Артър Кларк
Спусъкът (12)

10.
Извънредно положение

Филаделфия. В петък вечерта един спор за менюто прерасна в домашно насилие и завърши със смъртоносни изстрели. Пред погледите на десетки хора двадесет и четири годишната Малия Джаксън напусна разплакана дома си на Четвърта улица и откри огън срещу приятеля си Реймар Ролинс, който я подгони навън. „Момичето нямаше избор — възрази един от съседите, когато полицията арестува Джаксън. — Той я биеше всеки уикенд. Беше лош човек.“

Пълен репортаж / Още по темата за домашното насилие / Убийство или самоотбрана? Анкета

Телефонът събуди и Лий Тейър, и Гордън Грийн, както се и очакваше при такива обстоятелства. Специалната високочестотна аларма преодоля всички пренасочващи инструкции, които Лий бе оставила за личния си номер.

Само трима души имаха нейния код за спешност — сестра й Джой, доведената й сестра Барбара и баща й. Досега го беше използвал само баща й, за да й съобщи, че майка й е получила инфаркт. Пронизителният, опъващ нервите звук, който отекваше в мрака на импровизираното общежитие, вещаеше страшна новина и ръцете на Лий вече трепереха, докато вдигаше слушалката. Малкият жълт дисплей й показа, че се обажда Барбара.

— Ало? Барбара?

Отговорът се изгуби в мъчителен вой, прекъсван от безутешни ридания.

— Какво се е случило, Барбара? Кажи ми, миличка… В другия край на стаята Гордън включи настолната лампа и седна на кушетката. Мълчеше, но сбърченото му чело и напрегнатите му очи показваха загрижеността му.

Хълцането на Барбара отново заглуши думите й. Лий успя да долови „Илиз“ и „прозорец“, но останалото разкриваше само страха, шока или ужаса на сестра й.

— Не мога да те разбера, миличка. Опитай да се успокоиш — дълбоко си поеми дъх, после бавно го изпусни. Така, можеш да го направиш. Овладей се. Спокойно. Дишай. Не забравяй да дишаш. А сега ми кажи какво се е случило с Илиз. Ранена ли е?

— Тя… Тя… — Барбара като че ли се мъчеше да овладее поредния пристъп на хълцане. — Не. Не. Не е ранена. Не е ранена.

— Чудесно. Тони добре ли е?

— Тони… Тони е добре.

— И никой не е пострадал, така ли?

— Не. Никой. Но малко оставаше да…

— Вкъщи ли си?

— Да. Да. Децата най-после заспаха. Надявам се, че спят. Накарах ги да се преместят в мазето. О, Лий, мислех, че сме го преживели. Мислех, че се е свършило. Но сега пак се започна. Едва не я застреляха, Лий — едва не застреляха моята Илиз. — Барбара вече се бе овладяла, но от време на време дълбоко изхълцваше. — Тя седеше на дивана и гледаше телевизия. Куршумът мина на петнайсет сантиметра от главата й. Петнайсет сантиметра…

— Кой стреля?

— Ония проклети Бели царе — гневно отвърна сестра й.

— Значи гангстерите пак преследват Тони, така ли?

Гневът се превърна в отчаяние.

— Какво да правя? Какво да правя?

— Разкажи ми всичко.

През следващите няколко минути Лий внимателно слушаше разказа на Барбара. Както вече знаеше, преди по-малко от две години Тони, тогава на четиринадесет, бе отказал да влезе в предвожданата от иранец банда на име Ятаганите, която въртяла търговията с дрога в неговата гимназия. В резултат прозорците на десетгодишната кола на сестра й бяха простреляни на отбивката пред дома им. За щастие по-нататъшните усложнения бяха предотвратени от поредната „улична чистка“ на кливландската служба за борба с наркотиците, която бе прибрала повечето от Ятаганите в затвора.

Но напоследък в квартала започнала да придобива сила нова банда — Белите царе, обявили се за защитници на бялото мнозинство от арабите и афроамериканците, които преобладаваха в няколко съседни квартала — и децата на всички бяха в същата гимназия, в която учеше вече шестнадесетгодишният Тони. Издигането на Белите царе било придружено с постоянни побои и скандали.

Те също поканили Тони, а той отказал. И сега го бяха предупредили, че отказът се смята за предателство. Както и преди, предупреждението бе под формата на стрелба — в този случай само един куршум, изстрелян по дневната един час след вечеря, куршум, който се забил в стената над дивана и посипал ужасената деветгодишна Илиз с мазилка, докато по асфалта навън пищели гумите на отдалечаващия се гангстер.

— Повика ли полиция?

Горчив смях.

— Повиках. И след един час пак се обадих. Накрая се домъкнаха и се държаха така, като че ли е майтап.

— Какво искаш да кажеш?

— Явно, ако не продаваш наркотици или не проливаш кръв, не можеш да привлечеш интереса на нашата полиция. Единият от тях даже каза: „Е, не се е случило нищо лошо, нали?“ Предложи ми да си сложа по-дебели завеси на прозорците и да ги държа спуснати.

— Няма ли да потърсят бандата?

— Няма да направят нищо. О, не ми го заявиха в лицето, нали разбираш. Не че Тони ми помогна.

— Ясно, не е искал да издаде имената им.

— Каза на полицаите, че не знае кои са, че не може да ги разпознае и че не е видял колата. О, Господи, Лий, това май че е най-страшното — той от години познава тия момчета. С някои са играли в един баскетболен отбор. Какво да правя? Дали да кажа на Тони да се присъедини към тях, да носи тяхната бяла шапка и да бие черните и жълтите? Или да ги чакам да дойдат и да убият някой от нас?

— Не. Нито едното, нито другото. Ще направиш следното — утре сутрин ще качиш Тони и Илиз в колата и ще ги докараш тук. Можете да се настаните в моя апартамент — аз не го използвам. Има достатъчно място.

— Не мога — проплака Барбара. — Децата трябва да ходят на училище…

— Кое е по-важно? Да са живи или отсъствията им?

— Ще си загубя работата — още два месеца нямам право на неплатена отпуска. Освен това какъв е смисълът? О, Лий, предложението ти е много мило, но не решава проблема. Когато се върнем, Белите царе пак ще са тук и полицията пак няма да може да ни пази.

— Кой казва, че ще се върнете? Ще обявим къщата за продан и след няколко дни ще отидем да съберем багажа ти. Не, ще платя на фирма да го докара. Ти не бива да прекараш нито минута повече там.

— Нямам нищо друго освен тази къща. — Барбара още малко и щеше да избухне в сълзи. — Въпреки че сигурно дължа повече, отколкото струва. Не мога да си позволя да я продам. Не мога да си позволя да купя къща в Кълъмбъс.

— Можеш да си позволиш в Плейн Сити, западен Джеферсън, Джонстаун или Каръл. Наоколо има много градчета и къщите са на съвсем разумни цени. И аз ще ти помогна. Никога не съм разбирала защо остана в оная къща, когато Джонас те напусна…

Барбара отново се разрида.

— И никога няма да разбереш. Тук са заченати двете ми деца, тук са родени, тук направиха първите си стъпки. Не можеш просто така да захвърлиш спомените си.

Търпението на Лий се изчерпа.

— О, не бъди такова дете, Биби — искаш ли да прибавиш към списъка и „тук са убити двете ми деца“? Тогава ще можеш да превърнеш къщата в храм…

— Не заслужавам да ми говориш така — умолително рече Барбара. — Аз ти се обадих за помощ, Лий…

— Тогава защо не я приемаш, когато ти я предлагам? Събери си багажа, вземи децата и ела тук, където ще започнеш на чисто. Хайде, Барбара, приеми действителността. Нищо не те задържа там, включително работата ти.

— Съжалявам, ако животът ми не отговаря на твоите стандарти — студено отвърна сестра й. — Ти изобщо не ме уважаваш, нали? Аз и децата ми нямаме значение за теб, не е ли така? Моята работа, къщата ми, чувствата ми, нашите приятели…

Лий не съзнаваше, че е станала и крачи в сумрачната стая.

— Кое от тези неща е равностойно на живота на Тони? И живота на Илиз? Или на твоя живот? Искаш ли Тони да си намери пистолет и да се опита да реши проблема вместо теб? Петнайсет сантиметра, Биби. Само петнайсет сантиметра отделят втория шанс от погребението.

Сестра й отново се разплака.

— Прекалено много е. Просто е прекалено много. Не мога да го направя, Лий.

— Няма нужда да го правиш сама…

Хълцането се усили.

— Как да им кажа? Това значи да им призная, че целият ми живот се е провалил. Как мога просто да избягам след шестнайсет години? Що за пример е това? Как да кажа на Тони, че трябва да се постъпва така?

— Понякога трябва да се постъпва точно така. Биби, моля те, гордостта само ти пречи. Поне веднъж в живота си бъди практична. Там не можеш да защитиш децата си, полицията също — не оставяй Тони да си помисли, че трябва да го направи вместо теб. Моля те, Биби, ела в Кълъмбъс. Ела утре. Ела още тази нощ. Моля те.

— Не знам — уплашено прошепна Барбара. — Не знам. Трябва да помисля. Ще ти се обадя.

— Биби…

Връзката прекъсна. Ядосана, Лий запрати телефона на леглото си и погледна Грийн.

— Сестра ми страшно ме вбесява — поясни тя и за пръв път усети, че тялото й е напрегнато.

Гордън кимна.

— Кажи ми половината, която не чух. Искам да съм наясно с цялата картина.

 

 

Изтече половин час преди Лий да е готова да разговаря с него.

През първите няколко минути тя продължи да се разхожда из стаята, отвори малкия хладилник, но не намери нищо, което да подхожда на настроението й, разтърка лицето си до зачервяване в банята, седна на леглото си и започна да си реши косата толкова енергично, че Гордън не можеше да повярва, че не е болезнено. Накрая остави четката и взе слушалката.

— Търсене — каза тя. — Кливланд Хайс, Охайо. Полиция. Телефонна централа. Свържи ме.

Последва кратък и жесток урок за характера на полицейските задължения и възможности. Гордън наблюдаваше изненадата, възмущението, стъписването и накрая отчаянието, които се изписаха на лицето на Лий.

Да, полицията знаела за съществуването на банди в Кливланд Хайс. Да, уличните патрули знаели за стрелбата по къщата на Барбара. Не, те не можели да обещаят закрила — полицията разследвала престъпления, не осигурявала бодигардове. Не, детективите не разследвали активно случая — средно се получавали най-малко десет съобщения за стрелба на нощ. Да, в един идеален свят — но не, този не бил такъв, и едва имали време да разследват случаите, в които жертвите попадали в болница или в моргата.

Когато разговорът свърши, Лий все още проявяваше всички признаци на крайна възбуда. Тя стоеше до вратата, обгърнала раменете си с ръце, свела глава и впила невиждащи очи в пода. Гордън имаше впечатлението, че ако се опита да я прегърне, за да я утеши, ще го ухапе по ръката.

После тя отново взе телефона и този път се обади на по-малката си сестра Джой в Бейкърсфилд, Калифорния. Барбара очевидно не й беше звъняла, което позволи на Гордън да получи голяма част от необходимата му информация. След като Лий разказа историята на сестра си, двете си поговориха за склонността на Барбара да изпада в паника и това малко поуспокои Лий.

— Точно… Точно така — каза тя в отговор на някаква забележка на Джой. — Като че ли няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Тя е като заека, който седи по средата на пътя и гледа фаровете на връхлитащия камион, вместо да избяга. А? Не, мисля, че дори не чака да я спасят. Просто е изгубила ума и дума.

Но Джой нямаше никакви идеи, никакви решения на дилемата. Двете сестри бяха единодушни, че няма смисъл да замесват баща си, който беше достатъчно зает да се грижи за майка им, пък и освен това се намираше чак във Флорида. Бързо стана ясно, че Джой може да помогне само със съчувствие и на сутринта да се обади на Барбара, за да се опита да я убеди да приеме предложението на Лий.

След този разговор гневът на Лий се стопи, заменен от унилото изражение на човек, изпаднал в беда и внезапно осъзнал, че отникъде не се задава помощ. Тя опита да се свърже с Барбара, ала никой не й отговори. Остави съобщение по войсмейла, но гласът й звучеше безжизнено, докато казваше: „Барбара, аз съм Лий. Моля те, обади ми се.“

После седна на леглото си и затвори телефона.

— Може да е в колата и да пътува насам.

— Не — отвърна Лий. — Барбара не е способна да излезе през вратата и да се занимава с подробностите. Никога няма да напусне дома си, без да разговаря с мен — да се увери, че ще я приема, да уговори време, да ме попита дали да донесе възглавници, такива неща.

— Значи смяташ…

— Не искам дори да си го помисля. Сигурно е изключила телефона, за да не събуди децата — в края на краищата имат нужда от сън, ако утре ще ходят на училище. — Лий поклати глава. — Много я обичам, но понякога просто ми се ще да я напляскам, за да й дойде умът.

Гордън кимна.

— Налага се да отида там — примирено въздъхна Лий. — И по някакъв начин да я накарам да се освести — не мога да й позволя пак да изложи на опасност децата.

— Добре — отвърна Гордън. — Тогава най-добре да престанем с приказките и да се хванем на работа.

— Какво си намислил?

— Не знам защо и ти не си мислиш същото — рече той. — Ония бандити ще искат да проверят резултата от предупреждението си. Ако утре сутрин Тони им каже да си го начукат, утре вечер пак ще се върнат. И ние ще ги чакаме.

— Ти си се побъркал, Горди…

— Не съм. До утре на обяд можем да приготвим Второто бебе. Трябва само да сглобя колиматора, който проектирам от около седмица, докато ти свързваш контролния пулт. Ще стигнем, докато децата се приберат от училище.

— Шефът никога няма да се съгласи.

— Сериозно основание да не го питаме.

— Да не искаш да кажеш просто да заминем с Бебето?

— Да.

— Ще ни застрелят. И после Броуиър ще ни уволни. А след това неговите приятели в шерифската служба за всеки случай ще хвърлят труповете ни в затвора.

— Знаеш ли, говориш почти като сестра си — тихо рече Гордън. — Защо си търсиш оправдания да не опиташ?

Предизвикателството улучи в десетката и очите й изненадано се разшириха.

— Мислиш, че не искам да й помогна ли? Ще ни спрат на портала, Горди.

— Няма — възрази той. — Вече три пъти съм изкарвал буса оттук, два пъти с Второто бебе вътре — а последния път с генераторната платформа, закачена отзад.

— Защо?

— Притеснявах се дали системата е годна за пътуване. Трябваше да проверя дали няма да излезе от строя.

Лий го погледна подозрително.

— Не избързваш ли малко? Горди, да не си намислил да я откраднеш?

Той сви рамене.

— Опитвам се да си върша работата, нищо повече — грижа се да сме готови за всякакви изненади. Опитвам се да ни защитя. По същата причина я включвам и всяка нощ. Малко допълнителна охрана.

— Какво? Как?

— С модулен брояч, свързан директно с активатора. Не се ядосвай — трябваше да си малко по-параноична, за да го забележиш. — Грийн се подсмихна. — В четвъртък обаче за малко да ме хванеш, когато стана по-рано.

— Копе… Оная сутрин ми се стори, че е адски топло. Даже проверих дали климатикът работи.

— Трябваше да го включа в генераторната платформа. Климатикът не може да го компенсира. — Той се усмихна заговорнически. — Е, ще постъпим ли както трябва, или ще вземем безопасното решение?

— Първо ми обясни нещо. Защо искаш да рискуваш? Тя е моя сестра, децата са мои племенници, но ти изобщо не ги познаваш. Защо го правиш?

Грийн прехапа устна.

— Ти я обичаш. Това ми е достатъчно. Аз не пресмятам нещата като другите хора, Лий.

— Това ли ще кажеш на шефа, когато се върнем?

— Ще му кажа, че сме изкарали системата, за да направим експеримент в реални условия. И ако спасяването на сестра ти и нейните деца не му се стори достатъчно сериозна причина, ще знам, че не искам да работя за такива хора.

— Тогава защо не ги попиташ?

— Защото ще се блъснем право в цяла стена от тревоги, а нямаме достатъчно време да я събаряме. Когато се върнем, те няма да могат да ни кажат „Ами ако…“. — Гордън се усмихна. — И точно затова е по-лесно да получиш прошка, отколкото разрешение.

Лий клатеше глава.

— Може би щом отида там, ще мога да я убедя да се премести при мен…

— Някога успявала ли си?

— Какво да съм успявала?

— Някога убеждавала ли си я да постъпи разумно, когато тя е била решена да постъпи по познатия или очаквания начин? Колко пъти я е блъскал камионът и ти колко пъти си успявала да я накараш да избяга на тротоара?

— Никога — мрачно призна Лий. — Камионът винаги я блъска.

— Тогава защо още седим тук и дрънкаме? — Гордън се изправи. — Чака ни много работа.

Точно според неговото предвиждане, само няколко минути след обяд двамата с Лий се качиха на необозначения бял бус. Зад тях в заключеното товарно отделение беше Спусъкът, поставен върху стиропорена подложка и завързан с широки ремъци. На теглич зад буса бе закачена яркооранжевата генераторна платформа.

Спокойно отпуснал ръце на волана, Гордън погледна към Лий.

— Готова ли си?

Кимването й не беше съвсем убедително, ала Грийн въпреки това протегна ръка към ключа. Двигателят зави, задави се и запали.

— Опитай се да не изглеждаш толкова виновна — каза той и превключи на скорост.

На вътрешния портал нямаха никакви проблеми. Дежурен бе Тим Бартъл, който им махна да минат още щом позна номера, написан с черна боя отстрани на буса. Пазачите на уличния портал бяха непознати, но не проявиха особено любопитство, докато вписваха двамата учени в присъствената книга.

— Нали ти казах? — рече Гордън, когато зави по Шанахън Роуд. Но на лицето на Лий не се изписа облекчение. — Какво ти е? — попита той.

— Мисля за Ерик. Още е в болница, нали?

— Такива изгаряния зарастват бавно.

Лий погледна през прозореца.

— Не знам дали мога нарочно да го причиня на някого.

Грийн стисна ръката й.

— Няма да се наложи — каза той. — Знам как се чувстваш. Просто трябва да заведеш сестра си и децата в някой мотел — и да я убедиш, че трябва да остави нещата да се поуспокоят за ден-два. Просто ги дръж далеч от къщата. Аз ще се справя с останалото.

— Това не те ли безпокои?

— Не — отвърна Гордън и отново стисна волана с две ръце, за да завие на юг към магистралата. — Лий, когато са извадили пистолет и са го насочили срещу семейството ти, ония бандити сами са започнали играта. Няма да си изгубя съня, ако бумерангът се върне при тях. Дали ще пострадат? Дали ще убием някого? По дяволите, надявам се. Ти не си ли съгласна с това?

— Като че ли не мога да се насиля да призная пред самата себе си, че изпитвам такива чувства — промълви Лий. — Което обаче не значи, че не ги изпитвам.

— Щях повече да се безпокоя, ако не се чувствах така — рече Грийн. — Всеки, който плаши до смърт едно деветгодишно дете, размахва пистолет пред лицето на тийнейджър и всява такъв страх в семейство, което на никого не прави зло, си е заслужил възмездието. Нали? Нали? Застрашен е целият свят на Барбара.

— Да.

— Тогава хайде да не се преструваме — онова нещо в каросерията зад нас е оръжие и ние отиваме там, за да отвърнем на удара. — Гласът му омекна. — Но щом искаш, ще го направя сам. Няма нужда да идваш с мен. Можеш да останеш тук.

— Не — каза Лий. — Карай по-бързо. Но спри да говориш. Искам да продължа да се преструвам още няколко часа. Искам още мъничко да запазя илюзиите си.

Отново започнаха да разговарят на север от Брънзуик. Когато стигнаха изхода за шосе 20 и Кливланд Хайс, вече имаха план. В основата му лежеше решението да скрият от Барбара истинската причина за посещението си и по този начин да й осигурят алиби, което да я защити от последствията от техните действия.

Паркираха близо до диетологическата клиника в източен Кливланд, където работеше Барбара, и Лий й се обади.

— Барбара Тейър-Къминс, моля — рече тя и многозначително погледна Гордън, сякаш му казваше „Рубикон е минат“. — Благодаря. Барб, тук е Лий. Виж, използвах, че един приятел има път на север — само на няколко минути от теб съм. Не, просто искам да ти помогна с каквото мога. До колко си на работа днес? До шест? Добре, къде ще отидат децата след училище? Марджи е точно оттатък улицата, нали? Това е ужасно близо, ако гангстерчетата се върнат. Не, не е честно, въпреки че Марджи е проявила смелост, за да ти го предложи. Тя е нещо повече от добра съседка. Виж, имам мотелска стая в Мейфийлд Хайс. Можеш ли да излезеш, колкото да вземеш децата и да ги доведеш там? Ще ги гледам, докато си дойдеш от работа и после може да вечеряме заедно и да решим какво да правим. Не, още не знам номера на стаята. Но ще съм там преди теб. Добре, и аз те обичам.

След минута видяха от клиниката да излиза жена, която нервно се огледа и забърза през паркинга към очукана небесносиня кола.

— Тя ли е?

— Да — потвърди Лий и доближи ръка до контролната кутия на седалката. Кутията бе само с три бутона: за включване на генератора, реостат за активиране на Второто бебе и лост за насочване на колиматора към целта.

Колата на Барбара пое на юг и те я последваха. Височината на буса позволяваше на Гордън да се движи на няколко коли след нея. Това го безпокоеше най-много — семейството все още беше на улицата, а той нямаше представа къде са Белите царе и дали са достатъчно дръзки да нападнат посред бял ден. Всеки автомобил, който се приближаваше до небесносинята кола, представляваше потенциална заплаха. По време на краткото пътуване Грийн постоянно се изкушаваше преждевременно да активира Спусъка. Спираше го само почти пълната увереност, че това ще всее хаос и ще рани невинни хора.

Грийн се престрои във външната лента и продължи така, че Барбара да не може да го види, което едновременно не позволяваше на друга кола да заеме това място и му даваше възможност да наблюдава всички автомобили. Барбара зави по една еднопосочна улица — той я последва.

— Нейната пряка е ей там, отдясно — каза Лий.

— Включи генератора — нареди през зъби Гордън. — В случай, че някой чака колата да се появи. — Той спусна прозореца си, после завъртя волана и зави по Сийтън Роуд.

— Коя е нейната къща?

— Четвъртата отляво — онази бялата.

— Забелязваш ли нещо необичайно?

— Не.

— Продължавай да наблюдаваш — каза Грийн, като гледаше в панорамното огледало. — Надявам се, че се е обадила да предупреди децата.

— Явно — защото излизат. — На входа на малка кафява къща се появиха дребно момиче и висок тийнейджър и се затичаха през моравата към колата на Барбара.

— Зад нас няма никой — рече Гордън. — Виждаш ли някого в паркираните коли пред нас?

Пръстите й нервно галеха реостата.

— Не.

След няколко секунди децата се качиха на задната седалка и колата потегли.

— Не се отпускай — каза той. — Следващата пряка е много подходяща за засада.

Ала те се вляха в оживения булевард и завиха на изток към Мейфийлд Хайс без инциденти. Гордън си позволи да хвърли поглед към спътничката си и забеляза, че се е изпотила.

— Малко си напрегната, нали?

— Все си мисля, че някой ще се появи в една от ония коли, аз ще се парализирам от страх и семейството ми ще бъде избито пред очите ми.

Той се усмихна.

— Като малка е трябвало повече да играеш на „Дуум“ — щеше да развиеш бойните си рефлекси.

— Мразех тази игра.

— Не съм изненадан. — Грийн отново погледна в огледалото. — Никой не зави след нас. Освен ако просто не се натресем на бандитите…

— Хайде да се престорим, че сме суеверни, и да не си мислим за лоши неща.

— Съгласен — отвърна той. — Добре, виждам табелата за мотела. Ще я изпреваря, за да те оставя преди нея. Ще изчакам да тръгне пак за работа и после ще дойда да поговоря с Тони. Кажи й да не паркира на улицата и след работа да вземе такси. Не виждам тия бандюги да изгарят от нетърпение, но предпочитам да не ги смятаме за идиоти.

 

 

След три часа Гордън и Лий бяха паркирали на тротоара в западния край на Сийтън Роуд. Нервността им бе заменена от тиха, почти фаталистична решителност. Бяха завербували Тони в заговора си и — както предполагаше Грийн — младежът им беше казал много повече, отколкото на полицията. С негова помощ знаеха какви коли търсят: бял камаро кабрио и зелен „Еди Бауър Експлорър“.

— Всяка сутрин се появяват с гръм и трясък на училищния паркинг, надуват клаксоните, горят гуми — каза Тони. — Камарото е на Фрости — Стивън Фрост. Другата кола е на Джон Ноулън. Винаги паркират един до друг на първия ред — всеки го знае и никой не смее да паркира там. Надуват двигателите и след пет минути вече са ги наобиколили двайсетина момичета, всичките страхотни гаджета.

Също благодарение на Тони бяха уверени, че не чакат напразно.

Бяха му казали колкото може по-малко за плана си, но въпреки това трудно бяха успели да го убедят да участва. С безразсъдната арогантност на всички младежи той беше готов да се включи в лова, представяйки си мига на победата, предвкусвайки унижението на гангстерите и копнеейки за възмездие. Само съпротивата на Лий и Гордън успя да укроти нетърпението му.

— Трябва да останеш при майка си и сестра си, за да ги пазиш — казаха му те. — Ние не можем да се справим с това и ти не можеш да свършиш нашата работа.

Ала Тони не се успокои, докато не откри начин да се включи в играта.

— Искате да сте сигурни, че довечера ще се появят, нали? И ще наблюдавате къщата в случай, че се върнат.

Гордън потвърди.

— Тогава ми се обадете, когато заемете позиция. Аз ще се погрижа. Знам какво ще ги накара да дойдат.

Бяха се обадили преди половин час. Над Сийтън Роуд вече се спускаше здрач. Децата се прибираха от дворовете, възрастните — от верандите. Лампите на страничните врати и в задните дворове светеха, стопаните викаха кучетата си в къщите за през нощта. Щорите и завесите се спускаха като защита срещу мрака и скриваха синкавата светлина на телевизори и компютърни монитори. Две от трите улични лампи замъждукаха. Докато загреят, улицата опустя, изоставена на господарите на мрака.

Мълчаливо хванати за ръце, Гордън и Лий ги чакаха да се появят.

Минутите се нижеха мъчително. Чу се далечна сирена, после втора.

— Катастрофа — прошепна Гордън. — Или пожар.

Видя в огледалото, че по Сийтън Роуд завива кола и се приближава към тях. Фаровете й за миг го заслепиха и Грийн вдигна ръка, за да заслони очи.

— Чакай — усетил нервността на Лий, каза той. — Автомобилът мина покрай тях — беше червен — и изчезна в една тясна отбивка малко по-нататък.

Рошаво куче прекоси светлия кръг, хвърлян от най-близката улична лампа.

— Струва ми се, че моментът е подходящ да ми обясниш защо сестра ти живее в такъв квартал.

— Тя ми е сестра само по баща.

— И как така?

Тейър въздъхна.

— Преди трийсетина години баща ми дошъл в Кливланд по работа и лекомислено оставил сперматозоидите си тук.

— Леле!

— Майката на Барбара позволила на адвокатите на баща ми да я убедят да подпише договор за издръжка, която може да е изглеждала щедра, но изобщо не е била честна. Въпреки това рентата й била като магнит за всякакви използвачи — двама съпрузи, двама любовници, още две бебета. Когато навърши осемнайсет, Барбара получи двайсет и пет хиляди — трябваше да са за следване, но не бяха достатъчно. Вместо това си купи кола. И още я кара.

— Значи не е била допусната до семейното ви гнездо.

— Не. Мама никога не би го позволила. Баща ми я признава съвсем неохотно. Аз съм й най-близка — може би защото също съм от отритнатите. Джой е добрата дъщеря, тя не иска да ядосва мама и да поставя в неловко положение татко. Има много за губене.

Някъде отдалеч се чу рев на хеликоптер.

— Ще ги чакаме ли да започнат да стрелят? — прошепна Лий.

— Само ако се наложи да се уверим, че са те — отвърна той. — Вече са открили огън, забрави ли?

В отсрещния край на Сийтън Роуд зави автомобил и продължи в забранената посока по еднопосочната улица. Гордън натисна Лий да се скрие под таблото и приклекна до нея преди приближаващите фарове да ги осветят. Беше микробус.

— Фалшива тревога — каза Грийн. — Някой просто нарушава правилника.

Времето сякаш пълзеше.

— Генераторът ще ни издаде — прошепна Лий.

— Шшт. — Гордън стисна ръката й. — Изобщо няма да го чуят. Тия типове обичат да надуват двигателя и музиката в колата си.

— Май няма да дойдат.

— Ще дойдат. Мислят си, че държат Тони в напрежение, докато се друсат някъде.

— Откъде знаеш?

— Някога имах адски лоша преценка за приятелите си.

Тя погледна в страничното огледало.

— Чувствам се кофти.

— Само почакай.

 

 

Безкрайните минути пълзяха. Към полунощ Гордън чу рева на мощен двигател.

— Кабриото е на ъгъла — съобщи той и побутна задрямалата си спътничка по рамото.

— Какво?

После се появи и другата кола.

— Идват. Наведи се. — Грийн я последва и се скри от фаровете на камарото. После с дясната си ръка отмести лявата на Лий и стисна контролната кутия на Спусъка и прошепна: — Дай на мен.

Басовият тътен на камарото сякаш спря точно до прозореца на Гордън, който бе оставен отворен няколко сантиметра, за да могат да дишат и да чуват по-добре. Изтече една ужасяваща минута и той реши, че бусът е привлякъл вниманието на бандата.

До него се донасяха откъси от оживен разговор, пълен с жаргонни думи, мръсотии и смях. Грийн се напрегна да разбере онова, което чуваше, и изведнъж осъзна, че въпреки хвалбите им ги е уплашил пълният мрак в къщата на Барбара. Макар да се подиграваха на Тони, те се бавеха и се питаха дали не ги очаква засада.

Тъкмо поради тази вероятност той бе взел дистанционното управление на домашната система за сигурност от колата на Барбара, докато тя бе в мотелската стая на Лий. Системата беше елементарна, но Гордън не искаше много от нея — само да ги заблуди — еквивалентът на камъче, хвърлено в тъмнината. Той бръкна в джоба на якето си, стисна дистанционното и натисна най-горния бутон. Лампите на верандата и в дневната светнаха.

Бандата нямаше нужда от повече. От камарото се разнесоха викове и колата полетя напред.

— Не се изправяй — строго прошепна Грийн и се надигна.

Със студена решителност прецени обстановката. В кабриото имаше четирима Бели царе. Един стоеше изправен отзад, крещеше неразбираеми подигравки към къщата и размахваше два пистолета. Друг висеше от десния прозорец на експлоръра, стиснал някакво по-голямо оръжие. След секунди двете коли щяха да са точно срещу къщата.

Гордън не чака повече и само с едно натискане на палеца си запали генератора. Колиматорът на Спусъка вече сочеше към целта. Той леко завъртя китка и включи Спусъка.

Разнесе се кух пукот на малокалибрен автоматичен пистолет — на Грийн му се стори, че идва от експлоръра. Сякаш ударена с чук, стъклената врата в къщата на Барбара се пръсна на парчета. Излая второ оръжие, по-мощно — веднъж, после още веднъж. Чу се весел смях.

В следващия момент всичко се обърна с главата надолу. В експлоръра внезапно проблеснаха жълто-бели пламъци, сякаш на задната седалка бяха избухнали няколко сигнални ракети. Взривовете бяха почти безшумни, придружаваше ги само глухо тупване, като че ли някой хвърляше възглавница върху матрак. Но смехът и подигравателните викове се превърнаха в писъци, колата рязко зави, после спря. Грийн ясно виждаше гърчещите се гангстери, които се опитваха да избягат от огъня.

В същото време камарото увеличи скоростта. Но едва измина няколко метра, когато от багажника му изригна огнено кълбо, толкова горещо, че топлината му парна лицето на Гордън. След секунди колата се блъсна в един паркиран пикап.

— Каквото посееш… — мрачно рече той. — Сега може би полицията най-после ще обърне внимание.

Изправена на седалката до него, Лий мълчеше и гледаше с ококорени очи.

Грийн запали двигателя на буса. Горящите коли бяха препречили Сийтън Роуд, затова той обърна на първата отбивка. Включи фаровете едва когато зави надясно зад ъгъла. От този момент нататък щяха да се преструват на невинни.

— Беше ужасно — с пресипнал глас каза тя.

— Това е само началото.

— Чувствам се мръсна.

— Не трябва. Те дойдоха да нападнат сестра ти и нейното семейство. И пострадаха. Елементарна справедливост, незабавно правораздаване. Нали не предпочиташ да беше пострадала Барбара?

Лий впери очи в нощта и нервно погледна в огледалото, когато чу сирени в далечината.

— Само ми се иска Тони да не ни беше казвал имената им.