Артър Кларк
Спусъкът (6)

4.
Проучване

Дейл Сити, Мериленд. Следователите се надяват, че записът на едно телефонно обаждане в полицията ще хвърли известна светлина върху снощния набег в квартал с предимно бяло население. Записът продължава сто секунди. Чуват се викове и крясъци на веселящи се хора. Куршумите минават през кухненския прозорец и убиват собственика на дома Джил Делард, докато той се опитва да съобщи в полицията, че неколцина тийнейджъри минават с колата си през моравата му.

Пълен репортаж / Запис на телефонното обаждане

През следващите няколко седмици ритъмът на живота в лаборатория „Дейвисън“ се ускори и в същото време външно остана измамно спокоен.

Преместиха и преустроиха трансформаторно-излъчвателното устройство, което сега се използваше за взривяване на проби, четири пъти дневно доставяни от Пит Макган. Поради опасността за него, ако се приближеше до лабораторията по време на тест, неговото пристигане и заминаване диктуваше ритъма на експериментите и дневния график на екипа на Хортън.

Първата доставка беше в осем сутринта. Останалите следваха на интервали от по три часа. В Здрава ръка бяха програмирани половинчасови почивки за всяка доставка. За всеки случай, когато наближеше „Терабайт“, Макган се обаждаше по специална телефонна линия, за да се увери, че излъчвателят е изключен и експерименталната камера е готова.

— Докторът може ли да ме приеме? — всеки път питаше той.

— Качете се — гласеше отговорът, който му даваше знак да продължи. — Съжалявам, нямате уговорена среща. — Това означаваше, че трябва да изчака извън безопасния радиус.

Макган никога не се бавеше повече от необходимото, за да остави пробите в експерименталната камера и да предаде данните за тях на Хортън. После отново изчезваше на онова неизвестно място, където получаваше, съхраняваше и подготвяше пробите.

— Благодаря, че ме приехте — казваше той по телефона всеки път, когато тръгваше.

— Пак заповядайте — отвръщаха му от лабораторията.

Тези пароли обикновено предизвикваха детински кикот и презрителни забележки — особено от страна на Лий, която трябваше да отговаря на телефона.

— Държи се като наркоман хипохондрик — оплакваше се тя на Хортън. — А аз — като съдържателка на публичен дом. Ако напишеш това в научна публикация, ще ни вземат за параноични шпиономани.

— Виж, само защото ти си параноичка… — започваше Грийн.

— Знам, знам. — Лий се навеждаше над пулта си и плахо се озърташе. — Трябва сме внимателни — с комичен немски акцент казваше тя. — Враг може подслушва ни. Всеки от нас може да е разкрит…

 

 

Освен доставките и обажданията на Макган почти нищо друго не смущаваше работата им. Административният персонал ги пазеше от рутинни въпроси, отклоняваше личните контакти с правдоподобни оправдания и сваляше от плещите им различни ежедневни задължения, сред които избора на нова кола на доктор Грийн и зареждането на домашния хладилник на доктор Хортън с готови храни.

През първите няколко дни Карл Броуиър ги посещаваше ежедневно, после престана — каза им, че известно време нямало да идва в лабораториите. Много се обсъждаше точно къде е отишъл и с каква цел, но даже Хортън не успя да научи нищо от хората на директора.

— Няма да ни предаде, нали? — попита Грийн. — Нали няма да сключи сделка зад гърба ни?

— Не — твърдо заяви Хортън. — Не вярвам, че е способен да го направи. В момента е в ролята на Диоген. Това ще отнеме известно време.

— Диоген — с явно неудоволствие рече Тейър. — Можеше да избереш по-успокоителна алюзия, шефе.

— От търсенето на честен човек ли? Нали точно такъв ни трябва за номер шести?

— Единственото, което всички знаят за Диоген, шефе — въздъхна тя, — е, че е бил основател на школата на циниците…

Грийн се ухили и викна:

— Тате! Най-после те открих!

Тейър му се озъби.

— Викали му Кучето, защото спял на улицата. Той напътствал учениците си да презират цивилизацията. Отказал се от всички земни блага, за да я отхвърли. Шефе, ако непременно трябва да сравняваме доктор Броуиър с гръцки философ, не може ли поне да е някой от йонийската школа? Например Талес или Анаксимандър?

— Като малък имах анаксимандър — каза Грийн. — Държах го в буркан на шкафчето си. — После умря.

Лий смачка един лист хартия на топка и го замери по главата.

 

 

Постепенно започнаха да се събират данни.

Първите тестове бяха с патрони, подобни на тези от пистолета на Ерик Флийт — патрони с целулозни хексанитратни експлозиви или пироксилин. Тейър и Грийн нямаха опит с оръжията и се изненадаха от привидно безкрайните разновидности, които им носеше Макган. Само каталогът на „Уинчестър“ предлагаше единадесет вида барут и повече от двеста типа патрони.

Състав, големина на зрънцата, форма, заряд, производител, калибър — всеки от тези фактори можеше да е определящ за резултата. Но при първите двадесет проби аномалията се повтори с такава устойчивост, че екипът започна да нарича последното кликване с мишката от тестовия протокол „натискане на Спусъка“.

Когато броят на положителните експерименти достигна тридесет и два, отнели осем дни, Тейър и Грийн успяха да заразят Хортън с нетърпението си да изпитат и други материали. След този момент ускориха програмата, като поставяха в камерата едновременно по три проби.

Резултатите останаха непроменени. Магнум и колт, пушки и пистолети, бий двеста и осемнадесет или уинчестър четиристотин петдесет и осем — само частица от секундата, след като излъчвателят достигнеше енергийно равнище десет процента, патроните избухваха, меката месингова гилза се разцепваше и куршумът падаше в специално поставената за целта кутия.

В края на седемнадесетия ден, след като вече бяха тествали сто и четиридесет проби и скуката заплашваше да измести здравословното нетърпеливо любопитство, а от Карл Броуиър нямаше и следа, Хортън най-после пое ръководството на проекта.

— Омръзна ми — каза той, затвори лабораторния дневник и се обади на Макган. — Пит? Има промяна в графика. Искам утре и в събота да тествам чисти барути и в понеделник да започна с материалите от трета серия. Можеш ли да го уредиш? Добре. Благодаря. До утре сутрин.

Когато затвори, чу зад себе си тихо, но искрено ръкопляскане и се обърна. Грийн и Тейър го бяха подслушвали.

— Отлично решение — каза Грийн. — Толкова ми беше писнало, че мислех през уикенда да се поразходя с новата кола до Тенеси.

— Защо тестостеронът е влюбен в експлозиите? — с въздишка попита Лий, без да очаква отговор. — Шефе, щом утре сутрин ще започнем с барутите, може би довечера трябва да тестваме отделяните газове.

— Не — отвърна Хортън. — Свършихме за днес. И ще ви заведа да хапнем нещо нормално.

— Отлично решение номер две — одобрително отбеляза Грийн. — Започваш да набираш инерция.

— Само чакайте да чуете третото — каза Хортън. — Пооправете се и да тръгваме, че до Зейнсвил има цял час път.

— Аз ще карам — весело предложи Грийн.

— Как ли не — отвърна Хортън и Лий облекчено въздъхна.

 

 

По пътя за ресторанта Хортън им обясни другите си планове.

— Излъчвателят се държи добре и мисля, че мога да те използвам за нещо по-важно, Горди. Затова утре искам да започнеш работа по излъчвател второ поколение.

— Звучи забавно. Параметри?

— Вземи предвид всичко, което научихме досега, и действай на тази основа. Вече знаем, че нямаме нужда от целия спектър, от нула до безкрайност. Опрости нещата. Опитай се да ми направиш нещо по-малко, по-ефикасно, по-устойчиво и по-независимо. С една дума, нещо портативно.

— Портативно ли? — повдигна вежди Тейър.

— Не можем да тестваме обхвата на излъчвателя в лабораторията — „Терабайт“ няма достатъчно голяма площ. Ще пострада още някой в оная сграда от отсрещната страна на Шанахън Роуд или просто случаен шофьор. Трябва да можем да закараме уреда някъде в Запада или насред езерото Ери. Ако искаш, построй второто Бебе в каросерията на микробус.

— Питам само от любопитство, докторе, обаче Спусъкът няма ли да накара бензина да експлодира?

— Основателен въпрос. И едва ли ще приемеш да ти отговоря с предположение.

— Естествено — ако бусът е твой — ухили се Грийн.

— Тогава другата седмица трябва да направим тест с бензин. Ще предупредя Макган.

— Може би трябва да тестваме и керосин и дизел — намеси се Тейър. — Освен ако не обичаш изненадите — тъй като наоколо има предостатъчно и от двете.

Хортън кимна.

— Да. В деня на аномалията в „Терабайт“ имаше и от трите продукта. На това енергийно равнище не беше засегнат нито един от тях. Може би по-високите равнища ще се отразят на някои материали, които смятаме за стабилни в спусъчно поле. Ако бях постигнал напредък в теорията, сигурно щях да съм в състояние да го обясня. Засега можем само да продължим с тестовете. Другото предимство на наличието на второ устройство е, че ще ускорим експерименталната програма.

— Всеки път, когато включваме Бебето, ние тестваме не само пробата в камерата — каза Тейър. — Вече знаем, че устройството не действа върху плексиглас, бетон, грейпфрут, черна дантела и жартиери, газирани напитки, батериите в евтиния часовник на Горди…

— Черна дантела и жартиери ли? — възкликна Грийн и го погледна сърдито.

— Ще ти обясня, когато пораснеш.

Докато пътуваха, съставиха списък от материали, изложени на спусъчното поле поради простия факт, че са били част от структурата или съдържанието на лаборатория „Дейвисън“. Но точно преди да стигнат Хортън конфискува списъка и каза:

— Край на служебните разговори. Нито дума повече за работа. Ако не можем да водим цивилизован разговор, ще се храним в мълчание. Искам да кажа, ще се наслаждаваме на храната. В края на краищата не всеки ден си слагам вратовръзка.

— Нито пък ядеш нещо, което не е в шарена салфетка или в стиропорена чиния — прибави Грийн и отвори вратата. — Приемам условията ти. Хайде — умирам от глад.

С изненадваща лекота разговаряха само за удоволствията на поп културата, гибелта на професионалния женски футбол и проектите си за почивка — и хапваха пикантно месо и зеленчуци и изпиха две бутилки вино. Единственото нарушение на заповедта на Хортън бе извършено от самия него — с тост.

— За най-великото оръжие на света и неговите създатели — тихо каза той. — Дано открием за какво можем да го използваме.

— Пиян си, шефе — каза Тейър и се чукна с него. — Обаче това няма значение.

 

 

Дали поради късния час, успокоителното въздействие на храната и виното или отрезвяващия ефект на тоста, но по обратния път до Кълъмбъс тримата почти не разговаряха. Хортън влезе във високоскоростното автоплатно и подкара на запад в безлунната нощ. Фермите навън тънеха в мрак. Грийн дремеше и от време на време похъркваше. Тейър наблюдаваше движението в другите платна и се сепна, когато една кола наруши всички ограничения на скоростта, изпревари ги и се стопи в тъмнината.

— Сваляч — предположи Хортън. — Сигурно много бърза да стигне до следващия мотел.

— Не. Секретен агент, който превозва заловен извънземен във военновъздушната база „Райт-Патърсън“ — весело отвърна Лий.

— Да бе. Трябваше да се сетя.

Мълчанието като че ли удължаваше разстоянието, затова Хортън включи сателитното радио и намери джаз-програма. Последната половина от „Апартамент в Канзас Сити“ на Каунт Бейси ги завари пред ергенската квартира на Грийн, който реши на следващата сутрин да вземе такси, вместо да пътува още час, а Стан Кентън ги придружи до паркинга на „Терабайт“, където чакаше колата на Тейър.

— Ресторантът беше страхотен, шефе, благодаря. — Но макар че думите й прозвучаха като за лека нощ, тя не посегна да отвори вратата.

— Удоволствието е мое. До утре сутрин.

— Може ли да ти кажа нещо?

Хортън я погледна озадачено.

— Разбира се. Какво има?

— Тази вечер не ми беше много приятно…

— Съжалявам…

— Не си виновен ти — каза Лий. — През целия път на отиване и на връщане бях нервна. Никога не съм се чувствала така. Все си мисля — една катастрофа, и всичко отива на вятъра…

— Мисля, че доктор Броуиър вече има достатъчно данни, за да продължи, даже с нас да се случи нещо.

— Може и така да е — но дали другите ще го разберат?

— Какво искаш да кажеш?

— Цяла вечер си мисля, че тази работа застрашава устоите на властта на много хора, които няма да са във възторг от откритието ни и при първа възможност ще се опитат да ни попречат. В ресторанта все ми се искаше двамата с Горди да говорите по-тихо, въпреки че ти беше забранил да приказваме за работа. Просто ми се искаше никой да не ни забелязва. Просто ми се искаше… да сме невидими.

Тя въздъхна.

— И след всички тия мисли не знам как да се спася от страха. Всеки шум, който чувам… всеки път, щом котаракът ми се размърда през нощта… всеки път, щом завъртя ключа, за да запаля колата… Разбираш ли, Джеф, докато сме единствените хора на света, които знаят за това откритие, никой от нас не е в безопасност.

— Не знам дали…

— Знаеш, че има хора, които убиват, за да защитават интересите си. Те не са само холивудска измислица.

— Не съм мислил много по този въпрос, но…

— Аз пък съм мислила — развълнувано каза Лий. — Сестра ми в Кливланд има проблеми с една улична банда, защото синът й не иска да се присъедини към тях. Вече на три пъти обстрелват дома им. — Тя отново въздъхна. — А когато бях на дванайсет, чичо ми Тед беше председател на състав съдебни заседатели в дело за банков обир срещу шефа на един от ония бели националистически синдикати. Обявиха го за виновен. След една седмица чичо Тед беше открит мъртъв, прострелян с шестнайсет куршума, и на предното стъкло на колата му пишеше „Предател“.

— Спомням си този случай — изненадано каза Хортън. — Гледах го по новините. Нямах представа, че…

— И тогава си обещах… — Лий поклати глава. — Казах си, че никога няма да допусна да попадна в такава ситуация.

— Как да ти помогна, Лий?

— Мисля, че ще е най-добре да се преместя в лабораторията — отвърна тя. — И Ърни, ако може.

— Ърни котаракът ли е?

Лий кимна и каза:

— Само докато публикуваме резултатите. После вече няма да рискуваме много. Мога да се нанеса в стария кабинет на Бартън — той е близо до женската съблекалня и кушетката е достатъчно дълга за мен.

— Ще ти докараме легло и гардероб — каза Хортън. — И някое старо кресло, в което Ърни да си остри ноктите.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти.

— Да те придружа ли до портала? Искаш ли да се преместиш още тази вечер?

— Не. Ърни ще се побърка, ако не се прибера. — Тя се замисли за миг. — Но ако не възразяваш, утре ще го взема. Заедно с най-необходимите ми неща.

— Разбира се. Сигурен съм, че до утре вечер от отдел „Обслужване“ ще успеят да ти намерят легло — ако ги пришпоря, естествено.

Лий кимна и отвори вратата.

— Благодаря ти, че не ме накара да се чувствам като параноична глупачка.

— На света има много неща, от които си струва да се боиш — отвърна Хортън. — Повечето хора се справят, като се преструват, че няма от какво да се страхуват. Ти просто прекалено рано си изгубила тази илюзия. — Той изсумтя. — И мисля, че аз току-що изгубих своята. Може би ще помоля отдел „Обслужване“ за две легла.

— Съжалявам, шефе…

— Няма защо. Доктор Броуиър се опита да ни го каже. Не можеше да ни го обясни по-ясно. А аз не му обърнах внимание, мислех само за загадката, за науката. — Хортън поклати глава. — Късно е. Време е да се прибирам.

Тя понечи да слезе, после спря и го погледна сериозно.

— Джеф?

— Да?

— Нали ще публикуваме резултатите? Кажи ми, че не работим за „Доу Кемикъл“ или за министерството на отбраната. Кажи ми, че доктор Броуиър разбира, че не можем просто да продадем Спусъка на онзи, който предложи най-висока цена — че има шанс да го използваме, за да изскубнем ноктите на някои от лъвовете. Това е единствената причина, поради която не избягах още първата седмица. — Лий се усмихна криво. — Исках, но чичо Тед нямаше да ми позволи.

— Ще ги публикуваме — твърдо заяви Хортън. — И ще сервираме страхотна изненада на лъвовете.