Артър Кларк
Спусъкът (27)

25.
Няма лош мир

„Няма добра война, нито лош мир.“

Бенджамин Франклин

Беше късно утро и лекият дъжд, който валеше от разсъмване, най-после проби гъстите клони на дърветата и започна да трополи по металния покрив. Звукът играеше по нервите на Джефри Хортън, вече опънати от натрупалия се стрес на пленничеството му.

— Нищо — каза той и се отдръпна от масата. — Тук няма нищо. Нали така? И ти не видя нищо, нали?

— Нямаше съответствия… — започна Шрайър.

— Очаквам да го кажеш на Уилкинс.

— Но това не значи, че няма нищо. Кодът на неутрализатора може да е друг. Може и ти да грешиш и да е скрит в базовия код.

— А може и да лъжа.

— Може и да лъжеш — съгласи се Шрайър. — Но мисля, че си прекалено умен да лъжеш за нещо, когато има вероятност да те хванат. Мисля, че си прекалено умен и да ни подценяваш.

— Аз не съм ви враг — поклати глава Хортън. — Просто искам да се върна към собствения си живот. Но ако Уилкинс ме принуди да избирам, може да ме превърне в противник.

Техникът не отговори.

Джефри въздъхна.

— А сега?

— Продължавай да търсиш. Кой знае колко допълнения има в тази система? Сякаш се ровим в кофа с боклук.

Хортън премести стола си напред и уморено каза:

— Фокус-мокус…

След един час полковник Робърт Уилкинс отвори вратата на бараката, застана на прага и лаконично нареди:

— Докладвайте.

— Слушам, господин полковник — измърмори под нос Хортън.

— Няма нищо за докладване, полковник — каза Шрайър и се изправи. — Няма съответствия между двете системи, които да не отговарят на стандартни контролни функции.

— Нямаш какво да ми покажеш след три дни работа, така ли? Позволяваш на този човек да те размотава?

— О, можем да ти покажем много неща — намеси се Джефри и стана. — Можем да ти покажем една снимка на ръководителя на проекта в Ей Ди Ти, допълнена с рога и смешни мустаци. Можем да ти покажем резултатите от последните десет мача между „Тексас“ и „Тексас А&М“, телефонните номера на три жени със съмнителна добродетелност и около петстотин думи от „Песента на стария моряк“.

Хортън заобиколи техника и се изправи лице в лице с Уилкинс.

— О, не, не сме пропуснали нищо — намерихме местата, на които хората крият имената на децата си, възхищението си от някоя сексзвезда или любимия си цитат. Но не намерихме абсолютно никакъв таен бутон за изключване, защото такъв няма. Той съществува единствено във вашите параноични фантазии. Не, това не е параноя — просто ви се иска. Проклет да съм, ако знам защо, но вие всъщност искате тази война.

— Войната е морална необходимост, докторе, когато си изправен пред неморален враг. Но тя не носи никакво удоволствие.

Очите на Хортън се изпълниха с презрение.

— Да не си мислиш, че имаш право да съдиш какво е морално? Да не си мислиш, че си достатъчно съвършен, за да съдиш мен? Напоследък поглеждал ли си се в огледалото?

— Ами ти, докторе? Твоята поза на радетел за прогрес не ми минава. Вие учените ни дадохте Циклон-Б, СПИН-а, аборта, еволюцията, а сега и това. Никога не мислите за цената. А ти, Джефри Хортън, ти лично предаде седемдесет милиона спазващи закона американски семейства. Ти обрече десет хиляди добри хора на смърт от ръцете на главорези и крадци. Не ми се прави на благороден. Ти си също толкова виновен, колкото и ако ги беше убил лично.

Непоклатимата самоувереност на командира на НАС разпали страшна ярост в душата на Хортън и той обсипа Уилкинс с канонада от гневни думи.

— Толкова много ти се иска да си герой, че сам си измисляш врагове. Но щом искаш да ме направиш такъв, няма проблем. Съжалявам, че откритието ми отне хобитата на някои добри хора като баща ми. И наистина ме боли за това, че някои хора са пострадали, защото не са имали оръжие, за да се защитят. Но адски се гордея, че съм попречил на терорист като теб. Ти си дребен заблуден егоист и всичко, което успея да направя, за да осуетя плановете ти, ще е в служба на обществото. Твоята революция ще е катастрофа…

Нещо от словоизлиянията на Джефри, изглежда, откри слабо място, проникна през бронята на Уилкинс и нарани самолюбието му. Полковникът го блъсна в гърдите и Хортън залитна върху Шрайър.

— Смяташ, че си постигнал нещо, така ли? Смяташ, че си ни разоръжил? — Той се обърна, изскочи навън и изръмжа на стражите: — Доведете го!

Хванаха Джефри за ръцете и го повлякоха след полковника. „Недей да го молиш — помисли си той. — Не му доставяй това удоволствие.“

Дългите крачки на полковника ги отведоха при втората метална барака, отдалечена на сто и петдесет метра от лагера.

— Завържете го и го пазете — заповяда Уилкинс и се наведе към ключалката.

В следващия миг пазачите блъснаха Хортън по очи на тревата и единият стъпи на тила му. Извиха ръцете му назад и завързаха китките му с найлоново въже, което дълбоко се вряза в кожата му. Вратата изскърца и се отвори.

— Доведете го — каза полковникът.

Отново го изправиха, целия измазан с кал, по която бяха полепнали сухи борови иглички. Той овладя желанието си да окаже съпротива. Кой знае защо, в главата му се появи стих от Матю Халвърсън:

Контролът е илюзия,

Редът е утешителна лъжа.

От хаос и чрез хаос

в хаос влитаме…

Бутнаха го вътре и лампите в бараката светнаха. Хортън видя, че се намира в оръжейна — по четирите стени висяха всевъзможни оръжия, всички произведени за армията, по-тежки от личното оръжие, носено от паравоенните организации — автомати, леки картечници, гранатохвъргачки, четиридесетмилиметрова минохвъргачка, две противосамолетни ракети „Стингър“. До всяка стена бяха натрупани два-три реда кашони с боеприпаси.

В средата на помещението имаше само четири квадратни плоскости от дървени летви. Уилкинс стъпи върху едната от тях и се обърна към Джефри.

— Казваш, че си ни спрял, и все пак всички оръжия тук действат безотказно. Ужасно се изкушавам да ти го докажа, като използвам за мишена собственото ти отпуснато тяло, но това ще ти попречи да оцениш иронията, която ще ти разкрия след малко. — Той повика един от охраната и посочи дървените плоскости. — Качи един флакон от втори склад.

— Слушам, полковник. — Мъжът вдигна една от плоскостите и отдолу се показа тунел. Той се вмъкна в отвора с отработени движения и скоро се върна с цилиндър, дълъг около педя и с диаметър на топка за тенис.

— А сега един аерозол от трети — нареди полковникът, взе цилиндъра и се приближи до Хортън. — Виждаш ли, докторе, ние сме страшно добри с тия оръжия и винаги улучваме онова, в което се прицелим. Но ако успееш да ни отнемеш оръжията, хич и не си мисли, че си ни разоръжил. Защото може би си забравил, че бензинът е чудесен експлозив и може да се намери почти навсякъде. — Стражът отново се появи, понесъл нещо, което приличаше на малка бутилка със сгъстен газ. — И когато дойде време да започнем да убиваме предателите по-бързо, отколкото с ножове и гароти, е, Господ ще ни помогне.

Той вдигна масленозеления цилиндър пред лицето на Джефри, така че той да прочете думите и цифрите, написани отстрани. Стражът до него направи същото с бутилката.

— Какво е това? — попита Хортън.

— Химическите оръжия и биологическите аерозоли не се нуждаят от конвенционални експлозиви, доктор Хортън — с триумфално самодоволство отвърна Уилкинс. — Какво мислиш за това?

Джефри бавно вдигна поглед към лицето на полковника и тихо каза:

— Това означава, че работата ми е останала недовършена — и колкото по-скоро се върна към нея, толкова по-добре.

— Разкарайте тоя парцал от очите ми — викна Уилкинс и ледената злоба на душата му най-после се прояви в струящата от очите му омраза. — Хвърлете го обратно в клетката му — веднага, преди да съм му изтръгнал сърцето.

— Слушам!

Безцеремонно измъкнаха Хортън от бараката. Гласът на полковника го последва — с всяка следваща дума ставаше все по-висок.

— Хубаво си помисли! Мисли дълго и внимателно, скапан гениален президентски юнако. Ти ще избереш кои оръжия да използваме — ония на стената или другите в дупката! Ти, Джефри Хортън, ти ще решиш колко души да убием и колко грозна да е смъртта им. Помисли за това, докторе — помисли за това!

Ала докато го хвърляха в бункера и затваряха капака над главата му, единствената мисъл на Хортън бе: „Разкрих те, най-после те разкрих и вече знам кой си всъщност…“

 

 

Арън Голдстийн гледаше как електрическият локомотив спира на Броуд Стрийт Стейшън. Теглеше шест лилаво-бели пътнически вагона — влакът в 08:40 от Нюарк.

На дисплея пред него се виждаше изгледът от малката камера в миниатюрния локомотив. Тъй като няколко минути щеше да остане на гарата, докато разтоварят пощата, той превключи на близкия товарен влак. По пътя му имаше два тунела и част от Зоопарка — любимите му сектори от макета, които го разсейваха от мрачните мисли.

Ала преди товарният влак да стигне до първия тунел, Голдстийн бе обезпокоен в светилището си от една от медицинските сестри, облечени като прислужнички, за да могат лично да наблюдават своя пациент.

— Господин Голдстийн, доктор Броуиър иска да ви види.

— Благодаря — отвърна Арън и започна да изключва влаковете. — Той в работната си стая ли е?

— Не, още е в леглото.

Тази информация го накара да побърза.

— Каза ли нещо друго?

— Само, че бил уморен. Не хапна почти нищо от закуската си.

— Тогава да повикаме доктор Хъбс — каза Голдстийн. — Достатъчно дълго играхме по свирката на тоя стар мърморко.

— Ще отида да го доведа.

Голдстийн завари Броуиър да лежи повдигнат на планина от възглавници. Дигиталното му бюро бе оставено недокоснато върху завивките. Очите му бяха насочени към източния прозорец, но погледът му блуждаеше.

— Какво ти става тази сутрин, Карл? — попита Голдстийн. — Да не би снощи да си пийнал повечко вино?

— А, Арън. Какво питаш? А, за храната. Не, не обвинявам готвачките ти. — Усилието, положено за едва доловимата усмивка и тези няколко думи, го накара да се задъха и да се закашля. — Не съм добре, но нямам енергия, за да се безпокоя. Ако бях по-млад, щях да си помисля, че съм хванал някакъв грип. Разбира се, в моето състояние грипът със сигурност ще ме убие също толкова лесно, колкото и всичко друго.

— Помолих доктор Хъбс да дойде и да те прегледа — отвърна Голдстийн. — Очаквам да се държиш добре.

— Вещерски пенкилери — презрително рече Броуиър.

— Няма противоотрова за ентропията, Арън.

— Може би. Но не е зле един добър диагностик от време на време да те преглежда.

— Вече знам всичко, което може да ми каже, и то няма никакво значение — отвърна старият учен. — Но ще му позволя да ме помъчи малко, ако това означава, че можем да поговорим за нещо друго.

 

 

— Разбира се, Карл. — Голдстийн седна на леглото. — Работиш ли? — И кимна към дигиталното бюро.

— Опитвах се да пиша писмо — отвърна Броуиър. — Къде беше снощи? Чух хеликоптера.

— Във Вашингтон. Поредната досадна среща.

— Срещи — да, благодаря ти, сега си спомням какво исках да кажа. Арън…

— Да, Карл?

— Не превръщай Джефри в администратор. И не му го позволявай. Намери някой друг да пише писмата и да ходи по срещи. Той трябва да е в лабораторията. Шумът не бива да заглушава гласа му.

— Добре, Карл.

— Това му е проблемът. Затова си отиде, нали разбираш. Искам да знам, че ще оставиш вратата отворена, за да може да се върне.

— Разбира се. Само че… — Голдстийн въздъхна. — Карл, на оная среща снощи… не биваше да ти казвам, но не знам как очакват да го скрия от теб. Въпреки че може би затова досега не казаха и на мен.

— Стига си дрънкал глупости, Арън, че докато свършиш, може и да ме няма.

— Карл, Джефри е изчезнал. Преди седмица са го отвлекли — смятат, че е някаква американска терористична група.

Единствената забележима реакция от страна на Броуиър бе скачащият му из стаята поглед.

— Няма нищо — каза той.

— Една седмица е много време за отвличане — поклати глава Голдстийн. — Правят всичко възможно, но… Карл, ФБР не храни голяма надежда.

— Джефри ще се оправи.

— Разбира се, всички го искаме — каза Арън. — Просто си мислех, че може би не е зле да обсъдим какво да правим с „Терабайт“, ако поради някаква причина Джефри не се завърне.

— Губене на време и енергия — нещо, към което в момента съм много чувствителен. Той ще се върне, Арън — настоя Броуиър. — Джефри знае къде му е мястото. — После се отпусна на възглавниците, почти сякаш се опитваше да се скрие под тях. — Твоят доктор пристигна.

Голдстийн се обърна и видя доктор Хъбс на прага.

— Даваш ли ми дума, Арън? — попита Броуиър.

— Да, Карл.

— Тогава елате, докторе, и не се бавете. Вие сте последното обещание, което трябва да изпълня.

 

 

Джефри Хортън остана в зловонната тясна яма на бункера повече от цяло денонощие. Никой не дойде да го заведе до тоалетната. Никой не му донесе храна и вода. Никой не отвори металния капак, за да пропусне вътре малко светлина и въздух.

Той използва това време по възможно най-добрия начин: един час след като го върнаха в бункера, започна да копае тунел в стената.

Единственият инструмент, с който разполагаше, беше висока до глезена му туристическа обувка. По време на изпитателния срок му бяха върнали обувките — без връзки, разбира се. И докато го влачеха насам-натам, някак си бе успял да запази дясната.

След като видя тунелите в оръжейната, Хортън се зачуди дали всички сгради в лагера са свързани с подземни проходи, дори бункерите — особено бункерите. Но вместо да търси тунел, който може и да не съществуваше, той избра най-бързия и кратък път за бягство — да изкопае дупка под ръба на стоманения покрив. Започна точно под конуса, където най-трудно щяха да го видят отвън, като изхвърляше пръстта по дъното на ямата и я отъпкваше с босите си крака.

Пръстта бе плътна като глина. Скоро се оказа, че обувката е по-подходяща за стъргане, отколкото за копане, но не особено подходяща. Грайферите се запълваха и му отнемаше много време да ги чисти с пръсти. Накрая се отказа да го прави, защото откри, че ръбът на тока му дава най-добра опора и постига най-добри резултати.

Единственото предимство на обувката бе, че колкото и бързо и усилено да копаеше, тя не издаваше никакъв шум — дори когато случайно удари самия метален покрив. Ала той скоро установи, че покривът не достига само до равнището на земята — той беше поставен върху стоманен цилиндър, който продължаваше под повърхността.

Това не го спря. Той започна да чегърта стената, докато не откри ръба на цилиндъра. После пак започна да копае настрани. Дупката постепенно се превръщаше в нещо, което можеше да претендира за името „тунел“. Джефри работи до изнемога, почина си, колкото дишането му да се успокои, и продължи.

Когато стигна до корените, в женската спалня вече пееха химни. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-дебели и гъсти ставаха корените, докато накрая вече не можеше да ги къса с разранените си пръсти. Като се опитваше да не мисли за напразното усилие, той се прехвърли в друга част на стената и започна наново.

Когато утринната светлина проникна през отдушниците, тунелът бе почти наполовина колкото ръста му — малко повече от половината разстояние до повърхността. Не беше достатъчно. Джефри седна на върха на могилата прясно изкопана пръст, изтощен и отчаян — очакваше всеки момент да разкрият опита му за бягство.

Ала те не дойдоха. И когато със закъснение осъзна, че моментът още не е преминал, той с удвоена енергия атакува тунела. Обувката отдавна бе станала безполезна — свит в тясното пространство, Хортън дращеше и ровеше спечената пръст с голи ръце, ноктите му бяха изпочупени и от пръстите му течеше кръв. Кал покриваше лицето и косата му и го задушаваше. Ала той не спря, докато пръстите му не стигнаха до външния ръб на коничния покрив — и разбра, че от повърхността го отделят само няколко сантиметра, които можеше да разчисти за минути.

После дойде време да вземе решение — дали да рискува с бягство през деня, или да изчака до падането на мрака.

Ако оставянето му без надзор се дължеше само на гнева на Уилкинс, похитителите му всеки момент можеха да се появят. Но ако се опитваха да го пречупят, най-вероятно щяха да го държат сам няколко дни.

Хортън заложи на втората възможност и реши да изчака.

И сбърка. Дойдоха точно преди вечеря.

 

 

Когато стражите блъснаха Хортън на пейката, полковник Робърт Уилкинс посочи мръсните му дрехи й попита:

— Какво е това?

— Опитал се е да прокопае тунел от бункера.

Командирът на Народната армия за справедливост неодобрително цъкна с език и поклати глава.

— Наистина, докторе, трябваше да си по-разумен…

Без да откъсва поглед от очите на Уилкинс, Хортън внезапно осъзна, че опитът му за бягство не е нищо ново за терориста.

— Значи имате камера в бункера.

— Така ще да е.

— Просто си искал да си помисля, че ще успея, за да ме спреш…

— Докторе, единствената причина да те заключвам е, че не искам да пострадаш. Честно казано, ти си единствената заплаха за себе си. И ако случайно се отдалечиш, без да кажеш на никого, има голяма вероятност да те застрелят. Някога стреляли ли са по теб, докторе? Някога виждал ли си някой убит с куршум на НАТО, изстрелян от автомат?

— Не — тихо отвърна Хортън.

— Е, надявам се да послушаш съвета ми — определено трябва да го избягваш. — Уилкинс погледна тримата мъже, които стояха наблизо. — Готов ли си, Франк?

— Да, полковник.

— Тогава давай — каза той и потупа мястото до себе си.

Шрайър се приближи и остави на пейката комуникатор „Силестиъл“ 3000 и батерия. Ръбът на пластмасовата кутия беше ожулен — беше комуникаторът на Хортън.

— Благодаря — каза полковникът. — Би ли казал на доктор Хортън какво си направил с неговия комуникатор?

— Извадих модула на глобалната навигационна система и поставих на негово място фалшив. Така системната диагностика не усеща разликата и няма да прати съобщение за повреда на доставчика.

— Същото си направил и с нашите комуникатори, нали?

— Да. Нищо специално. Отнема повече време да го занесеш на масата, отколкото да свършиш работата. Но не забравяй, вече нямаме помощници отгоре — ако им дадем достатъчно време, те пак могат да установят откъде се обаждаме.

Уилкинс кимна.

— Засега това е всичко, Франк. — Той отново насочи вниманието си към Хортън. — Хората не мислят за това, че всеки път, щом използват комуникатора си, уведомяват правителството къде се намират — само защото преди двайсет и пет години някаква тъпа кучка с мобифон се изгубила в снежна буря и едва не умряла. Всеки път, щом се случи нещо лошо, можеш да си сигурен, че на някой либерал ще му хрумне как само срещу съвсем мъничко от нашата свобода можем да предотвратим такива ужасни трагедии. Аз лично имам философско възражение срещу това да съобщавам местонахождението си на някой, който може да проявява интерес. Предполагам, че ме разбираш.

— Разбирам защо тъкмо ти не искаш да научават местонахождението ти.

— Надявам се, че не се сърдиш за думи, изречени от гняв, докторе — особено след като накарах момчетата да те доведат тук в знак на любезност.

— Любезност ли?

— Точно така. Преди малко ми съобщиха, че доктор Карл Броуиър е починал…

— Това е добро начало — подсмихна се един от стражите.

— Я стига, Майкъл, не бъди груб — каза Уилкинс. — Доктор Хортън и доктор Броуиър са били приятели…

— Защо да ти вярвам? — попита Джефри. — Ти ме излъга преди, за да постигнеш каквото искаш.

— Очаквах, че ще проявиш известна доза скептицизъм. — Уилкинс взе комуникатора и пъхна батерията в гнездото. — Затова ще ти позволя да се обадиш на президента и да го чуеш лично от него. И докато е на телефона, и аз искам да му кажа няколко думи. — Небрежно стиснал устройството в дясната си ръка, той го протегна на Хортън.

Джефри не помръдна.

— Фактът, че ти искаш да го направя, е достатъчен, за да откажа.

Уилкинс даде знак със свободната си ръка и двамата мъже до Шрайър свалиха автоматите от раменете си и без предупреждение изстреляха по един откос. Куршумите изсвистяха точно над главата на Хортън и се забиха в дънера на едно дърво на десетина метра зад него.

— Моля те — каза полковникът.

С бясно разтуптяно сърце и внезапно пресъхнала уста, Джефри взе комуникатора.

— Избери опцията за удостоверяване на самоличността, за да можете и двамата да сте сигурни с кого разговаряте.

— Какво те кара да смяташ, че президентът ще приеме да разговаря с мен?

— Мисля, че ще го направи — отвърна Уилкинс. — Даже съм убеден, че адресът му е в личния ти указател.

— Наистина ли смяташ, че съм достатъчно важен за тях, за да ти дадат каквото искаш?

— Според мен след смъртта на доктор Броуиър пазарната ти цена значително се е повишила. И нямам намерение да искам много. Освен това нали оная либерална мантра е точно такава? „Щом това ще спаси един човешки живот…“ Те могат да спасят твоя.

Хортън остави комуникатора на пейката и го побутна към Уилкинс.

— Не, благодаря. Цената е прекалено висока. Сам се обади на президента. Аз няма да ти помогна.

Полковникът реагира с котешка бързина — Хортън изобщо не разбра какво става. Просто и двамата седяха на пейката и в следващия миг главата му отхвърча настрани. Ударът беше толкова силен, че го повали на земята. Замаян, той се опита да се изправи на четири крака, но Уилкинс го ритна.

— Да не си мислиш, че си прекалено ценен, за да ти причинявам болка? — извика полковникът и се надвеси над него. — Така ли си мислиш? Мислиш си, че вече си нещо безценно? — Последвалият ритник в корема бе достатъчно мощен, за да го повдигне над земята. Хортън се задъха и се помъчи да се претърколи, за да избегне следващите удари. Уилкинс го хвана за дясната ръка и започна да извива палеца му към китката, докато Джефри не можа да изтърпи и закрещя.

— Ето, така е по-добре, вече започваш да разбираш — без да го пуска, каза терористът и отново седна на пейката. — Докторе, има много начини да ти причиня болка и само един час след това ще си готов за още. Дадох ти възможност да избереш пътя на съмнението, защото реших, че като интелигентен човек ще се обидиш от такава груба тактика. Но може да съм те надценил. В момента не ми изглеждаш толкова умен, колкото твърди пресата.

Всяка дума от отговора на Хортън му струваше неимоверни усилия.

— Какво искаш от мен?

— Не си ме слушал, докторе — Уилкинс натисна палеца му още по-силно. — Искам да се справя с Неутрализатора. Искам кода за обезвреждането му.

— Няма… никакъв… код — през стиснати зъби процеди Джефри.

— Твоята дума не е достатъчна, докторе. Искам да попитам още някой — някой, който може да цени живота ти повече от самия теб. — Уилкинс неочаквано го пусна, отиде при хората си и го остави да се гърчи на земята. — Гейлорд, ти следиш тия неща. Някой проверявал ли е в продължение на колко време след ампутирането един палец може да активира опцията за удостоверяване на самоличността?

— Ами, доста — отвърна боецът. — Десетина-дванайсет часа, ако вземеш мерки да го запазиш.

Хортън вече беше седнал и стискаше палеца си с другата си ръка.

— Да разбирам ли, че сега очакваш да съм по-отстъпчив?

— Очаквах същия инстинкт за самосъхранение, който кара хората като теб да се страхуват да живеят в свят на въоръжени свободни граждани — отвърна полковникът. — Но тъй като явно има някакви проблеми, ще ти го кажа съвсем просто. Ние сме биячите. Ти си слабакът. Нищо не се е променило. Още си в гимназията и ние пак сме над теб. Ако искам да ти взема парите за обяд, ще ти ги взема. Единственият въпрос е колко болка ще изтърпиш преди да се предадеш.

Джефри бавно се изправи и седна на пейката.

— Искаш президентът да научи, че сте ме отвлекли, така ли? Това ли искаш?

— Да. Така ще съм сигурен, че ще ме изслушат.

Хортън бавно кимна.

— Мисля, че всъщност няма какво повече да губя. — Той тежко въздъхна и посочи комуникатора, който беше паднал на тревата до пейката. — Може ли да го взема?

— Моля.

Джефри предпазливо направи няколко крачки, приклекна и стисна уреда със здравата си ръка. После стана, като бърчеше лице. Палецът му се плъзна в кухината отстрани на комуникатора, където се намираше идентификационната решетка.

— Личен указател. Отвори секретна линия. Търси Бреланд. — В същото време Хортън видя по лицата им, че се наслаждават на триумфа си, че се отпускат, както се бе надявал. Той вдигна ръка, сякаш за да въведе номера.

Ала вместо това хвана устройството с две ръце, остави краката си да се подгънат и като прибави цялата си останала сила, блъсна комуникатора в ръба на пейката. Пръснаха се парчета пластмаса и метал. С още един удар Джефри разби вътрешността на уреда и миниатюрните части се затъркаляха в праха.

Най-близкият страж се хвърли отгоре му преди да успее да изпълни намерението си докрай. Хортън политна назад, строполи се на земята и бързо изгуби битката за онова, което все още стискаше в лявата си ръка. Но нямаше значение — най-голямото оцеляло парче беше батерията.

Без да обръща внимание на притискащия го отгоре боец, Хортън потърси с очи Уилкинс и срещна смаяния му поглед.

— Върви по дяволите — каза той. — Никога не съм уважавал биячите.

 

 

Биха го, докато припадна, после го завързаха с лице към едно дърво и започнаха да спорят какво да правят с него. Той отчаяно се опитваше да следи разговора, но стражите го затрудняваха — всеки път щом престанеше да пъшка достатъчно силно, за да може ясно да чува гласовете им, някой отново го удряше.

Оставиха го да виси там, докато вечеряха. Ароматът на храната се носеше във въздуха и го измъчваше почти също толкова, колкото раните му. Оставиха го да виси и докато се молеха и пееха, измивайки кръвта от ръцете си със сапуна на идеологията.

После се върнаха, прерязаха найлоновите въжета и го помъкнаха в гората. Джефри бе сигурен, че са решили да го убият, ала истината се оказа много по-страшна.

Блъснаха го на колене и го накараха да гледа, докато четирима мъже с лопати изкопаят плитка яма точно пред него. Останалите стояха рамо до рамо в кръг около тях, някои дори вдигнали децата си на ръце. Други малчугани тихо надничаха между краката им.

— Това ще свърши работа — каза накрая Уилкинс, извади пистолета си от кобура и пристъпи напред.

Хортън се задъха. Яки ръце натискаха раменете му и не му позволяваха да се изправи.

— Доведете първата — заповяда полковникът.

Кръгът се разтвори. Двама бойци довлякоха дребна жена и я принудиха да коленичи отстрани на ямата. Ръцете й бяха завързани на гърба, устата й беше залепена с изолирбанд, точно като на Хортън през първия ден. По гърдите на светлокафявата й униформа имаше кървави петна от раната на слепоочието й. Той не я познаваше, ала виждаше страха и объркването й — и умоляващите й очи.

— Какво правите? — попита Джефри. Някой силно заби дулото на автомата си в ребрата му, за да го накаже за любопитството му.

Уилкинс укорително вдигна лявата си ръка.

— Няма нужда от такива неща. Сигурен съм, че сега се радваме на пълното внимание на доктор Хортън. Джефри, представям ти заместник-шериф Шанън Дрейтън. Тя е на двайсет и осем години, самотна майка на две деца. За нас това е достатъчно оскверняване на Божия план. Но тя също работи като телефонистка и помага на местните униформени крадци да конфискуват собствеността и да отнемат свободите на гражданите. Това я прави предателка и според военновременните закони ние имаме право да я екзекутираме.

Дрейтън не можеше да отговори с нещо повече от стон, ала очите й излъчваха ужас, търсеха разбиране, молеха за милост. Странно, тя не се съпротивляваше — у нея сякаш не бе останала и капчица воля.

— Това е безумие… — започна Хортън.

— Слушай ме внимателно, Джефри, защото предложението, което ще ти направя, ще е в сила само за ограничено време. Ще ти дам възможност да спасиш живота на Шанън…

— Как очакваш някой да следва примера ти? Ти си много по-страшен потисник, отколкото изобщо би могъл да е Бреланд.

— … и да я върнеш на децата й. След като животът на невинните значи толкова много за теб, давам ти шанс да се намесиш в него. Кажи ми каквото криеш, всичко, което знаеш, и аз ще простя на тази жена. — Полковникът вдигна пистолета си и се прицели в корема на Дрейтън.

— Полковник… Робърт… за Бога…

Уилкинс го прекъсна.

— Да, прав си, това ще е нечовешко. Раните в корема страшно болят и човек умира цяла вечност. Така е по-добре. — Той се приближи и долепи дулото до ухото й. — Говори, Джефри.

— Недей…

— Можеш да ме спреш. Кажи ми как да блокирам Неутрализатора и Спусъка. Аз държа пистолета, но животът й е в твои ръце.

— За Бога, гледат деца!

— Чудесно. Нека научат каква е цената на измяната.

— Това е безсмислено! Не мога да ти дам каквото искаш от мен! То не съществува — освен в твоите фантазии!

— Шанън е истинска. Къде е състраданието ти, Джефри? Имаш златна възможност да предотвратиш едно безсмислено убийство, извършено с огнестрелно оръжие. Но времето ти изтича. Когато свърши срокът на предложението, тя ще умре.

— Няма нужда да я убиваш. Не съществува никакъв код! Поискай от мен нещо, което мога да изпълня. Дай ми истински шанс…

— Мисля, че знам какъв ти е проблемът, Джефри. Мисля, че просто не вярваш.

— Не, не, не, недей! — простена Хортън. — Моля те! Уилкинс!

Полковникът като че ли не го слушаше. Натисна жената с крак и изстреля един куршум в тила й.

Дърветата като че ли мигновено заглушиха мощния грохот. Във въздуха полетя нещо влажно и топло и опръска лицето на Хортън. Трупът на Шанън Дрейтън се свлече в ямата.

Разнесоха се одобрителни викове.

По лицето на Джефри се стичаха сълзи.

— Копеле — прошепна физикът. — Боклук мръсен. Откачено копеле!

Изражението на полковника изобщо не се промени.

— В моя свят това беше екзекуция в името на благородна и справедлива кауза. Но ти, ти я уби, Джефри — ти направи избора. Аз само държах пистолета. — Той се огледа. — Доведете номер две.

— Не! — извика Хортън, успя да освободи ръцете си от стражите, изправи се и пристъпи напред. После нещо силно го удари отзад и Джефри се стовари по очи на земята, само на сантиметри от ръба на ямата, която вече се беше превърнала в гроб.

— А, значи все пак не си безчувствен — каза Уилкинс и приклекна до него. — И ми се струва, че вече ми вярваш. Може би това ще улесни следващото решение. — Той махна с ръка. Мъжете дръпнаха Хортън назад и отново го накараха да коленичи с лице към втората жертва. — Това е Рей Мейси, Джефри. Той е оценител в окръжната данъчна служба…

— Не! — за пореден път извика Хортън. — Няма да играя по твоята свирка. Не можеш да ми прехвърлиш вината — ти си отговорен за всичко, което става тук. Това е твоята секта, това са твоите престъпления. И по-добре да ме убиеш, защото иначе ще съм най-щастливият свидетел, който ще даде показания на процеса ти — срещу всички вас, които стоите тук и можехте да му попречите, само че сте прекалено страхливи или сте се превърнали в роботи…

Уилкинс не отговори. Просто заобиколи зад Рей Мейси и опря дулото на пистолета си в тила му. После предизвикателно погледна Хортън, все едно му казваше: „Избирай“.

Джефри затвори очи, дълбоко си пое дъх и бавно въздъхна. Когато отново погледна, вече се бе успокоил достатъчно, за да изрече мислите, блъскащи се в главата му.

— Вие всъщност не разбирате, че оръжието не ви дава никаква власт — каза той. — Опитвате се да го използвате, за да контролирате хората, когато с него можете само да ги убивате.

— И това ще свърши работа, докато не се появи нещо по-добро! — извика някой от кръга.

— Наистина се появи нещо по-добро — отвърна Хортън, после впери очи в Уилкинс. — Но даже да не беше, вие пак нямаше да сте прави. В ръцете си държите само силата да носите смърт и това не е нищо особено. Всъщност това е толкова обикновено, че го притежава всяко живо същество, дори неживата природа. И не е достатъчно, за да ме превърне в друг човек. Не е достатъчно, за да ме превърне в човек като вас.

— Аз не мога да ти дам онова, каквото искаш от мен, полковник Уилкинс — продължи той. — Никой не може. Но ако можех, този пистолет нямаше да ме накара да го направя. Контролира ни страхът — в момента той контролира теб. Аз обаче няма да си позволя да се уплаша от теб. Знам къде свършва моята отговорност и къде започва твоята. И тази бедна жена лежи на твоята съвест, не на моята. Хайде, насочи пистолета към мен, за да мога за последен път да ти кажа „Върви по дяволите!“ и да свършваме. Знам, че ще ти е много по-приятно да убиеш мен, отколкото него.

— Хубава реч. Много философска. Ето го моето опровержение — отвърна Уилкинс и натисна спусъка…

Металическо изщракване.

После тишина.

Мейси простена.

Намръщен, полковникът изхвърли засеклия патрон и отново притисна дулото в главата на оценителя. В настъпилото мълчание целият кръг чу падането на ударника, но нищо повече.

— Какво става, по дяволите? — попита Уилкинс.

Хортън долови шепота на хеликоптерни перки, който само след няколко секунди се превърна в рев. Клоните се разлюляха и през гъстия листак се спуснаха въжета, по които се плъзгаха командоси от спецчастите.

— Стройте се! — извика Уилкинс. — Стрелци, срещу тях! Всички останали, придвижете се към центъра! Огън!

Организираната отбрана на Народната армия за справедливост продължи по-малко от минута. Бойците скоро разбраха, че оръжията им са неутрализирани. Кръгът се разкъса и те се пръснаха като мравки под ритнат камък.

Полковникът им изкрещя да се бият и неколцина от хората му извадиха ножове или поставиха щикове на автоматите си, за да нападнат командосите. Ала Хортън видя, че повечето предпочитат да защитят жените и децата си и отстъпват към лагера. Някои просто се свиваха на земята и вдигаха ръце.

Онези, които останаха, се озоваха пред постоянно увеличаващ се брой противници, които не само се спускаха от въздуха, но и се приближаваха през гората от всички страни. Бяха въоръжени с тояги и въздушни пушки със стрелички и използваха първите с такова умение и ефикасност, че вторите бяха почти излишни.

Когато кратката битка вече свършваше, Уилкинс и Хортън за миг останаха сами насред хаоса — единият със смаяно, а другият с възторжено изражение. Очите им се срещнаха и в този момент двамата си спомниха за неща, които бяха забравили.

После Джефри се хвърли към полковника. Атаката му бе отклонена с лекота и Уилкинс направи обидата още по-тежка, като престана да му обръща внимание. Докато Хортън лежеше задъхан на земята, командирът на Народната армия за справедливост се затича към дърветата.

— Спрете го! — изхриптя Джефри.

Никой не го забеляза. Той се надигна на четири крака и отново опита.

— Моля ви… чуйте ме… не оставяйте този човек да стигне до оръжейната! Там има химическо оръжие! Спрете го!

Сега гласът му прозвуча по-високо, ала нямаше кой да му отговори. Единственият командос в радиус от двадесет и пет метра водеше поне десетина пленници.

Хортън грабна една от зарязаните на земята лопати, с мъка се изправи и тръгна след Уилкинс. Все още дишаше тежко и знаеше, че няма шанс да настигне бързоногия полковник. Но нямаше представа какво друго да направи. В сгъстяващия се мрак се препъваше в корени и камъни и преди да направи и двадесет крачки се просна по очи. Стана и продължи напред, без изобщо да забелязва, че острието на лопатата е срязало ръката му.

Упоритостта му най-после привлече внимание. Изневиделица се появиха двама командоси и единият го събори с тоягата си, а другият изби лопатата от ръцете му. Джефри тежко падна.

— По спокойно, вашата война свърши…

— В тази барака има химически и биологически оръжия — задъхано каза Хортън. — Ако вратата е отключена, значи терористите вече са вътре…

Единият командос освети лицето му с фенерче и викна:

— Това е заложникът! Това е доктор Хортън.

— Остани с него. Аз влизам вътре — отвърна другият и се втурна към бараката.

— Ще повикам подкрепление, Язовец — каза първият и включи ларингофона си. — Глиган до Горския господар — пакетът е в ръцете ми, повтарям, пакетът е в ръцете ми. Имаме необезвредена сграда, северозападен сектор, вероятност за химическо оръжие.

— Идваме, Глиган. Изкарай пакета оттам.

— За теб става дума, докторе — поясни командосът. — Можеш ли да ходиш? Извинявай, че те съборих — не знаех, че си ти.

— Мога — отвърна Хортън. — Но виж, оръжейната е по-важна от мен…

— Язовец е морски пехотинец, докторе. Той ще се оправи.

 

 

Множеството портативни прожектори бяха превърнали нощта в ден. Командирът на спецчастта погледна Хортън, накара го да седне и повика санитар. Санитарят на свой ред го погледна и повика носилка.

— Аз съм капитан Сандецки от спецчаст тринайсет, придадена към шестстотин четирийсет и първа тактическа бригада — каза командирът, като приклекна и протегна ръка. — Изглеждате ужасно, докторе. Много съжаляваме, че не бяхме по-бързи, за да ви спестим тези преживявания. Но вече всичко свърши и мога да ви кажа, че вашите приятели на Изток страшно ще се зарадват, че сте добре.

— Как ме открихте?

— Получихме сигнал от допълнителния локатор, който Военното разузнавателно управление беше монтирало в комуникатора ви. После един „Глобъл Хоук“ от Майнът засече лагера и до нашето идване постави района под радарно и инфрачервено наблюдение.

— Къде все пак се намираме, капитане? Къде съм, по дяволите?

— Най-близкият град е Бабит, Минесота — на деветдесет километра и на сто години северно от Дълът.

Трябваше му време, за да смели информацията.

— Можете ли да ми уредите транспорт до Колумбия, Южна Каролина?

— Естествено, стига да не възразявате срещу маршрута, който включва отбиване в най-близката военна болница и хотелски апартамент във Вашингтон. Някои хора нямат търпение да ви видят.

— Просто искам да се прибера вкъщи.

Сандецки разбиращо се усмихна.

— Значи имате семейство в Колумбия, така ли?

— Да не говорим за това. Поне засега — отвърна Хортън, отпусна се по гръб и затвори очи. — Като че ли успях така да пръсна парчетата от живота си, че вече не съм сигурен къде е домът ми. Но може би ще успея да ги събера, ако получа втори шанс. — Той изсумтя и прибави: — Не съм убеден, че го заслужавам.

— По дяволите, докторе, кой го заслужава? Но ми се струва, че всички се опитваме да направим същото, да използваме втория шанс. — Сандецки го потупа по ръката. — Вие и вашите приятели ни дадохте този шанс. Ако има справедливост — а днес съм готов да призная, че може би има — вие също ще получите.