента. Затова доктор Хортън иска секретен патент.

— Не виждам как можем да ви дадем какъвто и да било патент. Случаят е напълно необичаен.

— Самите ние сме външни хора тук — рече Хортън. Беше му се сторило, че арогантността на Уейн се разколебава. — Как можем взаимно да си помогнем?

Увертюрата рязко свърши.

— Това не е взаимоспомагателно дружество, доктор Хортън. За да ви издам патент, трябва да се уверя, че изобретението, което описвате, е ново и използваемо. След като казвате, че не можете да ми предложите нито демонстрация, нито обяснение на функциите му…

— Ще приемете ли такова уверение от генерал Том Ванигън, началник на Службата за военна техника на Пентагона? — попита Хортън.

— Това значи ли, че такива работещи устройства вече са били предоставени на правителството?

— Да.

— Работещи устройства?

— Да.

Уейн ядосано се намръщи.

— Тогава ми обяснете как работи. Ако обяснението ви ме задоволи, може би ще се откажа от искането си да ми представите работещ екземпляр.

Хортън си позволи да се засмее.

— Още не знаем как. Знаем само, че работи.

— Това не е достатъчно — поклати глава инспекторът.

— Не е достатъчно. Патентът трябва да конкретизира функциите…

Броуиър се отпусна на стола си и изсумтя.

— Казах ви просто да им обясните, че и това е секретно.

— Доктор Броуиър, ако това е вашето участие в този разговор…

— Доктор Уейн, какво щяхте да направите с молбата за патент на атомната бомба през хиляда деветстотин четирийсет и пета? Или с радара през трийсет и девета?

— Щях да ги одобря — без да се колебае, отвърна Уейн.

— Това са сериозни технически открития със стабилна теоретична обосновка. Вие, от друга страна, вадите заек от цилиндър — и не искате да ми покажете нито заека, нито цилиндъра. Ръцете ми са вързани. Вашият патент лесно може да се оспори. Сериозно се съмнявам, че ще го признае която и да било друга страна.

— Нямам намерение да търся патентна защита в чужбина — отвърна Хортън.

— Дори ако американският ви патент бъде направен явен ли?

Напълно озадачен, Уейн скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава какъв е смисълът от молбата ви? Щом технологията е секретна, вие не можете да използвате патента — единственият ви клиент ще е Пентагонът. Само от гордост ли го правите? Или става въпрос за пари — да не би да искате възнаграждение от „Терабайт“?

Преди да отговори, Хортън погледна към директора.

— Доктор Уейн, струва ми се, че мотивите ми нямат връзка с молбата и този разговор.

— Прав сте. Нямат. Но си помислих, че може би ще ми изложите някаква мотивация да разтълкувам служебния правилник също толкова творчески, колкото и вие сте написали техническото си обяснение. — Инспекторът въздъхна. — Носите ли уверение от генерал Ванигън?

Хортън извади магнитно заключен плик, подаде му го и го предупреди:

— Документът се самоунищожава след прочитане.

Уейн кимна, отвори плика и прочете писмото. То вече започваше да се разпада, когато инспекторът отново въздъхна и остави плика на бюрото. След по-малко от минута листът се превърна във фин бял прах.

— Съжалявам за мръсотията — тактично наруши мълчанието Хортън.

Уейн махна с ръка.

— Обстоятелствата наистина са… особени, както казахте, доктор Броуиър. Секретна техника… недоизяснена теоретична основа… патент, който няма да бъде Направен явен, освен и докато Пентагонът не разреши. Всъщност искате да докажете само правото си на собственост върху откритието. — Инспекторът забарабани с пръсти по бюрото. — На основата на, хм, представената ми допълнителна документация мога да одобря временен, хм, временен и условен патент.

— И условието е?…

— Ще трябва да представите ново техническо изложение с теоретичните принципи на устройството. Ако не го направите преди да бъдат вдигнати ограниченията и патентът да стане публичен, той губи валидността си. — Уейн се облегна и сложи ръце в скута си. — Това е най-доброто ми предложение, господа. Съветвам ви да го приемете.

Докато го слушаше, Хортън усети, че бремето на очакванията му натежава повече от всякога. Ала Броуиър се изправи и с весела усмивка протегна ръка.

— Чудесно. Благодаря ви, доктор Уейн. Това е достатъчно — да, това е напълно достатъчно.

 

 

Броуиър бе предвидил повече време, отколкото им трябваше за връщане — достатъчно, гордо каза на Хортън той, за да си позволят ранна, но спокойна вечеря в ресторант „Мамаранд“.

След седем месеца всяко хранене извън Пристройката, дори припреният им обяд на денвърското летище, беше истинско удоволствие. Ала „Мамаранд“ бе ненадмината наслада, четиризвездна столична забележителност, посещавана вече близо две десетилетия от вашингтонските знаменитости.

Хортън се отказа от предпазливостта и си поръча един от специалитетите трепачи — двойно филе, увито в бекон.

— Ако мислех, че утре ще е наполовина толкова вкусно, щях да си поръчам още една порция — каза той на директора.

По стените на „Мамаранд“ имаше карикатури на известни посетители с техни автографи. Малцината туристи, имали щастието да намерят маса — винаги преди седем — неизбежно се издаваха, като зяпаха или се кикотеха. Редовните гости обръщаха внимание само на временно изложените картини.

— Има ли те някъде тук? — попита Хортън. Вече пиеше трета чаша каберне и се забавляваше, като се опитваше да познае лицата, без да чете автографите.

— Мен ли? — засмя се Броуиър. — Джефри, в реалния свят типичният Нобелов лауреат е новина с процес на полуразпад от дванайсет часа. Аз не съм прочут. В най-добрия случай съм отговор Б на въпрос сто и деветдесети от някой тест по културна грамотност.

Сякаш обаче за да опровергаят думите му, при тяхната маса на пет-шест пъти се отбиваха хора, които поздравяваха Броуиър по име.

Хортън не познаваше нито един от тях и след ритуалните представяния установи, че не е и чувал за нито един от тях. Ала след като накара Броуиър да му обясни кои са, още по-отчетливо почувства колко изолиран живот води. Киселото му недоволство се усилваше с всеки следващ весел поздрав. Джефри се умълча и Броуиър реши, че се е уморил.

— Знаеш ли, мислех си, че всъщност не е задължително да се връщаме още тази вечер — предложи той. — Можем да си вземем стаи в „Нортуинд“ и да прехвърлим билетите си за утре сутрин. Ще ни е от полза да се поглезим малко — воден масаж, дебели хавлии, двойно легло. — Директорът се подсмихна. — Когато се приберем, ще наема някой да оставя шоколадови бонбони на всички възглавници.

Хортън се съмняваше, че само една нощ в света на лукса ще разпали ентусиазма му да се върне в Пристройката.

— Съгласен съм — с „Нортуинд“, не с бонбоните.

Броуиър избърса устата си със салфетка и извади комуникатора си от вътрешния си джоб.

— Ще се опитам да го уредя.

Ала нищо не успя да излекува меланхолията на Хортън — нито великолепната гледка на ярко осветените столични паметници, която се разкриваше от хотелския прозорец, нито горещият продължителен душ, нито поръчаният в полунощ коктейл от скариди за двама, нито дългият бял хотелски халат, нито петстотинте канала с музика, театър и кино по холостената.

След като не му се приспа дори от усиленото плуване в хотелския басейн, Хортън разбра, че просто удължава деня, за да отложи утрото. В същия миг на просветление той осъзна какво трябва да промени. Ето защо в един без пет излезе по халат в коридора и почука на съседната врата.

— Ще ти отнема само минута — обеща Джефри, когато Броуиър най-после отвори и сънливо го погледна.

Директорът намусено изсумтя и се отдръпна, за да го пусне в стаята.

— Би трябвало да спиш от два часа. Аз поне спях. Не можеше ли да почакаш до сутринта?

— Наистина трябва да реша проблема още сега, Карл — ако не го направя, не знам дали утре сутрин изобщо ще съм тук. При това положение не съм сигурен дали ще мога да се насиля да се кача на самолета с теб.

Вратата зад него се затвори и остана да свети само нощната лампа.

— Добре — отвърна възрастният мъж. — Какво искаш?

— Промяна. Изобщо не ми е забавно да си блъскам главата в стената. Не знам каква е причината и вече не ми е интересно да я търся. Въпросът е, че тъпча на едно място. Не, нещо повече — отношението ми към всичко това стана отрицателно.

— Да напуснеш ли искаш?

Хортън се изкушаваше, но се овладя.

— Чудя се дали ще се съгласиш да си сменим проблемите.

От гърлото на Броуиър се разнесе сардоничен смях.

— Защо мислиш, че аз ще имам по-голям успех? Вече ми е много по-трудно да се съсредоточавам, отколкото когато бях на твоя възраст. Зрелостта не дава нищо на физика, Джефри — нищо, което да компенсира износването на инструмента.

— А ти защо мислиш, че ще ти повярвам, че не те е интересувало, че през цялото време не си мислил за това? — отвърна Хортън. — Можеш да престанеш да зачиташ териториалните граници. Аз току-що ги вдигнах. Ти ми даде всички възможности да се справя сам. Е, не успях. И те моля за помощ — точно както ти ми каза. Трябваше да го направя още преди месеци.

— Смяташ ли, че щях да мълча, ако в ума ми се беше прокраднала някоя сериозна идея? Наистина, Джефри, мнението ти за мен е прекалено великодушно. И ужасно се подценяваш.

— Не съм убеден. Даже да не можеш сам да решиш проблема, можеш да събереш хората, които ще го направят. Познаваш всички в тази област и те те познават. Никой няма да ти откаже, всеки ще се довери на думата ти…

— Е, има неколцина — кисело се усмихна Броуиър. — Дори повече.

— Не толкова много, колкото ще постъпят като мен и ще се нахвърлят на възможността да работят с теб. Знам, че си очаквал от мен повече…

Броуиър въздъхна.

— Фактът, че говориш така, доказва, че имаш нужда от промяна. Прекаленото напъване е грешка, която може да подкопае почвата под краката ти почти във всички области. Добре тогава, приемам предложението ти.

— Благодаря. — Облекчението, което изпита, беше по-голямо, отколкото очакваше.

— Не защото очаквам проблемът да отстъпи пред моя по-велик мозък — бързо прибави Броуиър и го потупа по рамото, — а защото наистина ме интересува и защото сме приятели. И си прав за още нещо. Разделят ни цели две поколения и аз мога да се обърна и към връстниците си, и към по-младите физици по-лесно от теб. Затова ще го направя и ще видим какво ще постигнем. — Той сви рамене. — Може просто още да не му е дошло времето.

След този разговор сънят дойде бързо.

 

 

Дискусиите, по време на които бе създаден Правилникът за базиране и използване, бяха едни от най-оживените и приятни заседания на екипа на проект „Генерал“. Ала когато трябваше да бъдат определени приоритетите в списъка от над четиринадесет хиляди кандидати, след първите сто места единодушието се оказа невъзможно. Накрая думата имаше генерал Степак след консултации с президента и командващите на видовете въоръжени сили.

Охранявани от своите Т-групи и придружавани от обслужващия персонал, известен брой Спусъци заминаха за военновъздушните сили — за инсталиране в разузнавателните „Глобъл Хоук“, летящите радарни станции E-8D „Джойнт Старс“ и танкерите КС-10В „Екстендър“, невъоръжени самолети, решаващи във военната концепция на двадесет и първи век. Флотът възнамеряваше да оборудва четири бойни подводници клас „Стърджън“ за прехващане на торпеда като охрана на самолетоносачите си и връщаше в употреба патрулните катери „Пегас“ и като боен съд, и като защита срещу ракети.

На сушата армията искаше всеки мотопехотен батальон да разполага с два снабдени със Спусъци бронетранспортьора М113АЗ за прочистване на минни полета. Корпусът на морската пехота анализираше ползата от системата в операции по вода и суша за прочистване на път по укрепен бряг със заложени капани. Командването планираше да проведе изпитания с хеликоптери „Оспри“, „Сюпър Кобра“ и лодки на въздушна възглавница LCAC.

През годините различни правоохранителни органи и разузнавателни служби бяха инвестирали много хиляди човекочасове в създаване на дълги списъци от възможни ценни мишени на терористични и вражески атаки. Тези анализи представляваха секретен каталог на жизненоважни национални богатства, от комуникационна и транспортна инфраструктура до ключови научноизследователски центрове и архиви. ФБР и Пентагонът бяха предоставили списъците си на комисията на проект „Генерал“ и от тях Степак избра най-важните цивилни и военни обекти в почти всички щати.

Американската космическа промишленост получи приоритетна бройка за ракетните площадки във Флорида, Калифорния и южен Тексас, както и за сателитните центрове в девет щата. Степак искаше да стигне още по-далеч — чак до орбита. Той притискаше директора на НАСА да снабди шестте си совалки със Спусъци и да нареди на гражданския флот да ги последва. Само през последните две години имаше един потвърден и три предполагаеми случая на сваляне на самолети при излитане или кацане с ракетохвъргачки тип „Стингър“.

Но директорът на НАСА се съпротивляваше. Нито един от инцидентите не бил в Съединените щати, отвръщаше той, и откакто на борда на разширената Международна космическа станция живеели вече осемнадесет души, всеки килограм товар бил от значение. Степак бе уредил среща между президента Бреланд и директора на НАСА, за да сложи край на спора.

Външният министър нямаше такива резерви. Всяко американско посолство от Дака до Габороне получи по два Спусъка наред със специално допълнение към контингента морски пехотинци. Повечето от устройствата щяха да се използват „студени“, като застраховка за непредвидимите превратности на политиката в Третия свят. Ала шест щяха да функционират постоянно още от самото начало, като гаранция срещу непредвидимото насилие на политическите терористи.

Нито Бреланд, нито Степак бяха готови да предадат контрола дори само на един Спусък на която и да било правоохранителна институция, дори на ФБР. Но Ричард Нолби подготвяше шест склада, пръснати по целия континент. Всеки от тях щеше да се превърне в база на дванадесет мобилни спусъчни групи, които щяха да са на разположение на щатската полиция и ФБР за отделни операции и следствия.

Любимата идея на президента бе да използват Спусъка като „филтър“ за залавяне на оръжия. „Има места, където хората вече знаят, че не могат да ходят въоръжени, места, където очакват да ги проверяват и претърсват — каза той на Степак. — Няма нужда повече да ги предупреждаваме, за да сме сигурни, че спазват правилата. Това ще е краят на писмата-бомби, на стрелбата в съдилищата и на училищните вражди.“

Нолби се опита да го убеди, че действителният брой на такива инциденти е прекалено малък, а този на необходимите устройства — прекалено голям, за да оправдае отделянето на бройки от първите хиляда, но Бреланд беше непоколебим.

„Броят може да е малък, но влиянието им не е — отговори той. — Всяко такова убийство става новина. Всяко такова убийство се запечатва за дълго в паметта на хората. Хлапета се стрелят след края на часа по математика, писма-бомби убиват преподаватели, във въздуха избухват самолети с ученици — такива моменти показват на хората, че животът е безумен, че светът им не е нормален. И това ги кара да се страхуват.“

Нолби си спомни, че Уилямспорт, откъдето бе Бреланд, се намира само на няколко километра от Монтурсвил, селцето, получило тежък удар от трагедията с полет 800[1]. Вместо да повтори все още несигурното заключение или да спори с емоционалните спомени на Бреланд, шефът на кабинета отстъпи. Спусъци с ограничена мощност заминаха за багажните отделения на четиридесет и четири летища и разпределителни пощенски служби.

Ала Степак успя да убеди Бреланд, че училищата трябва да почакат, докато инсталирането на Спусъци може да стане открито. Присъствието на войници не можеше лесно да се обясни и както отбеляза министърът, „колкото и да е абсурдно, ранените деца почти винаги се смятат за невинни жертви. А ако те са добрите, ние ще сме лошите — което не е начинът да представим Спусъка на хората“.

 

 

Сенатор Гроувър Уилман следеше всички тези събития чрез ежемесечните си срещи с президента и информацията, която два пъти месечно получаваше от екипа на проект „Генерал“ и на базата на която съставяше собствените си секретни доклади до смесената комисия на Конгреса по националната сигурност.

Правеше го с растящо недоволство, което уверенията на президента все по-малко можеха да успокоят. Уилман имаше свой списък и приоритети и след като минаваха месец след месец, без да види реализирани желанията си, той започна да се пита дали това изобщо ще се случи. До юли сенаторът окончателно изгуби вяра в обещанията, дадени му от Бреланд на онази паметна първа среща.

Преди края на месеца от завода в Южна Дакота щеше да излезе петстотният Модел и Уилман реши, че е проявил достатъчно търпение.

— Мотаете ли ме, господин президент? — попита той, когато седнаха в Овалния кабинет.

— Моля?

— Чухте ме добре. Струва ми се, че тези срещи са вашият начин да ме неутрализирате, стига да не се съгласите с препоръката просто да ме убиете.

— Никой не ми е предлагал такова нещо, господин сенаторе — мрачно присви очи Бреланд.

— И не е имало спорове дали може да ми се вярва, че ще си трая и ще играя по вашите правила, така ли? Не е имало намеци, че съм по-верен на РСБ, отколкото на Конгреса, че съм интернационалист и пацифист, преоблечен като американски герой? А е трябвало — защото всичко това е вярно. Аз проявих изключително търпение, господин президент. Да търпя цели осем месеца — е, мога само да кажа, че се чувствам извънредно обременен.

— Това изповед ли е? Ще успеете ли да свършите до девет?

— Зависи от отговора на въпроса ми, господин президент.

— Сенатор Уилман, благодарен съм ви за търпението…

— Сигурен съм — прекъсна го Уилман. — Но ще бъде ли то възнаградено, или цялата тая история с „Генерал“ не е нищо друго освен някакъв невероятен майтап за сметка на хората?

— Не разбирам какво точно…

— Ще ви го кажа ясно. Имате ли намерение да направите нещо конструктивно със Спусъка?

Бреланд се намръщи.

— Знам, че получавате информация къде отиват всички Спусъци, така че очевидно двамата с вас просто разбираме различни неща под тази дума.

— Тогава с удоволствие ще ви обясня какво разбирам аз. Активност вместо пасивност. Позитивна, рискована намеса, която променя живота на хората, която спасява живота на хората. Мислех, че имате напредничави разбирания за възможностите и потенциала на Спусъка. И все още очаквам да видя дали съм бил прав. Пред вас са чукът и наковалнята — имате ли намерение някога да ги използвате?

На лицето на Бреланд се изписа раздразнение.

— Вече използваме повече от четиристотин Спусъка. Не сме ги прибрали в някой склад.

— Само че ползата от тях е никаква — отвърна Уилман. — Вие превърнахте едно чудотворно откритие в глупава застрахователна политика. Пазим милиарди долари в бетон и метал, защитаваме безценните си колекции от играчки и сувенири — и съвсем забравяме за хората. Мили Боже, повечето Спусъци, които използвате, дори не са включени. Ако в момента действат и сто от тях, ще направя гол циганско колело по Пенсилвания Авеню.

— За разполагането на Спусъци на различните места има различни съображения, господин сенатор. Не разбирам точно какво очаквате от мен.

— Опитайте се да помислите за осемнайсет хиляди четиристотин и девет трупа.

— Откъде идва това число?

— Това са вчерашни данни на Центъра за здравна статистика към Центровете за контрол на заболеваемостта — каза Уилман. — Толкова хора са се опитали да спрат куршуми с телата си от деня, в който дойдохме при вас с доктор Броуиър. Вие сте допуснали толкова убийства, самоубийства и фатални инциденти. Това е цената за плахостта, потайността и бездействието.

— Разбира се, това се отнася само за нас, американците — продължи той, — а ние дори официално не сме във война с никого. Даже не мога да си представя колко европейци, африканци и азиатци са настъпили мини, натъкнали са се на гранични конфликти или граждански безредици. Предполагам, че нашите двайсет хиляди са нищо в сравнение с тях.

Това нравоучение накара Бреланд да се намръщи.

— Сега вие говорите като фанатик, господин сенаторе. Имах по-добро мнение за вас. Не можете да очаквате, че ще сложим край на всички убийства…

— Можем да направим убийствата много по-трудни, отколкото са сега. Обаче трябва да го желаем. Трябва да опитаме.

— Ние опитваме…

— Глупости, господин президент. Глупости. Запънали сме се като магаре на мост и се противим на промяната. Страх ни е, че Мао е бил прав, че политическата власт наистина се крепи на дулата на оръжията — и че ние ще изгубим своята.

Бреланд не отговори. Докато мълчаха, Уилман се премести по-близо до него.

— Най-естественото нещо на света, господин президент, е да искате да защитите своя свят — каза той. — Но това просто не е достатъчно нито за този век, нито за това място. Трябва да ни боли също толкова за убития чернокож тийнейджър от Атланта, колкото и за убитото бяло бебе от Бевърли Хилс. Трябва да ни боли също толкова за бомбата в лондонския универсален магазин, колкото и за бомбата в нюйоркския автобус. Трябва да ни боли за мините, изстреляни по Киншаса, все едно че са изстреляни срещу Канзас Сити… Колко голям е вашият род, господин президент? Кой се облагодетелства от принадлежността си към него? Само военни и политици ли?

— Не, разбира се, че не…

— Тогава защо защитаваме своето богатство и власт, когато можем да защитим народа си?

— Вие наистина ме предупредихте, че ще ми опърлите перушината — каза Бреланд и поклати глава. — Гроувър, ние всъщност не говорим на различен език. Нашият морал е един и същ. Хората са по-важни от нещата. Животът е по-важен от идеологията. И аз наистина вярвам, че човечеството е едно семейство — въпреки че не функционира както трябва.

— Говорите така, но пратихте девет десети от Спусъците на адрес, който започва с „Форт“ или „База“.

— Защото те са готови да използват системата още сега. Цивилното население не е. Предстои ни огромна образователна работа…

— Това ли е оправданието ви за забавянето?

— Забавяне ли? Какво искате да кажете? Ние внедряваме Спусъците със същата скорост, с каквато ни ги дават хората на Голдстийн.

— Тогава защо не сме поръчали още хиляда? Защо не настояваме Голдстийн да увеличи капацитета? Защо действаме толкова плахо, по дяволите?

— Плахо ли?

— Да, плахо — повтори Уилман. — Предприемаме половинчати мерки. Вижте, вашата идея за филтрирането на социалния поток — точно такова нещо ни трябва. Но вие изобщо не сте стигнали дотам.

Бреланд разпери ръце.

— Какво съм пропуснал?

— Като начало, всички заредени пистолети в жабките и под седалките на колите. Конгресът гласува закона Мерк-Мартинсън още преди десет години, а продължават да умират хора, защото са огънали нечия броня или са направили гримаса на шофьора в съседната лента. Защо законът не сложи край на всичко това?

— Според мен заради нещо, наречено „достатъчно основания“. — Президентът се опита да се усмихне.

— Не. Защото законът не помага на полицията да открие оръжията преди да се случи нещо. Но Спусъкът може. Може да даде зъби на един беззъб закон. Може да е за контрола на оръжията онова, което е радарът за контрола на движението.

— За какво точно настоявате?

— За същото, каквото направихте за пощите и летищата. Всеки, който шофира, все някога пресича мост, минава под надлез, през тунел, по платена магистрала. Ако инсталирате достатъчно Спусъци на най-оживените места, можете да изчистите пътищата от оръжие.

— Така само ще унищожим заредените пистолети. И междувременно ще предизвикаме тежки катастрофи.

Уилман сви рамене.

— Не че не са чували за Мерк-Мартинсън — не можете да носите заредено оръжие в движеща се кола.

— Значи смятате, че можем да унищожим боеприпасите на хората, даже да спазват закона, даже боеприпасите да са прибрани в заключена кутия, до която шофьорът няма достъп — даже това да предизвика пожар, който да унищожи семейния автомобил…

— Обозначете съответните зони. Поставете големи червени надписи на всеки сто метра в продължение на километър. И маркирайте пътя с големи червени ленти. Нека знаят какво предстои. Дайте им време да се освободят от боеприпасите си преди да стигнат границата на зоната — не искаме никой да пострада. Това е…

— Не можем да го направим, Гроувър. Знаете, че не можем.

— Защо? И не ми казвайте, че е заради Втората поправка. Попитайте министъра на правосъдието за процеса „Милър срещу Съединените щати“.

— Просто не сме готови за Си Ен Ен — каза Бреланд. — Пентагонът е категорично срещу всякакво разкриване, докато не разполагат с ефективна защита и заместител на барута.

— Откога решението зависи от военните?

— Не зависи от тях. Зависи от мен.

Уилман се отпусна на дивана и прехвърли ръка през облегалката.

— Това решение ли искахте да вземете, господин президент?

В очите на Бреланд проблесна изненада. Без да отговори, той се изправи, отиде до бюрото си и си взе от една малка купа бонбон.

— Не знам защо не ми е лесно да ви отговоря, Гроувър.

Уилман кимна.

— Мисля, че ви дължа извинение. Когато допуснах, че ме мотаете, не бях прав. Моите почитания, господин президент, но смятам, че вас ви мотаят. В това няма нищо срамно — те са специалисти.

Разнесе се шумно хрускане — Бреланд дъвчеше бонбона.

— Знаех, че ще опитат — каза той. — Знаех, че ако ги изпреваря, те няма да ме последват. Но си мислех, че контролирам нещата, Гроувър. — Президентът въздъхна. — Може би са ме изработили по-успешно, отколкото предполагах.

— Вие привлякохте вниманието им. Доказва го програмата за използване на Спусъците — тя носи техния печат. Те не можеха да се избавят от Спусъка, затова поеха контрола върху него. И съвсем логично ви обясняват, че ако постъпят по друг начин, ще настане истински ад. — Уилман се насили да се усмихне. — Аргумент, подкрепен от факта, че са прави. Това е самата истина. С нетърпение го очаквам. Докато те се страхуват до смърт. А вие… — Той не довърши изречението.

Бреланд седна на ръба на бюрото си.

— Дайте ми някаква идея. Нещо, което можем да направим още сега, за да се уверите на чия страна съм.

— Докато чета новините, всеки ден ми идват десетки идеи — рече Уилман. — В момента начело на списъка ми е Денис Сасу-Нгуесо. Много ми се ще да му се обадите и да му кажете, че има дванайсет часа да изкара всички от змийските си лагери, а после да пратите в Конго Г-117 със Спусък… Военновъздушните сили успяха ли да инсталират Спусък на борда на самолет?

— Все още работят по въпроса.

На лицето на Уилман се изписа разочарование.

— Е, нищо. Той сигурно ще напълни лагерите със заложници от опозицията — ако неговите кобри вече не са ги избили до крак. Разбира се, винаги можем да го направим без дванайсетчасово предупреждение…

— Следващата идея — решително го прекъсна Бреланд.

— Ами, ако не сте готови да разкриете истината за Спусъците, какво ще кажете да разпространим малко дезинформация?

— Слушам ви.

— В „Генерал“ участват прекалено много хора, за да запазим тайната за дълго. Аз не получавам докладите на разузнаването, но се басирам, че всички държави вече са чули за „Генерал“ и някои са се заровили достатъчно надълбоко, за да се доберат до прикритието — че е програма за прочистване на минни полета. — Сенаторът замълча за миг и погледна Бреланд за потвърждение. — Лицето ви винаги е като на покерджия.

— Да речем, че сте прав.

— Е, тогава очевидното решение е една малка демонстрация — продължи Уилман. — Накарайте момчетата от разузнаването да измислят нещо, — което да закачим на „Блак Хоук“ — много лъскав метал, антени и мигащи светлини, даже да му дадат магнитно поле и радиоизлъчване, за да го направят убедително за китайците.

— И истинският Спусък да е скрит вътре, така ли?

— Точно така. Последният модел на „Блак Хоук“ би трябвало да може да ги вдигне без затруднение. Вие свиквате пресконференция, обявявате инициативата си против противопехотните мини, съобщавате, че сте създали специална бойна част за хуманитарно разминиране — и показвате машината. Това ще е страхотна новина. И ще даде още няколко месеца отсрочка на Пентагона. Малко истина може да се превърне в чудесна лъжа.

— Генерал Мадисън и Съветът на началник-щабовете няма да искат да издадат и толкова.

— Майната им — рече сенаторът и сепна Бреланд с грубостта си. — Попитайте ги кога за последен път са ходили в клиника за протезиране в Босна или са присъствали на селско погребение в Афганистан. Попитайте Мадисън дали смята, че тези тайни струват десния му крак или живота на внучката му Мейси. В земята чакат сто и петдесет милиона мини — жертвите наближават хиляда на седмица. И двете цифри се увеличават от двайсет години. И вие можете да направите нещо по въпроса, господин президент. Моля ви, направете го.

Бреланд стана и обвиняващо вдигна показалец към Уилман.

— Значи това искате?

— Да — бодро призна сенаторът.

— И сега вие ме работите.

— Не, господин президент. Засрамвам ви.

Бреланд въздъхна.

— Успяхте. Предполагам ви е известно, че наскоро ми се роди внучка.

— Може и да съм подочул нещо.

Президентът се усмихна криво и заобиколи зад бюрото си.

— Знаете ли какво най-много ме изненада в тази работа, Гроувър? Колко е трудно да постъпваш правилно въпреки най-добрите си намерения. Колко е трудно да правиш каквото и да било. Все едно че всеки път, щом някоя от тия врати се отвори, вътре се процежда още малко тиня от дъното на Потомак. И преди да се усетиш, вече си затънал до кръста и не можеш да се движиш. — Той се наведе напред и натисна бутона на интеркома. — Госпожо Толман, моля, намерете генерал Степак и му предайте, че трябва да го видя.

— Искате ли да присъствам и аз? — попита Уилман.

Бреланд поклати глава.

— Не, освен ако не си носите лопата. Нали знаете историята за гражданина, селянина и мулето?

— Първо трябва да привлечеш вниманието им — отвърна сенаторът, усмихна се и се изправи. — Желая ви успех, господин президент.

 

Същия следобед Уилман импулсивно прати подарък в Белия дом — лопата с дълга дръжка, предназначена за церемониални първи копки. Върху стоманата беше поръчал да поставят президентския печат.

Ала нямаше представа дали не е сгрешил в преценката си за човека или момента — до следващото си посещение в Белия дом, когато видя лопатата, закачена на стената отляво на президентското бюро. До нея висеше черно-жълт надпис, по-подходящ за някоя фабрика: „За спешни случаи — не я сваляй“.

На лицето на Уилман се изписа изненадана, доволна усмивка. Бреланд му подаде новия месечен доклад на „Генерал“.

— Втора точка — каза той и изчака, докато сенаторът я прочете. — Имате ли любима страна?

Заглавието на точка втора гласеше: „Инициатива за разминиране «Генерал»“.

— Не, господин президент — отвърна Уилман. — Но винаги съм искал да разгледам Камбоджа.

Бреланд кимна.

— Тогава нека е Камбоджа. И предполагам, че нямате нищо против да ви включа в списъка на пътуващите, нали?

— За нищо на света не бих го пропуснал.

— И не трябва — отвърна президентът. — Възнамерявам публично да ви отдам дължимото и искам да видя дали ще се изчервите.

Бележки

[1] През 1996 г. самолет на „Транс Уърлд Еърлайнс“ за Париж се взривява няколко минути след излитането си. Шестнадесет от двеста двадесет и деветимата пътници са ученици от Монтурсвил. — Б.пр.