Артър Кларк
Спусъкът (7)

5.
Химия

Купонг, Тимор. В сряда мирният „Поход на забравените“ се превърна в кървава кланица — верните на президента Гусмао тиморски сили за сигурност стреляха срещу повече от две хиляди демонстранти пред държавните сгради в центъра на Купонг. Жертвите са „над четиридесет“, ранените — около двеста. Говорителят на Гусмао нарече демонстрантите „разбойници“ и „индонезийски терористи“, които се възползвали от икономическите трудности на острова.

Пълен репортаж / Заплетената история

Нобеловата награда за 1996 г. „Не донесе никому мир“

Започнаха опити и с други материали и първите особености на спусъчния ефект постепенно се проявиха.

Една проба нитроцелулозен барут избухна с ярък пламък. Когато Макган запали също толкова барут с кибритена клечка, той изгоря много по-бавно.

— Като че ли няма конвективно забавяне — като че ли всяко зрънце се възпламенява в един и същ миг — каза Хортън. — Като разликата между затоплянето на вода в съд на печката и в микровълнова фурна.

— Това обяснява защо Ерик пострада толкова тежко — отбеляза Грийн. — И защо моята кола избухна като бомба. Бебето е адски ефикасна машина.

— Ще ми се да престанем да му викаме Бебе — измърмори Тейър. — В устройството вече няма нищо мило и сладко — ако изобщо някога е имало.

— Какво ще кажеш за „Проблемно дете“? Така повече ли ти харесва?

— Ти не трябваше ли да си в другата стая и да работиш по сина на Проблемното дете?

— Идвам само когато натискаш Спусъка — отвърна Грийн и заотстъпва към вратата. — Десет минути на всеки три часа. Там се чувствам самотен. Виж, знам, че те очакват няколко часа разчистване — ще те оставя да работиш.

Следващата проба беше черен барут — първият експлозив на света и основно оръжие на армиите от Китай до Англия в продължение на повече от триста години. За всеобща изненада барутът само задимя и стана сиво-кафяв. Вторият тест с по-голяма енергия даде същия резултат. Останалото количество не се запалваше с кибритена клечка.

— Би трябвало да гори — поклати глава Хортън. — Черният барут се възпламенява дори само от една искра. А ние все едно се опитваме да подпалим мокра котка.

— Скоро ще трябва да пращаме пробите си за химически анализ — каза Тейър. — На молекулярно ниво става нещо странно.

— Трябва да повикаме химик в съседната лаборатория — кисело рече Грийн. — Наоколо няма ли някой, когото да можем да ударим по главата и да го довлечем тук?

— Това е първият въпрос, който ще задам на доктор Броуиър — отвърна Хортън. — Но нямам нужда от химик, за да ми каже, че единственото, което свързва барута и пироксилина, са нитратите. И мисля, че разликата между целулозния хексанитрат и калиевия нитрат е като разликата между проблясъка и съскането.

— Според мен ще ни трябва и физикохимик — намръщено каза Тейър. — Предполагам, че с електронните връзки става нещо странно.

— Според мен пък ще ни трябва проба барут В — рече Хортън и когато всички го погледнаха въпросително, прибави: — Същият принципен състав като черния барут, само че съдържа содиев нитрат. И това ще разреши една голяма част от загадката.

Същият следобед Хортън и Тейър наблюдаваха как петте грама барут В изпълват камерата с лютив сив дим. Пламък нямаше.

— Интересно — каза Хортън.

— Наистина, господин Спок — загледана в дисплеите, отвърна Тейър. — Но искам да разбия на парчета тая нещастна експериментална камера и да я построя както трябва. Абсурдно е, че не мога да получа спектрограма на дима…

— Лий, би ли прегледала доклада на Кинг за аномалията?

— Естествено. Какво ти трябва?

— Виж дали има списък на фойерверките, които Горди каза, че били в колата му.

— Има. Помня, че го видях. — Тя затрака на клавиатурата. — Двайсет и четири ракети. Една кутия пиратки М-60. Една опаковка „Опустошителен празник“.

— Това ли е?

— Да. — После очите й разбиращо проблеснаха. — О! Имаме малък проблем, нали?

Хортън неохотно кимна.

— Щом черният барут и барут В не горят, защо са избухнали фойерверките в колата на Горди? — Той отблъсна стола си от мониторния пулт. — Трябва да се поразтъпча. Веднага се връщам.

 

 

Мобилният излъчвател вече се оформяше върху две алуминиеви платформи на гумени колела. Геометрията на енергийния и контролен модул вече бе ясно определена и Грийн монтираше поддържащата част на излъчвателния цилиндър в изправено положение.

— Никога не съм виждал някой да огъва метал по-бързо от теб — каза Хортън. — Вертикалната ориентация няма ли да създаде проблеми?

— Не и за мен — отвърна инженерът и избърса потта от челото си. — Половин час ги уговарях, но накрая компютърната лаборатория започна да ми дава каквито части искам.

Хортън седна на стола до Грийн.

— Имаме проблем, Горди.

Грийн само сви устни.

— Хайде, Горди, не ме изкарвай виновен. Трябваше да се сетиш, че ще разберем.

Грийн бавно изтри длани в гащеризона си, после вдигна поглед и мрачно се усмихна.

— Всъщност чак до тая сутрин си мислех, че барутът си е барут.

— Какво имаше в колата?

— Нерегистриран пистолет. — Той изсумтя. — Моята алармена система против крадци. Малък деветмилиметров ругер с пластмасов корпус.

— Пак ли сувенир от Тенеси?

— Всъщност от Кентъки — отвърна Грийн. — Там все още знаят как да заобикалят федералните закони, които не им харесват. А предполагам, че не си падат много по Трийсетата поправка. — Той се наведе напред, опря лакти на коленете си и сплете пръсти. — Съжалявам, доктор Хортън. Беше ме страх от оная условна петгодишна присъда. И след като се ангажирах с един вариант на действителността, докторе, просто ме беше срам да призная, че съм излъгал.

Хортън се изправи и каза:

— Е, все някак ще преодолея тая малка изненада. Но моля те, не ме подлагай на големи. Смени ли алармената си система заедно с колата?

Грийн поклати глава.

— Не. Обмислих въпроса и реших да изчакам нещата тук да се изяснят, за да мога да преценя рисковете.

— Струва ми се, вече е съвсем ясно, че лабораторията няма да ти купи още една кола — рече Хортън и се усмихна. — Така че, ако не се чувстваш спокоен без пистолет на таблото, винаги можеш да прибегнеш до метода на Лий. Или до моя.

— Какъв е твоят? — попита Грийн.

Хортън се засмя.

— Да караш толкова скапана кола, че на никой да не му хрумне да я краде.

 

 

Тестът с фойерверки с черен барут потвърди, че макар да бяха ускорили изгарянето на колата, запасите на Грийн не можеха да са причина за пожара.

После екипът на Хортън насочи вниманието си към по-мощните експлозиви. Преди да им достави първите проби, Пит Макган им изнесе встъпителна лекция.

— Патрон за пушка — каза той и постави на масата лъскав месингов цилиндър. — Три кубически сантиметра пироксилин. Барутът изгаря за няколко хилядни от секундата и развива максимално налягане няколкостотин килограма на квадратен сантиметър.

Постави до патрона малък белезникав цилиндър.

— Три кубически сантиметра КБХ, също известен като циклонит. Експлодира за няколко милионни от секундата и развива налягане милиони килограми на квадратен сантиметър. Пушката ви може да изстреля патрон с КБХ чак в орбита — ако не се пръсне, разбира се.

— Има повече видове мощни експлозиви, отколкото може би си мислите — продължи той. — Над сто леснодостъпни формули, още стотина, използвани в миналото, плюс няколко десетки, които са военна или промишлена тайна. Но повечето се създават на базата на една или няколко основни съставки — амониев нитрат, пикринова киселина, нитроглицерин, РЕТИ, КБХ и динамит. Доктор Броуиър ме инструктира да ви осигуря проби от всеки вид в най-чистия възможен вид и после резултатите да определят решението ви кои комбинации да изследвате. Почти всичко, което съм ви казвал за досегашните проби, не се отнася за тези. Динамитът може да гори, без да избухне. Но нитроглицеринът в динамита ще експлодира от удар, не по-силен от този. — Той рязко удари с молив по ръба на масата и всички се сепнаха. — Докато нитромексът е толкова стабилен, че можете да стреляте по него с пистолет или да му пъхнете детонационен шнур. Всъщност детониращите експлозиви толкова се различават от горящите, че съм се хванал на бас със самия себе си — според мен вашето устройство няма да им въздейства. На нито едно от тях.

— Така или иначе, вие няма да ги докосвате — поясни той. — Аз ще се занимавам с подготовката, транспорта и почистването — при това облечен в бронирана жилетка. Доктор Броуиър беше съвсем ясен по този въпрос. Мен можете да ме замените с друг, докато вие сте незаменими. Затова вече няма да влизам в лабораторията — ще зареждам експерименталната камера отвън, а вие ще държите вратата затворена.

— Процедурите за сигурност, които използваме, радиовръзката, почивките, всичко това беше подготовка за мощните експлозиви. — Макган се изправи и събра вещите си. — Ако взривите патрон за пушка в багажника на колата ми, аз най-вероятно ще оцелея. Ако взривите торпекс, най-вероятно няма. И макар че не съм незаменим, съм абсолютно сигурен, че ако взривите куриера си насред Шанахън Роуд, изследователската ви програма ще се забави.

Той лапна белезникавия цилиндър и започна да го дъвче.

— Ментов бонбон, без захар. След половин час ще се върна с истинските проби.

До обяд Макган изгуби баса си. Един кубически сантиметър от нещо, наречено ЕБКА, напука плексигласовия прозорец на експерименталната камера.

— Взривът беше прекалено мощен — мрачно каза Макган, докато разглеждаше пораженията, пъхнал под мишница каската на бронирания си костюм. — Ще се наложи да намаля количеството на пробите с една четвърт.

Потресеният Хортън не можеше да не се съгласи с него.

 

 

В края на седмицата се върна Карл Броуиър.

Появата му беше още по-неочаквана от заминаването му. Директорът надникна в лаборатория „Дейвисън“, махна с ръка на Лий и извика:

— Джеф? Ела при мен, когато имаш възможност. — Тонът и поведението му бяха абсолютно небрежни, сякаш изобщо не бе отсъствал, сякаш мислите му бяха заети само с тривиални административни въпроси.

Хортън за миг се смая, но успя да измънка:

— Веднага идвам.

— Не бързай — бодро отвърна директорът. — Секретарката ми каза, че трябвало да отговоря на петстотин и четиринайсет важни писма.

Въпреки това уверение Хортън едва изтърпя Грийн да дойде от прототипната работилница, за да последва Броуиър в центъра „Едисон“, административната сграда.

— Здрасти, Джефри — каза възрастният мъж, когато Хортън влезе в кабинета му. — Как върви работата? Надявам се, че всичките ти пръсти са си на мястото.

— Да. Пит е добър помощник — отвърна Хортън и се настани на дивана. — Той е педантичен, старателен и проявява любопитство само към онова, което е свързано с конкретната му работа. Къде го намерихте?

— Внук ми Луис е в морската пехота — поясни Броуиър, като разделяше вниманието си между Хортън и дисплея пред себе си. — Няма право да ми каже в каква част е, но според мен извършват саботажи и терористични действия зад вражеските линии. Макган им е бил инструктор, докато не допуснал грешката да преспи с жената на по-висш офицер. Обвинили го в изнасилване и се съгласили да го уволнят по взаимно съгласие.

— В изнасилване ли? Как…

— Явно офицерът е снабдил жена си с потвърждаващи синини и й е дал стимул да излъже — кисело се усмихна Броуиър. — Според мен фактът, че офицерът още е жив, представя господин Макган като дисциплиниран и принципен човек.

— А бе, едно хитро капанче… — Хортън поклати глава. — Попитахте ме как върви работата. Изглежда, че ако в нещо има нитрат, Спусъкът го взривява.

— Невероятно. — Директорът вдигна глава. — Ами нитратите, които не са експлозиви?

— Още не сме стигнали до тях.

— Ами експлозивите, които не са нитрати?

— Върху тях не оказва никакво въздействие. Обаче те не са много. Най-широко използваните експлозиви, и за военни, и за цивилни цели, включват нитрати. Всички стандартни боеприпаси също.

— Повечето фермери също използват нитрати — отбеляза Броуиър. — Както и много хора, страдащи от диария — след едно пътуване в Бразилия и на мен ми предписаха бисмутов субнитрат. Мислил ли си за това?

— За фермерите ли?

— Тор. Само някой натоварен с тор камион да мине оттук в неподходящия момент и ще ни дават по Си Ен Ен.

— О, Господи! — изпъшка Хортън и пребледня. — Нитроглицерин. Нитроглицерин. Изобщо не ми хрумна за лекарството…

Броуиър му отговори с бодра усмивка.

— На мен обаче ми хрумна. Моят лекар ме увери, че нитроглицериновите таблетки не избухват. Що се отнася до останалите лекарства, е, преди да съобщим за откритието, ще трябва да проверим всички, едно по едно.

Хортън не разбираше защо директорът говори толкова небрежно за нещо, което очевидно представляваше непростим пропуск.

— Доктор Броуиър, досега явно сме играли на руска рулетка. Трябва веднага да замразим опитите, още днес — развълнувано каза той. — Вече не бива да вършим тази работа тук. Трябва да се преместим на някое по-усамотено място и да експериментираме с обхвата и посоката. После навярно ще можем да се върнем.

— Вече водя преговори и скоро ще купя земя на Запад — отвърна Броуиър. — Но моля те, Джефри, хайде да не пресилваме нещата заради нещастие, което не се е случило.

— Но можеше и щях да съм виновен аз.

— Трябваха ни данни — разпери ръце директорът. — Даже да бяхме знаели още отначало, това беше допустим риск. Сега картината е по-ясна и можем да реагираме съответно. Кажи ми как върви теоретичната работа.

Хортън въздъхна и се отпусна на един от столовете.

— Няма напредък. Спусъкът не се вписва в атомния модел на ЕЛЯФ. Не се вписва в квантовия модел. Нито в този на Бор. Доколкото мога да преценя, не се вписва даже в обикновената химическа термодинамика — мощността на взривовете е над допустимите стойности.

— Нима? — попита Броуиър. — Е, скоро ще мога да посветя повече време на този въпрос и признавам, радвам се, че си ми оставил някаква работа. — Той се усмихна кисело. — Можеше все пак да се изразиш по-дипломатично.

— Не, честно, самолюбието ми няма да се обади, докато не дойде време да се пазарим чие име да е на първо място в публикацията. В момента ме интересува единствено проблемът. Ще се радвам някой да внесе свежи идеи.

— Редът на имената няма да има значение — с мрачна ирония отвърна Броуиър. — Дотогава може повече да ни се иска да прехвърлим отговорността на някой друг.

Хортън замислено кимна.

— Искам да повикам химик, за да анализира остатъците от пробите и да ни съобщава какви процеси настъпват на молекулярно равнище — по какво Спусъчната реакция се различава от обикновената детонация, предизвикана от запалване или удар. Възможно е в лабораториите вече да има такъв човек. Ако няма, аз познавам един колега от Щатския университет на Охайо, който може да се заеме с тази работа.

— Не бива да му разкриваме всичко — каза Броуиър. — Всъщност можем да разпределим пробите в различни лаборатории…

— Не ми се ще да изкарвам още един кратък курс по физикохимия. Предпочитам опитен учен, който да разбира контекста — специалист, който да помогне на двама ни да положим теоретичните основи.

— Добре, дай ми един ден да помисля. Кажи ми името на онзи човек от Щатския университет на Охайо, за да го проуча.

Хортън му подаде сгънат лист хартия.

— Тук е написано всичко, което ще ви трябва — каза той и кимна към вратата. — По-добре да се връщам в лабораторията.

— Разбира се. И след като днес няма какво повече да правиш, можеш да дойдеш вкъщи на вечеря. — Като забеляза сепнатото изражение на Хортън, Броуиър прибави: — Имам един гостенин, който с нетърпение чака да се запознае с теб.

 

 

В дъното на отбивката имаше черен автомобил, зад който стояха двама мъже с черни костюми. Те внимателно наблюдаваха Хортън, но когато колата му мина край тях, само се обърнаха и го проследиха с поглед.

„Това не е лабораторната охрана — помисли си той. — Частни телохранители. На Карл… или на неговия гост?“

На павирания полукръг пред къщата беше паркиран сребрист мерцедес и откъм входната врата се приближаваше стройна жена в елегантна шофьорска униформа. Докато Хортън спираше зад скъпия автомобил и слизаше, жената се настани зад волана на мерцедеса и потегли на заден.

След като вече беше видял охраната, той не се изненада, когато не му отвори Броуиър, а друг широкоплещест мъж с шит по поръчка костюм, уверено изражение и преценяващ поглед.

— Заповядайте — покани го непознатият. — Те са на откритата веранда.

Обърнатото на север помещение, което Броуиър наричаше „открита веранда“, гледаше към гората и небето през огромни полегати плоскости от пермастъкло. Две авокадови дървета и една гигантска дифенбахия вкарваха гората вътре и отделяха басейн с топла вода от пространството за седене.

Там Хортън завари Броуиър и неговия гост, слаб мъж с късо подстригана бяла брада и дълбоки бръчици от усмивки около дълбоко разположени тъмни очи. Носеше къси панталони, поло и изтъркани сандали и беше вдигнал краката си върху заобления ръб на ниска каменна масичка.

— Никога не съм контролирал бюджета ти, Карл, няма да започна и сега — тъкмо казваше непознатият, когато Хортън се приближи. — А, ето го и него.

Броуиър погледна през рамо, после се изправи.

— Джефри, запознай се с Арън Голдстийн.

Хортън вече се бе досетил кой е гостенинът. За пръв път се срещаше с главния инвеститор на „Терабайт“ и собственик на по-големия дял акции, но в директорския кабинет имаше снимка на Голдстийн и Броуиър и малко след пристигането си в Кълъмбъс Джеф бе потърсил едно-друго за бизнесмена в хипермрежата.

Най-полезната информация идваше от сайта „Форчън“, където беше подробно описано състоянието му — тридесет и една компании в единадесет индустриални групи, като най-печелившата сред тях бе „Адвансед Сторидж Дивайсиз, Инк.“, която притежаваше изключителния лиценз за патентите на Броуиър. Най-интересната информация идваше от клюкарските страници „Майкроскоуп“, където го наричаха „най-нежелания ерген в Америка“ и презрително отбелязваха: „Никога досега човек с толкова много не е успял да му се наслади толкова малко“.

Голдстийн стана да се ръкуват, после отново се отпусна на стола си и попита:

— Обичате ли китайска храна, Джефри?

— Хм, естествено. Някои неща — смутено отвърна Хортън.

— Добре. Седнете, моля. — Голдстийн едва го изчака да се раздвижи и продължи: — Поздравявам ви за откритието. Поразително е. Откакто Карл ми съобщи, не мисля почти за нищо друго. Което доста го затруднява, защото няма с кого другиго да разговарям за това, освен с него. Е, разбира се, сега и вие сте тук. И първото нещо, което искам да ви кажа, е: „Браво“. Това откритие е революционно, също като парната машина на Уат, безжичния телеграф на Маркони и табулатора на Холърит. — Той се подсмихна. — Обичам тези примери, защото всеки един от посочените изобретатели е успял да спечели пари и в същото време да промени света.

— Признавам, че засега не съм открил начин да спечеля пари от това — каза Хортън.

— Няма нищо, аз открих — махна с ръка Голдстийн. — Промяната винаги дава възможности. През последните десет дни придобих три компании и двеста патента. — Той се наведе напред и самодоволният блясък в очите му изчезна. — Но това няма абсолютно никакво значение. Знаете ли защо създадох лабораториите „Терабайт“, Джефри?

— От информацията, която ми даде доктор Броуиър при постъпването ми, реших, че причината е повече или по-малко същата като тази, поради която селяните засяват семена и инвеститорите купуват фючърси — отвърна Хортън.

— Прав сте само донякъде — каза Голдстийн. — Исках да създам лабораториите „Бел“ на двайсет и първия век.

— Лабораториите „Бел“…

— Да, научноизследователското крило на някогашния „Бел Телифоун“. Повечето хора дори не се замислят, че компанията е издържала лабораториите, в които е изобретен двайсетият век.

— Транзисторът — каза Броуиър. — Лазерът. Клетъчното радио. Слънчевите батерии. Радиоастрономията…

Голдстийн кимна и продължи:

— Осем Нобелови лауреати. Трийсет хиляди патента — средно по един на ден. И всичко това — резултат на просветения капитализъм. В своя зенит лабораториите „Бел“ са били нещо повече от университетски факултет, държавен научноизследователски център, фирмена лаборатория.

— Боя се, че ние не можем да се сравняваме с тях — каза Хортън.

— Напротив — отвърна Голдстийн. Някъде в далечината прозвуча звънец. — Не бих могъл да съм по-доволен. Джефри, отдавна вече печеля предостатъчно пари, за да задоволявам обикновените си житейски желания. И се питам какво да правя с останалите. Демонстративната консумация не ме привлича. Нито пък благотворителността в обичайния смисъл на думата — няма фондация „Голдстийн“, която да отпуска стипендии на еврейски студенти, спортисти или деца на градски бюрократи. Не давам пари за спасяване на китове, за хранене на птици или за музиката в парковете…

В този момент шофьорката се върна и Голдстийн млъкна. Жената остави синьо-бялата хладилна чанта, която носеше, на каменната масичка и понечи да я отвори, но той вдигна ръка и я спря.

— Ние ще се погрижим за това. Благодаря ти, Барбара. Това е всичко за тази вечер.

— Добре, господине. Но ще остана, в случай че промените решението си…

— Първо ще те потърсим в игралната зала на Карл — усмихна се Голдстийн. И когато шофьорката излезе, се обърна към другите и разсеяно попита: — Докъде бях стигнал?

— До музиката в парковете — помогна му Броуиър.

— Музиката в парковете — намръщено повтори Голдстийн. — Джефри, парите шепнат като курва, казват ти какво могат да направят за теб, ако си отвориш портфейла. И ако не те е срам, могат да те прелъстят за какво ли не. — Той се изправи, отиде при хладилната чанта и започна да вади от нея кафяви хартиени пликове, в които имаше бели кутии. — Карл, ще ни трябват три чинии и няколко лъжици.

— Ще донеса. — Броуиър стана от стола си.

Голдстийн отвори капака на една от кутиите и дълбоко вдиша надигналата се от нея пара.

— Какво ще правиш, ако ти се намират излишни един милиард долара? — попита той. — Ще колекционираш произведения на изкуството като Хърст ли? Или жени — като Хюз^[1]? Повечето примери са доста срамни. Бил Гейтс плати за експедицията „Арес“ до Марс, само за да задоволи самолюбието си. Изкуши се да се опита да купи безсмъртие за себе си и фирмената си емблема като си присвои едно историческо събитие. Аз си обещах, че никога няма да проявя такава слабост — и после да се поддам на магията на още по-капризна изкусителка… Джефри, за мен работят близо сто хиляди души в осемнайсет щата и седем страни. В тях инвестирах, за да направя пари. А в теб инвестирах, за да променя нещо. И сега ти ми даде такава възможност.

Голдстийн седна на ръба на масата и се наведе към Хортън, сякаш се канеше да му разкрие някаква тайна.

— От четиристотин години оръжията и бомбите са в основата на властта. Според мен те са една от причините за неравноправието между хората. През миналия век оръжията и бомбите натикаха евреите, гейовете и циганите в Бухенвалд, убиха трима американски президенти, унищожиха петдесет милиона души във войни и почти толкова в мирно време, изтребиха десетки племена и стотици животински видове. Повечето оръжия, най-големите бомби и хората, готови да натиснат спусъка — ето кой се възползва от изобретателността на Нобел, Колт и Уинчестър.

— Това също е бизнес, разбира се — каза завърналият се Броуиър, остави подноса с чинии и прибори на масата и седна на стола си.

— Да, при това колкото необходим, толкова и позорен бизнес — продължи Голдстийн. — Не можеш да се разбереш по човешки с куршум, изстрелян от другия край на бойното поле. Не можеш да преговаряш с артилерийски снаряд, който идва от отвъд хоризонта. Не можеш да правиш компромиси с ядрена бойна глава, долетяла от другия край на света. Единственият отговор на оръжието, единствената защита е да си по-добре въоръжен. Ти ни даде друг отговор, Джефри. Даде ни начин да изтръгнем това ужасно нечовешко оръдие от свитите си дивашки юмруци…

— Ако избавим света от силата на оръжието, какво ще дойде на нейно място? — мрачно попита Хортън.

— Може би хаос — отвърна Голдстийн. — Или мир. Представи си две армии, които с голи ръце се гледат от двете страни на бойното поле. Нима хората на двайсет и първия век ще се хвърлят срещу щиковете за Господ и отечеството? Представи си терориста, неспособен да взриви своята страхлива анонимна бомба от разстояние! А сега си представи Тел Авив, Белфаст, Сараево и Лос Анджелис като оазиси на мира. И в центъра им — кула, от която излъчва твоето устройство. Представи си колко плугове могат да се направят, ако престанем да купуваме мечове. Не можеш да се сравняваш с Бел, казваш. О, не, Джефри, в никакъв случай — Спусъкът е подарък с неизмерима стойност. И аз се заклевам пред моите и твоите деца, че ще се погрижа неговото обещание да бъде изпълнено. Заклевам се в състоянието и живота си.

Голдстийн се изправи и затвори очи.

— Иска ми се да кажа толкова много неща — рече той, дълбоко си пое дъх и въздъхна. — Предупредих те, нали? Хайде да вечеряме — това ще ми запуши устата поне за известно време.

Но храната не успя да спре пороя от думи, защото Голдстийн не беше единственият, който не бе имал публика за мисли, напиращи да бъдат изречени. И по време на кристалната риба, хюнанското агнешко и черния чай тримата започнаха да нахвърлят насоките на една революция.