Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мерил Сойер. Ледената кралица

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–359-X

История

  1. — Добавяне

13

Роб се втренчи в бреговата ивица. Отбеляза разсеяно, че приливът бе приближил, повлиян от пълнолунието, което се очакваше тази вечер. Дали да каже на Дейна? Ако искаше да не изгуби близостта помежду им, сега бе моментът да бъде откровен докрай. Поколеба се, без да откъсва поглед от разбиващите се вълни и гирляндите от пяна, които се образуваха, след като водата отново се оттеглеше навътре. По дяволите, ако възнамеряваше да има връзка с Дейна, трябваше да й каже.

— Двамата с Брус Кенае бяхме детективи към отдел „Убийства“ — започна младият мъж, обяснявайки откъде се познава с полицая, когото преди малко бе посетил. — В рая не стават много убийства. Така че ние прекарвахме по-голяма част от времето си в преследване на наркодилъри. През онази нощ носехме черни якета с ярък оранжев надпис на гърба: „Полицейско управление на Хонолулу“.

Дейна кимна.

— Доста често полицаите се застрелват един друг по погрешка, нали? Макар че сигурно ви е било доста горещо с тях.

— Горещо като в ада. Винаги след акция бях вир-вода — взря се в очите й, питайки се дали наистина ще има сили да й разкаже всичко. Това бе все едно да преживее отново най-дългата нощ в живота си. — Имахме сведения, че Чан, шефът на китайската банда, е скрил голяма пратка наркотици в клуб „Зеленият дракон“. Предполагаше се, че е в главната сграда. На двамата с Брус ни казаха да претърсим едното крило.

— Знаеш ли, за всичките години, през които живея тук, само веднъж съм била в Чайнатаун — каза тя, когато той замълча за миг.

— Това не е онази част от рая, която туристите посещават. Сградите са строени през миналия век, а малките тъмни и тесни улички са осеяни с магазинчета за женшен — дори и в този момент усещаше необикновения аромат на Чайнатаун, миризмата на изгнили боклуци, напечени от силните лъчи на тропическото слънце, примесена с тази на опиума, която се стелеше от стаите на проститутките, обитаващи горните етажи на къщите. — Промъкнахме се през задните стълби на сградата, която трябваше да претърсим. Предполагаше се, че е празна, но чухме кикот. Приближихме до вратата на стаята и погледнахме през шпионката. Две момичета се хлъзгаха около един японец.

— Хлъзгаха се?

— Това е ориенталски начин на забавление. Голи жени се покриват със сапунена пяна. Мъжът се качва отгоре им и се плъзга по тях — обясни Роб и очите на Дейна леко се разшириха. — Казах на Брус да не ги закача. Нямаше смисъл да им разваляме удоволствието. Поехме на пръсти надолу по коридора, докато стигнахме до средата на сградата. Бяхме минали през цял лабиринт от коридори и едва не се загубихме. В тази част нямаше електричество и затова използвахме фенерчета. Минахме покрай стая, пълна до тавана с кутии с женшен. Не знам какво ме накара да спра — дори и сега, толкова години по-късно, той не можеше да обясни онова предчувствие, което му бе коствало кариерата и семейството. Колко пъти бе съжалявал, че не бе продължил. — Проверихме кутиите. Бяха пълни с хероин. Изпратих Брус да доведе останалите полицаи.

— Не си ли използвал радиостанцията, за да ги извикаш?

Роб поклати глава и присви очи срещу слънцето.

— Този метод не работи срещу Чан. Той разполага с най-модерна апаратура за засичане на радиосигналите. Ако узнаеха какво сме открили, двамата с Брус щяхме да бъдем мъртви и цялата стока щеше да изчезне преди някой да успее да ни се притече на помощ.

— Не е ли нарушение на правилата? Да останеш сам?

— Нямахме друг избор. Докато Брус отиде да извика останалите от екипа, аз трябваше да пазя наркотика. Очевидно хероинът вече е бил разпределен на дози, готов за пласиране по улиците. Чух някакъв шум зад гърба си. Някой тичаше из стаята. Подгоних го и успях да го поваля, като се стоварих отгоре му.

Роб спря и пое дълбоко дъх. Искаше му се да не бе започвал този разказ. Дейна го гледаше очаквателно и той продължи:

— Предположих, че някой от лакеите на Чан е заспал, докато е бил на пост, но когато се претърколих на пода, открих, че непознатият е жена.

— Чан е оставил жена да пази наркотиците?

— Не е била пазач — отвърна той. — Беше приятелката на Чан. Опитала се е да задигне от дрогата. Кой ще забележи, ако липсват един-два пакета?

Дейна го изчака да продължи. На лицето й се бе изписала непресторена загриженост. Очевидно предполагаше какво ще последва.

— Оказа се, че името й е Анджела Мортън. Блондинка, със сини очи и страхотна фигура. Арестувах я, прочетох й правата, сложих й белезници и я отведох в дъното на стаята зад кутиите. „Ей, ченге — извика тя, когато се отдалечих, — с кариерата ти е свършено, да си го начукаш!“ Изрече последното с най-сладката и невинна усмивка, която някога си виждала. Беше странно… наистина много странно.

— От описанието ти личи, че е била доста добра артистка.

— Права си — колко добре си спомняше превъплъщението на Анджела. — Брус се бе загубил и бе минало известно време, преди да се върне. Първоначално всички бяха страшно развълнувани, защото това бе най-голямата пратка наркотици, залавяна досега на Хаваите. После чухме Анджела да плаче. Когато приближихме до мястото, където я бях оставил, видяхме, че пликчетата й са свалени. По някакъв начин бе успяла да се освободи от тях и да ги изрита в средата на стаята, макар че бе с белезници. Бялата й рокля бе изцапана от търкалянето по пода — Роб погледна Дейна право в очите. — Беше изпаднала в истерия и твърдеше, че аз съм я изнасилил.

Настана тишина, нарушавана единствено от плисъка на вълните по пясъка.

— О, Роб, това е ужасно. Със сигурност не са й повярвали.

— Брус не й повярва. Двамата бяхме партньори, но голяма част от останалите полицаи почти не ме познаваха, а някои дори ме виждаха за пръв път. А Анджела беше дяволски добра актриса. Казах им, че тя се опитваше да открадне от стоката на Чан, но жената се закле, че е била в сградата, за да участва в един сеанс на „хлъзгане“. Всички повярваха на думите й. Кой би се осмелил да открадне от Чан?

— Никой — тихо рече Дейна. — Той щеше да го ликвидира начаса.

— Тъкмо това ги накара да се съмняват дали наистина не съм изнасилил Анджела — Роб се взря в дълбините на зелените й очи, питайки се дали Дейна наистина му вярва, или някъде в съзнанието й се спотайваше сянка на недоверие. Не можа да отгатне. На лицето й бе застинало трудно определимо изражение, каквото обикновено имаше в съда.

— Какво стана след това? — попита тя.

— Извикаха момчета от отдел „Вътрешни разследвания“. Случаят бе сериозен и изискваше щателно разследване. Преминах през задължителните проверки — взеха ми проба от спермата, косми от гениталиите, разпитваха ме до безкрайност. Последното бе най-лошото.

— Точно по този начин се чувстват жените, които са били изнасилени. Отношението към тях понякога е по-лошо, отколкото самото изнасилване — рече Дейна. — Сега знаеш какво е да си на тяхно място.

Тонът й бе привидно равнодушен, но това би могло да се изтълкува двусмислено. Роб реши, че тя му е повярвала, но в същото време не бе по-различна от повечето жени, които познаваше. Изнасилването бе деликатна тема; след като веднъж си бил обвинен, винаги остава сянка на съмнение. Припомни си, че и тя е преживяла нещо подобно, когато сестра й е била изнасилена.

Дейна не го познаваше, той не означаваше нищо за нея. Без съмнение бе чула всички слухове за него и си бе изградила собствена хипотеза за случилото се през онази нощ. Като повечето жени тя подозираше, че е бил виновен, но е успял да се измъкне от правосъдието. Защо изобщо, по дяволите, й разказа всичко това?

 

 

Дейна се взираше изпитателно в лицето му. Видя напрегнатото му изражение и болката, стаена в очите му. И това е по нейна вина, помисли си тя, отвратена от себе си.

Осъзна, че се бе изолирала от света и не си позволяваше да се сближи с другите, нито пък да вникне в проблемите им. Никой досега не бе споделял с нея толкова интимни неща и сега не знаеше как да реагира. Дали да изрече някоя от общоприетите банални и вежливи фрази?

Неловката тишина помежду им се проточи твърде дълго. Дейна се опитваше да намери най-подходящите думи. Трябваше да каже нещо, но какво? О, Господи, никога не е била особено добра в подобни ситуации!

— Роб, вярвам ти — гласът й едва се чуваше, заглушаван от плисъка на вълните.

Той се претърколи по корем, отпусна глава върху кърпата и затвори очи, сякаш искаше да се изолира от целия свят. Очевидно не бе успяла да го убеди. Беше й разказал за най-болезненото и мъчително преживяване в живота си, а тя не му оказа никакво съчувствие. Какво, за Бога, не бе наред с нея?

Веднъж един приятел я бе нарекъл студена жена, неспособна да изразява чувствата си. Навремето го бе отрекла с възмущение, заявявайки, че напротив, дори е прекалено избухлива. Но сега се запита дали онзи тип не е бил прав. За пръв път изпитваше разтърсващо чувство — не мимолетен изблик на вина, който после се стопяваше като дим, разсеян във въздуха, а искрено прозрение какво означава да обичаш и да бъдеш обичан.

Трудно й бе да каже на някого, че го обича, дори на Ванеса. Но сестра й знаеше какви са чувствата й, нали? А може би не. Може би трябваше по-често да казва на близките си, че ги обича. Отпускаше се единствено с Джейсън и никога не й бе трудно да му повтаря, че го обича. Навярно й бе по-лесно, защото той бе още дете.

Погледна надолу към Роб и забеляза, че косата му бе почти изсъхнала и леко се къдреше на слепоочията. Преди малко той я бе изнесъл на ръце от водата. Все още чуваше бесните удари на сърцето си и си спомняше ужаса, когато се опитваше да си поеме дъх.

Маршът на нощните воини.

Можеше да се закълне, че го бе чула. Макар да не вярваше в местните суеверия, наистина го бе приела като предчувствие, че ще умре. Роб я бе успокоил и я бе убедил, че всичко е наред, че животът й не е в опасност.

Тогава защо тя не можеше да му помогне? Той наистина бе поел известен риск, разказвайки й толкова съкровена история. Беше се опитал да се сближи с нея, а тя го бе отхвърлила с баналната си забележка. Трябваше да направи нещо, преди да е станало твърде късно.

Докосна го и плъзна ръка по мускулестия му гръб.

— Роб, погледни ме… моля те.

Той се извъртя настрани с лице към нея. Очите му потърсиха нейните, опитвайки се да проникнат в душата й. Видя безкрайната болка в сребристосините му ириси. И още нещо. Нещо, което интуитивно разпозна, защото самата тя го бе изпитвала твърде често. Самота.

— Никога — дори за миг — не се усъмних в това, което ми разказа. Знам, че си невинен — от гърдите й се изтръгна дълга въздишка.

За един безкраен момент той сякаш бе забравил присъствието й. Накрая заговори:

— Сигурно си чула слуховете. Не ми казвай, че не си имала съмнения.

— Чух какви ли не смахнати истории, но единственото, което знаех със сигурност, бе, че е имало вътрешно разследване. Тъй като разследването е било секретно, не знаех подробности, но неочакваното ти напускане на полицията не говореше в твоя полза — опита се да смекчи думите си с извинителна усмивка, но погледът му не трепна. — Преди да те наема попитах Гарт Брадфорд. Той ме увери, че всичко е само слух.

— Добрият стар Гарт. Имам поне един приятел. Да кажем двама. Брус Кенае остана до мен през цялото време.

— Нека бъдат трима — Дейна се усмихна или поне се опита. Изпита непреодолимо желание да го докосне. Погледна към ръката си. Беше на сантиметри от гърба му, но не можеше да я помръдне.

На лицето му се появи странно изражение.

— Не искам да съм само твой приятел. По дяволите, достатъчно си умна, за да се досетиш и сама.

Наистина не знаеше какво да каже. Една тайна част от нея, онази, която рядко изплуваше на повърхността, искаше да вземе надмощие. Но въпреки това правилните думи й се изплъзваха. Как можеше да му каже, че е привлечена и в същото време се страхува от него? Досега не бе имала време да анализира какво в този мъж я плашеше? Той просто не бе от типа мъже, с които обикновено се срещаше.

— Тревожиш се за кариерата си.

— Не, не е така — отвърна искрено младата жена, изумена от горчивината в гласа му. — Просто не смятам, че ще се получи. Двамата сме твърде различни.

— Защо да не опитаме и да видим какво ще се случи?

Роб се приближи към нея, мускулестото му бедро докосна нейното. По гърдите му блестяха капчици вода и тя с усилие извърна погледа си от изпъкналата му мъжественост. Привличаше я физически, но силното му излъчване и мъжката му агресивност я караха да бъде предпазлива.

— Ако заловя изнудвача, знаеш ли какво ще поискам в отплата?

Пулсът й се ускори. Нещо се случваше помежду им и това я плашеше, защото не можеше да го предвиди, нито да го контролира. Най-безопасно бе да смени темата на разговора.

— Няма ли да довършиш разказа си? Какво се случи след това? Пробата на спермата ти не доказа ли, че си невинен.