Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мерил Сойер. Ледената кралица

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–359-X

История

  1. — Добавяне

8

Роб влезе във вилата и измъкна кабела на телефона от куплунга. Кимна на Дейна да продължи да говори, докато той развърташе слушалката и я проверяваше за микрофон. И наистина имаше. Малък. Едва ли бе последното постижение на електронната техника, но вършеше работа.

— Ела — обърна се той към Дейна, докато включваше отново телефона. — Нямам търпение да се запозная със сестра ти.

Излязоха от малката вила и поеха към басейна. Минаха по каменистата пътека, криволичеща през лехите с хавайски цветя. Роб прегърна спътничката си и я придърпа към себе си. За пръв път тя не се възпротиви. Просто вдигна поглед към него. В големите й зелени очи се четеше загриженост.

— Знаеш ли, винаги съм усещала, че тук има нещо нередно. Кари означава забранено. Сега знам, че съм била права.

Той спря, но не отмести ръката си.

— Трябва да бъдем много внимателни. В никакъв случай никой не бива да заподозре защо съм тук. Налага се да преценяваме всяка дума, която изричаме, особено когато сме във вилата.

— Ами тук? — прошепна Дейна. — И тук ли има микрофони?

— Не, прекалено е влажно. Ще им се наложи да сменят микрофоните през няколко дни. Ако съдя по този в спалнята, работата е дело на аматьор. В противен случай Големия татко би използвал някой от новите свръхчувствителни уреди, които могат да чуят падане на игла от няколко километра — Роб отново тръгна по пътеката. — Хайде да отидем да проверим къщата на сестра ти.

Роб нямаше представа кой го очаква, със сигурност не и смайващата блондинка, която отвори вратата. Висока. С умопомрачителна фигура. И дяволски сексапилна.

Но той вече не бе онзи хлапак, който се прехласваше при вида на всяка красива жена. Елън беше хубава и това бе едно от нещата, с които го бе привлякла навремето. Притегли Дейна по-близо към себе си и отново пусна в ход онази своя неотразима усмивка.

— Ванеса — рече Дейна, — това е Роб Тагет.

— Здравей — протегна ръка Роб.

— Здравей — отвърна Ванеса Колтрейн с много повече топлина в гласа, отколкото би могло да се очаква от една хладна русокоса красавица. — Хареса ли ти ранчото „Кау“?

Почти се изкуши да й каже истината, но се задоволи само със:

— Страхотно е.

Ванеса се дръпна настрани и им кимна да влязат. Погледът й не се отделяше от ръката на Роб, преметната небрежно през рамото на Дейна.

— Да не би да си любител фотограф? — попита Ванеса, като посочи към фотоапарата.

— Да. Това е моето хоби — отвърна той с възможно най-наивния си тон. Когато работеше в отдел „Убийства“, бе разбрал, че колкото по-безобиден изглеждаш, толкова по-лесно е да спечелиш доверието на заподозрените.

— Роб е репортер — поясни Дейна, докато се настаняваха на плетения диван, осеян с толкова големи възглавници, че Роб се съмняваше дали наистина някой ги използва.

— Знам — Ванеса се настани на креслото срещу тях като кралица на трон, присви очи и продължи: — Редовно чета рубриката ти „Открито“.

Роб не бе изненадан. „Хонолулу Сън“ бе най-четеният вестник на островите. Погледна крадешком към Дейна. Тя седеше до него, в пространството му, поне доколкото позволяваха проклетите възглавници. Изглеждаше съвсем непринудена в неговата компания. Но дали Ванеса няма да забележи някои дребни жестове, които биха ги издали?

Огледа внимателно двете сестри. Очите им. Двете доста се различаваха по външен вид. Изразителните зелени очи на Дейна доминираха на лицето й и представляваха очарователен контраст с кестенявата й коса. Ванеса имаше прелъстителни сини очи и дълга руса като на скандинавка коса, която носеше свободно пусната. Прическата подчертаваше нейната сексуалност.

Въпреки това никой не можеше да се усъмни, че са сестри. Приликата се криеше в деликатните извивки на високите им скули. И на двете линиите на косите образуваха шпиц по средата на челото — едната бе толкова руса, че врязването почти не се забелязваше, а при другата изпъкваше заради по-тъмната коса.

— Мамоо — разнесе се сънлив вик от дъното на коридора.

Ванеса скочи на крака.

— Веднага се връщам.

— Джейсън се е събудил — обясни Дейна.

— Хайде да направим няколко снимки, докато Ванеса е при Джейсън — Роб се изправи и фокусира Дейна в центъра на кадъра. Тя го удостои с една от неустоимите и усмивки. Е, това бе само една усмивка за снимка, но на него започваше да му харесва. При това много.

Детекторът светна червено, докато правеше снимката. Изненадан ли беше? По дяволите, не! Всеки, който поставя микрофони в стаите на гостите си, не би пропуснал и тези на синовете си.

Усмивката на Дейна се бе стопила.

— Да отидем да направим снимка на Джейсън в стаята му — предложи тя. — Той има страхотно дървено люлеещо се конче, което поръчах в Кауаи специално за него.

Докато излизаха от дневната, Роб забеляза, че червената лампичка отново светна. Два микрофона в една стая? Защо? Имаше още един в коридора. Навярно бе скрит зад голямата картина в рамка. Изглежда имаше още един микрофон в делвата на палмата, поставена под нишата, която разделяше двете спални. Интересно.

— Ще отида до тоалетната — каза Роб на Дейна и кимна към коридора. Тя щеше да разбере, че иска да провери останалите стаи. — Ще се срещнем в стаята на Джейсън.

Роб бързо вмъкна в първата спалня. Със сигурност се подслушваше. Господарската спалня приличаше на декор от филма „Казабланка“, с огромно легло и вентилатор на тавана, а стените бяха покрити с рогозки от плетен бамбук. Имаше четири микрофона.

Господи! Какво ставаше тук?

В банята имаше още един микрофон. Изглежда бе свързан с вградения в стената телевизор.

Роб се върна по коридора и се запъти към стаята на Джейсън. Спря за миг на прага. Вътре Дейна бе седнала на леглото с Джейсън в скута си. Опитваше се да му обуе втория ботуш. Високите ботуши стигаха до коленете на момчето, но не нелепият им вид го накара да стисне по-здраво фотоапарата. Това бе изражението върху лицето на Дейна.

Нежно. Изпълнено с любов. Любов. Думата отекна в съзнанието му, предизвиквайки вълна от чувства, които не бе изпитвал от години. Сякаш нещо стегна гърдите му и една голяма буца заседна на гърлото му. Детето неволно бе смъкнало емоционалната броня на Дейна Хамилтън, разкривайки една чувствителна и любяща жена, която винаги бе подозирал, че се крие зад хладната й професионална външност. Дали някой мъж би могъл да я накара да му открие сърцето си толкова лесно?

Зад хладното и самоуверено поведение, зад неочакваните изблици на темперамента й, зад психологическата крепост, която си бе построила, Дейна излъчваше тъга. Бе твърдо решена да се предпазва, не си позволяваше да открие сърцето си на някой мъж. Не знаеше как точно го бе разбрал. Е, понякога се обаждаше шестото му чувство. То рядко го подвеждаше. Дори и през онази нощ, когато кариерата му бе съсипана, той бе усетил, че е в беда, но не можа да направи нищо, за да се спаси.

Дейна внезапно вдигна глава, видя го и изражението й мигом се промени.

— Роб, това е племенникът ми Джейсън.

Изпод русия бретон, стигащ до веждите му, момчето огледа Роб със сините си очи — точно копие на очите на майка му. След десет години всички бащи в радиус от осемдесет километра щяха да треперят за дъщерите си.

Ванеса излезе от гардеробната, която приличаше на магазин за детски дрехи. Навсякъде беше пълно с дрехи — официално костюмче висеше до индианска носия; чорапи, обувки и тениски покриваха пода.

— Горе ръцете! — Джейсън измъкна от кобура, висящ на колана му, пистолет играчка и го насочи към непознатия.

Роб вдигна ръце и влезе в стаята.

— Не е ли сладък? — попита Ванеса.

— Наистина е сладък — отвърна той, без да откъсва поглед от предизвикателно извитото задниче на Дейна, която продължаваше да се мъчи с ботуша на детето.

— Най-после! — усмихна се Дейна на Джейсън и дръпна ботуша до коляното. — Вече си готов.

Джейсън скочи от скута й и сграбчи своята шапка „Стетстън“ от страничния стълб на леглото. Нахлупи я толкова ниско, че ушите му щръкнаха като дръжки на кана.

Ванеса докосна ръката на Роб.

— Направи една снимка за мен.

Той щракна две пози, с което разбра, че в стаята има поне един микрофон.

— Защо да не снимам Джейсън, седнал върху люлеещото се конче? — обърна се Роб към Дейна. Видя, че Ванеса бе приближила към него и се надяваше по този начин да отвлече вниманието, за да не забележи тя евентуалното примигване на червената лампа.

— Ураа! — Джейсън се втурна към дървеното конче, метна се на седлото и започна да се люлее с всичка сила.

— Джейсън, спри за малко — помоли го Дейна, докато Роб го фокусираше в кадър.

Вграденият в стената телевизор щеше да развали снимката, но Роб си напомни, че търси наличието на други микрофони, а не прави художествени фотографии. В мига, в който докосна бутона, червената лампичка светна. Побърза да натисне докрай бутона за включване на светкавицата.

— Нещо не е наред с фотоапарата ли? — гласът на Ванеса бе тих. Стоеше точно до лакътя му. Ако помръднеше леко, щеше да я докосне.

— Батерията на светкавицата може би се е изтощила.

Джейсън скочи от дървеното конче и изхвръкна от стаята, с пистолет в ръка, увлечен в гонитба на въображаеми бандити. Роб се засмя и си припомни сина си, когато бе на същата възраст. Невинно детство, помисли си младият мъж. Колко бързо свършва.

Извърна се и се блъсна леко във Ванеса.

— Извинявай.

Тя не се отдръпна. Вместо това се втренчи настойчиво в него, а сините й очи излъчваха меко сияние като нежна милувка.

— Ти си добър с децата.

Откъде, по дяволите, й бе хрумнала тази идея? Наистина беше добър, поне докато Зак живееше с него. Ала Ванеса не би могла да знае нищо за родителските му умения. Просто се опитва да бъде мила, осъзна Роб. Изви устни в усмивка и протегна ръка към Дейна.

 

 

Оставиха Ванеса и Джейсън и минаха покрай езерото на път към Макаи Хаус. Над вътрешността на острова здрачът се спускаше по-рано, отколкото на крайбрежието. Бледоморавите сенки се превръщаха в пурпурни, а бризът — по-хладен от този край океана, галеше лицето на Дейна, донасяйки уханието на тропическите цветя.

— И така, какво мислиш? — обърна се Дейна към Роб.

— Големия татко явно е вманиачен на тема контрол… а може би има и нещо много по-лошо. Ще добия по-точна представа, ако видя командния център, който навярно се намира в апартамента му. Той не може да слуша всички микрофони наведнъж. Навярно разполага с модерна записваща система, за да може по-късно да прослуша всички записи.

Роб спря при разклонението край минералния извор, който се намираше на няколко крачки от басейна.

— Прав си. Той язди със своите paniolos почти през целия ден. Коктейлите се сервират в шест часа, а вечерята — в осем — до слуха й достигнаха гласовете на гостите, които се събираха на терасата. — Сигурно слуша записите по-късно.

— Очевидно има слабост към записите от спалнята — очите му многозначително, блеснаха. — Нали не искаме да го разочароваме?

Дейна пое дълбоко дъх и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се защити.

— Мисля, че трябва да предприема някои неща.

— Наистина ли? — гледаше я като самата невинност. — Като например?

— Като например да се справя с тази сериозна ситуация. Аз те наех и аз мога да те уволня.

— Харесва ми, когато говориш безцеремонно — изрече той с провлечения си тексаски говор. — Няма да ме уволниш. Затънала си до уши в блато с алигатори и много добре го знаеш. Кажи ми какво всъщност те безпокои?

Младата жена зарея поглед над басейна, построен така, че да прилича на планинско езеро. Слуховете, които бе чувала за него, отекнаха в съзнанието й като далечна гръмотевица. Всъщност Роб Тагет никога не бе официално обвинен в изнасилване, но когато заговори за това през онази нощ в бара на Уили, не отрече слуховете. Защо не го направи?

— Предполагам, че ме безпокои размерът на вилата — излъга тя. — Не съм свикнала да живея с мъж. Мисля, че трябва да установим някои правила.

Той се засмя. Типичен мъжки смях.

— Като например кой пръв да ползва банята? Отстъпвам правото на теб, сладурче, стига да не киснеш там през целия ден.

— Не се бавя в банята — осведоми го тя с раздразнена нотка в гласа. Преглътна два пъти. — Чудех се… какво обличаш в леглото?

Самодоволната му усмивка я вбеси. С удоволствие би я изтрила с един удар от лицето му.

— Хей, аз спя гол. Не го ли правят всички?

В този миг й се искаше да си бе взела по-скромна нощница, а не онази от прозрачна черна дантела, която бе избрала, защото очакваше, че ще спи сама.

— Ще обуеш долни гащи, иначе ще спя на дивана.

— А какво ще си помисли Големия татко?

— Говоря сериозно — тя му хвърли онзи поглед, който стряскаше почти всички адвокати, стъпили в нейната съдебна зала.

Роб имаше нахалството да й смигне.

— Добре — съгласи се накрая той с подчертано помирителна усмивка, така че Дейна се запита дали нарочно не я дразни. — Нещо друго?

Изкушаваше се да му каже, че предпочита да не сваля и ризата си, но това би означавало да признае, че се притеснява от голото му тяло, което не бе истина. Просто се чувстваше много по-удобно сред напълно облечени мъже.

— Не. Това е всичко.

— Значи нямаш нищо против, ако хъркам?

Младата жена се засмя, въпреки че закачливият му тон показваше, че се шегува с нея. Но какво ли още можеше да му хрумне по-нататък?