Мерил Сойър
Ледената кралица (16)

16

Дейна посрещна с въздишка на облекчение обаждането на Роб. Вече бе проникнал в апартамента на Големия татко, който все още танцуваше с Минерва. Младата жена погледна светещия циферблат на часовника си и мислено се помоли дано късметът не им изневери. Роб не би трябвало да се бави там повече от пет минути, нали?

Няколко облака закриха луната и тя се възползва от полумрака, за да се отдалечи от ствола на дървото. Избраното от Роб място се оказа много удобно за наблюдение. Дървото бе много старо, със стъбло, дебело колкото гигантска секвоя, а външните му корени се простираха като огромни пипала. Прилича на октопод, стъпил на пръсти, бе казала тя веднъж на Джейсън, когато му описваше дървото. Някои от корените стигаха до коленете и, а гирлянди от мъх висяха от короната му. Едва ли някой би я забелязал, дори и да погледне в тази посока. Въпреки всичко се чувстваше неспокойна както никога досега.

Музиката спря и водещият обяви кратка почивка. Двойките започнаха да напускат дансинга, насочвайки се към вилите за гости. Обсипаните с гирлянди от мъх клони зашумоляха от вятъра и във въздуха замириса на дъжд.

— Господи, моля те, дано не завали — прошепна Дейна. Тропическият дъжд едва ли щеше да продължи повече от няколко минути, но щеше да сложи край на празненството. Сякаш в отговор на молбата й облаците се разсеяха и миг по-късно луната отново се показа.

Тя погледна часовника си и видя, че са изминали по-малко от пет минути, откакто Роб бе проникнал в апартамента на Големия татко. Обаче имаше чувството, че това продължава цяла вечност. Изчака малко, притиснала уоки-токито до ухото си, за да не пропусне двойното квак — сигнал, че Роб е излязъл. Защо още се бавеше?

— О, Господи — високо простена Дейна. Големия татко напускаше празненството с Минерва под ръка.

Опита се да запази самообладание. Свекърът на Ванеса сигурно щеше да изпрати партньорката си до вилата й, която се намираше в отдалечения край на комплекса от къщи за гости. Роб имаше достатъчно време да привърши търсенето и да напусне апартамента.

Дейна се измъкна от сенките и последва двойката. Когато стигна до високите дървета, скриващи сградата на каубоите и оградената ливада зад нея от голямата къща, се спря и отново мислено поблагодари за полумрака, който й помагаше да остане незабелязана.

Хвърли поглед през рамо, за да провери дали някой от охраната не я бе проследил. Зад нея имаше само една двойка, която явно бе прекалила с пиенето. Те махаха с ръце, олюляваха се и фалшиво припяваха припева на „У дома, в моето ранчо“.

Как можа да облече дреха без нито един джоб? Набързо напъха малкото уоки-токи в сутиена си — не искаше някой да я срещне и да я попита какво държи в ръка. Каубойските ботуши, за които бе решила, че вървят чудесно на джинсовата й пола, издайнически скърцаха на всяка стъпка, докато се промъкваше по каменистата пътека. Пред нея Големия татко и Минерва завиха надясно, вместо наляво.

— Къде ли отиват? — промърмори полугласно Дейна. — Това не е пътеката към вилата на Минерва.

Поколеба се дали да изквака трикратно в уоки-токито, за да сигнализира на Роб, че трябва незабавно да се махне от апартамента?

— Не още — възрази тя на вътрешния си глас, който й повтаряше да запази спокойствие, макар че едва сдържаше паниката си. Минерва и Големия татко явно не отиваха нито в нейната вила, нито в неговия апартамент.

Дейна изостана малко, тъй като следващият участък беше по-осветен. Сякаш напук на нея луната сияеше с пълния си блясък, като че ли бе получила поръчка да не остави нито едно кътче от двора в затъмнение. Лунните лъчи пробягваха по червеникавите вулканични скали, заобиколени с дантела от папрати и храсти с дъхави орхидеи.

Мекото сияние на небесното светило къпеше клоните на дърветата, създавайки плетеница от светлини и сенки. Малките градински лампи с форма на лалета, които през деня почти не се забелязваха, сега бяха наведени надолу, така че да осветяват пътеката, която се виеше през градините към вилите за гости. Лагуната и потокът също бяха добре осветени.

Роб бе планирал всичко много внимателно, взимайки предвид всички евентуално рискове, но не се бе досетил за градинското осветление. Или просто не бе я предупредил. Наоколо нямаше удобно място, където тя да се скрие. Как, за Бога, се предполагаше, че ще държи под око Големия татко, ако той се запъти нанякъде? В момента двамата с Минерва се бяха изгубили от погледа й. Младата жена нямаше друг избор, освен да ги последва или да изгуби следите им и по този начин да застраши мисията на Роб.

— Какво те бави толкова много? — прошепна тя, свела глава над уоки-токито в сутиена си, сякаш Роб можеше да я чуе. Разбира се, че не можеше. Трябваше да натисне бутона за изпращане на съобщение, но се успокояваше донякъде, като разговаряше полугласно сама със себе си.

Зави зад ъгъла и зърна бялата коса на Големия татко. Внезапно разбра накъде се бяха запътили двамата с Минерва. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Той водеше Минерва към пещерата. Тъй като записваше всички разговори на гостите си, той бе решил, че пещерата е единственото подходящо място за екзотично сексуално преживяване.

— Роб ще се задави от смях, когато му разкажа — каза си Дейна.

Колтрейн и богатата вдовица изчезнаха сред джунглата от папрати. Младата жена се огледа набързо и реши да се спотаи в един от шезлонгите край басейна, откъдето можеше да наблюдава входа на пещерата. Ако някой се появи, щеше да се престори, че й е прилошало от твърде многото изпити чаши okolehao.

— Няма да стане — сега вече си говореше на глас. — Стегни се! Във вира на потока с минерална вода се плискаха три голи жени, а до тях един мъж подмяташе голия си задник, четиримата обаче едва ли щяха да й обърнат внимание. Тъкмо напротив. Бяха погълнали твърде много okolehao, за да се занимават с нея.

Дейна се обърна и се насочи към каменистата пътека. Продължи да върви, без да изпуска от поглед входа на пещерата. Нарочно се олюля, за да се престори на пияна, и отново погледна към часовника. Бяха изминали почти осем минути откакто Роб бе проникнал в апартамента на Големия татко. Дали някой не го бе заловил и затова не й се обаждаше?

Тя продължи надолу покрай кабинките, после бавно се обърна. До ушите й достигна гръмък смях, последван от шумно плискане. Не бе нужно голямо въображение, за да се досети, че водата във вира е станала твърде гореща и голата групичка е скочила в по-хладните води на съседния басейн.

Изведнъж папратите пред входа на пещерата се разтвориха и се показа червенокосата глава на Минерва Малори. Дейна се закова на място, надявайки се, че сенките достатъчно добре я скриват. Големия татко изникна зад Минерва. Двамата изобщо не погледнаха в нейната посока. Вместо това поеха надолу по пътеката към бунгалото на Минерва.

— Това се казва експедитивност — що за любовник беше този надут пуяк? Е, може би шумът от басейна му бе попречил. Ако имаха късмет, той щеше да опита отново да се изяви, давайки на Роб още малко време. Със сигурност вече трябва да е приключил с огледа в апартамента.

Обаче, както можеше да се очаква, късметът й изневери. Големия татко изпрати Минерва до вратата, ала не влезе вътре. Обърна се бързо и закрачи обратно по пътеката към Дейна.

Тя се гмурна в сенките и забързано пое напряко към езерото с рибките, за да се отдалечи колкото се може повече от Големия татко и да има възможност да извади своето уоки-токи.

— Не се паникьосвай — прошепна младата жена през стиснати зъби. — Имаш достатъчно време.

В следващия миг обаче се препъна в камък, скрит под пълзящите лиани. Политна напред с разперени ръце и нагази в потока, чиито води се вливаха в езерото с рибките.

Пляс! Ботушът й се натъкна на нещо хлъзгаво. О, Господи, нима бе настъпила някоя от рибките koi? Някои от тях бяха на сто години и бяха най-скъпите риби на планетата.

Погледна надолу и видя студената вода да се плиска около ботушите й, които бяха твърде скъпи за нея, но въпреки това си бе позволила този разход. Вдигна полата си, чийто ръб се бе намокрил, и започна да отстъпва предпазливо към брега.

— Колко глупаво — машинално изрече на глас и тутакси се прокле. Ами някой от охраната я чуе?

За щастие не бе настъпила някоя от скъпоценните риби. Ботушът й бе попаднал в туфа мокър мъх. „Трябва незабавно да предупредя Роб“ — помисли си Дейна и протегна ръка към уоки-токито, все още скрито в сутиена й.

— Какво правиш?

Тя подскочи и отново политна към потока, нагази в него и едва не падна, разплисквайки още вода — ако въобще това бе възможно — върху ботушите си. Гласът принадлежеше на един от охраната. Дейна се извърна и го озари с ослепителна усмивка. „Моля те, Господи, дано да си помисли, че съм мъртво пияна!“

— Гледам как скъпоценните рибки спят — изрече тя колкото се може по-завалено.

Той я измери с подозрителен поглед. Може би изобщо не й повярва. Макар че иначе защо би газила до коленете в потока в този безбожно късен час?

— Виж — промърмори тя и се наведе напред, опитвайки се да разсее съмненията му. Времето безмилостно течеше. Трябваше да предупреди Роб. — Виждаш ли онази рибка, която е на сто-двеста години, как сладко си спи? — наведе се с гръб към него, а уоки-токито изхвръкна от сутиена и с тих плясък потъна във водата. — Видя ли? Подплаши я, смотаняк такъв!

Изправи се и ядосано изруга. Ако досега не бяха заловили Роб, сега вече наистина щяха да го хванат и вината щеше да бъде изцяло нейна.

Мъжът се протегна, хвана я за ръката и я издърпа на брега.

— Мисля, че е най-добре да ви отведа в стаята ви, госпожице.

— Много съм си добре — отвърна тя, опитвайки се да потисне паниката си.

Преди той да успее да й възрази, тя хукна надолу по пътеката и се скри в храстите. Добре, че често гостуваше в ранчото и отлично познаваше местността. Ако заобиколи лагуната, имаше шанс да стигне до голямата къща преди Големия татко. Макар че нямаше никаква представа какво щеше да предприеме, като се озове там. Продължи да тича, шляпайки с мокрите ботуши, зави зад ъгъла, прекоси главната тераса и хукна към западното крило на къщата. Твърде късно. Колтрейн бе пред нея и наближаваше входа.

— Голям татко! — пронизително изпищя Дейна. Сигурно щяха да я чуят чак в Хонолулу и тя отправи гореща молба към Бога дано и Роб да я чуе. — Трябва да поговоря с теб.

Оставаха му само няколко метра до стълбите, водещи към апартамента му.

— Сега?

— Отнася се за Ванеса — високо изрече Дейна.

Черните му очи я огледаха като акула, преследваща делфин. О, Господи, как ще се измъкне от тази каша? Той й кимна да го последва и тя пое нагоре по стълбите, оставяйки щедри мокри следи с ботушите си, докато се опитваше да събере остатъците от куража си. Колтрейн отвори вратата с електронната си карта. Дали въобще Роб бе успял да влезе, запита се младата жена.

А което бе още по-важно — как щеше да се измъкне? Не може да не бе чул писъка й, но със сигурност не го бе видяла да излиза. Реши, че е скочил през прозореца. От втория етаж? Мисълта не бе особено окуражаваща.

— Влез — подкани я Големия татко.

— Не мога — посочи към подгизналите си ботуши. — Ще съсипя килимите.

— Какво се е случило?

— Любувах се на заспалите рибки.

Това вече го довърши. Погледна я така, сякаш бе изгубила и малкото разум, който притежаваше. Дейна притвори очи. В този миг бе благодарна за съсипаните си ботуши и мократа си пола. Нямаше начин той да не реши, че е мъртво пияна.

— Докато наблюдавах съня на рибките, чух жабите. Квак! Квак! Квак! — извика високо сигнала, в случай че Роб не я бе чул преди малко. — Нали знаеш как весело крякат жабите — квак, квак, квак?

— Какво общо има това с Ванеса? — дори през полупритворените си клепачи видя, че е бесен. Погледът му можеше да замрази и лава.

— Ооо! Имаш нещо на панталоните си — отвърна тя, опитвайки се да печели време.

Колтрейн изтръска мъха, който бе полепнал по панталона му в пещерата.

— Ще поговорим утре сутринта.

— Няма да те бавя повече от секунда. Като слушах онова крякане, ми хрумна нещо. Ванеса обича децата, нали? Добре. Трябва да отвори детски магазин и да го нарече „Жабешки гьол“. Какво мислиш?

— Май си пила твърде много okolehao. Ще поговорим утре — преди да успее да го смае с някоя друга гениална идея, той затвори вратата.

Дейна остана неподвижна за миг, със затворени очи, опитвайки се да успокои бесните удари на сърцето си. Дали Роб бе успял да избяга? Спусна се надолу по стълбите и зави към задното крило на къщата. Отзад бе тъмно като в рог, явно тук нямаше смисъл да хабят светлината. Нямаше и следа от Роб.

Поне не си бе счупил крака, скачайки от втория етаж, в противен случай щеше да лежи безпомощен на земята. Сигурно се бе върнал във вилата. Просто не бе чула уречения сигнал, защото бе загубила уоки-токито си.

Върна се в Макаи Хаус и видя, че малката къща тънеше в мрак. Къде бе Роб? Спря на терасата и изу ботушите си. Водата плисна навън — символ на пълния й провал.

Бързо се преоблече в чисти шорти и тениска. Посегна към сандалите си, но промени намерението си.

По-добре да обуе маратонките си. Роб беше някъде навън и тя трябваше да го открие.

Минаваше два часът и датчикът за време бе изключил малките лампи в градината. Цареше зловеща тишина. Голата групичка си бе заминала и наоколо не се виждаше жива душа, нямаше следа дори от охраната.

Младата жена стоеше, огряна от лунната светлина, а страхът, който през цялата вечер се бе насъбирал в гърдите й, сега се бе превърнал в буца олово. „Успокой се. Мисли.“ Къде би могъл да бъде Роб? Някой от охраната сигурно го бе арестувал. Навярно заради това никой от тях не бе останал на пост. Къде ли се помещаваше командният им център? Реши, че навярно е някъде близо до конюшните, за да не прави впечатление на гостите.

Докато се промъкваше през дърветата, благослови мислено маратонките си и пълната луна. Виждаше се само една светлинка — в сградата близо до оградената ливада. Дейна приближи и се притаи в сенките на нощта.

От прозореца струеше светлина и отвътре се чуваха груби гласове. Тя приближи още малко с намерението да надникне през прозореца, за да види дали Роб не е вътре. Усети студена струйка пот да се стича по гърба й.

— Обявете залозите — чу се дрезгав мъжки глас. Дейна пристъпи по-близо и надникна вътре. Насядалите край масата мъже играеха покер.

Къде беше Роб? Побърза да се отдръпне в сенките, преди някой да я е видял, и се замисли. Къщата имаше само една стая и всички мъже от охраната бяха вътре.

— Даа! — извика един от мъжете. — Човек трябва да знае кога да вдига залозите и кога да пасува, сър. Отново печеля.

Роб не беше там. Не го бяха хванали. Едва не извика от облекчение, ала в същия миг я порази една още по-ужасяваща мисъл. Дали Роб все още не се намираше в апартамента на Големия татко, хванат като в капан?

Имаше нужда от помощ. Не й оставаше нищо друго, освен да събуди Ванеса, да я измъкне някъде навън, където нямаше микрофони, и да й разкаже всичко. След това двете да отидат в апартамента на Големия татко и да настояват да видят Роб.

— Добре, че Ерик ще прекара нощта в града при любовницата си — прошепна Дейна, — поне няма да се наложи да се обясняваме и с него.

Когато приближи къщата на Ванеса откъм стената, където се намираше спалнята й, Дейна чу гласове и видя две фигури на терасата пред спалнята. Отстъпи назад, скри се в бугенвилията и напрегнато се взря в полумрака.

Лунната светлина осветяваше сестра й, облечена в прозрачна копринена нощница. И Роб. Двамата бяха близо един до друг, ръката на Ванеса бе отпусната на рамото му, а главата й бе леко склонена към него в онази предизвикателна поза, която й бе станала втора природа. Дейна почувства как в гърлото й заседна ледена буца, последвана от толкова силен изблик на гняв, че самата тя се изуми. И смути. На какво бе толкова ядосана? На Роб, който я бе накарал да се безпокои за него както никога досега не бе се тревожила в живота си, или се гневеше на собствената си сестра?

„Мога да се закълна, че никога повече няма да се притеснявам за мъж“ — закани се тя, опитвайки се да се овладее. Докато го бе търсила, обезумяла от тревога, Роб флиртуваше с Ванеса. Онова, което се бе случило помежду им на плажа, се стопи като полузабравен сън.

Да върви по дяволите!

Но какво да мисли за Ванеса? Можеш да очакваш един мъж да те предаде, но не и собствената ти сестра.