Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trigger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Артър Кларк

Спусъкът

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2001

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД, 2001

ISBN 954-585-224-0

 

The Trigger

Artur C. Clarke

Bantam Books

© 1999 by Artur Clarke

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

1.
Спусъкът

1.
Аномалия

— Глас — каза Джефри Алан Хортън на колата си. На таблото се включи индикатор за гласово управление и на предното стъкло се появи менюто. — Новини, национални.

— Очаква се министърът на правосъдието Джон Уу да представи окончателния план за отлагания на два пъти процес за убийство срещу Мелвин Хилс и още осем члена на групата „Божии убийци“, която се бори против аборта. Подсъдимите са обвинени във взривяването на клиниката за планово забременяване в Сан Леандро.

„Обещаваме на обвиняемите справедлив процес, на съда — безопасен процес, и на жертвите — справедлива присъда.“

Очаква се необикновеният виртуален процес да се проведе изцяло във високоскоростната Г-2 Нет. Съдията, съдебните заседатели, прокурорът и обвиняемите ще се намират на различни, отдалечени едно от друго секретни места. Първият състав на съдебните заседатели беше разпуснат през януари, след като неколцина от тях получиха заплахи…

— Глас — каза Хортън. — Новини, местни.

— Гинекологичните клиники в окръг Кълъмбъс не пожелаха да обсъждат допълнителните мерки за безопасност, но заместник-началникът на полицията Джийн Райбърг обеща „максимална бдителност“ по време на целия процес…

„Известно ни е на какво са способни «Убийците» и няма да го допуснем тук…“

Хортън въздъхна. Процесът „Сан Леандро“ още не бе започнал, а вече му беше писнало да слуша за него. Но медиите говореха само за това и единственото спасение бе да не слуша радио през следващия месец.

— Глас. Изключи радиото — каза той и завъртя волана надясно, за да завие по Шанахън Роуд.

В такова ясно утро по това време на годината слънцето в Охайо се издигаше точно над пътищата с посока изток-запад като връхлитащо огнено кълбо и приветстваше шофьорите с ослепителния си блясък. Хортън примижа и опипом потърси до себе си слънчевите си очила, ала не успя да ги открие. Изпълни го облекчение, когато най-после зави по трилентовото платно пред лабораториите „Терабайт“.

Отделен от околните предградия с гъста гора и обширни морави, входът на комплекса приличаше повече на парк, отколкото на супермодерен научноизследователски център. За да се запази тази илюзия, охраната почти не се забелязваше. Нямаше портал, пазачи, бариери — само ненатрапчив предупредителен знак.

Но външният вид лъжеше. Стотина метра навътре имаше отбивка за дистанционна проверка на посетителите. Точно зад нея вграденият в настилката сензор сканира шасито на неговата хонда „Паспорт“ и крайпътният радиопредавател анализира пропуска му.

От опит знаеше какво ще се случи, ако не издържи някоя от проверките: още на първия завой щеше да види поредица от вдигащи се бариери и насреща му щеше да се появи жълт джип на охраната. Всеки, който се опиташе да проникне по-нататък, щеше да бъде проследен от оптични и термични сензори и да бъде посрещнат от извадените оръжия на професионалната охрана.

Отначало Хортън се бе притеснявал от охраната. Тя не се вписваше в университетското градче, за каквото Броуиър настояваше да смятат „Терабайт“, защото оградите и проверките не фигурираха в спомените на Хортън от Станфорд, Пърдю и щатския университет на Тенеси. Ала напоследък той беше започнал да оценява ненатрапчивата бдителност на персонала — особено след като лабораторията получи един от „колетите-бомби на Нед Луд“[1].

Хортън вече познаваше всички от охраната и те на свой ред му осигуряваха успокоителното си присъствие, когато — както често се случваше — идваше рано, закъсняваше или работеше през почивните дни. Единственият му проблем с тях бе през първата му зима в „Терабайт“, когато една неделя се опита да влезе с колата на приятелката си, тъй като неговата беше на ремонт.

Приятелката му — вече нямаше нужда да помни тези думи. Последната му сериозна връзка бе с Кели Брадок в Станфорд. Ходиха година и половина и не успяха да стигнат до решението да живеят заедно, може би защото заради крехката емоционална затвореност на Кели и нейната дръзка сексуална откритост тази връзка изискваше толкова пространство и енергия, колкото навярно и почти брачните отношения на приятелите му. Когато на вратата му се появи Карл Броуиър, на Хортън вече започваше да му омръзва. От време на време избягваше Кели и мислеше окончателно да скъса с нея.

Предложението на Броуиър реши този проблем, макар и не по начина, по който очакваше Хортън. Няколко седмици по-късно Кели му съобщи, че е получила стипендия в Тексаския университет. Това й позволяваше да напусне Пало Алто един месец преди Хортън, което й доказваше, че не нарушава независимостта си, като спи с него. Бяха се сбогували без сълзи и конкретни обещания.

Известно време продължиха да поддържат връзка по мрежата. Но мрежовият секс се оказа блед заместител на истинския, а тъкмо истинският се оказа обвързващата енергия на тяхната връзка. При отсъствието на страст вече нищо не им пречеше да се отдалечат в различни посоки и след няколко месеца вече бяха „стари приятели“ на път да се превърнат в безразлични непознати.

И все пак изчезването на Кели от живота му го лиши от приятна топлина и успокоителна непредсказуемост и Хортън направи няколко неловки и плахи опита да ги замести.

През тази първа година най-дълга беше връзката му с Мойра. Тя бе общителна тридесетгодишна жена от Толедо и живееше в неговия блок, и в нея имаше нещо от огъня на Кели, само че в смекчен и по-удобен вид. Но й липсваше стремежът на Кели към независимост и имаше една старомодна амбиция — да се омъжи и да роди деца. Когато разбра, че Хортън не споделя мечтите й, не си губи повече времето с него.

Оттогава, по-скоро по инерция, отколкото съзнателно, Хортън се остави работата да го погълне изцяло. Понякога ходеше на стрелбище или на театър и веднъж годишно отиваше на едноседмична екскурзия в някой национален парк. Социалните му контакти извън службата се свеждаха до лафче по мрежата и две-три пътувания до новия дом на родителите му в Колумбия, Южна Каролина.

Казваше си, че няма нищо против ергенското си целомъдрие, че работата му е достатъчна — ала нямаше близък човек, който да му възрази. Казваше си, че няма нищо против да спи сам, да се храни сам, да пътува сам — ала истината бе, че това не му доставяше особено удоволствие.

Казваше си, че ще има повече време, повече смях, по-пълноценен живот, когато се докаже, когато намери равновесие между работата и свободното време — ала си го повтаряше вече почти шест години. Тридесетият му рожден ден беше отминал преди по-малко от месец и изведнъж Хортън вече се виждаше как живее сам на тридесет и пет, четиридесет и така нататък.

Катализаторът за меланхолията му, той го знаеше, бе експериментът, насрочен за тази сутрин. И най-силната противоотрова, за която се сещаше, щеше да е един малък, отдавна закъснял успех.

 

 

Лъкатушещата отбивка водеше до главния паркинг и портала на „Терабайт“. Като заместник-директор, Хортън имаше право да паркира зад оградата от ковано желязо. Той насочи хондата към вратата и спусна прозореца.

— Здравейте, доктор Хортън — поздрави го Ерик. Широкоплещестият пазач с мек глас беше дежурен и в три часа сутринта, когато Хортън си бе тръгнал. — Освежи ли ви дрямката?

— Не особено — насили се да се усмихне Хортън. — Нещо ново за експеримента?

— Току-що се чух с шефа. Ще сме готови към седем и петнайсет. Ако не смятате мен и Тим, вашият екип ще е сам в лабораторията. В седем инженерът ще започне да изключва системите, които не са абсолютно необходими. Ще ви осигурим максимална тишина.

— Благодаря — кимна Хортън и подкара.

— Успех! — подвикна след него Ерик.

Хортън се намръщи. Досега изобщо не им вървеше.

Теоретичната и проектантската работа върху Бебето беше отнела почти година, а построяването на експерименталното устройство — половин година. И сега, след повече от две години, все още оставаше да проведат успешна поредица от единични тестове. Имаше пожар, компютърни дефекти, енергийни проблеми и безброй озадачаващи пречки, довели до цялостно преустройство на детектора, две частични преустройства на излъчвателя и замяна на повечето от уредите за тестване и измерване.

Естествено, проектът навлизаше в абсолютно непозната територия и трябваше да очакват неуспехи. Ала дори в спокойното общество на лабораториите „Терабайт“ Хортън усещаше напрежение — до голяма степен самоналожено. Ако бе изгубил последните три и половина години и четиринадесет милиона от парите на Арън Голдстийн в преследване на химера, само той можеше да направи това заключение и да закрие проекта. И ако скоро не стигнеше до позитивни резултати, може би щеше да бъде принуден да го направи и да признае, че е грешил.

Уравненията на обединеното поле на Хонг-Джекил-Мъсърман бяха довели до промяна на една парадигма, за която теоретичната физика беше мечтала през последните тридесет и пет години на миналия век. Космолозите незабавно прегърнаха така наречената „система ЕЛЯФ[2]“, която предлагаше привлекателни решения и на проблема с липсващата маса, и на парадокса възраст/ разширяване.

Ала самата физика се обърна с главата надолу и се хвърли във вихъра на научната революция. Репутации се сриваха като свалени монарси, появяваха се нови герои. Последните пет Нобелови награди по физика бяха дадени за работа върху системата ЕЛЯФ и никой не знаеше какво ще се случи утре. Вълнуващо време за физиците.

А Хортън спокойно можеше да пропусне този шанс. Ако Съединените щати бяха създали навреме своя суперпроводников свръхускорител, основните елементи на системата ЕЛЯФ щяха да бъдат разработени още преди двадесет години. И ако това изобщо беше възможно, някой вече щеше да е постигнал онова, което сега се опитваше да направи Хортън. Новата история на физиката се пишеше с главоломна бързина.

Но американският Конгрес, институция с дълга традиция на адвокати и малко прозорливост, бе прекратил суперпроводниковия свръхускорител, още като дупка в тексаските равнини. По ирония на съдбата това късогледство беше дало възможност на Хортън — стига да успееше да научи Бебето да ходи.

На конференцията на Американското физическо дружество в Хонолулу върху системата ЕЛЯФ преди четири години Хортън бе установил, че едно от уравненията на полето в новата парадигма предполага — без да изисква — незабелязано до този момент явление. От този ден Джефри Хортън започна да се занимава със стимулираната емисия на гравитони, мъничките бозони, вектор на универсалната гравитация.

Собствените му уравнения показваха, че немислимото в старата физика може би е възможно в новата — а именно създаване на гравитационен аналог на лазер. Макар че такова устройство все още не беше построено, вече имаше име за него, наследено от научнофантастичните романи, където се бе превърнало в неизменна част от техническата среда: тракторен лъч.

И нямаше да се спре само дотам. Изкуствена гравитация за продължителни космически полети, двигатели без триене, кранове без кабели и движещи се части, камери с нулева гравитация на морското равнище — Хортън и Броуиър вече имаха списък от над двеста приложения, които можеха да се патентоват.

Когато Бебето пораснеше, всеки щеше да иска да си играе с него.

Но Хортън не можеше да разчита, че е единственият свободно мислещ физик, открил възможността в уравненията на ЕЛЯФ. Постоянно живееше с ужаса, че някой ден ще влезе в сървъра на Лос Аламос, ще прегледа новите статии по високоенергийна физика и ще намери своето предположение, реализирано с думите и уравненията на друг учен.

Страхуваше се от тази перспектива почти също толкова, колкото и от мисълта, че греши и че просто си губят времето.

 

 

В лаборатория „Дейвисън“ на центъра „Планк“ вече светеше и двамата заместник-ръководители на Хортън правеха последните приготовления за експеримента.

Доктор Гордън Грийн лежеше по гръб на пода под големия колкото хладилник трансформатор на генератора на полето. До него се виждаше ъгълът на избеляла мръсна торба с инструменти, както и плоскост на Фарадей номер четири.

Доктор Лий Тейър седеше на инфопулта с гръб към входа и с една ръка разтриваше тила си, докато наблюдаваше двата дисплея.

В много отношения Горди и Лий бяха пример за пълен контраст. Той имаше шоколадова кожа и тяло на борец средна категория, тя бе висока, светлокожа и слаба. Корените на неговото семейство стигаха едва до Гана от времето на Нкрума[3] и бяха свързани с много надежди, докато нейните се губеха някъде в изтънчена буржоазна Англия, някога поробвала неговите предци. Той беше от улиците на Оукланд, Калифорния, тя — от аристократичните предградия на Кънектикът. Той бе имал нужда от държавна стипендия, за да завърши „Дейвис“, докато тя беше могла да избира сред най-реномираните университети и се бе спряла на „Корнел“.

Свързваше ги обаче фактът, че и двамата не бяха продължили семейните си традиции. Горди се беше отличил достатъчно в „Дейвис“, за да спечели редовна докторантура по електро- и машинно инженерство в Калифорнийския технически институт. А след една година Лий бе решила, че „Корнел“ и състудентите й са скучни, беше отхвърлила финансовото изнудване на родителите си и се беше преместила в Ренселерската политехника, решена „да си поизцапа ръчичките“. Даже избраният от нея прякор бе отрицание на „някогашните парични преструвки“.

Хортън знаеше, че е извадил късмет с тях. Горди бе дошъл в „Терабайт“ след като „Хюз“ бяха закрили прототипната си лаборатория в полза на виртуалното създаване на прототипове. А Лий, осем години по-голяма от Хортън, се беше разочаровала от лабораторията „Ферми“, след като три последователни нейни проекта бяха паднали под бюджетната брадва.

— Някой от вас двамата изобщо прибирал ли се е? — попита Хортън и хвърли чантата си на работната си маса.

Тейър вдигна ръка и без да го поглежда, отвърна:

— Аз. Взех душ, смених си бельото, взех си талисманите и амулетите и веднага се върнах, за да довърша калибрирането на детекторите.

— Горди?

— Аз подремнах два часа на дивана в твоя кабинет — извика изпод уреда Грийн. — Сънувах, че трансформаторът пак се подпалва, и реших още веднъж да проверя всичко.

— Да не би да усещам във въздуха суеверен дъх? — с иронична усмивка попита Хортън. — Няма значение, не ми отговаряйте. Трябва да отида да запаля свещ в параклиса на Нилс Бор.

Грийн се засмя.

— Виж, това вече си е направо култ!

— Ти си отвратителен похотливец — поклати глава Тейър. — Ако не беше толкова добър инженер, щях да накарам шефа да те уволни.

— Желаеш ме — каза Горди и се измъкна изпод трансформаторната платформа. — Личи си по всичко. Иначе защо ще си сменяш бельото?

— Троглодит.

— Лицемерка.

— Виждаш ли какво трябва да търпя, когато те няма, шефе? — попита Тейър и завъртя стола си към него. — Ако бях от един вид с това същество, щях да подам оплакване за сексуален тормоз.

— Мен ако питате, и двамата имате нужда от десетина часа сън — каза Хортън. — И побърза да прибави. — На отделни легла. Чудя се дали да не отложим експеримента с един ден и да го направим на свежа…

Тейър поклати глава.

— Виж, шефе, след три часа си тръгвам и имам намерение да спя поне една седмица. Или да не изтрезнея цяла седмица. И в двата случая…

— Е, няма да те карам да си променяш плановете — кисело се усмихна Хортън. — Как е положението, Горди? Ще успеем ли?

— Всичко изглежда нормално — отвърна Грийн.

— Трябва да кажеш: „Гарантирам, доктор Хортън“. Днес е великият ден.

— Готов съм да гарантирам, че ако днес нещо се повреди, ще е нещо, дето досега не се е повреждало. Това достатъчно ли е?

Хортън изсумтя.

— Би трябвало. Още колко време ти трябва, Лий?

— Готова съм. Всички записващи устройства са синхронизирани, сензорите са включени. Само проверявам дали в последния момент Горди не е разместил нещо.

— Горди?

— Десет минути, за да дооблека Бебето — каза Грийн. — И ще можем да започнем да загряваме генератора.

Хортън погледна часовника на стената.

— Добре. Имам нужда от малко кофеин и захар. И трябва да попълня лабораторния дневник преди да забравя какво сме правили снощи. Хайде да започнем последната проверка в седем и петнайсет и да определим началото на тестовете за седем и половина.

— Доктор Броуиър ще дойде ли? — попита Тейър.

На лицето на Хортън се изписа мрачна усмивка.

— Каза, че тоя път щял да пропусне — като се имало предвид, че е присъствал на всички предишни неуспехи, имало вероятност той да е кутсузлията. Сигурен съм, че говореше метафорично, а не метафизично…

— Аз пък съм сигурна, че просто не му се е ставало толкова рано — прекъсна го Тейър. — Въпреки че съм два пъти по-млада от него, и на мен не ми се ставаше.

— Нещо ми подсказва, че после ще му се иска да е дошъл — обади се Грийн и отново изчезна под машината с плоскостта на Фарадей в ръка. — Не ме питайте откъде знам — продължи той с глас като на герой от филм на ужасите. — Някаква неизвестна сила докосва разума ми, идват ми необясними мисли — попадам под властта на нещо тайнствено и неустоимо…

— Тестостерон — измърмори Тейър.

Хортън се засмя и отиде да донесе понички.

 

 

Поне в принципите на първичния детектор нямаше нищо сложно.

Целта беше да се регистрира слаба временна местна промяна в привличането между обекта и излъчвателя. Методът: измерване на промяната в самия обект, завеса от изключително фини ребра, всяко от различен елемент.

На теория, когато антената на излъчвателя подложеше обекта на електромагнитно облъчване — от килохерци до гигахерци, от дълговълнови радиолъчи до късовълнови рентгенови лъчи — вълшебното съчетание от материал и честота щеше да накара всяко от ребрата да се завърти към антената. Хортън не можеше да предвиди каква ще е вълшебната честота. Неговите уравнения изискваха теоретична константа, която не подлежеше на извеждане и трябваше да се определи експериментално.

На практика, колкото по-чувствителен беше детекторът, толкова по-деликатен ставаше и толкова повече реагираше на външни влияния. Даже въздушното течение, предизвикано от някой, минал край машината, бе безкрайно по-силно от най-оптимистичните преценки на Броуиър за тракторния ефект на експериментално енергийно равнище. По време на първия експеримент един от наблюдателите се блъсна в масата, върху която беше уредът, и вибрациите почти разкъсаха ребрата.

Оттогава направиха всичко възможно, за да изолират детектора. Затвориха го под дебел стъклен похлупак и изсмукаха въздуха под него, за да сведат до минимум триенето на нормалното въздушно налягане. После поставиха цялата система върху тритонен куб от черен гранит, плаващ върху маслена възглавница.

Един ден Броуиър завари Хортън, Грийн и Тейър да подскачат около гранитния куб, за да изпитат влиянието на вибрациите. С присъщото си присъствие на духа генералният директор тихо излезе, като си тананикаше „Тъй рече Заратустра“ от „Космическа одисея“.

 

 

— Горди?

— Постоянно снабдяване с енергия. Стискаме палци.

— Лий?

— Всички сензори са включени. Молитвените мелнички се въртят обратно на часовниковата стрелка.

Хортън погледна към детектора, в момента скрит от полукръг подвижни противорадиационни екрани.

— Да започваме.

— Записващите устройства са готови — докладва Лий от пулта си.

— Енергиен приток пет процента — съобщи Горди след секунда. — Честота сто херца и продължава да се покачва.

Хортън се отпусна на лабораторния си стол, опря лакти на страничните облегалки и сключи длани в скута си. Сега експериментът се намираше под контрола на програма, наречена „Здрава ръка“. Тя не се поддаваше нито на безпокойство, нито на очакване и основното й задължение бе да поддържа постоянен приток на енергия по време на всеки етап от тестовете и да осигури плавно преминаване през оперативния спектър на излъчвателя.

Няколко минути всички мълчаха. Тейър и Хортън напрегнато наблюдаваха постоянно променящите се дисплеи. И двамата можеха да спрат теста или напълно да прекратят експеримента само с едно докосване с пръст.

— Стига до инфрачервения диапазон — съобщи Лий. Хортън кимна. Поради проблема с нагряването на тънките като цигарена хартия ребра, трябваше да прескочат по-голямата част от инфрачервения спектър.

— Ето я и първата дъга.

Зад противорадиационните екрани проблесна бледочервена светлина, бързо стана оранжева и продължи да се променя, докато изчезна като светлолилаво сияние.

— Започва рентгеновата серия — каза Тейър.

— Надявам се, че новото ти бельо е оловно — подметна Горди.

— Казва ли ти някой! — весело отвърна тя. — Шефе, засега всичко ми се струва нормално и стабилно.

— И на мен — рече Хортън. — Обаче нямам нищо против да видя някое и друго отклонение.

— Имаш ли представа къде?

— В долния край — в самия край на дългите вълни. Според доктор Броуиър е тъкмо обратното — той смята, че нашият излъчвател не може да достигне необходимите честоти, между десет и двайсет и две. — Хортън сви рамене. Досега е проучена голяма част от средата на спектъра, така че най-вероятно единият от нас е прав…

— Минахме първия пункт — прекъсна го тя. — Отрицателни резултати.

— Поне за пръв път да минем първия пункт — каза Горди. — Енергиен приток десет процента.

— Вече сме стигали дотук — колебливо рече Тейър. — Няма да се зарадвам, докато не стигнем до предишното си най-добро постижение.

Бяха минали двадесет и осем минути и шест секунди или почти три пълни серии от експеримента на дванадесети декември. Опитът беше завършил с повредата на един от електронните компоненти на системата, в резултат на който Здрава ръка бе получила напреднал стадий на дигитална парализа.

— Наближаваме инфрачервения диапазон — тихо каза Тейър.

Хортън кимна.

По тавана на лабораторията заигра пъстра светлина.

— Мисля си, че в момента някой френски физик може би седи в контролната зала на ЕЛЯФ — рече Грийн, — изпомпва 2-частици в симулирана протозвездна мъглявина и доизкусурява статията си за индуцираната гравитация…

Хортън завъртя стола си към него и сви рамене.

— Ако се окаже, че са нужни тежки бозони, за да заредим гравитационен лазер, увисваме. Лабораторията „Ферми“, ЕЛЯФ, КЕК[4], даже Станфорд и Брукхейвън — не можем да се мерим с тях.

— Все още си мисля, че сбъркахме, като не купихме някоя от по-малките високоенергийни лаборатории — отвърна Грийн. — Все на някой спешно му трябват пари. „Макдоналд“, „Електра“ — чувам, че се продавал институтът в Протвино.

Тейър изсумтя.

— Просто ти се ще да си поиграеш с трилион електронни волта.

— Че на кой не му се ще?

Хортън се изправи и се протегна.

— На мен. Това няма да ни помогне. Надявам се, че ще можем да използваме ефекта в реалния свят — първите три секунди от съществуването на вселената нямат практическа полза за никого. Ако ние… — Той замълча по средата на изречението и се наведе към дисплея. — Какво е това, по дяволите?

Тейър намръщено придърпа стола си към контролния пулт.

— Земята вибрира. Виж сеизмографа.

Преди Хортън да успее да реагира, по интеркома зави аларма.

— Какво е това — предупреждение за заключване ли? — Хортън тръгна към вратата. — Пренастрой всичко за началото на последния тест — надвика сирената той. — Провери калибрациите…

Изведнъж започна да се надвиква не с алармата, а с друг глас.

— До всички служители на „Терабайт“ — говори охраната. Задействана е системата за аварийно заключване. Нарушени са правилата за изолация…

— Експериментът отива на кино — ядосано измърмори Грийн.

— Моля, останете по местата си. Не напускайте сградата. Стойте далеч от прозорците…

Дисплеят на електронните ключалки вече мигаше в червено. Хортън вдигна слушалката на стенния телефон и набра номера на охраната. Трябваше да изчака единадесет иззвънявания преди да му отговорят.

— Обажда се доктор Хортън. Какво става?

— Доктор Хортън, аз съм Тим Бартъл. Добре ли сте?

— Да, защо?

— Къде сте?

— В „Дейвисън“, центърът „Планк“.

— Добре. Останете там, доктор Хортън. Ще дойдем да ви вземем веднага щом се уверим, че няма опасност.

— По дяволите, просто ми кажете какво става!

Последва кратко колебание.

— В лабораториите имаше експлозия…

— Какво? Бомба ли?

— Мамка му! — възкликна Грийн.

— Не знам каква е причината — напрегнато отвърна Бартъл. — Горят два пожара, няколко души са ранени. Но вие би трябвало да сте в безопасност. Моля, останете там, докато не овладеем положението.

Връзката прекъсна.

Хортън затвори и ядосано въздъхна. После погледна двамата си колеги и каза:

— Изключете системата. За днес свършихме.

Бележки

[1] Английски работник от XVIII в., който смятал, че унищожаването на машините ще намали безработицата. — Б.пр.

[2] Европейска лаборатория по ядрена физика — международна научноизследователска организация със седалище Женева. — Б.пр.

[3] Кваме Нкрума (1909–1972) — президент на Гана 1960–1962. — Б.пр.

[4] Японска научноизследователска организация за проучвания с високоенергийни ускорители. — Б.пр.