Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

2.
Неутрализаторът

18.
Толкова много безумие

„Ако един народ се е издигнал до такива морални висоти, че не желае да обявява война и да носи оръжие, защото в главата му вече не е останало толкова много безумие, този народ се състои от истински, велики и способни хора.“

Ралф Уолдо Емерсън

Още от деня на подаването му искът на Националната оръжейна асоциация срещу Спусъка получи специално отношение.

Съдия Вирджиния Хауърт от вашингтонския окръжен съд имаше нужда само от две седмици изслушване на свидетелски показания и четири дни за обмисляне, за да стигне до решение в полза на позицията на НОА: гражданите имаха право на оръжие, но не и на Спусъци. Тя забрани използването на федерални средства за разработване, производство и прилагане на Спусъка. Но вбеси Джон Трент, като остави забраната висяща, докато трае обжалването.

— Защо? — попита той адвоката си Филби Ланкастър. — С едната ръка дава, а с другата взима. Тя не е ли на наша страна? Дължи ли нещо на някой друг?

— Тя е на този пост от три години — отвърна Ланкастър. — Това дело е прекалено голямо за нея и явно прехвърля топката на апелативните съдилища. Не се безпокой. Решението й е в наша полза. И истинската борба едва сега започва.

След няколко дни във Върховния съд бяха подадени деветстотин молби за преразглеждане, сред които една от Доран Дъглас, представляваща министерството на правосъдието. Съдът пое случая още преди апелативният съд на окръг Колумбия да насрочи заседание.

Когато премина във Върховния съд, делото „НОА срещу Съединените щати“ беше насрочено за първата възможна дата, изпреварвайки повече от двадесет други. Устните аргументи бяха изслушани само два месеца след подаването на иска. Съдът допусна почти безпрецедентно отклонение от протокола, като удължи определеното от Правило 28 време на страните от половин час на четиридесет и пет минути.

В още по-голям разрив с традицията бяха изслушани представители на четири от рекордния брой организации, явили се като независими свидетели. „Американски притежатели на оръжие“ и „Съюз за защита на Втората поправка“ се изказаха в полза на НОА, докато „Разум срещу безумието“ и Ейч Си Ай заеха страната на правителството. Трент остана доволен от контраста.

— Съдете ги по ближните им — заяви той пред медиите в навечерието на устните аргументи. — Патриотите и защитниците на конституцията подкрепят нашата позиция. Социалистите интернационалисти и щатските националисти подкрепят тяхната. Разоръжаването на Америка от петдесет години е цел на крайната левица. Аз съм убеден, че Върховният съд няма да стане съучастник в тяхната измяна.

Нито един процес след „Роу срещу Уейд“[1] не бе привличал толкова много общественото внимание. Една социална фондация буквално на следващия ден превърна стенограмите на пледоариите в тричасов документален филм. Когато го излъчиха, едновременно се опитаха да го гледат толкова много хора, че сървърите на проект „О, да“ блокираха и продуцентите трябваше да прибегнат до спонсорирани излъчвания във фиксирани часове. Въпреки това филмът остана начело в класациите за най-гледано предаване цяла седмица.

Цялата тази припряност подхранваше очакванията за бързо решение, но такова не последва. Нижеха се месец след месец, докато накрая съдебните наблюдатели единодушно не стигнаха до заключението, че мненията на съдиите са разделени и процесът е стигнал до задънена улица.

Когато наближи краят на годишната сесия на съда, Ланкастър съобщи на Трент разпространяващия се слух, че съдиите дори не са решили кой да напише мнение. Ако това беше вярно, имаше вероятност на 1 юни съдът да се разпусне, без да издаде решение, и да продължи гледането на делото през есента.

— Какво толкова ги затруднява? — попита Трент. — Втората поправка им дава каквото им трябва. Думите на основателите са съвсем ясни. Джордж Вашингтон: „Огнестрелното оръжие се нарежда по важност след самата конституция“. Джеймс Мадисън…

— Моля те, Джон, не ми изреждай всички цитати. В края на краищата аз си направих труда да ги издиря.

— Знам — въздъхна Трент. — Но, Боже Господи, Филби, съдия Хауърд взе правилно решение за една десета от това време.

Ланкастър за пръв път не можеше да му вдъхне увереност.

— Аргументът на правителството може да предизвиква проблеми за строгите конституционалисти в съда — отвърна той. — Живеем в свят, какъвто основателите изобщо не са си представяли. Говори се, че съдиите не били разделени на две, а на три групи. Това затруднява постигането на компромис. Накрая може да се стигне до измъчено решение, което не удовлетворява никого. Мисля, че трябва да се приготвим за това.

— А междувременно федералните ни се хилят зад гърба. Фабриките работят и всеки ден се задействат нови спусъчни инсталации — горчиво отвърна Трент. — Не можем ли да направим нещо, за да ускорим нещата? Няма ли начин да въздействаме на съда? Не трябва ли всяка сутрин да чакаме на предните стъпала — шест, десет, двайсет хиляди души?

— А, естествено. И непременно носете много оръжия, които да размахвате като на оная глупава ежегодна демонстрация. Винаги е полезно да уплашиш съдията — язвително рече Ланкастър. — Джон, вече приказвахме за това преди месеци — в мазето на самия Върховен съд има Спусък, мамка му. Ако нашите хора направят нещо, което да накара съдиите да решат, че имат нужда от него, за да ги защитава от такива като нас, всичко е свършено. Свършено.

— Може би трябва да си направят отвод. Поради сблъсък на интереси — намусено измърмори Трент.

— По-добре ми кажи, че ме разбираш, Джон. Само една грешка и ще изгубим малкото преимущество, което имаме. Съдиите не са отшелници. Те знаят, че сте буйни хора, и се страхуват с лека ръка да сложат край на толкова дълъг спор. Ще им въздействате, като сте търпеливи, разумни и цивилизовани. Придържайте се към това. И направи всичко възможно да овладееш волните духове, докато не получим решението.

— Ами ако не е в наша полза?

— Тогава ще анализираме разсъжденията на съдиите и пак ще поведем борбата в друга посока.

— Значи план „Б“ е като план „А“.

Ланкастър изпъшка.

— Изгори ме на клада като еретик, Джон, но когато имаш добри адвокати, не ти трябва оръжие.

 

 

1 юни дойде и отмина, а Върховният съд нито издаде решение по делото „НОА срещу Съединените щати“, нито се разпусна за лятото. Не беше направено никакво съобщение и никой не даде обяснение защо съдът за пръв път от две десетилетия удължава сесията си. Изразът „блокирал съд“ се появи по Си Ен Ен и скоро се чуваше навсякъде.

През седмицата преди и след 1 юни Джон Трент посрещна медийното внимание с външно спокойствие. Всички искаха да знаят какво си мисли и Филби Ланкастър строго му забрани да им казва.

— Това забавяне не би трябвало да безпокои никого. То означава, че съдът разбира изключително сериозните въпроси в основата на нашия иск и ги разглежда със задълбочеността, която те заслужават — заяви Трент, застанал до новооткрития паметник на опълченците от Войната за независимост в Брендиуайн, Пенсилвания.

— Аз съм напълно убеден, че съдът ще вземе правилното решение — правилно от гледна точка на конституцията, страната и нашите граждани, чиито права са най-важни в една свободна и демократична държава — една седмица по-късно рече той, застанал до плакат с факсимиле на Закона за правата, закачен във фоайето на сградата на НОА.

— Както аз виждам нещата, Джей, във Вашингтон едва ли има човек, който да иска по-бързо да приключи тая история, от самите съдии — сега там е лято и с ония роби сигурно им е адски горещо — след още една седмица каза Трент в специално виртуално предаване. Думите бяха сполучливи и звучаха още по-смешно, тъй като продуцентите му бяха дали виртуалния образ на оскъдно облечения библейски Давид.

— Като става дума за роби — отвърна Джей, — ако сред съдебните чиновнички има някоя Моника, моля да се обади, защото ни интересува дали това наистина е блокирал съд…

Но когато не бе пред камерите, Трент ставаше все по-неспокоен. Оплакваше се на другите от ръководството на НОА от липсата на смелост и съвест във Върховния съд и на доблест в редиците на правистите като цяло. Наричаше Филби Ланкастър и останалите юристи на организацията професионални пиявици, които с радост биха изгубили някое дело, за да продължат да смучат кръвта на клиента си. Не можеше да понася споменаването на имената на Марк Бреланд, Гроувър Уилман и Джефри Хортън, но когато ги чуваше, най-често използваните думи в отговорите му бяха „предатели“, „лъжливи копелета“, „убийци“ и „бъзливи курви“.

По ирония на съдбата Трент прекарваше повечето си време в слушане на още по-жлъчни декларации и се насилваше да препоръчва умереност. Тъй като беше първата организация, дала правителството под съд, НОА се превърна в притегателен център на борбата срещу Спусъка. Ръководителите на всички дружества за защита на правата на притежателите на оръжие с повече от трима членове като че ли очакваха да получат възможност да пълнят ушите на Трент — за да му дават съвети, да го хвалят и окуражават, да му съчувстват или да го обвиняват в нерешителност.

Той потискаше съмненията си и повтаряше на всички думите на Филби Ланкастър, че тъй като резултатът зависи от равновесието, примирието е в техен интерес — никакви заплахи и насилие, нищо друго освен цивилизовани демонстрации и културно убеждение. Някои му се присмиваха за това, но Трент твърдо приемаше критиките и упорстваше.

— Съдиите не бива да гледат новините и да остават с убеждението, че Америка се нуждае от Спусъка — каза той на командира на Западномонтанското опълчение.

— Съдиите не бива да си мислят, че адвокатите ни са сбирщина от главорези, кретени, гадни пияндета и побойници — каза той на председателя на „Свобода четиридесет и пети калибър“.

— Съдът трябва да знае, че Америка е цивилизована държава, в която живеят собственици на оръжие с чувство за отговорност. Трябва да знае, че нашите оръжия спасяват хора, защитават нашите свободи и осигуряват спокойната почивка на семействата — каза той на председателя на Аризонския кореспондентски комитет.

С търпение, упоритост и понякога с престорено благодушие Трент убеждаваше повечето да се придържат към концепцията за „цивилизованото примирие“. Правеше го, макар да знаеше, че някои от тях го смятат за слаб, мек и плах. В техните очи единствената мярка за мъжественост беше готовността да убиваш за каузата. И онези, които бяха изгубили всякакво доверие в — според тях — корумпираните съдилища и фалшивите процеси, ясно му даваха да разбере, че са готови да прибегнат до насилие.

Трент можеше да им съчувства, ала му бе трудно дори само да говори за следващата стъпка. Най-тежки изпитания обаче бяха срещите му с екстремистките паравоенни организации. За щастие не му се обаждаха много такива. Някои бяха основали сепаратистки колонии и бяха прекъснали всякакви връзки с останалата част от Америка. Много други се отнасяха към НОА с презрението, дължимо на всички колаборационисти.

Но откакто делото беше влязло във Върховния съд, Трент на няколко пъти се бе озовавал седнал пред хора с толкова отблъскващ морал и толкова чужд мироглед, че не можеше дори само да мисли за тях като за съюзници. Те му отправяха предложения, които не искаше да чуе: да убият управителите на фабриките на Арън Голдстийн, да вземат за заложничка шестгодишната внучка на председателя на Върховния съд, да отровят водоизточника на Белия дом, да отвлекат самолет и да го разбият в избрана от Трент цел.

Той не знаеше дали са в състояние да го направят, или само се хвалят, но това не го интересуваше. Границата, която нямаше намерение да пресече, границата, която неговите посетители му помагаха да определи, отделяше патриотизма от революцията. Трент нямаше да се съгласи да унищожат нацията, за да я съхранят — този парадокс, който свързваше с Инквизицията, му се струваше форма на лудост.

По ирония на съдбата именно след тези разговори изпадаше в най-мрачно настроение, в най-безкомпромисен гняв към Вашингтон.

— Трябва да започнеш да се отнасяш към лудостта като към заразна болест, Джон — пошегува се с него първият му административен заместник. — Не отивай там без ръкавици и маска.

— Не е това — изгубил всякакво чувство за хумор, отвърна Трент. — Знаеш ли защо се чувствам така? Защото не мога да простя на президента, че дава на такива хора основание за тяхната параноя. Тиранията не е единствената заплаха. Анархията е също толкова опасна.

 

 

Гласът се разнесе зад него във фоайето — приятен, уверен и непознат:

— Дали бихме могли да си поговорим откровено, Джон Трент?

Той се обърна и видя спретнато облечен възрастен мъж, застанал на една крачка от него. Погледът му първо се плъзна към обичайните места, където непознатият можеше да скрие оръжие в добре ушития си летен костюм, после прецени самия него. Няколко сантиметра по-нисък от Трент, той имаше побеляла коса, пръстен на принстънски възпитаник и малко шкембе, което костюмът не скриваше напълно. Беше шестдесетинагодишен.

— Съжалявам, познаваме ли се?

— Възможно е — приближи се мъжът. — Във всеки случай имам информация, която ще представлява интерес за вас.

Трент се намръщи. Фактът, че го познаваха и го спираха, не бе нищо ново, особено напоследък, но вече беше изгубил търпение.

— Вижте, тук съм с приятели, дойдох да чуя оркестъра. Ако е нещо свързано с Асоциацията, ще съм ви признателен, ако ми се обадите утре в службата.

Непознатият продължаваше да го държи за лакътя и да го насочва към коридора, който водеше към офисите на концертната зала.

— Моля ви — рече той. — Боя се, че няма да остана за Малер. Предпочитам италианските романтици — дошъл съм да чуя Росини и да се срещна с вас.

— Тогава бихте ли ми казали името си? — попита Трент и се остави на мъжа да го води.

— Колко нелюбезно от моя страна. Казвам се Анджело Дибартоло. Елате, ето тук. — Дибартоло отключи кабинета на заместник-управителя и се отдръпна настрани, за да позволи на Трент да влезе пръв. Когато Трент се поколеба и се огледа за Джери, своя шофьор и бодигард, Дибартоло бързо прибави: — Не, не, ние сме приятели, господин Трент, моля, не се страхувайте. Вашият и моят шофьор пушат заедно навън, така че можем да останем за малко сами.

— Вие сте онзи Анджело Дибартоло — рече Трент. — От Балтимор.

Мъжът примирено сви рамене.

— Моите хора се опитват да не допускат лицето и името ми да се появяват по новините. За съжаление невинаги успяват. Елате, моля. Може би все пак ще успеете навреме да отидете на мястото си.

Трент включи лампата на влизане, но Дибартоло я изключи, затвори вратата и превъртя ключа. От улицата влизаше достатъчно светлина, за да превърне стаята в сиво-бял свят.

— Казахте, че имате информация за мен…

— Да. Виждате ли, проявявам извънредно личен интерес към вашия съдебен процес — започна Дибартоло.

— Защо? Говорете откровено.

Мъжът се усмихна.

— Може да се каже, че за моя бизнес насилието е като рекламите за „Дженеръл Мотърс“. Затова всяка възможна промяна в условията е от огромен интерес за мен. И докато задоволявах любопитството си, чух нещо, което със сигурност ще интересува и вас. Върховният съд ще съобщи решението си във вторник сутринта.

Дотогава оставаха три дни.

— Откъде знаете? — попита Трент.

— Имам приятел, който е изключително близък до съда.

— Вижте, откъде да съм…

— Искате ли да знаете резултата?

Трент мъчително преглътна и замълча.

— С пет срещу четири гласа съдът ще отмени решението на Хауърт и ще позволи Спусъкът да бъде използван — продължи Дибартоло. — Ще издадат общо четири мнения, три от които — на мнозинството. Лигет ще напише принципното мнение.

— Искате да кажете, че сме загубили.

— За съжаление, да. Надявам се, че предупреждението ще ви помогне да се подготвите за съответната реакция.

Нямаше основания да вярва на Дибартоло, освен може би едно: съдията от Върховния съд Джоузеф Антъни Пери, преди това съдия в мерилендския окръжен съд и Четвърти апелативен съд, бе младши член на едно от братствата им.

— Тази новина… сигурна ли е?

— Абсолютно — увери го Дибартоло.

Трент се извърна и толкова здраво се вкопчи в облегалката на един стол, че пръстите му се обезкървиха.

— Каква е цената за тази информация, господин Дибартоло? Вие я предложихте преди да ви кажа дали е ценна за мен.

— Не се грижете за това, господин Трент. Не сте ми задължен с нищо. Всъщност исках да ви попитам дали можем да направим още нещо за вас…

— Още ли? Какво, атентат срещу президента ли? — саркастично попита Трент.

— Не ме разбрахте, господин Трент — без възмущение отвърна Дибартоло. — Никога не бих се съгласил с толкова безразсъдна постъпка. Има си правила. Човек не си отмъщава само защото някой му се е противопоставил. Трябва да има сериозна делова цел, някаква ясна печалба. Или да е въпрос на чест.

— Какво тогава? — попита Трент и се обърна към Дибартоло. — Какво предлагате? Идвате тук и ми казвате, че са ни победили. Какво смятате, че ще можете да направите за нас? Боя се, че не ме бива много в четенето между редовете.

Дибартоло сви рамене.

— Невъоръженият човек на пътя винаги знае, че е в опасност. Въоръженият зад крепостната стена невинаги е толкова предпазлив. След време, разбирате ли, всички крепостни стени падат — пред артилерия, обсада, корупция и предателство. Има начин, господин Трент, и някой ще го открие. — Той махна с дясната си ръка във въздуха. — Но междувременно има разходи. Искам да ви помогна да ги покриете. Ето какво можем да направим…

Предложението засегна самолюбието на Трент и той остро възрази:

— Можем да плащаме на адвокатите си. И за другите професионални услуги, от които имаме нужда.

— Както желаете. — Дибартоло вдигна ръце в знак, че отстъпва. — Но ако се нуждаете от помощ по отношение на другите средства — ако ви трябва някой, който знае тайните на артилерията или как действат обсадните машини, надявам се, че ще разчитате на мен. Моите хора основателно се гордеят с опита си в тази област.

Светлината от коридора, която се процеждаше през матовото стъкло на вратата, три пъти премигна.

— А, концертът започва — виждате ли, паузата тъкмо свършва — още нищо не сте пропуснали. Моля, върнете се при приятелите си. Самият аз нямам търпение да се прибера вкъщи при семейството си. Благодаря за любезността, Джон Трент. Желая ви всичко хубаво.

През следващите два дни Трент не спомена на никого за срещата. До края на Втората симфония на Малер той се беше овладял достатъчно, за да си държи устата затворена, и бе решил да изчака и да види какво ще донесе вторникът, вместо да рискува да изпадне в уязвимо положение само заради думите на Дибартоло.

Но рано сутринта в понеделник касиерът на НОА влезе в кабинета му с обезпокоено изражение и няколко разпечатки.

— Погледни тези неща — каза той. — През последния час на общата сметка на ръководството са прехвърлени близо един милион долара — всички с телеграфни записи между четирийсет и сто хиляди долара от дарители, за които никога не сме чували. „Международна фондация за свобода“, Фондация „София Айело“, „Приятели на свободата“, нещо, наречено „Корабна холдингова компания“, пет-шест самостоятелни граждани на Евросъюза и две карибски сметки, зад които може да се крие всеки. Да не си имал страхотен уикенд и да си забравил да ми кажеш? Нито един от дарителите не се е свързвал с нас, за да ни поиска информация за сметките ни. Какво да правя?

— Имах отвратителен уикенд, благодаря, и очаквам още по-кофти седмица — рязко отвърна Трент и се изправи. — Насочи парите за „Образование и социални услуги“. През следващите двайсет и четири часа ще изхарчим много от тях. Кенет! — извика той към външния офис.

Административният му заместник се втурна в кабинета.

— Да?

— Свикай съвета. Имаме работа.

 

 

Системата за предупреждение по мрежата работеше отлично. По изгрев-слънце във вторник първите демонстранти вече пристигаха във Вашингтон с малък флот от туристически автобуси и чартърни самолети.

Автобусите стоварваха пътниците си край паметника на Линкълн и се отправяха да докарат други. Организаторите събираха новопристигналите на групи от по двеста-триста и ги повеждаха по Конститюшън Авеню на изток към Капитолия. Пътят им минаваше край прозорците на Белия дом и мнозина от демонстрантите надаваха подигравателни викове към обитателите му. Но иначе се държаха добре и макар че внимателно ги наблюдаваха и като че ли час по час разговаряха по радиостанциите си, конните полицаи стояха на разстояние и не се опитваха да се намесват.

До 08:00 пред Капитолия се бяха събрали над десет хиляди души. После парадът по Конститюшън Авеню се превърна в слаб, но несекващ поток и подигравателните викове бяха заменени със също толкова предизвикателни юмруци и поздрави със среден пръст. Най-после пристигнаха лозунгите с надписи „Справедливост!“ и „Свобода!“ и скоро се виждаха по цялата дължина на улицата.

На всички преки като че ли бе паркирана поне една полицейска кола, но въпреки това нямаше стълкновения. Демонстрацията беше изненадала властите и въпреки че увеличаването на тълпата несъмнено бе обезпокоително, те все още нямаха готова стратегия да го предотвратят.

Още от самото начало имаше и камери, някои на свързани с НОА сайтове, други на съчувстващата им преса, ала демонстрацията официално се превърна в новина, когато две от „Големите пет“ мрежи пуснаха материала на първо място в порталите си. Оттам информацията бързо се пренасочи към по-малките доставчици и шумотевицата се разпространи още по-бързо: „В центъра става нещо“.

Малко след девет обичайният утринен трафик и приливът на любопитни местни жители задръстиха движението край паметника на Линкълн и градската полиция се опита да затвори арлингтънския мост. Почти незабавно шестимата полицаи, чиито коли образуваха барикадата, се озоваха между повече от хиляда демонстранти, слизащи от автобуси, спрели на брега на Потомак, и над три хиляди души, идващи откъм Пенсилвания Авеню. Но до сблъсък изобщо не се стигна. След припряна консултация с управлението полицаите набързо изтеглиха автомобилите си и започнаха да насочват движението така, че да помогнат на автобусите да преминат.

Съобщенията на Върховния съд обикновено се правеха в десет сутринта и Джон Трент се надяваше дотогава паркът и улицата между съдебната сграда и Капитолия да са пълни с хора. Това се оказа прекалено оптимистично — навсякъде имаше задръствания и малките забавяния се трупаха, — ала нямаше значение. При перспективата от евентуален бунт нямаше да има никакво съобщение. Само неколцина от организаторите знаеха, че се е случило нещо неочаквано, но когато Си Ен Ен 1 съобщи, че Секретната служба е извела съдиите от града, от тълпата се надигна могъщо „ура“.

— Отпуска, глупости — не са искали да ни погледнат в очите! — извика един мъж с барета на военновъздушните сили. — Уплашихме ги!

Автобусите продължиха да прииждат до обяд и целият център на запад от Четиринадесета улица се превърна в бойна зона. Навалицата на изток от Капитолия вече беше неизброимо множество, което все още се изливаше по Конститюшън и Индипендънс Авеню. Тъй като се боеше от инциденти, градската полиция затвори и двата пътя на запад от Втора улица. След няколко минути демонстрантите радостно ги обявиха за своя територия.

Когато се разнесе слухът, че Бреланд наблюдава от Южния портик, от тълпата се надигна скандирането „Предател-предател-предател…“. Един репортер го характеризира като „достатъчно високо, за да разтърси Белия дом“.

При Капитолия организаторите се грижеха за общо взето търпелива тълпа, която вече наброяваше над сто хиляди души. Грижейки се за собствените си интереси, Националната паркова служба й оказа неочаквана помощ под формата на цистерна и два камиона с портативни тоалетни. Накрая, точно преди обяд, на стъпалата на Капитолия бе издигната трибуна и наоколо бяха пръснати безжични тонколони.

— Какво искате?

Инструктирана от организаторите, онази част от тълпата, която стоеше пред Капитолия, отвърна: „Свобода!“ и вдигна лозунгите си високо във въздуха. След секунда другата част откъм Върховния съд отговори със „Справедливост!“

— За какво сте тук?

— За свобода! — Гласовете отекнаха във високите мраморни стени.

— За справедливост! — Гласовете разтърсиха улицата.

Докато скандирането продължаваше, Джон Трент слезе от задната седалка на тъмносиния кадилак, паркиран точно зад бариерите на кръговата отбивка, и закрачи към подиума. С помощта на десетина клакьори, които очакваха появяването му, демонстрантите го забелязаха и познаха и тълпата започна да го аплодира, като в същото време му правеше път. Когато Трент стигна до стъпалата, всички камери и повечето очи бяха насочени към него. Докато се качваше на трибуната, скандирането се превърна в овации. Той вдигна ръце за тишина и се наведе към микрофона.

— Това е най-великата нация на света — започна Трент и публиката нададе одобрителен рев.

— Това е най-великата нация в историята на човешката цивилизация — каза той, когато демонстрантите утихнаха. Последва още по-силен рев.

— Обичам тази страна — с леко предрезгавял, сякаш от вълнение глас заяви Трент и тълпата подивя, отговаряйки на любовта му с гласовете си в продължение на цяла минута.

— Величието на Америка не се дължи на този град. Нито на тези величествени сгради. Вие — американският народ — я правите велика.

Те ентусиазирано заръкопляскаха на самите себе си. Отвсякъде продължаваха да прииждат още хора.

— И договорът, който имаме помежду си, също ни прави велики. Договорът, който ни позволява безпрепятствено да се съберем тук днес. Договорът, който ни обещава свобода. Договорът, който ни гарантира справедливост. Този договор, тази конституция ни гарантира правото да защитаваме себе си, своите семейства и държавата от враговете си.

Той замълча за миг и плъзна поглед по множеството.

— Какво искате?

Тълпата с радост отговори:

— Свобода!

— Нека онези вътре ви чуят!

— Справедливост!

— За какво сте тук?

— За свобода!

— Те трябва да ви чуят!

— За справедливост!

Трент посочи към Върховния съд.

— В онази сграда има девет съдии, които, изглежда, се затрудняват да разберат нашия договор. — Разнесоха се дюдюкания, но той не изчака. — Те, изглежда, се затрудняват да разберат, че именно въоръжените граждани са създали тази държава, че именно въоръжените граждани са я направили силна и са я съхранили в продължение на близо двеста и петдесет години. Те, изглежда, бъркат ясния език на Втората поправка — който, убеден съм, всички вие знаете наизуст.

Нямаше синхрон, ала въпреки това беше внушително. Камерите показваха унесените лица, които рецитираха думите на Втората поправка.

— Хубавото е, че в тази сграда има много хора, които разбират всичко — продължи Трент. — Искам да ви представя някои от нашите приятели. — Той се обърна и погледна нагоре към група от деветима депутати, които се спускаха към трибуната, и започна да ръкопляска.

Отговорът на тълпата бе малко повече от любезен, но нямаше значение — този миг беше изцяло за медиите. Четирима сенатори и петима конгресмени. Седем мъже и две жени. Трима демократи, четирима републиканци и двама прогресисти. Шестима бели, двама черни и един азиатец. Миниатюрен модел на Америка. „Най-доброто, за което можех да похарча четиристотин хиляди долара“ — помисли си Трент.

Той се ръкува с всеки от тях, после даде думата на сенатор Джил Маси.

— Джон Трент е прав — това е велика страна. А Джон Трент е велик американец! — каза Маси и засия в очакване на последвалите аплодисменти. — Днес дойдох тук да ви кажа, че като представител на малцинство в сенатската правна комисия, накратко ще ви запозная със законопроект за забрана на Спусъка сега и завинаги…

Думите му се изгубиха в радостен шум, с който не можеха да се сравняват дори досегашните ревове.

Маси повтори репликата при първа възможност:

— Казах, законопроект за забрана на Спусъка сега и завинаги! Няма значение какво ще е решението на Върховния съд. Това устройство е антиамериканско! То казва: „Не ти вярвам, съседе“. То казва: „Крадецо, изнасилвачо, убиецо, тук съм, искам да съм следващата ти жертва“. Е, аз твърдя, че това е безумие. Аз твърдя, че мястото на тия неща е на дъното на Бостънското пристанище при кралския чай! Нямаме нужда от тях!

Трент се усмихваше и ръкопляскаше по време на още осем измъчени позовавания на патриотични спомени, после се върна зад микрофона и депутатите застанаха в полукръг зад него.

— Ще помогнете ли? — попита тълпата той. — Когато довечера се приберете вкъщи, ще запазите ли жив този спомен? Ще държите ли под око Вашингтон, докато вършите ежедневната си работа? Защото сенатор Маси ще има нужда от вас. Конгресменът Бейнс-Браун ще има нужда от вас. Аз ще имам нужда от вас. Това ще е борба на живот и смърт. Докато Бреланд е в Белия дом, този законопроект ще се нуждае от вашата подкрепа срещу неговото вето. Ще ни помогнете ли да го прокараме?

Изтътна утвърдителен рев и докато заглъхваше, някой в тълпата запя: „Бог да благослови Америка, земята, която обичам…“

Пеещият бе клакьор, ала въпреки това по гърба на Трент полазиха тръпки и в гърлото му заседна буца.

Докато демонстрантите бавно се разотиваха по автобусите и домовете си, последваха интервютата — сякаш безкрайна върволица, започваща със сивия медиен кардинал Бил Мойърс от Ей Би Си Дисни. Накрая Трент най-после получи възможност да избяга, да се скрие, да свали маската и тихо да отпразнува победата. Избра частен салон в аристократичния „Мондриън Ин“ в Александрия и взе за компания лобистката на НОА Мария Нестър.

— Беше прекрасно — каза тя и го поздрави с целувка по бузата. — Направи страхотно представление.

Трент продължи да усеща парфюма й, докато тя заобиколи масата и седна.

— Ти свърши основната работа — отвърна той и й наля чаша каберне. — Останах страшно доволен. Сенатор Маси! Невероятен успех. И онези чудесно подбрани манекени с него.

— Трудно можеш да изплашиш Върховния съд и още по-трудно можеш да го подкупиш. Но Конгресът е курва — засмя се Мария. — Аз ли не го знам?

Когато свършиха със състоящата се от пет блюда вечеря и напълно разхвърляха завивките на двойното легло, центърът на Вашингтон вече бе опустял. През нощта насред столицата се беше появил град с големината на Мадисън, Уисконсин — а може би дори на Ривърсайд, Калифорния — бе прекарал деня в парка и после тихо беше изчезнал, без нито един арест и с малко изпотъпкана трева, свидетелстваща за присъствието му.

„Надявам се, че съответните хора са получили предупреждението — помисли си Трент, докато се качваше в кадилака и даваше знак на шофьора да потегли. — Този път се задоволихме само да ни чуят. Този път. Този път оставихме оръжията си вкъщи. Този път. Обърнете внимание: мога да събера двеста хиляди души пред прага ви винаги, когато се наложи. Не ме предизвиквайте.“

Трент очакваше Върховният съд да съобщи решението си на другата сутрин и се канеше да прекара нощта във Вашингтон, за да е на разположение на камерите. Но изглежда, че за опустелия център мислеше още някой. Когато колата наближаваше хотел „Американа“, по комуникатора се обади Ланкастър.

— Ще направят съобщението в осем часа. Пристигам — дадоха ни само двайсет минути.

— Обясниха ли защо го правят сега?

— Казаха, че се забавило от сутринта поради проблем с отпечатването — презрително изсумтя адвокатът.

Трент и шофьорът му останаха в колата на отбивката пред „Американа“, за да чуят новината по радио „Айридиъм“. Имаше четири различни мнения, две само с един подпис. Решението на вашингтонския окръжен съд се отменяше с пет на четири гласа.

Съдия Джоузеф Антъни Пери, с интерес забеляза Трент, беше гласувал с малцинството.

— Копелета — каза Джери и удари с длан по волана. — Натриха ни носовете. Даже не ни дадоха няколко часа да се порадваме.

— Злото няма почивка — отвърна Трент, който не бе информирал шофьора за предварителната си информация. — Е, вече няма причини да останем в града. Да се прибираме, Джери. Във Фредериксбърг, не във Феърфакс. Мисля утре да си позволя да отида на риба на Рапаханок.

 

 

Червеният пикап ранчеро ги проследи по целия път от „Американа“ до междущатска магистрала 395. Джери дори заобиколи през Арлингтънското национално гробище, за да види доколко се интересува от тях шофьорът на пикапа. Той, изглежда, много се интересуваше, което обезпокои Джери достатъчно, за да го спомене.

— Може да са от медиите — отвърна Трент и погледна назад. Здрачът се превръщаше в нощ и не се виждаше нищо друго, освен фаровете и светлините за мъгла под тях. — Аз се скрих още преди да съобщят решението.

— Такава кола не е на хора от медиите, господин Трент. Мирише ми на неприятности. Може би трябва да повикам охраната и да тръгна за Феърфакс, за да ни пресрещнат.

— Обичаш да караш бързо, нали, Джери? — попита Трент, като се отпусна назад. — Просто продължавай.

Шофьорът покорно подгони кадилака със сто и двадесет километра в час.

— Малко изостана, но още ни следва.

— Може просто да иска да ми стисне ръката — отвърна Трент, после се подсмихна. — А може да е участвал в демонстрацията и да не си е получил пътните.

— Наистина ще съм по-спокоен, ако повикам охраната.

— Ако още ни следи, когато дойде време да отбием от деветдесет и пета, тогава ще се разтревожа.

Но точно след Куонтико червеното ранчеро се приближи зад тях и започна да ги притиска. Джери увеличи скоростта още повече и се отдалечи напред. След няколко минути забелязаха две коли, които блокираха пътя в тиха отсечка между Стафорд и Фалмут. Ранчерото бързо се появи зад тях, за да пресече възможността им за бягство — минибус отпред, черен автомобил отляво, мантинела и канавка отдясно, пикап отзад.

— Копеле! — измърмори Джери. — Трябваше да го предвидя… — Трент чу отварянето на цип — шофьорът дръпна възглавницата на предната дясна седалка и извади оттам скритата берета 45 АСР. — Дръжте се, господин Трент, мисля, че ще си поиграем на блъсканица.

— Чакай. Може да са просто бандитчета и да нямат представа кои сме.

— Толкова по-добре. Господин Трент, мисля, че е по-добре да залегнете.

— На пода няма въздушна възглавница, Джери.

— Няма да блъсна колата, господин Трент.

— Не ме безпокоят твоите шофьорски качества, Джери, а техните.

В този момент комуникаторът на Трент иззвъня на местен режим. Предният десен прозорец на колата до тях се отвори и отвътре се появи лицето на смеещ се младеж, който вдигна собствения си комуникатор до ухото си и направи знак с ръка. Трент веднага позна бръснатата глава на младежа и огромните бакенбарди, както и кикота, който чу в слушалката.

— Ей, да имаш малко горчица?

— Бауман… — гневно изръмжа Трент името на командира на „Патриотичен юмрук“.

— Нямаш ли? Я си провери гащите, там може да има! Как ти хареса гонитбата, господин председателю?

— Радвам се, че съм успял да те развеселя. Да искаш още нещо?

— Да, трябва да си поговорим за някои нещица. Накарай твоя пич да завие на другия изход, там ще си намерим тихо местенце. — Връзката прекъсна, прозорецът се вдигна и колата полетя напред.

— Имаме ли проблем, шефе? — попита Джери.

— Освен че Боб Бауман е дрогиран през половината от времето и параноик през останалото ли? Сигурно не.

— Какво да правя?

— Последвай ги на следващия изход. Но не бъди прекалено доверчив.

 

 

След няколко минути по лъкатушните пътища в предградията на Фредериксбърг първата кола влезе в пуст крайпътен паркинг и спря до един пристан на Рапидан, точно след Фокс Рън.

— Вече си мислех, че ще свършим в язовира — каза Джери и угаси двигателя. — Искате ли пистолета?

Трент поклати глава.

— Не. Просто остани в колата и се дръж небрежно. Хич му нямам доверие на тоя тип.

Когато слезе навън, Трент веднага разпозна още няколко лица. Шофьорът на ранчерото бе Мел Йост, петдесетинагодишният издател на „Вашингтонски военни престъпления, бюлетин на американската съпротива“. С минибуса беше дошъл Закари Тейлър Грант. Високият брадат основател на Опълчението на таралежите винаги носеше камуфлажни панталони, бронирана жилетка и голям сребърен кръст на шията.

— Разтуптя ли ти се сърцето, Джони? — през смях попита Грант. — Можехме да те блъснем. А бе, само репетирахме — имаш късмет.

— Не биваше така да дразните шофьора ми — отвърна Трент. — Той обича да огъва брони. Какво искате?

— Ами, ти нали ни покани у вас, за да ни разкажеш какво според теб трябва да правим — каза Грант. — И ние ти връщаме любезността.

— Хубаво местенце си имате — рече Трент.

— Хайде, да не се мотаем — прекъсна ги Бауман и нервно потръпна. — Следващият сателит на Ес Ар Ей ще мине след единайсет минути. И дайте да влезем сред дърветата — звукът се пренася над водата.

Без да чака съгласието им, той закрачи към гората. Йост го последва с фенерче. Грант тръгна до Трент.

— Джони, едно от нещата, дето ме интересуват, е сериозно ли беше това представление днес?

— Съвсем сериозно.

— Наистина ли? Значи не е само за пред хората? Ще разчиташ да те спасят същите мошеници, дето гласуваха Брейди едно, Брейди две, отвратителната забрана на оръжията, националната регистрация и закона за дълговете Стоук-Уилямс? Виж сега, изкарваш ме пълен лъжец.

Бауман спря до едно дърво и почна да пикае.

— Божичко, Боб, какво си мислиш? Сега ще разберат, че си бил тук — каза Грант.

— Какво? В пикнята няма ДНК, нали? Мамка му…

Грант весело се засмя.

— Ти развали всичко, Боб. Сега не можем да убием Джони.

— Ега ти лъжеца си, Зак — обади се Йост. — Не го слушай, Боб, в пикнята няма ДНК, освен ако не си бил чекии през последните двайсет и един дни.

— Мамицата му — изпъшка Бауман и Грант се засмя още по-силно.

— Това сигурно означава, че ти дължа услуга, Боб — спокойно каза Трент. — Зак, чакат ме едни хора. Може ли да си свършим работата преди сателитът да мине оттук и да снима колите ни заедно? Какво искате?

Отговори му Йост.

— Искаме да ти дадем възможност да дойдеш при нас, след като делото ти отиде на боклука. Заедно ще разработим нова стратегия, малко по-директна.

— Много по-директна — поправи го Бауман, като се престори, че стреля с пистолет в мрака. — Писна ми да чакам. Право в лицето на всички скапани предатели.

— Защо избрахте мен? — попита Трент.

— По две причини, Джони — отвърна Грант. — Защото ще си ни полезен — имаш и национална, и местна известност, почтен си, а ние не искаме да сме такива. И второ, защото заговорниците току-що те изритаха в ташаците и вече ти е ясно, че няма да го допуснат.

— Не можеш да ги победиш, ако играеш по техните правила, защото те са подправили играта. Като в Лас Вегас, ама по-кофти — каза Йост. — Затова ние ще играем по нашите правила.

Трент прехапа устни.

— Ако попитам какви са целите ви, положението ми тук ще се промени ли?

— „Имам малък списък — до един ще паднат с писък“ — изтананика Бауман.

— Не, Джони, ти си откровен с нас — отвърна Грант.

— Но преди да ти кажа, искам да се уверя, че отговорът е от значение. Има ли цели, с които няма да се съгласиш? Ако е така, значи ще се присъединиш към нас в подходящ момент. Наоколо има адски много цели и ни предстоят също толкова решения.

За пръв път, откакто ранчерото се бе появило в огледалото, Трент изпита остро усещане за опасност. Не беше напълно убеден, че грешният отговор няма да го прати на дъното на Рапидан, и затова се опита изобщо да не отговори.

— Трябва да помисля, момчета.

Грант се намръщи и поклати глава.

— Няма начин. Боб нали ти каза, писна ни да чакаме.

— Не разбирам защо не си по-ядосан, мамка му — рече Бауман и подритна едно камъче. — Човече, ти би трябвало да се нахвърлиш на възможността, която ти даваме. Защо не си мислил досега? Аз обаче съм мислил. Ние ще направим нещо, а няма само да се мазним пред микрофона като теб днес. Може пък да не си искал да спечелиш. Или си страхливец.

— Ей, Боб, още колко време остава, докато сателитът се появи над хоризонта? — попита Грант.

— Какво? — Бауман си погледна часовника. — По дяволите… — Той блъсна Йост и се затича към паркинга.

Грант и Йост се засмяха за негова сметка.

— Не го казвай, Джони, знам — той е извратен. Но има адски добър достъп до играчки — поясни Грант. — Какъв ще е отговорът ти, Джони? С нас ли си, или не? Ще вдигнем доста шум, обещавам ти.

— Тогава ще имате нужда да продължавам това, което правя — импулсивно отвърна Трент. — Известен, разумен, добър гражданин, действащ в границите на системата. Това е възможно най-доброто ви прикритие. Нека сме откровени — ако нещо се прецака и федералните спипат Боб Бауман, можете да минете и без него. Хората ще си кажат: „Още един фанатик“. Ако пипнат Джон Трент — е, не мога да рискувам заради нещо по-малко от най-високия залог. А смятам, че още не му е дошло времето. Което не значи, че не ви желая успех.

После затаи дъх.

Грант и Йост се спогледаха.

— Добре, Джон — каза Йост и протегна ръка. — Ти се целиш в тях високо, ние ще се целим ниско. Успех и на теб. Повече няма да ни видиш.

Кожата на Трент бе настръхнала по целия обратен път до паркинга. Когато се върна в колата си, по челото му изби студена пот.

— Да се махаме оттук, Джери.

— Какво стана?

— Нищо особено. — Той се отпусна назад, като се питаше дали ръцете му треперят от страх, или защото освен че е изпитвал отвращение и презрение, някаква част от него се е изкушавала.

Бележки

[1] Процес, с който през 1973 г. Върховният съд на САЩ узаконява аборта. — Б.пр.