Мерил Сойър
Ледената кралица (18)

18

— Роб — каза Дейна, докато двамата стояха на тротоара пред нейната къща, изпращайки с поглед Гарт, — не смяташ ли, че сгрешихме, като извикахме Гарт? Той ми се струва малко странен.

— Сестра ти действа на мъжете по този начин — усмихна се и й смигна. — Обаче някои от нас са имунизирани.

Гъста червенина пропълзя по врата и страните й. Младата жена мислено благослови тъмнината. Срамуваше се от ревността и подозренията си. Сестра й само се опитваше да я предпази. А Роб… е, изглежда той наистина се интересуваше само от нея.

Наоколо цареше непрогледен мрак, като се изключи самотната улична лампа на ъгъла, полузакрита от кокосовата палма. Някъде залая куче; звукът се понесе през тропическата нощ заедно със сладкия аромат на цветята. Двамата бяха сами; наистина сами. В гърдите й се надигна странно вълнение, което почти я изплаши.

— Мислих за това, което каза — рече Дейна, а той я прегърна през рамо и двамата се запътиха по алеята към къщата й. — Смяташ, че аз си избирам мъже, които мога да контролирам, така ли е?

— А правиш ли го?

— Не съм сигурна. Не съм го правила съзнателно.

Той спря и я привлече към себе си.

— След онова ужасно преживяване подсъзнанието ти си е изработило свои защитни механизми и ти подсъзнателно избираш само мъже, с които се чувстваш в безопасност, мъже, които можеш да контролираш.

— Нека малко да помисля — промълви младата жена.

Миналото бе толкова грозно, че Дейна го бе заключила в най-тайното кътче на душата си. Но човек в действителност никога не може да избяга от нещо толкова мъчително. То бе там, като някой дух, надвесил тъмната си сянка над съзнанието й. Ако смяташе да има връзка с Роб, трябваше да се справи със собствените си демони. Но това можеше да почака. Твърде много бе заложено на карта, за да се занимава със самоанализи. Не можеше да мисли за личния си живот, докато изнудвачът не бъде заловен.

— Смяташ ли, че Големия татко ще дойде тук? — попита тя. Независимо от теорията на Роб Дейна продължаваше да вярва, че Колтрейн е изнудвачът. Нищо друго нямаше смисъл.

Двамата отново закрачиха към къщата и Роб й показа малка торба с уличаващите видеокасети, които бе взел от апартамента на Големия татко.

— Първата ми работа утре сутрин ще бъде да скрия добре тези касети. Те са застраховката на Ванеса. Когато Колтрейн се появи, а повярвай ми, той наистина ще го направи, ще настоява Ванеса и Джейсън да се приберат в ранчото. Точно в този момент ще кажем за касетите.

— Защо ще иска Ванеса? Няма ли да се задоволи само с Джейсън?

Роб спря отново, все още с ръка на раменете й.

— В апартамента на Големия татко открих не само видеокамера. Колтрейн е болен. Обсебен е.

Тя го изчака да продължи, но усети как пипалата на страха, породен от думите му и от загриженото му изражение, се плъзнаха в стомаха й. По време на полета не бяха имали възможност да разговарят.

— В голямата къща има камери, както и в някои от вилите, но повечето са в къщата на Ванеса. Той следи всяко нейно движение.

— Значи наистина е луд — сърцето й сякаш се качи в гърлото и заседна там. Не можеше да си представи как някой ще наблюдава всяко нейно движение, ден след ден. В този миг й хрумна нещо още по-отвратително. — В банята й има телевизор…

— Точно така. Големия татко има смайващо много видеокасети на Ванеса; много от тях биха могли да се смятат за порнографски.

— Тя ще умре от срам, ако разбере.

— Твърде много неща са ставали в онази къща и няма как тя да не е заподозряла нещо.

— Може би — призна Дейна. Някога двете сестри бяха много близки, но бракът й с Ерик Колтрейн бе издигнал невидима бариера помежду им. Може би разводът щеше да промени нещата и те отново ще се сближат.

Дейна осъзна, че в живота й нямаше по-близък приятел от Лилиан Хърли. Но съседката й бе доста по-възрастна от нея и това със сигурност създаваше известна дистанция помежду им, независимо колко привързани бяха една към друга. Дистанция. Тя съществуваше и в приятелството й с Гуен Шихида. Техните отношения бяха строго определени от постовете им в съдебната йерархия.

Със засилващо се чувство за откровение Дейна осъзна, че дистанцията бе отличителният белег на всичките й връзки — дори и с жени. От какво се страхуваше? Как би се чувствала, ако наистина имаше близък приятел?

Хвърли кос поглед към Роб и се запита дали би могла да бъде приятелка с мъж като него. Приятели и любовници. Фразата отекна в съзнанието й. Той никога нямаше да се задоволи да бъдат само приятели. Приятели и любовници. Мисълта бе плашеща и й трябваше време, за да свикне с нея.

— За какво мислиш? — попита Роб.

— Кари — отвърна тя, защото нямаше желание да обсъжда истинските си мисли. — Така гласи надписът над външните порти на ранчото „Кау“. На древен хавайски думата означава забранено. Кръвосмешението, изневярата, кражбата са били кари и са били наказвани със смърт. Винаги съм имала чувството, че старото значение на думата много подхожда на Големия татко. Сега знам, че съм била права.

— Изненадваш ме, Дейна — гласът му бе нисък и дрезгав. По гърба й пробягаха тръпки на очакване. Никога не съм предполагал, че си толкова добре запозната с хавайските легенди. Гарантирам ти, че тази нощ няма да чуеш марша на нощните воини.

Дейна разбра за какво намекваше, но не реагира.

— Като говорим за нощния марш на древните воини, ето там е къщата на Лилиан Хърли — показа скромния дом, в края на алеята. — Предполагам, че дъщеря й е пристигнала. Пред къщата й е спряла непозната кола.

Роб не каза нищо. Вместо това й хвърли толкова страстен поглед, че тя цялата изтръпна от вълнение. Двамата се бяха разбрали той да прекара нощта в дома й, за да бъде там, когато се появи Големия татко, но не бяха обсъждали как ще спят. След случката на плажа младата жена знаеше какво очаква Роб и не бе сигурна, че ще може да му откаже.

Дейна спря пред входната врата и посегна към страничния джоб на чантата си, където винаги държеше ключа. Отключи вратата, отвори я и двамата влязоха вътре. Дъхът й заседна в гърлото. Нещо не бе наред. Тя замръзна, а шестото й чувство й подсказваше да не влиза по-навътре.

Роб се блъсна в нея.

— Какво има?

— В коридора е тъмно, а би трябвало лампата да свети.

— Сигурно крушката е изгоряла.

— Вероятно — съгласи се тя и протегна ръка към ключа на стената. В къщата бе задушно, както ставаше обикновено, след като е била затворена през целия ден. Усещането й, че нещо не е наред, се засилваше въпреки логичното обяснение на Роб. Щракна ключа за осветлението веднъж, два пъти. Нищо. — Няма ток.

— Може би предпазителят е изгорял. Къде е таблото с предпазителите?

— В кух… — ярката светлина я заслепи.

— Не мърдай, brah — прогърмя мъжки глас от дневната, — или ще стрелям!

На фона на ослепителния сноп Дейна съзря двама огромни мъже с рамене, широки като гардероб. Mokes. Това бяха местни биячи, говорещи пиджин и си служеха с думи като brah, която означаваше брат. Те бяха отговорни за повечето престъпления в Хонолулу. Дейна бе виждала много от тях в своята съдебна зала и знаеше колко са зли.

Не можеше да различи лицата им, но виждаше проблясващото сребристо дуло на пистолета. Ръката на Роб застина на гърба й. Пулсът бучеше в ушите й, пречейки й да разсъждава ясно, а по гърба й потекоха струйки ледена пот.

— Горе ръцете! Hele on. Пуснете чантите.

— Подчини се — Роб пусна на пода чантата с фотоапарата и платнената торба с видеокасетите.

Чантата на Дейна тупна глухо. Какво искаха? Не приличаха на обикновени крадци. Иначе щяха да грабнат телевизора и стереоуредбата и да избягат през задната врата, още когато са ги чули да влизат.

— Провери чантите — изръмжа единият и Дейна разбра какво търсят. Трябваха им изобличителните видеокасети. Как бе успял Големия татко да изпрати тези горили толкова бързо? Мъжът не обърна внимание на фотоапарата и сграбчи чантата с видеокасетите.

Отвори ципа и възкликна:

— Maika il! Красота! — говореше на комбинация от пиджин и хавайски. От него лъхаше непоносимо зловоние.

Затътри се към съучастника си, който държеше пистолета, а Дейна погледна към Роб. Никога не го бе виждала толкова обезсърчен.

Мъжът с пистолета изръмжа доволно, докато оглеждаше съдържанието на торбата:

— Провери дали няма още една.

Другият нападател отново се тътри до тях и сграбчи чантата на Дейна. Изсипа съдържанието й на пода.

— Нищо.

Извади фотоапарата на Роб от калъфа. Скъпият „Никон“ тупна на земята. Звукът отекна необичайно силно в тишината.

— Тук няма нищо.

— Окей! — бандитът с пистолета обходи стаята с лъча на фенерчето си. Снопът се спря върху Дейна, която се бе изпотила от главата до петите. Капчици пот бяха избили дори по веждите й. — Хайде да се позабавляваме, брато.

В гърлото й се надигна кисела жлъчка, когато единият мъж се запъти към нея, вперил поглед в лицето й.

Целият свят сякаш застина за миг. После се озова назад във времето. Онази нощ — толкова отдавнашна, но никога не забравена — се завърна отново с изумителна яснота.

Тогава също бе безпомощна, припомни си младата жена, докато стискаше клепачи, за да прогони ужасните спомени. Страхът отново извади на повърхността някогашното младо момиче. Едва събра сили, за да отвори очи.

Роб се хвърли напред.

— Не я докосвай!

— Внимавай — чу Дейна собствения си вик. За Бога, бандитът имаше пистолет. Но Роб не я послуша и застана между нея огромния moke.

— Първо се погрижи за него — изръмжа онзи с пистолета.

Преди приятелчето му да успее да реагира, Роб заби юмрук в корема му. Очите на мъжа едва не изхвръкнаха от орбитите. Дейна зърна бялото на очите му, когато негодникът се свлече на колене, стиснал с две ръце корема си.

Дъхът й секна, когато Роб го нападна. Отекна хрущене, като че ли се сцепи дъска, и гейзер от кръв бликна от носа на непознатия. Приятелят му насочи дулото на пистолета към Роб.

„Моля те, не го убивай“ — мислено се помоли Дейна.

— Удари го още веднъж и си мъртъв! — предупреди го здравенякът с пистолета.

Ръката на Роб бе вдигната, за да се стовари отново върху мъжа, но застина във въздуха. Дейна обви с ръце раменете си и стисна челюсти, за да не закрещи, уплашена, че ако помръдне или издаде някакъв звук, онзи ще убие Роб.

— Смотаняк! — мъжът размаха пистолета и изруга партньора си, който все още бе на колене, притиснал длан към носа си. През дебелите му пръсти се процеждаше струйка кръв. — Дръж пистолета, lolo. Глупак.

Пулсът забумтя още по-силно в ушите й, отеквайки с ужасяваща мощ. Точно това чуват хората, осъзна младата жена. Не марша на нощните воини, а само тътена на собствения си страх. Роб изглеждаше невъзмутим, но това бе само привидно. Напрежението се усещаше в раменете му, в мъртвешкото спокойствие в погледа му.

Решителната му поза усили още повече страха й. Той щеше да направи всичко, за да я спаси, дори и с цената на живота си. Не можеше стои безучастно като каменна статуя. Не биваше да позволи историята да се повтори.

Трябваше да направи нещо. Но какво? Какво да стори, за да спаси и себе си, и Роб?

— Не мърдай или той ще те застреля — изкрещя раненият.

— И да се оставя да ме пребиеш? — дрезгаво се изсмя Роб. — Няма да стане. Освен това приятелчето ти е калпав стрелец. По-вероятно е да улучи теб, не мен.

С вдигнати юмруци мъжът пристъпи към Роб. Но той се нахвърли срещу него и заби с всичка сила юмрука си в корема му. Мъжът се олюля и се вкопчи в Роб. Двамата се свлякоха на пода и се претърколиха няколко пъти. Накрая Роб се озова отгоре. Юмрукът му се стовари върху лицето на мъжа, а с другата ръка го стисна за гърлото.

— Не стреляй! — изкрещя Дейна към мъжа с пистолета. — Ще убиеш и двамата!

Мъжът насочи дулото, но не натисна спусъка. Дейна се свлече на пода, сигурна, че никой няма да й обърне внимание. Запълзя на четири крака, търсейки флакончето с лютивия спрей, което бе изпаднало от чантата й с всичко останало.

Напипа една четка. Портмонето си. Гилзата с червилото. Пакетчето с книжни салфетки. Но никаква следа от спасителния спрей.

— Kokua! Помощ! — простена мъжът, притиснат от Роб към пода. — Скочи отгоре му, щом не можеш да го гръмнеш! Този тип ще ме убие.

Якият moke с кървящия нос пъхна пистолета в колана на панталоните си и изпусна фенерчето. Лъчът проблесна за миг и после стана тъмно. Мъжът ядосано изруга.

Паниката щеше да я сграбчи всеки миг, усилена от спомена за катастрофалния й провал през онази фатална нощ и за още по-кошмарните последици. Гледаше в ням ужас как онзи прекоси броените метри и се метна върху гърба на Роб, който се сгърчи, смазан от тежестта на якия нападател.

— Спри! Спри! — изкрещя тя, но никой не й обърна внимание. Стомахът й се сви конвулсивно, преди в гърлото й да се надигне непоносим напън. Едва не повърна, също като при онова возене на влакчето на ужасите. „Дейна, направи нещо!“ По дяволите, някъде тук трябва да е онзи проклет лютив спрей! Нали беше скрит в чантата й…

Запълзя по дървения под, опипвайки трескаво в мрака. Напипа го под ръба на дивана и дръпна капачката. Извърна се и видя, че мъжът вече бе извил едната ръка на Роб зад гърба му, а с другата безмилостно го налагаше по главата.

Дейна се хвърли напред, но мъжът бе толкова увлечен в боя, че изобщо не я забеляза.

— Ще стрелям! — с все сили кресна тя.

Двамата нападатели оставиха Роб и се извърнаха към нея. Тя насочи към тях струята на спрея. Мъжете се закашляха, заподсмърчаха и започнаха да плюят, изригвайки зловещи проклятия. Единият от тях се метна към нея. Със замъглени очи Дейна успя да изпрати още една струя право в очите му.

— Аааах! — ревна онзи. Заподсмърча като носорог и се свлече на колене, кашляйки и опитвайки да си поеме дъх.

— По дяволите! Нищо не виждам… Нищо!

— Взехме това, което търсехме — изломоти партньорът му, издърпа го на крака и го изтегли по-далеч от Дейна. Тя се огледа за платнената торба, но видя, че той бе преметнал дръжката й през рамо, а в ръката си все още стискаше пистолета. — По-бързо да се омитаме оттук!

Кашляйки и подсмърчайки, двамата запреплитаха крака към предната врата. Облак от лютив дим все още висеше във въздуха. Дейна знаеше, че последиците от него, макар и да изваждаха за момента жертвите от строя, бяха временни. Очите й бяха подути и полупритворени от спрея.

— Роб, скъпи… — тя погали лицето му с длан. Гореща и гъста, кръвта от сцепената му устна покапа по пръстите й.

Клепачите му потрепнаха, после той кихна. Изгледа я с присвити и насълзени очи, също като нейните.

— Благодаря ти, бебче… — промърмори той. — Помогни ми да стана.

Нужна й бе цялата й сила, за да го изправи на крака. Роб се олюля и кашляйки, и явно измъчван от болка, се опря на нея.

— Навън — рече той и силно кихна.

Стъпка по стъпка двамата бавно запристъпиха към плъзгащите се стъклени врати, отвеждащи към терасата. Свежият въздух изпълни дробовете й, истинско облекчение след лютивия дим. Настани Роб в шезлонга, откъдето се откриваше гледка към Мауналуа бей и Коко Хед. Той не се оплака, но тя видя как лицето му се сгърчи, докато сядаше.

— Ще се обадя на „Бърза помощ“ и в полицията.

Ръката на Роб се стрелна нагоре и пръстите му се сключиха около китката й.

— Не, ще се оправя.

— Може да имаш вътрешни наранявания и да се нуждаеш от лекарска помощ…

— Не — нямаше смисъл да спори с него, помисли си младата жена. — Само устната ми е сцепена. Донеси ми малко лед.

Проклинайки твърдоглавието му, тя влезе вътре и намери фенерчето, което държеше в чекмеджето под телефона. Секунди по-късно откри, че нападателите бяха изключили тока от главния прекъсвач. Запали светлините с треперещи пръсти.

Досега я поддържаха напрежението и страхът. Сигналните лампи на печката и микровълновата фурна мигаха — знак, че нямаше електрическо захранване. Тя се подпря на стената, внезапно отмаляла от връхлетялото я облекчение.

Този път бе успяла. Наистина помогна.

„Е, сега не е време да спираш. Роб се нуждае от теб.“ Овладя се и напълни една пластмасова торбичка с кубчета лед. Когато се върна на терасата, Роб се бе отпуснал в шезлонга, а широко отворените му очи се взираха към Коко Хед. Взе торбичката, без да продума, и я притисна към устната си.

— Ще се обадя в полицията — каза Дейна.

— Не. Не го прави. Аз ще се погрижа за всичко.

— Не можеш да изземаш правомощията на полицията.

— Искаш ли да се обзаложим?