Артър Кларк
Спусъкът (13)

11.
Военните

Кливланд Хайс, Охайо. В понеделник през нощта една автомобилна катастрофа на тиха улица в жилищен квартал предизвика опустошителен пожар поради избухналите в багажника незаконни оръжия и боеприпаси. Загинаха трима от расистката банда Белите царе, сред които техният водач Стивън Фрост. Четирима други бяха настанени в болница с тежки изгаряния и травми. Щатската полиция разследва произшествието, при което бяха унищожени три автомобила и бяха нанесени леки щети на няколко къщи.

Пълен репортаж / Списък на жертвите / Съвети за безопасно боравене с оръжие / Расистките банди продават носталгия, не наркотици

Тъй като комисиите са един от най-неефикасните механизми за взимане на решения, измислени от човечеството, минаха шест дни, докато уточнят подробностите на проект „Генерал“. Но накрая разработиха оперативния план, написаха договора, подписаха заповедите, гласуваха секретния бюджет и комисията се разпусна.

Карл Броуиър се връщаше в Кълъмбъс, за да оглави експериментите. Арън Голдстийн пътуваше за северен Суу Сити, Южна Дакота, където един закрит завод за компютри осигуряваше тридесет и седем хиляди квадратни метра свободна работна площ. Гроувър Уилман се връщаше в Сената, където двупартийната комисия по отбраната се готвеше да приеме нов член на свръхсекретните си заседания.

За четиримата от Белия дом — Бреланд, Нолби, Кареро и Степак — оставаше наглед най-тежката работа: да получат одобрението на Пентагона за проект „Генерал“. И пътят към успеха минаваше през генерал о.з. Роланд Степак, ВВС на САЩ, първия министър на отбраната след Джордж Маршал с генералски чин и командирски опит.

През двадесет и шест годишната си кариера Степак имаше близо десет хиляди летателни часа с различни самолети, включително най-модерните бомбардировачи на света. Беше служил като инструктор по въздушен бой, командир на ескадрила Р-22 в Намибия и командир на ято по време на Тайванското ембарго — макар че както всички пилоти от тази епоха, бе участвал само в шестдесет и две реални атаки и не беше свалил нито един противников самолет. Степак дължеше репутацията си повече на самоувереността и командирските си качества и липсата на самолюбие и арогантност, отколкото на проявен във въздуха героизъм.

След като слезе от самолета, той бе повишен в генерал-лейтенант и получи командването на тихоокеанските ВВС, а накрая пое военновъздушното командване в Лангли, смятано за един от най-престижните постове.

Междувременно на три пъти беше заемал високи длъжности в Пентагона, където усърдието и спокойният му професионализъм му бяха донесли уважението на щаба. В края на втората си година в Лангли той се водеше евентуален кандидат за началник-щаб на ВВС.

Ала тогава жена му Пеги Ашфорд Степак, с която бяха заедно от двадесет и две години, научи, че упоритото главоболие, измъчващо я от няколко месеца, има сериозна причина: рак на мозъка. На сутринта, след като им го съобщиха, генералът подаде молба за незабавен отпуск — бе му се събрала близо половин година — и след това за пенсиониране. До обяд вече беше напуснал базата и чакаше с Пеги за скенер. Това бе единствената егоистична проява в цялата му кариера.

Последвалите три години бяха най-хубавите и най-тежките — генералът и жена му наваксваха живот на отлагани обещания и мечти. Последните шест месеца на Пеги бяха мъчение и за двамата, докато накрая смъртта не се смили над тях.

Пет години след смъртта й президентът Бреланд откъсна Степак от анонимното му съществуване, избави го от скръбта и празните размисли. Назначението и работата, която вървеше с него, буквално възродиха генерала.

Понякога лицето му все още изглеждаше мрачно, но меланхоличните спомени никога не се отразяваха на работата му. Той бе също толкова усърден и изчерпателен в подготовката на Бреланд за сутрешното заседание на Съвета на началник-щабовете, колкото щеше да е в подготовката на своя Р-22 за боен полет над Тайванския пролив.

— Не очаквайте веднага да получите зелена светлина — предупреди Степак президента. — Особено от командващите видовете войски. В постовете им вътрешно е заложен конфликт — те са ваши съветници, но също са и командири на съответните сили.

— Как смятате, че ще реагират на това? — попита Бреланд и потупа заключващата се папка от изкуствена кожа с дневния ред, носеща надпис „строго секретно“.

— Честно казано, господин президент, мисля, че ще си имате проблеми — отвърна Степак. — Освен значението на тази техника за външната политика и националната сигурност, вие променяте условията на играта по начин, който ги застрашава. Те са хора. От трийсет години са в армията. Под златните звезди и нашивките се крият пилоти, пехотинци и моряци. Те знаят какво залагат хората, които участват в истинските битки, и се отъждествяват с тях. Предполагам, че щом се опомнят от шока, щом помислят върху новината, ще започнат да се съпротивляват. Нямам представа дали това ще е още днес, или по-нататък.

— Първо прецени сведенията на разузнаването, после разгръщай войската си.

— Първо се погрижи за отбраната, после излизай на бойното поле — усмихна се Степак. — Още нещо. Те сигурно ще се обидят, че не сте им казали нищо преди да вземете решенията си. Може да се запитат защо въпросът не е минал през Съвета за национална сигурност.

— Не е ли очевидно? Самото споменаване на СНС навярно щеше да подплаши хората на Голдстийн. Освен това вицепрезидентът е единственият член на съвета, който не участва в разработването на проект „Генерал“.

Степак кимна.

— Възнамерявате ли да я включите в скоро време?

— Не — сви рамене Бреланд. — Труман научил за атомната бомба едва след смъртта на Рузвелт. — Забеляза изненадата, изписала се на лицето на министъра на отбраната, и прибави: — Има голяма вероятност да ме отстранят за държавна измяна. Нали?

— Ще ми се да можех да отговоря, че надценявате риска, господин президент.

— Познавам в Капитолия предостатъчно хора, които ще приемат за чиста измяна факта, че съм допуснал това откритие да разоръжи нашата армия. Знам какъв щеше да е съветът на Бен Туили — унищожи резултатите от експериментите и направи така, че „Терабайт“ да изчезне — с крива усмивка каза Бреланд. — И сигурно щеше да има адски много съмишленици.

— Най-вероятно.

— Но ако задържа Тони на разстояние, тя няма да пострада от моя импийчмънт. Което ще е добре за страната — ако една сутрин всички се събудят и открият, че имат президент, за когото никой не е гласувал… — Той поклати глава. — Ще се опитаме да избегнем този демократичен експеримент.

— Съгласен съм, господин президент.

— Което ме връща към вашите думи — рече Бреланд, стана и излезе иззад бюрото. — Каква форма може да придобие тяхната „съпротива“? Смятате ли, че има вероятност Съветът на началник-щабовете да прибегне към преки действия?

— Срещу вас ли?

— Срещу мен. Срещу нас. И моля ви, дайте ми честен отговор — не ми трябват лекомислени успокоения, че такова нещо никога не се е случвало в тази страна.

— Това не е лекомислено успокоение — отвърна Степак. — Тези хора възприемат клетвите си също толкова сериозно, колкото вие вашата. Не са като ученици, които мърморят Клетвата за вярност преди началото на часовете.

— Вярвам ви — но това не изключва възможността за принципно разминаване на мненията. Те полагат клетва пред конституцията и президентството, а не към конкретен президент. Бездействието им трябва да има граница. Питам ви с колко време според вас разполагаме.

— Няма значение къде е границата, нито от коя страна сте вие — каза Степак. — Не е работа на Съвета на началник-щабовете да ви сваля. Вие може да не го разбирате, но те са съвсем наясно. Прав сте за човешката природа, но целият смисъл на военното обучение и вярност е тази природа да се преодолее. Това е единственият начин да хвърлите хората си срещу куршумите — когато всеки рационален човек вижда, че е най-разумно да избяга.

Бреланд се намръщи.

— Лично ли познавате всички членове на Съвета?

— Да. Смятам двама от тях за свои приятели. Но щях да кажа същото и ако ми бяха напълно непознати — твърдо заяви генералът. — Господин президент, ако ви предстоеше импийчмънт и по Пенсилвания Авеню идваше разгневена тълпа с намерението да ускори свалянето ви, всеки един от тези хора без колебание щеше да ви защити, да даде живота си, ако трябва, за да доживеете импийчмънта. Когато Джонсън и Макнамара са провалили Виетнамската война, не е имало преврат, не е имало „нощ на генералите“, когато Никсън опетни президентския пост или когато Клинтън го предаде. От тази страна не ви заплашва нищо.

Бреланд, смаян от сериозния укор на Степак, отстъпи крачка назад и седна на ръба на бюрото си.

— Моите извинения, генерал Степак — тихо каза президентът. — За момент се обърках кой какъв цвят носи.

— Няма нужда от извинения, господин президент — отвърна министърът. — Работата ми е да се грижа да не забравите нещо важно. А сега да отговоря на въпроса ви. Не се нуждаете от тяхното съгласие. Трябва ви само тяхното подчинение, а вие го имате, каквато и да е заповедта. Вие сте върховен главнокомандващ — вашето задължение е да вземете правилното решение, тяхното — да го изпълнят. Нещо повече, йерархията не минава през началник-щабовете, а директно от вас към видовете въоръжени сили. През мен. Така че дори да искат да ви попречат, което, повтарям, няма да стане, началник-щабовете ще трябва да превишат правомощията си. По-скоро можете да очаквате словесна война. Ако смятат, че не сте прав, те ще спорят с вас — и не бива да пренебрегвате атаката на съюзените началник-щабове. Те ще спорят толкова, колкото им позволите вие — и е по-добре да им позволите, защото все пак могат да ви нанесат сериозен удар, като подадат оставка.

— Продължавайте.

— Ако им представите политика, която смятат за опасно неправилна, и ако ги оставите с впечатлението, че не желаете да ги изслушате или защитавате решението си пред тях…

— Ще ги поставя в такова положение, че единствената възможност, която ще позволява съвестта им, е да подадат оставка.

— Да. И ако едновременно изгубите двама-трима членове на СНС, Конгресът ще го забележи, както и цялата структура на въоръжените сили. А вие нямате нужда от това. Достатъчно трудно ще ви е и с пълната им подкрепа. На теория вие не се нуждаете от съгласието им — но на практика ви трябва техният опит, тяхната проницателност и ръководни качества.

— Не е достатъчно просто да изтичат и да заемат позиции — каза Бреланд. — Трябва да заложат всичко в играта.

— Именно, господин президент. И ако позволите да добавя личното си мнение…

— Непременно.

— Вие сте длъжен пред страната да им дадете всички възможности да ви убедят, че грешите.

— Искате да кажете, че според вас греша?

Степак разпери ръце.

— Не знам, господин президент. Напоследък мога да спя само като постоянно си повтарям, че можеше да е и по-зле — че можеше решението да е мое. Навярно мястото на Спусъка е на дъното на тристаметрова шахта, засипана с бетон. Просто не знам.

Бреланд се усмихна криво.

— В последно време и аз почти не спя.

— Иначе нямаше да сте човек — отвърна Степак. — Дори и след цяла седмица обсъждане не мога да кажа, че напълно осъзнавам мащабите на промяната, до която ще доведе „Генерал“. Но знам следното — животът ни вече няма да е същият. И ако успеете, нито един президент няма да е оставил страната и целия свят толкова коренно променен, колкото вас. Само ми се иска да знаех дали се променяме за добро, или за зло.

— Само че това не е изборът, пред който сме изправени — отвърна Бреланд. — Можем да действаме, можем и да изчакаме. Едното решение поне ни дава шанс да се опитаме да определим изхода. И този избор не ме затруднява, даже опитът да завърши с неуспех. Нямаме право да се колебаем — ами ако някой китайски учен се е срещнал с техния премиер същата сутрин, когато Броуиър дойде при мен? Бездействието би означавало да се откажа от отговорността си. — На лицето му се изписа спокойна усмивка. — Това е решителният момент, Роланд, и аз искам топката да е в мои ръце.

Скритата врата към външните офиси се отвори и надникна Нолби.

— Господин президент? Време е.

Бреланд погледна през рамо към часовника зад бюрото си.

— Е, това е. Господин генерал?

— С вас съм, господин президент — изправи се Степак. — И искам да знаете, че съм искрен.

— Знам.

 

 

След като свършиха с официалното представяне, председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Доналд Мадисън освободи стенографията, прокашля се, отмести бележника си от ръба на заседателната маса и остави писалката си до дебел запечатан бял плик. Пред всеки от мъжете на масата лежаха такива пликове с името му, датата и номер. Този до дясната ръка на Бреланд носеше обозначението „№ 1 от 8“. Съдържанието беше приготвено от Степак под контрола на президента, който лично го бе редактирал.

— Това извънредно заседание беше свикано по искане на президента — започна Мадисън с дълбокия си глас. — Информацията, която ни е донесъл, е строго секретна. Никой няма да води бележки и няма да се спазват формалностите. След края на срещата материалите ще бъдат събрани. — Той погледна Бреланд. — Имате думата, господин президент.

— Благодаря, генерал Мадисън — кимна Бреланд. — Господа, тук съм не само да ви съобщя нещо, но и да се посъветвам с вас. Наскоро научих, че вече съществуват технически средства за неутрализиране на повечето конвенционални оръжия. — Тук бе мястото за естествена пауза, ала президентът искаше изложението му да е чисто фактологическо, а не драматично, затова незабавно продължи: — Това откритие е направено от американски учени през лятото. Те са конструирали работещ прототип и са провели серия предварителни тестове, потвърждаващи, че устройството, което наричаме Спусък, детонира или унищожава от разстояние експлозивите и пропелантите, съдържащи нитрати. След консултации с министъра на отбраната аз вече наредих проучванията да се разширят и да се насочат към усъвършенстване на Спусъка и установяване на теоретична основа за неговия изключителен ефект. Освен това поисках незабавно производство на хиляда устройства първи модел, основани на прототипа, с ефективен обсег не по-малко от петстотин метра. Сто екземпляра от първи модел са запазени за разширяване на експерименталната програма, която ще се изпълнява от Управлението за съвременни военни проучвания към министерството на отбраната и Редстоунския арсенал в сътрудничество с трите вида въоръжени сили. Инструктирах генерал Степак да се погрижи всички конвенционални и ядрени оръжия на въоръжение да бъдат тествани за податливост на Спусъчния ефект. Трябва да ви кажа обаче, че според нас всички конвенционални боеприпаси са податливи.

— Никой от онези, които знаят за Спусъка, няма достъп до подробна техническа информация за ядрените оръжия, така че за тяхната податливост със сигурност не се знае нищо, но на базата на общите принципи тя се смята за вероятна — продължи президентът. — С ваша помощ може би ще успеем да решим този въпрос до края на това заседание. Тези три операции — проучване, производство и тестване — образуват проект „Генерал“. Но те се отнасят само до най-непосредствената необходимост за установяване на възможностите на тази нова техника. Има още много въпроси, повечето от които свързани с националната сигурност и международните отношения. Имаме щастието да се заемем с тях преди да се срещнем с тази техника на бойното поле. Имаме и възможност да преосмислим бойната си концепция, да променим тактиката и въоръжението си, дори структурата на въоръжените сили, за да запазим ефективността им в новата обстановка. Но това е само началото. На сутринта, след като научих за Спусъка, се събудих с мисълта, че светът вече не е същият. Откритието изисква от нас да разработим нова концепция за „сигурност“, която да не зависи от това да имаме повече и по-мощни оръжия от тези на врага, и да пренапишем определението за „възпиране на противника“.

— Само помислете, адмирал Джейкъбс — натърти президентът. — Един невъоръжен товарен кораб със Спусък на борда ще е много по-сигурен в бойна зона от най-тежкия крайцер и най-бързия самолетоносач. Всъщност товарният кораб може би ще представлява по-голяма заплаха за крайцера, отколкото обратното. Само помислете, генерал Муурман — ние разполагаме със средствата да създадем съвсем нова концепция за националната граница. С помощта на Спусъка ще открием границите там, където никога не е имало открити граници — в Средния и Далечния изток. Открити граници без страх от нападение. Защото със Спусъка границата ще могат да пресичат само приятели, но не и врагове.

— И освен всичко това виждам още една голяма възможност, която надхвърля задължението ни да пазим собствения си народ и своите съюзници — възможност да спасяваме живота на двадесет хиляди души годишно и да спестяваме страданията на още стотици хиляди. Защото въпреки договорите от деветдесет и седма и две хиляди и осма в Камбоджа, Косово, Афганистан, Босна, Чад и Украйна се крият още сто милиона мини — списъкът ви е по-добре известен, отколкото на мен. Въпреки забраната в земята всяка година се заравят повече мини, отколкото се изкопават. В цяла Европа, Централна Африка и Югоизточна Азия продължават да избухват боеприпаси, оставени от един век на страшни войни.

— Ние можем да сложим край на тази заплаха — твърдо каза президентът. — Можем да прекратим избиването на невинни. Само помислете, генерал Хоули, една ескадрила хеликоптери, снабдени със Спусъци, би трябвало да могат да прочистят един акър за минути и цяла държава — за няколко седмици. Сега имаме възможност да превърнем бойните полета отново във ферми, пасища и детски площадки, каквито са били преди да пристигнат армиите. Човечеството може още да не се е научило да се държи цивилизовано, но ние най-после притежаваме средствата да разчистим след себе си. И ще сме по-полезни на хората — включително на собствената си страна! — като чистачи, отколкото като полицаи на света.

Ала въпреки емоционалността, красноречието и искрения ентусиазъм на Бреланд, публиката му оставаше резервирана. Изискванията на етикета и дисциплината му гарантираха пълното внимание на началник-щабовете, но те приемаха думите му почти без никаква външна реакция. Не го прекъснаха нито веднъж и каменните им изражения не издаваха абсолютно нищо.

— Казах достатъчно, за да ви изясня контекста. — Бреланд седна на мекия стол. — Сега можете да разпечатате пликовете. Вътре ще намерите резюме на проект „Генерал“, обобщение на досегашните резултати от тестовете, очертания на въпросите и възможностите и предварителен списък на въпросите, свързани с въздействието върху националната отбрана. Ако председателят не възразява, предлагам да не бързате и внимателно да прегледате материалите. После ще продължим с тежката работа.

— Не възразявам — отвърна генерал Мадисън.

Бреланд кимна, изправи се и погледна кристалните чаши и гарафи с ледена вода в другия край на масата. Устата му беше пресъхнала. Изведнъж някой се прокашля и каза:

— Господин президент, нямам нужда от повече време, за да съм наясно какво мисля за това.

Беше генерал Хоули — беше се изправил и сочеше с пръст плика с материали.

— Да, господин генерал?

— Мисля, че това е безумие — заяви Хоули. — Вие явно сте решили не само да създадете това оръжие, но и да го използвате — и не само да го използвате, но и да го направите по колкото може по-прозрачен начин.

— Решението още не е взето — отбеляза Бреланд. — Но няма да ви заблуждавам, господин генерал — това е възможността, която предлага най-много начини да променим поведението на един потенциален противник.

— Мога да ви кажа чие поведение първо ще промените — рече Хоули. — Десет минути след като вестта за това оръжие стигне до Пекин, министър-председателят Ден ще заповяда на хората си да положат всички усилия, за да купят или откраднат тайните на Спусъка. Всички учени, които работят в проект „Генерал“, ще трябва да бъдат заключени някъде, за да не може никой да ги намери. Всяко устройство от този първи модел ще трябва денонощно да се охранява от най-честните хора, които можем да открием. Всеки Спусък, който напуска страната, ще трябва да се пази от рота морски пехотинци. И даже всичко да е наред, след десет години китайците, иранците, иракчаните, пакистанците и всеки друг, който иска Спусъка, ще го има.

— Това ще е очакваният резултат — каза президентът.

— Съгласен ли сте, генерал Степак?

Министърът на отбраната кимна сериозно и каза:

— Всички тук знаем, че няма нищо по-преходно от военната тайна. Според мен Спусъкът във всички случаи ще се разпространи по целия свят. Не е известно само кога.

В отсрещния край на масата генерал Муурман прелистваше страниците на доклада.

— Построяването на Спусък изисква ли специални материали или необичайна техника? — попита той. — Навярно бихме могли да забавим разпространението му, като контролираме средствата за производство — както постъпихме с ядрените оръжия.

— За жалост не — отвърна Бреланд. — Щом станат известни подробностите за конструкцията, всяка страна, която може да произвежда високоенергийни микровълнови излъчватели, ще е в състояние да строи Спусъци. Което значи всяка индустриална държава. И тъй като не става въпрос за милиони долари на устройство, останалите най-вероятно ще могат да ги купуват.

— Тогава съм още по-озадачен — каза Хоули и отблъсна плика, като че ли беше нещо отвратително. — Господин президент, не мога да разбера защо предлагате да унищожим най-добрата военна сила на двадесет и първия век.

— Да я унищожим ли? — попита адмирал Джейкъбс. — Една подводница, снабдена с такова устройство, ще е абсолютно неуязвима. — Гласът на бившия подводничар издаваше привлекателността на тази идея.

— И абсолютно безполезна, Марк. Твоите „Соуфиш“ няма да могат да носят даже обикновени торпеда.

— Но ефектът е насочен, нали?

— Не — отвърна Степак. — Спусъчното поле е многопосочно.

— Не може да няма начин да защитим своите боеприпаси…

— Поне на нас не ни е известен — призна министърът. — Трябва да направим още експерименти, но досегашните данни сочат, че полето прониква през всички обикновени материали. Основното ограничение на Спусъка, изглежда, е обсегът, който е главно въпрос на енергия.

— Виждате ли, господин адмирал? Виждате ли? — каза Хоули.

— Е, какво ще правим тогава? — попита Джейкъбс и въпросително погледна Бреланд.

— Ще ви кажа какво би трябвало да направим — да разоръжим целия флот — отвърна Хоули. — Или още по-добре, да монтираме на корабите тарани. Генерал Муурман, вие ще трябва да снабдите танковете си с щикове. Генерал Бренън, не е зле да се обадите в лабораторията си и да им кажете да се снабдят с арбалети. А аз ще мога да пратя всички, освен разузнавателните части, в гробището Дейвис-Монтан.

После се обърна към Бреланд и го погледна гневно.

— Започнете да произвеждате тези устройства, господин президент, и ще погубите всичко, което прави тази страна силна и осигурява безопасност на нашия народ. Ние имаме техническо преимущество във всяко военно отношение — по въздух, вода, суша, под вода и в космоса. Имаме пълно числено превъзходство над всеки възможен противник освен Китай. А можем да победим и китайците, ако се наложи. Изхвърлете тази техника на боклука и ще изгубим всичко това.

— Китайците могат да съберат десетмилионна армия, даже стомилионна, и няма да им мигне окото, ако я изгубят — каза Муурман. — Какво ще правим, когато нахлуят в Южна Корея, във Виетнам — когато превземат Владивосток и Тайван и започнат да поглеждат към Япония?

— Господа, струва ми се, че точно това са въпросите, на които ще трябва да ни помогнете да отговорим — невъзмутимо каза Бреланд.

Заместник-председателят генерал Хайнсър се обади за пръв път от началото на заседанието.

— Трябва да има други възможности. Временна стратегия — бързо разработване, но не и използване, търсене на алтернативни оръжия, съчетано с максимални усилия за запазване в тайна на това откритие…

Бреланд поклати глава.

— Освен ако някой пак не крие нещо от президента, ние нямаме достатъчно хора в Китай, за да им попречим да стигнат сами до откритието — нито даже да научат, ако вече не са го направили.

— Президентът има право — каза председателят. — В момента следим близо осем хиляди китайски агенти в Съединените щати. А ние имаме едва двеста агенти в Китай.

— Може би е време да решим проблема — каза адмирал Джейкъбс. — Да ги изпратим на кея Санта Моника, да им посочим накъде е Пекин и да им пожелаем приятно плуване.

— А когато Пекин отговори, като експулсира всички американски бизнесмени…

— Това ме устройва — изсумтя генерал Муурман. — Вече стана така, че не можеш да купиш нещо под стотачка, което да не е направено в Китай. Те произвеждат нашите играчки, дрехи, инструменти — миналия месец жена ми дори намери едно американско знаме, произведено в Китай. И това в магазина на базата! Не можах да повярвам.

— Повярвайте. И се радвайте. Това е част от отговора на предизвикателството на генерал Хоули — рече Бреланд. — Ние сме най-големият търговски партньор на Китай. Япония се нарежда веднага след нас. По-ценни сме като клиенти.

— Това няма много да помогне на Владивосток — отвърна Джейкъбс. — Нито на Тайван. По дяволите, те ще превземат Тайван и ние просто ще трябва да го приемем.

— Като цяло, няма значение, че китайските фабрики са пълни с деца, които получават мизерни заплати — каза президентът. — И пак като цяло, няма значение, че управляващата класа се състои от яростни експанзионисти. Истинското значение на всичките милиони долари, които изливаме в Китай, е, че те подхранват желанието им да са в добри отношения с нас.

Джейкъбс презрително изсумтя.

— Ние плащаме, за да могат те да се въоръжават.

— И това е също толкова разумно, колкото да плащаш на адвоката на жена си, когато се развеждаш — подметна генерал Бренън. Забележката предизвика смях, който малко облекчи напрежението.

— Господа, уважавам всеотдайността и опита ви при осигуряването на сигурността на нашата страна — каза Бреланд. — Ваш дълг е да виждате противниците ни в най-тъмни краски, цинично да тълкувате поведението им и скептично да приемате думите им. Мой дълг обаче е да балансирам най-лошата и най-добрата възможност в търсене на най-вероятната. Ние не укрепваме северната си граница в случай, че някой канадски премиер-министър реши, че иска пристанище на Мичиганското езеро. Ние не претърсваме всеки куфар, хладилна чанта и кутия за шапки, които минават по Моста на дружбата, в търсене на канадски терористи с портативни ядрени бомби. Китай не е Канада. Те продължават да произвеждат ракети с голям обсег на действие. Продължават да усъвършенстват военновъздушните си сили със Су-27 и Миг-31. Поддържат шестмилионна армия. Накратко, китайците продължават да се държат така, като че ли очакват да влязат в конфликт с някой като нас.

— Въпросът е дали те ще започнат — завърши президентът.

— Какво искате да кажете? — попита генерал Муурман.

— Всички вие имате своите китайски аналози. Какво казват те на премиера си за нас? — рече Бреланд. — Китайците наблюдават Съединените щати с нашето техническо превъзходство, с нашето абсолютно доминиране на бойното поле, с нашите съюзници на прага им, с нашите свръхбезшумни подводници, които ужким не се крият около Курилските острови и в Беринговия пролив, с нашите свръхзвукови самолети, които ужким не са бомбардировачи, и може би се чувстват малко несигурни, малко неуверени в нашите намерения. Възможно е с радост да приемат шанса да престанат да хвърлят седемнайсет процента от брутния си национален продукт за оръжие и бомби.

Председателят се наведе напред и отпусна сключените си длани на масата.

— Не се обиждайте, господин президент, но се надявам, не искате да кажете, че принадлежите към оная школа на заблудени интернационалисти, които вярват, че хората навсякъде са еднакви и всички конфликти са резултат от недоразумения.

— Не се обиждам, господин генерал — отвърна Бреланд. — Надявам се, не искате да кажете, че принадлежите към оня клуб на пристрастени към тестостерона мъжаги, които толкова обичат големите бързи играчки, че не могат да си представят живота без тях.

— Чакайте малко… — започна Джейкъбс.

— Не съм свършил, господин адмирал — остро го прекъсна президентът. — Факт е, че адски добре владеем играта по правилата от двайсети век. Но ако продължим да водим последната война, ще се окаже, че сме облечени в червено и маршируваме на открито, докато врагът ни поваля иззад дърветата. Някой тук иска ли да участва в съвременен вариант на битката при Ню Орлиънс — в ролята на англичаните?

— Господа, правилата на играта се променят — продължи той. — Всъщност вече са променени. Не сте длъжни да ги харесвате, но всички трябва да ги приемем. Знам, че преходът ще е мъчителен — но вярвам, че ако използваме опита, всеотдайността и таланта си, ще успеем и при новите правила. Само че трябва да проявим гъвкавост. Трябва да преодолеем собствените си склонности и да сме готови да променим представата си за успех. Това може да не означава техническо превъзходство и абсолютно доминиране на бойното поле. Това може да означава сто малки победи, които никой не забелязва, вместо една голяма, за която се пише цели сто години. Това може да означава нов вид конфликти и нов вид мир. И ако наистина сме гъвкави и имаме късмет, може да означава по-безопасна, по-разумна планета за всички нас.

— Ето какво очаквам от вас, господа — каза Бреланд и ги огледа един по един. — Очаквам да откриете пътя, който ще ни отведе дотам. Очаквам да измислите как да останем в безопасност, докато стигнем. Очаквам да приемете предизвикателството на най-тежката задача, която някой президент е възлагал на този Съвет — и най-желаната възможност, която съдбата някога е предлагала на тази страна.

— Вижте, ние няма да забравим, че имаме истински врагове, че алчността, жестокостта и омразата поддържат живота на злото в човешките сърца — въздъхна той.

— Но също така няма да забравим, че никога не е имало война, която е правила света по-добър — че даже „справедливите войни“ взимат ужасна цена в кръв и злато, в изгубени години и погубени животи. Ако има начин, по-добър начин, нека го открием ние. Наречете го заблуден идеализъм, ако щете, но аз го наричам упорито човешко съчувствие. И ако не успеете да намерите такова в себе си, значи сте забравили защо изобщо са ни трябвали оръжията.

— Имате ли други въпроси? Генерал Хоули? Генерал Муурман? — Той плъзна поглед по масата и потърси хората зад военните отличия, човешкото зад военния дълг.

— Само едно предложение — обади се генерал Бренън. — През годините военната лаборатория е изпитвала много алтернативни оръжия за спецчастите — въздушни пушки, електрошокови палки, различни оръжия, използвани в бойните изкуства, и така нататък. Сега тази информация, хм… сигурно си струва пак да я прегледаме.

Бреланд кимна.

— Включете го в списъка с нещата, които трябва да направим.

— Имам един въпрос — каза генерал Мадисън.

— Да?

Генералът дълго барабани с пръсти по масата и накрая попита:

— Останалите деветстотин Спусъка — какви са плановете ви за тях?

— Ами, признавам, че идеята да пратим по един във всяка лосанджелиска гимназия за един месец е много привлекателна — отвърна Бреланд. После сви рамене. — Но всъщност те ще чакат вашите предложения.

— Тогава имам няколко идеи в тази насока, господин президент — каза Мадисън.

Бреланд се отпусна и забеляза изражението на Степак, което говореше: „Мисля, че Най-лошото свърши“.

— Слушам ви, господин генерал. Можем да започнем още сега.