Артър Кларк
Спусъкът (10)

8.
Приятелство

Чикаго. В петък изпълнителната директорка на рехабилитационния център „Шуаб“ Амафа Джоунс нарече болницата „паметник на гангстерското насилие“ и помоли градските власти да предприемат решителни мерки, за да прекратят уличната война в Саут Сайд. „Нещо не е наред, когато младежите се гордеят с белезите си от огнестрелно оръжие — заяви тя по време на свидетелските си показания. — Нашите отделения са пълни с деца, които никога повече няма да ходят.“

Пълен репортаж / Чикагските банди по мрежата / Статистика на градската престъпност / Началникът на полицията отговаря

— Младши главен асистент Гъба се явява на работа — съобщи Гордън Грийн, когато влезе в инженерна работилница 04 с почти готовия портативен Спусък.

Лий Тейър вдигна поглед от работата си и предпазливо го погледна.

— Гъба ли?

— Естествено. Нали разбираш, расте на тъмно, хранят я с много…

— Аз получавам закуската си от стола — сухо каза Тейър. — Може би не е зле да провериш поръчката си.

Грийн се засмя, остави спалния си чувал и червено-белия си сак до вратата и се приближи до нея.

— Сериозно, нямаш ли чувството, че става нещо странно? Броуиър и Хортън са кой знае къде и приказват с кой знае кого, сключват сделки и се споразумяват за неща, с които ще трябва да се съобразяваме ние…

— Имам чувството, че ни остава още много работа — прекъсна го тя. — И ако до няколко дни шефът не се обади… е, нямам нищо против, защото така няма да се наложи да му кажа, че не сме свършили. — Тя посочи сака. — Какво е това?

— Възглавница, шест ризи, бельо, четка за зъби и двайсет и три долара, завързани в носна кърпичка. — Когато Лий го погледна, той прибави: — Бягам от къщи.

— Значи най-после взе разумното решение — пренасяш се тук. Не знам защо не го направи още преди две седмици.

— Много мило от ваша страна, че ми предлагате гостоприемството си, госпожице Лий — рече Грийн. — Ще съм ви извънредно признателен, ако ми позволите известно време да остана при вас. Няма да ви причинявам никакви главоболия. — Той се втренчи в портативния контролен пулт и бързо оцени частично сглобеното му състояние. — Какво ще кажеш за странична скоба и поддържаща конзола за този процесор?

— Стига да не блокираш достъпа до задната плоскост — отвърна Лий. — Не искам да разглобявам целия Спусък само за едно елементарно сервизно обслужване.

— Ясно — отвърна Грийн и се запъти към инженерния пулт, свързан с прототипния литограф в съседното помещение. — Да, права си — извика й той оттам. — Просто нямаше смисъл да се прибирам вкъщи. Не и след дванайсетчасов работен ден. Самозалъгвах се, че въпреки това мога да имам личен живот.

— Не можеш да си уреждаш срещи с гаджетата в полунощ ли?

— Не, не мога да остана буден до края на срещите. Това съсипва репутацията ми.

Тейър изсумтя.

— Широчината на скобата е шейсет милиметра.

— Ясно.

Когато скобата се оформи на екрана, Грийн мислено прегледа списъка със задачи, които им беше оставил Хортън.

Данните по проекта бяха събрани, шифровани и архивирани в два секретни сайта. Прототипният Спусък бе разглобен на части, опакован и готов за транспортиране. Тестовите проби бяха обозначени, индексирани и прибрани в три алуминиеви сандъка.

Оставаше само да демонтират главния контролен пулт, работа, която зависеше от пристигането на поръчания дървен сандък и две яки гърбини, заети от лабораторната охрана. Портативният излъчвател беше издържал нискоенергийните тестове и бе готов за първата серия системни проверки веднага щом станеше готов контролният пулт.

Не беше изпълнена само последната точка от списъка, прибавена от самия Грийн — да направи „Бебе номер две“ не само портативно, но и мобилно. „Просто има места, където човек не може да опъне разклонител“ — бе пояснил той.

Така че го разсейваше нещо, което в крайна сметка се свеждаше до примитивна технология — два високоенергийни верижни дизелови генератора. Доставен заедно с ремарке и звукоизолиращ контейнер, Дюо-Кат 1500 беше предназначен за авариен генератор с автоматично превключване от основна на поддържаща система.

Грийн бе пожертвал тази възможност в името на удвояването на енергийната мощност. В същото време беше решил да замени трансформаторната платформа с надеждата да филтрира и стабилизира притока на енергия почти до лабораторни стандарти. Предполагаше, че разполага с четири дни — и очакваше да свърши един ден преди Лий.

— Ще ида да донеса скобата — каза той. — И ще си оставя багажа във втората заседателна зала. Случайно да знаеш къде са преместили кушетката от кабинета на Бартън?

— А, още си е там. Изнесоха бюрото, за да направят място за леглото ми.

— Може ли да я взема? Не искам да моля „Обслужване“ за второ легло…

— Котаракът ми спи на него… — започна Тейър.

— Ясно. — Грийн сви рамене. — Тогава значи минаваме към план Б. В кабинета на доктор Броуиър все трябва да има нещо, което си струва да взема на заем.

— Няма нищо — за негова изненада каза Лий. — Ърни ще свикне. Просто засега си остави сака в моята стая. После ще ти помогна да преместиш кушетката.

 

 

Почти от момента на постъпването на Грийн в „Терабайт“ между двамата с Лий бе започнало глупаво и досадно съперничество, което можеше да мине за флирт, ако бяха с двадесет години по-млади — безплодна борба между двама талантливи учени с цел да получат комплимент от другия, съчетана с упорита решимост да не доставят на противника това удоволствие.

След толкова много месеци от съперничеството не бе останало почти нищо. То продължаваше като нервен тик, като шега, която нито един от двамата не взимаше на сериозно, но и не се отказваше от нея. Хортън го наричаше „Хайде да си бъркаме в очите с пръчка“ и понякога им се караше.

Тази вечер обаче Тейър каза:

— Пак го правим. — Тя се отпусна назад и изключи тестовата си апаратура.

— Кое?

— Продължаваме само защото ти не искаш да си признаеш, че ти е омръзнало. Е, на мен ми омръзна. Цял ден съм затворена тук и очите ми вече не могат да се фокусират.

Грийн остави инструментите си.

— И сигурно според теб това доказва, че си зряла и отговорна.

— Ни най-малко — весело отвърна тя, изправи се и се протегна. — Доказах го миналата седмица, като останах да работя тук, докато ти си тръгваше рано да гониш гаджета.

— Че аз ли аз съм виновен, че жените ме харесват? — рече той и я последва към коридора.

— Че как няма да те харесват? Плащаш предварително и си тръгваш рано.

Грийн потръпна.

— Леле! Станал жертва на удар под кръста, белият цар залита, задъхано се предава и скача от дъската. За щастие пада на кушетката.

— Винаги милостива в победата си, черната царица кани победения цар на пица.

— Поръчала ли си я вече?

— Преди половин час. След десетина минути трябва да пристигне.

— Ха! Значи се помиряваме само защото си гладна, така ли? Да! — изкиска се той и направи няколко триумфални танцови стъпки. — Връщам си капитулацията назад. О, понякога плътта е толкова слаба…

 

 

Пицата бързо изчезна, както и една голяма бутилка вино, която Тейър извади от малкия хладилник.

— Благодаря — каза Грийн. — Беше чудесно — наистина. Утре сутрин ще трябва да направя няколко обиколки на оградата.

— Можеш да го направиш сега — тъкмо ще се поупражняваш в нощен лов на момичета.

— Много си любезна — отвърна той и потупа кушетката, на която седеше. — Май че е по-добре да я преместим, за да мога любезно да те оставя сама.

— А може би ще е по-добре просто да я оставим на мястото й.

Грийн въпросително наклони глава и зачака обяснението й.

— Не ми е чак толкова лесно да спя тук — привидно засрамена от това признание, рече Лий. — Днес се замислих за това — и предпочитам да си тук, за да знам какво правиш, отколкото да си някъде навън посред нощ. Ако нямаш нищо против, разбира се.

Той сви рамене.

— Нямам, естествено. Освен ако не спиш на светната лампа, нямаш някаква неестествена връзка с котарака си или нещо от тоя род.

— Не — засмя се Лий. — Разбира се, може да променя решението си, когато установя какви странни шумове издаваш посред нощ.

— Много съм послушен, никога не хъркам и съм научил паяците си да не лаят.

— Мъж мечта — каза тя. — Ами да опитаме тогава.

Последваха няколко неловки минути, докато се готвеха за лягане. Лий се сепна, когато Гордън, привидно без да обръща внимание на присъствието й, събу белите си боксерки и се пъхна в разкопчания си спален чувал. След няколко минути, когато тя се върна от банята, Гордън установи, че проявява необяснимо любопитство към дългата до коленете й нощница.

Мракът изпълни и двамата с облекчение, ала и двамата продължиха да усещат присъствието на другия. Тишината някак си им се струваше многозначителна, като че ли с нетърпение очакваше да я нарушат, сякаш осъзнаваше нещо повече от тях. Грийн се бореше с изкушението да прочете още нещо в подтекста на колебливата покана на Лий.

„Винаги съм си казвал, че причината е просто съвместната ни работа, че това само ще усложни нещата. Но тук става въпрос за нещо повече от краткотрайна връзка и не знам дали съм способен на това.“

Кабинетът нямаше прозорци и Гордън едва различаваше очертанията на Лий на фона на отсрещната стена. Но я чуваше да се върти, да си намества възглавницата, да въздиша. „За какво си мислиш? Очакваше ли нещо друго? Разочарована ли си, или си облекчена?“

Той въздъхна и веднага му се прииска да не го е правил, защото въздишката му сякаш прозвуча прекалено високо и многозначително в тъмнината, нещо като покана. И тъй като бе положил началото и се боеше, че тя ще се възползва от това, а знаеше, че има въпроси, които не е в състояние да отклони, просто нямаше как да не наруши тишината.

— Лий?

— Мммм?

— Искам да те питам нещо…

— Да?

— Наистина ли смяташ бебетата за сладки?

— Защо питаш?

— Просто ме интересуват разликите между мъжете и жените. Нали знаеш, нямам сестри. Само двама по-големи братя. Шон не иска деца. А малката щерка на Брандън постоянно реве и доколкото мога да кажа, той вече не вижда в нея нищо сладко.

— И каква полза ще имаш от отговора ми?

— Само се чудех дали тая работа с бебетата е универсална, дали стереотипът не е малко колосан. Дали всички жени искат деца, даже жените, които не са омъжени и имат успешна кариера.

— Аха, разбирам. Това е от ония разговори като между нови съквартиранти.

— Точно така.

Отговорът й се забави малко.

— Ти май вече вярваш в стереотипа, иначе нямаше да зададеш този въпрос.

— Убеден съм, че жените и мъжете са създадени по различен тертип, ако искаш да кажеш това.

— Например?

— Никога не съм виждал мъже, скупчени около бебешка количка. Брандън нарича Моли своето „бебе магнит“. Затова няма нищо против да я води на разходка.

— Брат ти сигурно е голям чаровник.

— Е, той е само на двайсет и шест. Още няколко години няма да му дойде умът.

— Това какво ти говори? — засмя се Лий.

— За опасност.

Тя пак се засмя.

— Разкажи ми за майка си. Щом нямаш сестри…

— Според мен майчинството беше истинското й призвание и тя го знаеше. Остана вкъщи, докато и най-малкият не влезе в гимназията. По едно време дори изпитвах угризения. И тя ми каза, че не й пречим да прави нещо, което иска, защото на света нямало нещо, което да иска повече. И ми се струва, че това не бяха само думи.

— Това ми помага да разбера контекста на въпроса ти — рече Лий. — Но какъв отговор всъщност искаш? Общ или конкретен? Социобиологически или психологически?

— Ти решаваш.

— Адски си старомоден. — Тя се прозя. — Предполагам, че деветдесет процента от жените искат деца и повечето от тях дори не знаят защо. Но има и още десет процента. Имах две приятелки, които заобикаляха бебетата отдалече.

Лий замълча за миг, после прибави:

— Но като се замисля, и двете бяха от лоши семейства — вторият баща на едната я биеше, майката на другата беше алкохоличка. И двете имаха котки. В края на краищата може би са деветдесет и пет процента.

— Обаче има изключения — нито котки, нито коне, нито кучета и никакво съжаление…

— Ти бъркаш най-малко четири вида жени — прекъсна го Лий. — Връзката между жените и кучетата, поне големите кучета, малките се броят за котки, няма нищо общо с връзката между жените и техните котки или жените и техните коне. Уверявам те, не твърдя, че и в трите случая до известна степен се касае за компенсиране и изместване. Става въпрос за връзки, не за притежаване.

— Значи ако котките заместват децата…

— Понякога — прекъсна го тя. — А кучетата понякога са нежни любовници. — И припряно прибави: — Не буквално.

— Поне не обикновено. А конете…

— Конете — с конете е сложно. — Тя се замисли за миг. — Според мен конете събуждат всички видове човешки връзки, от съвсем користни и утилитарни до дълбоко лични, дори сексуални. Конят може да е майка, баща, другар, дете, любим, всеотдаен слуга — да не споменавам за могъщото диво създание, държано в плен между краката на ездачката и укротявано от юздите, бича и нейната воля…

— Сигурно като малка си гледала „Ксена“.

— Откъде знаеш? — Той я чу да се усмихва.

— Предположих. Но въпреки това казваш, че има изключения — жени, които просто не изпитват майчинско чувство и не обичат децата, жени, които не запълват празнотата със заместители и не бягат от ужасите си.

— Да. И тъкмо затова няма общо правило за всички жени.

— Ти от изключенията ли си?

— Хм, значи в края на краищата искаш личен отговор — въздъхна тя. — Не. Аз обичам децата. Наистина ги смятам за сладки. Ще ми се да можех да прекарвам повече време с децата на сестра ми, докато бяха малки. И не съм се отказала от надеждата да имам едно-две мои — не намеквам нищо.

— Не бих си го и помислил.

— Можеше и да не се съгласяваш толкова бързо — въздъхна Лий. — Мъжете не си падат по такива като мен. Знам го. А нямам намерение да се преструвам — не, това не е съвсем вярно. Не съм от ония жени, на които всичко това им е противно. Просто не го чувствам естествено. Аз съм сирена без слух, момичето, което остава без партньор на бала. И се чудя защо мъжете не ме искат такава, каквато съм. Аз съм умна, не се правя на недостъпна и не съм поставила раждането на деца на първо място в списъка с приоритетите си. Това да не би да ме прави негодна за нещо?

— Не би трябвало — отвърна Грийн. — „Не. Само ми загатни какво искаш и къде според теб можеш да го откриеш…“

 

 

На сутринта ги очакваха две съобщения. Броуиър ги информираше, че ще остане във Вашингтон още няколко дни. Хортън питаше кога ще бъде готово за пътуване Бебето.

— Нещо се е случило — каза Гордън. — Сключили са някаква сделка.

— Това е добра новина, нали? Или искаш вечно да продължаваш да живееш така?

— Не е добра новина. Броуиър ще предаде Спусъка на Пентагона и Хортън ще му го позволи.

— Шефът ми обеща…

— Неизбежно е. Виж, те не са във Вашингтон на екскурзия. Ако разсъждаваха глобално, щяха да са в Ню Йорк при генералния секретар на ООН. Те са във Вашингтон, защото са националисти по душа. Не искат да направят нещо, което може да отслаби Родината.

— И това притеснява ли те?

— Все едно че сме в седемнайсети, а не в двайсет и първи век. Силни армии, силни градове държави, яки стени. Само че вече няма стени. Имаме глобална култура и търговия, основани на научно-техническите постижения. Всеки опит за политизиране на научното познание е водил до катастрофа. Информацията трябва да е свободна.

— Ти какво очакваш от тях? Доктор Броуиър се гордее със своя национален медал за наука също толкова, колкото и с Нобеловата си награда.

— Броуиър е останка от миналото — презрително отвърна Грийн. — Виж, очаквам да мислят за политиката на Спусъка. Очаквам да се държат като Homo Sappiens, а не като американци. Би трябвало да надраснем племенния си манталитет, а не да го укрепваме.

— Нима двете неща се изключват взаимно? Съвсем естествено е първо да се погрижиш за безопасността на собствения си дом преди да се втурнеш да спасяваш чуждия.

— Но да дадем Спусъка на военните е все едно да скрием маркучите и после да се чудим защо къщите на съседите ни са изгорели. Стига, Лий! Знам, че не искаш Спусъкът да се озове в склада при кивота на завета, турбината за студен ядрен синтез и извънземните от Розуел.

Тя поклати глава.

— Ти си такъв параноик, че в сравнение с теб се чувствам нормална. Не, не искам Спусъкът да бъде използван, за да направи могъщите неуязвими — добре е хора като Нкрума, Мораня и Сон Ли да се тревожат, че ще се окажат откъм опасната страна на оръжието. Но не вярвам, че ще дадем Спусъка на такива като тях.

— Значи не смяташ, че правителството продължава да подпомага нашите приятели и да отслабва враговете ни, така ли? Не те мислех за чак толкова наивна.

— Горди, аз не съм наивна, просто политиката страшно ме отегчава — има разлика. Църковна политика, градска политика, национална политика, международна политика, всичко е едно и също — просто безкрайна надпревара, от време на време нарушавана от някоя кървава свада. Е, аз съм алергична към тестостерон в големи концентрации.

— Не можеш да се преструваш, че изходът няма значение…

— За мен той е също толкова важен, колкото и изходът от следващия бейзболен мач…

Грийн се прекръсти с престорен ужас.

— Неверница!

— Да, еретичка съм — съгласи се тя. — Що се отнася до мен, можеш да отмениш целия сезон и освен тишината и спокойния трафик в района на лабораториите, няма да забележа абсолютно нищо. Същото е и отношението ми към изборите, родовата вражда, борбата за власт, мъжкарските комикси, професионалния хокей и екшъните. Бих запазила Олимпийските игри, но бих се избавила от националните екипи — всеки да представлява себе си. Медалът няма значение.

— Ти си направо извънземна.

— Мислех, че снощи бяхме на едно мнение — отвърна Лий. — Сериозно, Горди, може и да съм наивна да вярвам на обещанието на шефа, че Спусъкът ще донесе свобода, а не потисничество. Но ми се струва, че разоръжаването на света ще изисква много доверие, и съм готова да рискувам. Трябва, иначе ще сме мъртви още от самото начало.

— Само че във Вашингтон не е Хортън, а Броуиър — отбеляза Грийн. — А той какво ти е обещал?

Лий нямаше готов отговор на този въпрос и се намръщи.

— Няма значение. — Тя се върна към работата си. — Какво можем да направим, даже да имаме доказателство, че си прав? Да инсценираме „инцидент“, който да унищожи лабораторията и да ни убие ли? Да избягаме с бебетата на Джеф и да видим за колко време ще ни хване ФБР? Да публикуваме бележките и техническите данни по Интернет и да всеем хаос?

— Мога да помисля поне по две от тези възможности.

— Е, аз не пък мога. — Лий му обърна гръб. — Независимо дали ти харесва, ние сме обвързани с този курс. И какво от това, ако първите масово произведени Спусъци са създадени от „ТРУ“ и инсталирани в мазето на Белия дом, вътрешния двор на Пентагона, щаба на военновъздушните сили и Центъра за обработка на данни за социалното осигуряване? Това е троянски кон, Горди. Защото не можеш да използваш Спусъка за самоотбрана, без да обезоръжиш и самия себе си.

— Те ще намерят начин да се справят с този проблем.

— Докато успеят, ние ще сме смалили големината до куфар и цената — до компютър и Спусъците ще са навсякъде и ще създават малки оазиси на здрав разум — отвърна тя. — Или пък ще сме ги направили толкова големи, че ще построим само три и ще ги изстреляме в орбити на Кларк на сто и двайсет градуса един от друг. Вашингтон е способен на това, за разлика от Техеран.

— По-лошо е, отколкото си мислех — мрачно каза Грийн. — И ти си оптимистка.

— Не е вярно — остро рече Лий. — Оптимистът вижда само добрата страна, също както песимистът вижда само лошата. Аз просто виждам възможностите. Трябва да се надяваш, Горди. Да се надяваш, че в сянката на този свят се крие по-хубав — и да знаеш, че ще го постигнем само с много усилия.

Грийн я наблюдаваше любопитно, с една част скептична развеселеност и три части изненадано възхищение — или може би точно обратното.

— Вие наистина сте изключение, доктор Лий Тейър — каза той с толкова предпазливо неутрален глас, че не ставаше ясно на коя страна в крайна сметка са се наклонили везните.

— Странно, така пише и в досието ми във ФБР. — Лий присви очи, ала блясъкът в тях я издаде. — Но откъде би могъл да го знаеш — освен ако не си от тях?

— Ха. Не само съм един от тях — аз съм шефът.

— Подозирах го още отначало — усмихна се тя. — Добре, какво да отговоря на шефа? Би трябвало да съм свършила в петък — най-късно в събота по обяд.

— Тогава му отговори, че ще сме готови след десет ДНИ.

Лий въпросително присви очи.

— Мислех, че ще свършиш по-рано.

— Тогава след седмица.

— Защо, Горди? Ти вече само си играеш с трансформаторната платформа.

— Мисля, че преди да местим портативния излъчвател, трябва да го изпробваме с минимална енергия за седемдесет и два часа. И да го поразклатим.

— Защо?

— За да се уверим, че можем да разчитаме на него по време на пътуването.

— Все още ли смяташ, че ФБР ще ни преследва?

Той сви рамене.

— Знам ли? Спокойно можем да използваме собственото си творение и тук, и когато тръгнем. Предпочитам да го имам и да не се налага да го използвам, отколкото да ми трябва и да го нямам.

— Сигурен ли си, че просто не се опитваш да отложиш заминаването?

— Абсолютно — решително заяви Грийн. — Обаче не твърдя, че ако можех, нямаше да го направя.

Тя кимна разбиращо.

— Ще кажа на шефа, че портативният излъчвател ще е готов до десет дни. Той няма да се усъмни. Знае, че тук сме само двамата и че правим всичко по силите си.

— Не искам да лъжеш заради мен…

— Няма — отвърна Лий. — Просто ще кажа, че още не сме готови. — Тя се огледа и въздъхна. От лабораторията липсваха не само личните вещи, но и всички следи от онова, което бяха вършили тук. — Това беше работата на цял един живот. И вече свърши. Знам го. Но още не съм готова да си тръгна.