Мерил Сойър
Ледената кралица (25)

25

Дейна все още не можеше да дойде на себе си, когато няколко часа по-късно пристигна в кабинета на Гарт. Какво още би могло да се обърка? Достатъчно лошо бе, че Лилиан бе умряла, но сега и дъщеря й нямаше да я остави да почива в мир. Искаше й се Роб да е тук, с нея, а не по някаква следа, която можеше да се окаже задънена улица. Той щеше да се справи със заплахите на Фран.

Какво си въобразяваше тя? Роб си имаше свои проблеми; със сигурност не се нуждаеше и от нейните. На летището в Лос Анджелис, където трябваше да се прехвърли на друг самолет, той се бе срещнал със сина си Зак. От това, което й каза, синът му явно изживяваше труден период. Роб се надяваше бившата му съпруга да позволи на Зак да прекара с баща си лятната ваканция. Смяташе, че ще може да помогне на сина си, ако получи подобна възможност.

Ванеса чакаше сестра си пред сградата, където се помещаваше кабинетът на Гарт. Облечена в синя рокля, която подчертаваше русата й коса и сините й очи, тя се втурна към Дейна и силно я прегърна.

— Благодаря, че дойде — изрече Ванеса с ослепителна усмивка и Дейна осъзна, че сестра й никога не бе изглеждала по-щастлива. — Да не би да си имала лош ден в съда?

Дейна мрачно кимна. Не й се искаше допълнително да натоварва Ванеса с грижите си. Сестра й я хвана под ръка и я поведе към каменната пейка в сянката на едно бананово дърво. Там можеха да се усамотят за малко.

— Има нещо, което трябваше да ти кажа още преди години — започна Ванеса. — Просто не ми достигна смелост.

— Не се нуждаеш от смелост, за да ми кажеш каквото и да било — Дейна взе ръката на сестра си и я стисна между дланите си. — Ванеса, аз те обичам. Знам, че не съм ти го казвала достатъчно често, но наистина те обичам.

Изразителните очи на Ванеса се замъглиха от напиращите сълзи. Примигна, за да ги спре, и стисна ръката на Дейна.

— Знаеш, че единственото ми желание е било да имам дом и семейство. Никога не съм притежавала твоята устремност, твоята амбиция. Когато се появи Ерик, реших, че той е идеалният мъж за мен. Наистина го вярвах.

Лицето й стана по-сериозно.

— Всичко вървеше добре — или поне аз си мислех така — докато не се опитахме да имаме деца. Нищо не стана. Отидохме на лекар и установихме, че спермата на Ерик е с ниска концентрация на сперматозоиди. Единственият начин да забременея бе чрез изкуствено осеменяване.

— Никога не съм предполагала, че имаш подобни проблеми.

— Никой не знаеше, освен Ерик и баща му.

В тона на Ванеса имаше нотка на горчивина, както доста често напоследък. Нищо чудно. Членовете на семейство Колтрейн бяха по-странни, отколкото Дейна бе подозирала.

— Исках да ти кажа, но Ерик изпадаше в ужас някой да не узнае, че не може да бъде баща без медицинска помощ.

Дейна й кимна да продължи.

— Манипулацията бе успешна и аз забременях. Когато Джейсън се роди, вярвах, че светът ми най-после е съвършен. После Ерик спря да идва при мен през нощта. Поставих му въпроса ребром и той ми заяви, че се е оженил за мен, за да достави удоволствие на баща си. И сега, след като бе осигурен наследникът на фамилията Колтрейн, Ерик бил свободен да се върне при предишната си приятелка.

Сърцето на Дейна се изпълни с болка за сестра й, представи си колко мъчително е било за нея да бъде обвързана в брак без любов и с дете от съпруг, който не я обича.

— Сигурно си била съсипана? Защо не ми каза?

— Защото ти се опита да ме предупредиш за Колтрейн, но аз не те послушах. Реших, че заради доброто на Джейсън трябва да се опитам да спася брака си — Ванеса се втренчи във върховете на обувките си. — Аз не съм толкова умна като теб, Дейна. Трябваше да осъзная, че моят свекър ще се опита да отгледа Джейсън като силен мъж, подобно на синовете си. Но не го разбрах, поне не в началото.

Ванеса млъкна за миг, докато двама мъже минаха покрай тях.

— Когато Джейсън стана на три години, аз реших да имам още едно дете. Разбира се, отдавна не спях с Ерик, затова отидох в болницата с надеждата, че все още пазят банката със замразената сперма на Ерик — гласът на Ванеса заглъхна.

— И пазеха ли? — попита Дейна след няколко секунди мълчание.

— Там имаше нов лекар — измъчено се усмихна Ванеса. — Знаеш как действам на някои мъже. Е, той бе готов на всичко за мен. Извади старата документация и откри, че има пълна банка със сперма, но тя не беше на Ерик. Беше на Големия татко.

Дейна пое дълбоко дъх.

— О, Господи! Искаш да кажеш, че свекър ти е баща на Джейсън? — в гърлото й се надигна горчива жлъчка и тя си помисли, че всеки миг ще повърне. — Но това е отвратително! Това е… това е ненормално, дори перверзно.

Осъдителният поглед на Ванеса я накара да млъкне.

— Тъкмо заради това никога не ти казах. Знаех, колко много го мразиш. А сега… сега ще намразиш и Джейсън. Не ме интересува кой е баща му. Аз обичам сина си с цялото си сърце!

— О, Ванеса, не исках да кажа…

— Винаги когато погледнеш Джейсън, ще виждаш в него Големия татко, нали?

Трябваше да признае, че изобщо не бе търсила в Джейсън прилика с баща му. После си припомни малките му ръчички, обгърнали врата й, докато й разказваше за дивото прасе, което бе взел за Уилбър от приказката „Паяжината на Шарлот“. Джейсън бе едно много чувствително дете — изобщо не приличаше на баща си. Тя го обичаше и това смайващо разкритие не можеше да промени чувствата й.

— Не, Ванеса, никога няма да виждам Големия татко в Джейсън. Ще търся теб. Той е твой син. Никога не го забравяй.

По миглите на Ванеса заблестяха сълзи и тя протегна двете си ръце към Дейна. Привлече я по-близо към себе си и мислено се помоли да успеят да спасят Джейсън от злокобното влияние на Колтрейн.

— По-добре да се качим горе — промълви Дейна след малко. — Трябва да сме готови за срещата с тях.

— Гарт е чудесен с Джейсън — отбеляза Ванеса, докато се изкачваха с асансьора. — Не можеш да си представиш колко хубаво е това, след като Ерик толкова дълго не му обръщаше никакво внимание, а Големия татко се опитваше да го превърне в „истински мъж“. Гарт просто оставя Джейсън да бъде такъв, какъвто е — едно малко момче.

— Какво е отношението ти към Гарт?

— Никога не съм срещала мъж като него. Знам какво означава да бъдеш сам в света, както бяхме ние двете, когато мама и татко загинаха. Представи си какво е да се събудиш и да разбереш, че си сам. После да откриеш, че никога вече няма да можеш да ходиш. Гарт е необикновено смел човек. Той е успял да подреди живота си, а мнозина на неговото място биха се отказали.

— Истина е — съгласи се Дейна. — Всички се възхищават на Гарт.

— Това е нещо повече от възхищение, Дейна. Запознанството с Гарт ме накара да осъзная, че не всички мъже са като Колтрейн или Ханк. Повечето от тях са страдали също като нас — дори повече.

Асансьорът спря, двете излязоха и се запътиха към кабинета на Гарт. Дейна искаше да разкаже на Ванеса за Роб, но нямаше време. Освен това трябваше да обсъди със сестра си случилото се през онази нощ, когато Ханк ги бе нападнал. Роб беше прав — споделянето помагаше. Никога няма да победиш врага си, докато не се изправиш срещу него.

— Няма да се върна в ранчото — твърдо заяви Ванеса.

— Дори това да означава да загубиш Джейсън?

— Гарт ще се справи с Големия татко, ще видиш.

— Никога досега не си се доверявала на мъж.

Ванеса отвори вратата към кабинета на Гарт.

— Хубаво е да намериш мъж, на когото да можеш да се довериш.

 

 

Гарт седеше в залата за конференции с Дейна и Ванеса от двете му страни, когато вътре влязоха Ерик и Торнтън Колтрейн заедно с адвоката им Вино Адамс изпечен мръсник, който се занимаваше само с доходни дела. Гарт не се съмняваше, че заради огромния си хонорар Адамс бе готов да обвини Ванеса във всичко, може би, с изключение на въоръжен грабеж.

Големия татко бе мълчалив като надгробен камък, а студеният му поглед бе впит в Гарт. Явно Адамс го бе посъветвал да мълчи и той се ограничаваше да се взира в него с очи, които биха замразили и лава. Това не смути Гарт. Колтрейн бе един перверзен тип — просто и ясно. Гарт обикновено не се държеше презрително към околните, но този път определено изпитваше чувство на превъзходство спрямо друг човек.

Винс Адамс приключи с впечатляващото си експозе, което щеше да представи и пред съда. Погледна крадешком към Ванеса и видя, че тя е спокойна и явно напълно се доверяваше на преценката му. „О, Господи, моля те, нека да не проваля всичко!“

— Съгласни сме, че вие ще спечелите делото срещу Ванеса, след като разполагате със свидетели, които ще се закълнат, че тя не е грижовна майка — Гарт не спомена, че парите на Колтрейн са купили въпросните свидетели.

За миг Адамс изглеждаше изненадан, не очакваше Гарт да се предаде толкова лесно, без никаква борба. Големия татко се ухили на Ванеса — грозна и самодоволна гримаса. Тя го изгледа без красивото й лице да трепне и за миг.

Дейна се размърда на стола си и хвърли неприязнен поглед към сина и бащата Колтрейн. Големия татко не й обръщаше никакво внимание, а изцяло се бе концентрирал върху Гарт и Ванеса. Ерик Колтрейн изглеждаше толкова отегчен, че само бомба под стола би привлякла вниманието му.

— Има само още един проблем в това дело — спокойно заяви Гарт.

— И какъв е той? — избоботи Големия татко.

— Вие можете да докажете, че Ванеса Колтрейн не е добра майка и в този случай родителските права трябва да бъдат присъдени на бащата, но можете ли да докажете, че Ерик е баща на Джейсън?

— Разбира се, ние мо… — Адамс спря на средата на изречението, смутен от смаяните лица на клиентите си.

Само преди миг Ерик изглеждаше напълно безразличен, но сега се взираше в Гарт с увиснала долна челюст. Лицето на Големия татко бе придобило моравия цвят на патладжан, а гъстите му вежди се сключиха, придавайки му прилика с Распутин.

Гарт отправи следващите си думи към Ерик:

— Знам една лаборатория, където могат да направят проба за бащинство. Изследването на кръвта ще докаже…

Големия татко скочи на крака.

— Джейсън е Колтрейн! Достатъчно е само да го погледнете.

— Ерик не е баща на Джейсън — настоя Ванеса. — Всеки тест за бащинство ще го докаже.

Големия татко се отпусна на стола си с пребледняло лице.

— Точно заради това ви помолих да дойдете днес тук — изрече Гарт с тона, с който убеждаваше съдиите, че клиентите му са невинни. — Убеден съм, че заради Джейсън всички биха искали да избегнат публичния процес и скандала, свързан с него.

Гарт зачака. Именно в това бе залогът в тази игра: дали Големия татко ще рискува да изложи на показ своята перверзност, за да получи правата над Джейсън? Настъпилата тишина в стаята бе тъкмо това, за което Гарт се молеше. Големия татко притежаваше его, по-голямо от това на Хинденбург^[1], и никак не бе склонен да разкрива истинската си същност. Дори и заради сина си.

Гарт се почувства толкова облекчен, че очите му се наляха със сълзи, сълзи, които не си бе позволил да пролее дори докато гледаше как спускаха ковчезите на родителите му в земята, когато осъзна, че ще прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. Сам.

Усети как ръката на Ванеса се отпусна върху коляното му. Пръстите й с изящния маникюр обвиха крака му като мълчалив израз на облекчението й.

Големия татко яростно скочи и изкрещя към Ванеса:

— Ще съжаляваш! Ще ме молиш да ти простя! Кълна се в това!

 

 

Роб се облегна на отворената врата на телефонната кабина, докато слушаше как телефонът звъни в къщата на Дейна. По дяволите, къде беше тя? В Хонолулу минаваше полунощ, а в Мисури бе ранна утрин. Температурата вече бе достигнала почти тридесет градуса. Ризата се бе залепила на гърба му, а главата му пулсираше, предвещавайки силно главоболие.

По дяволите, не беше заради времето. Причината бе Зак. Какво щеше да прави със сина си? Или вече бе прекалено късно? И как Дейна щеше да реагира на новините?

Тъкмо щеше да затвори, когато чу гласа й.

— Здравей, къде беше? — попита той.

— Роб — това бе всичко, което каза, но гласът й го накара да се усмихне за пръв път откакто бе срещнал Зак и Елън на летището в Лос Анджелис.

— Съжалявам, че не ти се обадих, когато сменях самолетите, но едва не изпуснах полета.

— Нещо случило ли се е със Зак?

— Да — той пое дълбоко дъх и погледна към закусвалнята. — Майка му е намерила хапчета в джоба му. Смята, че е започнал да взима наркотици. Той отрича, но…

— О, не! Какво ще правиш?

— Елън иска да го изпрати в пансион — дори в момента все още чуваше хлипанията на Елън, докато двамата седяха в кафенето на летището и обсъждаха бъдещето на Зак. Този път той не се поддаде на сълзите й. Ако не вземеше нещата в свои ръце, синът му щеше да стане жертва на наркотиците. — Аз настоявам да дойде да живее с мен.

— А Зак иска ли?

Роб примирено сви рамене.

— Кой знае? Хлапето едва каза няколко думи. Седеше намръщено през цялото време, докато говорехме.

— Постъпваш правилно. Зак се нуждае от помощта ти. Доведи го тук и му намери добър психиатър. Убедена съм, че можеш да му повлияеш.

Обаче тя не бе виждала раздразнителния тийнейджър, в какъвто се бе превърнал синът му. „Винаги ще те обичам.“ Гласът на сина му отекваше през годините. Зак обичаше да казва това, когато Роб го целуваше за лека нощ. Но това бе някога, а сега нещата бяха различни, каза си Роб. Трябваше да открие онова загубено малко момче, скрито под обвивката на враждебния младеж.

— Какво мисли Елън за предложението ти Зак да се премести да живее при теб?

— Съгласна е. Знае, че няма да се справи сама — искаше да изругае Елън, но не го направи. Тя бе направила всичко възможно през годините, за да държи Зак по-далеч от него. А сега искаше да стовари проблема върху плещите му, след което да има основание да обвинява бившия си съпруг, ако той не успее да се справи.

Какво ли бе намерил в нея? Не знаеше, но беше дяволски сигурен в едно. Обичаше сина си и щеше да направи всичко, за да му помогне.

— Аз имам доста адреси на психиатри, консултанти по проблемите на начинаещите наркомани. Мисля, че д-р Хо от университета „Бригам Йънг“ в Лание е постигнал най-сериозни успехи. Ще запиша час за теб и Зак.

— Благодаря — думата прозвуча като въздишка. Не знаеше какво да очаква. Нима Дейна не разбираше, че това можеше да се отрази на тяхната връзка? Нямаше да може да прекарва нощите си с нея, след като трябваше да наглежда Зак.

— Ще се справим с това, Роб. Ще видиш — думите й прозвучаха сякаш в отговор на незададения му въпрос.

— Знам — тя бе реагирала толкова добре, че Роб се постара отговорът му да прозвучи по-възторжено. — Случило ли се е нещо друго?

Дейна му разказа всичко за Джейсън и за сцената с Големия татко в кабинета на Гарт. Роб тихо подсвирна.

— Шашнат съм. Никога не съм чувал нещо подобно. Това се казва характер. Този мъж е воайор, подслушвач и даже нещо по-лошо. Когато не може да получи това, което иска, прибягва до най-долни подлости.

— Опасявам се, че ще направи нещо ужасно. Трябваше да го видиш. Беше толкова вбесен, че се изплаших да не получи удар.

— Де този късмет, де!

Дейна се засмя.

— Не съм спокойна. Той е много влиятелен.

Роб не можеше да го отрече.

— Той наистина ще скрои някаква подлост. Пази се!

— Не се тревожи за мен. Неговата цел е Ванеса. Както и да е, имам достатъчно свои проблеми. Може би ще бъда обект на вътрешно разследване.

— Какво? Защо?

Той я изслуша с нарастваща загриженост, докато тя му разказваше за смъртта на Лилиан и наследството.

— Виж, Дейвис Бинкли просто се заяжда с теб — опита се да я успокои Роб. — Няма достатъчно основания, за да предприеме разследване срещу теб. Просто иска да ти попречи да получиш повишението.

— И може да го постигне.

Сърцето му се сви от тъгата в гласа й както преди малко, когато бе видял объркания си син. Обичаше и двамата, но се чувстваше безпомощен. Дейна искаше това назначение. Би направил всичко, за да й помогне да го получи. Точно заради това бе прекосил половината страна. Може би трябваше да си остане у дома, може би там тя се нуждаеше от него повече.

— Дейна, аз съм на два часа път от Гомпер Бенд. Ще разузная каквото мога и веднага се връщам у дома.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо.

Роб окачи слушалката с мъчителното подозрение, че прилича на ловджийска хрътка, поела по грешна следа. Едва ли щеше да открие нещо в Гомпер Бенд. Отговорът не беше в миналото, а в настоящето.