Мерил Сойър
Ледената кралица (31)

31

Възпоминателната служба за Лилиан Хърли се състоя в градината на Хавайското дружество за опазване на местната флора. Дейна не можеше да си представи по-подходящо място. Лилиан от години работеше неуморно за организацията. Младата жена си проправи път сред опечалените, търсейки дъщерята на Лилиан, но Фран Мартин не бе сред малката групичка, събрала се под сянката на едно дърво. По-добре, реши Дейна. Днес бе особено избухлива и не се знаеше какво щеше да каже или направи на онази жена.

Доктор Уинстън приближи към нея.

— Бихме искали ти да кажеш няколко думи за Лилиан, след словото на директора.

Дейна простена вътрешно. Не се бе подготвила да говори; страхуваше се, че ще избухне в сълзи още след първите думи.

— Ами дъщеря й…

— Тя поиска да кремират Лилиан и напусна града. Директорът на дружеството уреди всички формалности по погребението — отвърна лекарят и поклати глава. — Ти беше най-близка с Лилиан. Не можеш ли да кажеш няколко думи?

— Ще се постарая — кимна Дейна.

Директорът даде знак на групичката да се присъедини към него пред статуята на крал Камехамеха, която представляваше умалено копие на внушителната статуя, извисяваща се пред резиденцията на губернатора недалеч от съда.

— Днес сме се събрали, за да почетем паметта на една от най-скъпите ни приятелки — започна директорът. — Лилиан Хърли бе обичан член на това общество. Непосредствено след войната тя разбра, че необикновените растения и цветя на Хаваите могат завинаги да бъдат изтрити от лицето на земята, ако не предприемем бързи и ефикасни действия, за да запазим нашето природно наследство, нашите растения и цветя, които не се срещат никъде другаде, освен на тези благословени острови.

Върху протегнатата ръка на крал Камехамеха бе окачена голяма гирлянда от бели орхидеи. Всеки юни на годишнината от рождението на краля стотици гирлянди украсяваха величествената му статуя в центъра на Хонолулу. Гирляндата от орхидеи върху тази статуя бе знак на подобна чест за някой, който имаше особен принос за опазването и популяризирането на хавайската култура.

— Преди да се помолим за нашата скъпа Лилиан, нейната близка приятелка, съдия Дейна Хамилтън, би искала да каже няколко думи.

„Не, не желая“ — помисли си Дейна, докато излизаше отпред. Между гърдите й се стичаше вадичка пот. Би предпочела да запази за себе си мислите и спомените за Лилиан, но нямаше избор. Пристъпваше бавно, като внимаваше да не настъпи дългата гирлянда, преметната през рамото й. Опитваше се да намери най-подходящите думи за това възпоминание. Когато погледна над главите на събралите си, сякаш търсеше източник на вдъхновение, тя видя в дъното на градината един мъж, застанал в сянката на една колона.

Роб? Не можеше да бъде. Присви очи срещу слънцето, което бе слязло ниско на небето, но силуетът на мъжа остана скрит в сенките. Той не би могъл да бъде тук, увери се тя. Просто бе някаква игра на въображението й.

Откакто Гюс й каза за обвиненията, които смятат да повдигнат срещу Роб, в мислите й цареше истински хаос. Роб бе плъх — по-точно кралят на плъховете — но щеше да бъде несправедливо обвинен. Искаше да му помогне, за да не се чувства задължена задето бе открил Ханк Ролинс, но не знаеше как.

„Съсредоточи се“ — каза си младата жена, когато осъзна, че всички са вперили погледи в нея и я чакат да започне. Думите дойдоха сами, избликнаха направо от сърцето й.

— Лилиан, събрали сме се тук, за да почетем паметта ти. Знам, че най-голямото ти желание бе да имаш внуци. Съжалявам, че Бог не те дари с тази радост, но сигурно си разбрала, че си донесла щастие на много повече деца и внуци, отколкото някога би могла да имаш. Спасявайки от смърт толкова много хавайски растения и редки цветя, ти даде на хавайските деца — на всички деца по света — безценно съкровище. Промени живота на толкова много хора. Малцина могат да се похвалят със същото.

Повдигна дългата гирлянда, изплетена от цветове на lehua и се повдигна на пръсти, за да я окачи върху протегнатата ръка на крал Камехамеха. Lehua растеше в планинската част на Хаваите и бе едно от първите дървета, израснали наново върху полетата, покрити с лава след изригването на един от вулканите на острова. Неговите цветове — дребни кичести червени цветчета с остри като копия венчелистчета — бяха сред любимите цветя на Лилиан.

Когато отново се извърна към групата, Дейна видя, че фигурата под колоните се бе преместила и се бе отдръпнала по-навътре в сенките. Не можа да разпознае човека. Нейното участие в церемонията бе приключило с поставянето на гирляндата, но й се искаше да каже нещо повече.

— Лилиан Хърли не само обичаше растенията, тя винаги е била от хората, готови да приютят някое изгубено животно — или някой новодошъл. Знам го по себе си. Когато дойдох да живея в съседната къща, тя ме прие с открито сърце и въпреки разликата във възрастта ни нашето приятелство се разви и укрепна.

Дейна спря, за да събере мислите си.

— Малко преди да си отиде от този свят, Лилиан ми довери, че се страхува да умре в самота, ужасяваше я мисълта, че никой няма да помни, че е живяла, обичала и е била добра майка. Знам, че този страх е бил напразен. Ето колко много сме се събрали сега тук.

„Не чак толкова много, колкото би трябвало“ — помисли си младата жена, но дружеството си бе малобройно.

— Дарявам една сума, която ще бъде достатъчна, за да се създаде малък парк на името на Лилиан Хърли, където посетителите ще могат да видят редки цветя, без да им се налага да се катерят по опасните склонове на някой вулкан или да се промъкват през трудно проходимите гъсти гори на острова.

Избухнаха бурни ръкопляскания. Дейна сякаш бе забравила за хората около нея. Не знаеше защо, но всъщност говореше на човека в дъното на градината, скрит в сенките. Усещаше някаква близост с този тайнствен силует. После осъзна, че смъртта на Лилиан, разследването на комисията, предателството на Роб — всичко бе станало прекалено бързо и тя не бе могла да отреагира емоционално.

— Лилиан работи толкова упорито и обичаше всички толкова много, че аз искам да се уверя, че споменът за нея никога няма да угасне — завърши Дейна. — Ще поставя на входа на нейния парк табела. Върху нея ще бъде изгравиран любимият й девиз. Това един стих от Честъртън:

„Осъзнаваме, че обичаме някого истински

едва когато има опасност да го изгубим.“

Този парк ще бъде доказателство, че тя е с нас. В цветята, които обичаше. В отблясъците на залеза. В слънчевите лъчи, огряващи лазурното хавайско море — гласът й потрепери. — Тя ще бъде с нас. Завинаги в нашите сърца.

Отдръпна се назад, за да даде път на директора, който започна молитвата. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи. Преди да сведе глава, за да се помоли с останалите, видя, че мъжът в сенките се обърна и си тръгна.

На следващата сутрин Дейна влезе в кабинета си с натежало сърце. Чувстваше се изтощена. Не бе спала през нощта, развълнувана от погребението на Лилиан и преследвана от образа на мъжа, застанал в сенките на градината, който мълчаливо я бе подкрепял. Продължаваше да си повтаря, че всичко е плод на нейното въображение и че мъжът не е бил Роб.

Това е просто чувство за вина, реши накрая младата жена. Роб й бе помогнал да измъкнат Ванеса и Джейсън от лапите на Големия татко. После бе отишъл в Гомпер Бенд и я бе освободил от оковите на миналото. Но въпреки това беше един безсърдечен плъх. „Какво за миналата нощ?“ Думите му отекваха в душата й като последен удар на сърцето, след който идваха безкрайната мъка и отчаянието.

Все пак му дължеше нещо. Единственият начин да му помогне бе доста рискован. Тя току-що бе преминала успешно изпитанието на изслушването от комисията, а това, което замисляше, щеше да бъде истинска лудост. Ако се разчуе, щеше да изгуби всякаква възможност да получи назначението във върховния съд.

Изчака да стане четири и половина — това бе най-дългият ден в живота й — преди да се промъкне в кабинета на областния прокурор, молейки се никой да не я види. Петъчните следобеди се подчиняваха на философията на ukupau, което означаваше да си свършиш по-бързо работата и да си тръгнеш по-рано. В петък всички заявяваха, че са приключили със задълженията си още в ранния следобед и потегляха, за да започнат приготовленията за почивните дни.

Когато Дейна влезе в кабинета на областния прокурор, дори секретарката на Ал Хомуки си бе отишла, но тя го чу да говори по телефона. Не бе изненадана, че е още тук. Беше работила няколко години като прокурор в екипа му — Ал не вярваше в ukupau.

Тя изчака Ал да затвори телефона, а пулсът бумтеше в ушите й като марша на нощните воини. Почука на открехната врата на кабинета и той й извика да влезе.

Загорял и строен, Ал Хомуки имаше гъста смолисточерна коса и тъмни очи, свидетелство за хавайските му предци, но той винаги се обличаше така, сякаш току-що идваше от „Виа Венето“^[1]. Обожаваше италианските костюми и ризите с дълги ръкави с френски копчета за ръкавели, докато повечето от мъжете на острова носеха ризи е къси ръкави и при първа възможност сваляха саката си.

Днес петдесетгодишният прокурор бе облечен в светлосив костюм с яркочервена вратовръзка, а в малкото джобче на сакото му елегантно бе втъкната кърпичка от същия плат. И без да вижда краката му, знаеше, че бе обут в неизменните протрити черни обувки. Макар че винаги бе елегантен, облечен в скъпи дрехи, Ал имаше само два чифта обувки — черни и кафяви.

Никой не можеше да си обясни защо Ал се перчеше в шикозните си италиански костюми и вратовръзки, които струваха колкото седмичната му заплата, а никога не си купуваше нови обувки. Той си беше едно старо конте, но бе честен и справедлив. Доставяше й удоволствие да работи с него. Разчиташе на отдавнашното им приятелство, както и на болезнената амбиция на Ал да стане главен прокурор на щата.

— Дейна — Ал се изправи на крака. — Хей, това се казва изненада. Заповядай, седни.

Дейна се отпусна на протъркания стол от другата страна на бюрото, на който бе седяла безброй пъти, докато беше помощник на областния прокурор и идваше в кабинета му, за да обсъдят някой случай. Но сега се чувстваше изплашена.

Ал отново седна зад бюрото си и й се усмихна.

— Не е нужно да ми благодариш. Веднага щом прочетох писмото на Бинкли, пуснах петицията. Останалото бе лесно. Колегите просто си го предаваха един на друг.

— Наистина го оценявам — успя да промълви Дейна. Фактът, че тъкмо Ал бе инициаторът на петицията в нейна защита, правеше мисията й още по-трудна. — Много съм ти благодарна.

— Ти си създадена да бъдеш съдия. По този въпрос не може да има спор. Освен това тъкмо аз те открих. Няма да позволя на онзи кучи син Бинкли да провали кариерата ти.

— Ако има нещо, което бих могла да направя за теб…

— Възнамерявам да се кандидатирам за главен прокурор на щата. Разчитам на твоя глас.

— Разбира се — тя се поколеба, не знаеше как да продължи. След една неловка пауза, продължила прекалено дълго, най-после рече: — Искам да те попитам нещо.

Усмивката на Ал стана по-широка.

— Давай.

— Разбрах, че екипът ти смята да обвини Роб Тагет в изнасилванията, извършени от така наречения Джак Изнасилвача. Искам да знам с какво доказателство разполагате.

Усмивката му се стопи и той сви вежди. Втренчи се в нея за около секунда, после стана, заобиколи бюрото и приседна на ръба. Не откъсваше поглед от лицето й.

— Ще се престоря, че не съм те чул. Очаква те фантастична кариера; не я съсипвай, като възпрепятстваш справедливостта. Знаеш, че не е етично един съдия да се намесва в делата на прокуратурата. Ако някой узнае, че си идвала при мен, никога няма да получиш назначението във върховния съд.

Дейна се втренчи в протритата му обувка, която се полюшваше напред-назад — признак колко бе разстроен.

— Претеглих всички последствия — погледът й срещна неговия. — Повярвай ми, нямаше да бъда тук, ако имах друг избор.

— Господи! Какво толкова притежава това копеле Тагет? Да не би да разполага с някоя тайна любовна билка? Всички жени са луди по него! — прокурорът поклати глава. — Той завинаги ще съсипе кариерата ти.

Дейна разбираше гнева му. Постъпката й бе в разрез с всякаква правна етика, на която тя толкова държеше, но неизвестно защо правилата вече нямаха значение за нея. Ясно си спомняше думите на Роб, когато сподели как преди години бе загубил сина си. Нямаше да позволи това да се случи отново.

— Тук съм, защото искам да ти помогна — изигра тя решителната си карта. Очите на Ал се разшириха от недоумение. Преди да успее да каже нещо, Дейна забързано продължи: — Знам, че искаш да станеш главен прокурор на щата. Този случай ще ти помогне, ако… осъдиш истинския престъпник.

— Ние имаме доказателство — рече Ал, но тонът му не прозвуча много убедително.

— Знам със сигурност, че Роб е невинен, и мога да го докажа — изчака ефекта от думите си. Знаеше, че да обичаш някого означава понякога да блъфираш. Или дори да излъжеш. — Ако ми кажеш с какво доказателство разполагаш, ще мога да ти помогна. Но ако провалиш този случай, никога няма да прекосиш улицата и да се настаниш в резиденцията на губернатора отсреща.