Мерил Сойър
Ледената кралица (9)

9

Бяха забравили вратата отворена и в къщата бе доста горещо. Подобно на повечето домове във вътрешността на острова и в ранчото „Кау“ нямаше климатична инсталация. Въздухът в стаите се разхлаждаше единствено от вятъра и вентилаторите по таваните. Роб отвори вратата към терасата, а Дейна се чудеше какво да каже, притеснена от мисълта, че някой слуша всяка тяхна дума.

— Скъпи — думата едва не я задави. Роб се извърна и мълчаливо се ухили. — Нали се разбрахме аз първа да се изкъпя?

— Разбира се — той разкопча ризата си и я изхлузи през глава, разрошвайки тъмната си коса.

Погледът й се плъзна по широките му рамене и мускулестите му гърди. Тъмни косъмчета покриваха загорялата му кожа и се спускаха надолу до ръба на джинсите му. Против волята й очите й се приковаха върху издутината между бедрата му.

Побърза да вдигне поглед към лицето му, надявайки се, че той не бе забелязал любопитството й. Напразна надежда. На устните му се появи чувствена усмивка, докато полюшваше ризата в ръката си. Захвърли я на един стол и посегна към колана си, който последва ризата преди Дейна да успее да отвори уста.

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — попита Роб.

— Мръсник! — промърмори тя и бързо се обърна, за да събере дрехите си. Грабна първата попаднала пред очите й дреха и чифт чисто бельо. Събра цялото си самообладание, за да не затръшне вратата на банята.

Облегна се от вътрешната страна на вратата и пое дълбоко въздух. Би било чисто самозалъгване да не признае пред себе си, че намира Роб за смущаващо привлекателен.

— Не ставай глупава — укори се младата жена. Но дори когато вече бе под душа, представата за полуголия Роб продължи да я преследва.

Спря водата и уви кърпа около мократа си коса. Тъкмо протягаше ръка да вземе още една хавлия, за да се подсуши, когато на вратата настойчиво се почука.

— Какво искаш?

— Телефонът звъни.

Все още мокра, Дейна се загърна набързо. Влезе в стаята и вдигна слушалката. Обаждаше се Лилиан Хърли. Заля я чувство на вина. Бе обещала да се обажда всеки ден на възрастната си съседка, а ето че бе забравила.

— Лилиан, случило ли се е нещо? — попита Дейна и се обърна с гръб към Роб. Той се бе изпънал върху огромното легло, кръстосал небрежно босите си крака. Копчето на колана на джинсите му бе разкопчано и ципът му всеки миг можеше да се спусне надолу.

— Чух отново марша на воините — изплашено промълви Лилиан. — Миналата нощ. Някой ще умре.

— Бил е само вятърът в листата на палмите — опита се да я успокои Дейна, разтревожена, че разсъдъкът на приятелката й бавно гасне. — Нали знаеш как шумолят листата, когато не са подрязани клоните. Това си чула.

Бяха й нужни пет минути, за да успокои Лилиан. Когато се върна в банята, косата й вече бе полусуха и бе започнала да се къдри. Опита се да я изправи със сешоара, но без особен успех. „Е, това е поредният провал с прическата“ — помисли си младата жена, докато се оглеждаше в огледалото.

Лятната рокля в тъмнолилаво на тънки райета подчертаваше зелените й очи, а плисираното горнище правеше гърдите й да изглеждат по-големи. „Не е толкова зле“ — каза си тя и внезапно се запита какво ще облече Ванеса. Всъщност нямаше значение; Ванеса винаги бе в центъра на вниманието.

Дейна излезе от банята и видя, че Роб е заспал. Надвеси се над него, използвайки възможността да го огледа, несмущавана от зоркия му поглед. По стройното му тяло нямаше нито грам тлъстина. Можеше да се преброят ребрата под добре оформения му торс, а издутината между бедрата му бе явно доказателство за неговата мъжественост.

Обзе я непознат трепет, заплашващ да разбие на пух и прах целия й самоконтрол. Никога досега не бе изпитвала подобно усещане. Трябваше да признае, че намира Роб Тагет за безкрайно възбуждащ. О, отлично знаеше, че този мъж не е за нея. От силните му гърди и мускулестите бедра се излъчваше неподправена мъжественост. И господство. Това бе мъж, свикнал да доминира във всяка една ситуация.

Да не говорим какъв е в леглото.

„Събуди го — напомни си младата жена, — преди да си забравила защо си тук и в каква беда се намираш. Не си търси допълнителна беля.“

— Скъпи — рече нежно тя заради глупавия микрофон точно над главата на Роб, — време е да си вземеш душ. Ще закъснеем за вечеря.

Той не отвори очи. Продължи да спи. Или поне тя така си помисли. Ала не бе вярно. По-бърз от змия, той я сграбчи за китката и я притегли в леглото.

Впи поглед в очите й. Накъсаното им дишане, с изключение на пулсирането на кръвта в слепоочията й, бе единственият звук в стаята. Очите му се бяха разширили, нямаше и следа от сънливост, а погледът му бе смущаващо интимен. Обзе я някакво съвсем ново усещане и от глъбините на душата й, все едно феникс, възкръснал от пепелта, се надигнаха отдавна забравени чувства.

Какво ставаше с нея?

Без никакво предупреждение устните му покриха нейните — горещи, твърди и невероятно настойчиви. Тя извърна глава, решена да не позволи да се възползва от нея, но в същото време осъзна, че не може да го наругае както й се искаше. Проклетият микрофон бе само на сантиметри от тях.

Ала жестът й само му даде достъп до чувствената извивка на шията й. Той прокара върха на езика си по меката й кожа и нежно я захапа. Не бе възможно това стенание да е излязло от нейните устни, нали?

Той й отвърна, целувайки основата на шията й, откривайки невероятно чувствително място. Досега никога не бе подозирала за съществуването му. Усети как зърната на гърдите й настръхват и тръпките се спускат надолу по краката й.

Роб обърна с длан лицето й към своето. Тя впи поглед в очите му. Устните им почти се докосваха, а дишането им се учести. Ирисите му приличаха на тясна синя ивица покрай разширените зеници; тежките му клепачи бяха увенчани с гъсти черни мигли.

Дейна никога досега не бе виждала толкова несдържан изблик на страст. Би трябвало да е уплашена — особено като се имаше предвид всичко, което бе чула за него, но не беше. Тъкмо обратното.

Топлината на голите му гърди, така интимно притиснали нейните, и горещината на силните му бедра, обхванали нозете й, предизвикаха ответна реакция на тялото й. Тя излъчваше плам, желание и готовност да се люби.

Разумът й крещеше да го прати по дяволите. Отвори устни, но в същия миг неговите се впиха в тях, а езикът му нахлу в кадифената мекота на устата й. Движението бе ритмично и чувствено, сякаш искаше да подскаже на какво е способна една друга, далеч по-твърда част от тялото му.

„Защо откликваш на ласките му?“ — запита се младата жена. „Защото не можеш да му устоиш“ — изплува отговорът, докато езикът му търсеше нейния. Докосването я разтърси, изпращайки гореща вълна към слабините й.

Изви тяло към неговото в първичен порив на страст, каквато никога досега не бе изпитвала. Искаше да почувства цялата твърдост и тежест на тялото му върху себе си. Искаше… не смееше да мисли какво искаше и се остави да бъде пометена от надигащата се вълна на възбудата.

Роб се отдръпна и я изгледа с дръзка усмивка.

— Време е за душа — рече и се надигна.

Не! Не можеше да я остави така!

— Ти, негоднико…

Той вече бе на крака и допря пръст до устните си, напомняйки й за микрофона.

— Спокойно, спокойно — дори имаше нахалството да й смигне! — По-късно ще се погрижа за теб.

Разкърши рамене и се запъти към банята. Пред вратата спря и тя внезапно пожела да види колко е възбуден. Впечатляващата издутина между бедрата му бе едновременно обещание и заплаха.

 

 

Половин час по-късно двамата бяха на терасата в голямата къща с чаши с шампанско в ръка. Дейна не бе казала на Роб нито дума. Кипеше от гняв заради малкия номер, който й бе изиграл, а и се чувстваше унизена. Ако не бе принудена от обстоятелствата, щеше да му каже да се гръмне.

Ала ето я сега, отпиваше от кристалната чаша с шампанско, хванала собственически Роб подръка, като влюбена приятелка, бъбреше с останалите гости, дошли за празненството за рождения ден на Големия татко, чиято кулминация щеше да бъде в събота вечер. Двамата братя Колтрейн се намираха в другия край на терасата, увлечени в разговор с баща си и Минерва Малори, вдовица от висшето общество на острова, с която Дейна се бе запознала предишната вечер.

Къде ли бе Ванеса, запита се младата жена. Точно в този миг сестра й се появи от сенките в противоположния край на терасата, облечена в бяла тясна рокля, която подчертаваше всички чувствени извивки на тялото й. Дрехата бе едновременно предизвикателна и стилна, а белият цвят изтъкваше загорялата й кожа.

Всичко си бе на място, помисли си Дейна. Всичко, поне що се отнасяше до външния вид на сестра й, бе безупречно. Мигом забеляза, че всички присъстващи мъже, с изключение на съпруга й Ерик, споделяха мнението й. Мъжките погледи се насочиха като един към бялата фигура, а гласовете стихнаха.

Роб също се взираше във Ванеса с неразгадаемо изражение на лицето, поднесъл чаша към устните си. Дори Големия татко, който я виждаше всеки ден и би трябвало да е свикнал с очарованието й, я поглъщаше с поглед. Дейна остави Роб зазяпан във Ванеса с чаша вино в ръка, като мимоходом се запита как би се справила сестра й с онази малка сценка преди малко във вилата. Тя се приближи до сестра си и я прегърна.

— Твоят Роб ми харесва — заяви Ванеса, без да отделя очи от него.

Дейна искаше да извика, че той не е нейният Роб, но обузда порива си, припомняйки си, че се нуждаеше от него.

— Много е мил — успя да изобрази някаква усмивка, която бе толкова безизразна, колкото й гласът й.

— Надявам се, че и той ме харесва — каза Ванеса.

— Разбира се, че те харесва.

— Какво каза за мен? — попита сестра й с момичешки ентусиазъм, който неизвестно защо обезпокои Дейна.

Всъщност не си спомняше Роб да е казал нещо конкретно за Ванеса. Няколко пъти бе повторил какво страхотно дете е Джейсън, но не бе говорил за сестра й. И все пак само глупак би могъл да не забележи изражението на лицето му, когато Ванеса се появи тази вечер. Направо си бе глътнал езика.

— Роб смята, че си фантастична.

— Не съм толкова сигурна. Не ми се стори много приятелски настроен — Ванеса продължаваше да се взира в Роб, който в момента бе в центъра на най-оживената група от гости. — Внимавай с него, Дейна. Той е от типа мъже, на които жените не могат да устоят. Подобен мъж носи само неприятности.

Знаеше, че сестра й е права. Дори в момента няколко от жените, две от които омъжени, му хвърляха погледи, които недвусмислено заявяваха: „Аз съм свободна.“

Дейна се опита да успокои Ванеса.

— Връзката ни не е сериозна.

— Наистина ли? — попита смаяно Ванеса. — По начина, по който те гледа, заключих, че е луд по теб.

Дейна поклати глава. Роб навярно бе много по-добър актьор от нея. Двете се запътиха към оживената група, но един мъж спря Ванеса. Дейна продължи напред, не й се искаше да се спира при Роб.

Влезе в къщата и застана пред една от стените с остъклени ниши, където бяха изложени древни хавайски оръжия, изработени от зъби на акули. Върху воинските копия и тояги бяха набучени острите зъби на две от най-опасните видове акули в хавайските води — голямата бяла акула и тигровата акула.

— Туземците на Хаваите не са познавали метала — Големия татко внезапно изникна зад нея.

Бе висок, с мускулесто тяло, което поддържаше с всекидневна езда. Кожата му бе с цвят на карамел. Гъстата бяла коса и тъмните вежди допълваха впечатляващия му вид. Както обикновено, той носеше пъстроцветна хавайска риза, но не някаква евтина имитация от онези, които се продаваха в бутиците край Уайкики. Също като оригиналната алоха, ризата му бе от чиста коприна, подобна на японските кимона, но с по-ярки шарки.

— Зъбите на акулите са най-острото нещо на островите — осведоми я той. — Ето защо капитан Кук е успял толкова лесно да се справи с островитяните. Туземците са разменяли цели казани с плодове и бурета с ава за една шепа гвоздеи.

Това бе още една от любимите му истории. Колко пъти й бе разказвал, че ава се извлича от корените на растението кава^[1] и има наркотичен ефект, толкова много понравил се на моряците от екипажа на капитан Кук. Изчаквайки удобна възможност да се измъкне, Дейна си напомни, че трябва да бъде любезна. Не искаше той да заподозре, че Ванеса наистина смята да си тръгне.

— Древните хавайци са вярвали, че акулата е символ на плодовитостта.

Без съмнение Големия татко сега щеше да се впусне в следващата си любима история — как за един ден бе нанизал на харпуна си три акули. Хавайците обичат постоянно да преразказват семейните истории, така както и местните легенди. И всеки път се наслаждаваха на разказа, макар че всички вече отдавна го знаеха наизуст. Но Големия татко не притежаваше умението на хавайците да разказват увлекателно, нито пък имаше чувство за хумор. Всичките му приказки бяха само едни безкрайни хвалби.

— Наистина ли? Акулите са символ на плодовитост? — попита младата жена, влизайки в ролята на любезен слушател, който се преструва, че за пръв път чува тази история.

— Да — Големия татко я изгледа изпитателно, а черните му очи светнаха заплашително изпод гъстите тъмни вежди. Или просто така й се бе сторило?

Дейна отбягна проницателния му поглед и се опита да си представи що за човек е този, който украсява гостната си стая със символите на плодовитостта, поставени редом с древни сърфове.

— Интересно.

— В някогашния Хавай — продължи домакинът и тя разбра, че вече бе набрал инерция. Щом стигнеше дотук, вече нищо не можеше да го накара да спре. — Местните са вярвали, че акулата е символ на висшата сила. Смятали са, че акулата е брат на Пеле.

— Точно това ми харесва в древния Хавай — не можа да се сдържи Дейна. — Те са разбирали силата.

— Какво искаш да кажеш?

— Забележи, че тяхното главно божество не е мъж, а жена. Пеле е била богиня на огъня и вулканите. Тя е дала живот на тези острови. Пеле е била жена, всемогъща жена. А следващият по сила е нейният брат… един мъж. Мъжката акула.

Той се засмя, но Дейна се съмняваше, че намира коментара й за забавен. Боса и бременна бе представата му за идеалната жена, а не могъща богиня, властваща над любимите му акули. Запита се какво ли мисли Големия татко за Роб. Бе ги запознала и Роб му бе благодарил за гостоприемството, но по-възрастният мъж си бе останал доста сдържан. Със сигурност знаеше за рубриката на Роб в „Хонолулу Сън“, но дори и да я бе чел, не го спомена.

Странно, помисли си Дейна, изучавайки внимателно Колтрейн. Той винаги й се бе струвал странен, но сега, след като знаеше, че подслушва гостите си и че бе накарал Джейсън да присъства на онзи ужасен лов, тя определено го презираше. Запъти се навън, надявайки се да се отърве от Големия татко, но той я последва. В другия край на терасата се бяха усамотили Роб и Ванеса. Сестра й говореше, а Роб я слушаше със странно изражение на лицето. Отдръпна се за миг, за да вземе чаша от подноса в ръцете на минаващия келнер, и Дейна стрелна крадешком с поглед Големия татко. Както и очакваше, той ги наблюдаваше. Погледът й се насочи обратно към двойката и една мисъл се зароди в подсъзнанието й. Ванеса се бе придвижила по-напред.

Сега се намираше в пространството на Роб Тагет.