Мерил Сойър
Ледената кралица (26)

26

На следващата сутрин Дейна закъсня за съда. Моли бе излязла навън и не се върна, когато я извика. Явно котката се сърдеше, защото единствената храна, с която разполагаше миналата вечер, бе малко сирене. След като я търси петнадесет минути, Дейна най-после я откри сред олеандровите храсти и я занесе у дома.

Миналата нощ къщата на Лилиан бе тъмна. Изглежда дъщеря й не бе останала там, но Дейна не искаше да рискува. Притесняваше се, че Фран може да се върне и да открадне Моли само за да й направи напук.

— Закъсняваш — отбеляза със злобна усмивка Анита, когато Дейна влезе забързано в кабинета си.

— Кажи на секретаря, че съм тръгнала.

Минути по-късно тя вече бе в съдебната зала, опитвайки се да диша нормално и да прикрие смущението си, когато установи, че е взела друга папка. Беше някакво старо дело, а не графикът на делата, чието изготвяне трябваше да приключи днес. Опита се да не обръща внимание на недоволните лица на неколцината адвокати, които чакаха да получат работния си график. Тя обикновено не закъсняваше и в работата й цареше идеален ред, но нима на всекиго не се случваше понякога да има лош ден?

Дейна даде знак на съдебния пристав Гюс Махала да се приближи и мислено прокле Анита. Беше сигурна, че сложи папката с графика най-отгоре върху бюрото си. Секретарката й сигурно бе разменила папките.

Дейна потисна желанието да се върне в кабинета си и да удуши Анита. Всяко нещо си имаше граници! Веднага след заседанието ще отиде в личен състав и ще поиска нова секретарка. Нямаше да си губи повече времето да попълва формуляри и да чака официално становище. И няма да търпи тази злобна и дребнава жена нито ден в кабинета си!

— Нещо не е наред ли, съдия Хамилтън? — попита тихо Гюс.

Приставът притежаваше най-широката усмивка и бе най-общителният и внимателен човек, когото познаваше. Ако му се наложеше да извади пистолета, който висеше в кобура на колана му, сигурно щеше да се уплаши до смърт. Той твърдеше, че може да проследи предшествениците си чак до крал Камехамеха, и Дейна не се съмняваше. Гюс мразеше лъжите и клюките. Именно затова тя извика него, а не секретаря, който бе дребнав сплетник и близък приятел на Анита.

— Гюс, секретарката ми е объркала папките. Моли те, иди в кабинета ми и ми донеси папката с надпис: „Съдебен график“.

След това не особено обнадеждаващо начало, остатъкът от деня не се оказа по-добър. Адвокатите на защитата не можаха да съгласуват графика си с този на прокурорите; нямаше достатъчно обществени защитници и се наложи Дейна да им потърси заместници, като за целта трябваше да проведе десетина телефонни разговора; най-лошото от всичко бе недостигът на съдебни зали заради претоварения график във върховния съд. Най-накрая си взе обедна почивка и отиде в бюфета, за да хапне нещо набързо и да се срещне с Гуен.

Огледа помещението и видя приятелката си на една маса с нейния баща. Гуен бе с гръб към нея, но съдейки по ядосаното лице на баща й, разговорът не бе от приятните. Тъй като не искаше да ги прекъсва, Дейна се нареди на опашката и си избра чиния с увехнала салата от спанак.

С периферното си зрение наблюдаваше Бос Шихида. Както обикновено, той бе облечен като за погребение. Никой не знаеше защо той винаги се обличаше в черно при този горещ климат. Бе дребен мъж с удивително мускулест торс и гъста черна коса, изпъстрена със сребристи нишки. Бащата на Гуен бе направил цяло състояние от сушени плодове.

В древните времена китайските воини носели със себе си сушени сливи и стафиди — храна, която издържала дълго време. Китайските моряци ги донесли на островите. Макар че Бос Шихида бе роден в семейство на японски имигранти, той много бързо разбрал колко популярни могат да станат вкусните китайски сушени плодове. Започнал да продава продукта и го представил като местен островен специалитет. Сега във всички магазини за храни на островите се предлагаха лъскавите опаковки със сушените плодове на Шихида.

Дейна не можеше да отрече, че Бос Шихида е преуспял бизнесмен, но не го харесваше. Беше се срещала с него няколко пъти и той се бе държал учтиво и радушно, но у него имаше нещо, което я притесняваше. Когато приближи масата им и Гуен я погледна с усмивка на облекчение, Дейна разбра защо не харесва Бос Шихида. Приличаше твърде много на Големия татко. По същия начин се държеше властно и безцеремонно с децата си.

Бос се изправи и кимна леко според традиционния японски обичай.

— Добър ден, Дейна.

Тя се опита да се усмихне топло. Нямаше да й навреди, ако спечели благоразположението на Бос Шихида — особено след като Колтрейн бе решил да я унищожи.

— Радвам се да ви видя отново.

Бос я изгледа за миг.

— Бих искал да остана, но имам среща — тръгна си, без дори да се сбогува с дъщеря си.

Дейна се отпусна на един стол. Почувства се неудобно заради приятелката си. Как можеше баща й да се отнася с нея по този начин? А вкъщи се бе държал още по-лошо, припомни си тя онзи път, когато я бяха поканили на вечеря. Беше очевидно, че Бос Шихида поставя синовете си на първо място, дори и този, който се бе отказал от политическа кариера и бе предпочел да стане зъболекар.

— Имам добри новини — каза Гуен и лицето й се изчерви от вълнение. — Моето име е в списъка за кандидатите за вакантното място във върховния съд след смъртта на съдия Клемънтс.

— Наистина ли? — Дейна възнамеряваше да обсъди списъка на кандидатите с Гуен, но едва ли щеше да бъде добра идея, след като двете се оказваха съперници. Колко тъжно, помисли си тя. Системата правеше наистина много трудно приятелството между жени.

— Не си ли радваш за мен? — бадемовидните очи на Гуен се присвиха и Дейна се засрами от себе си.

— Разбира се, че много се радвам за теб, Гуен. Просто ми се щеше да не се състезаваме за едно и също място.

— Такъв е животът — въздъхна Гуен и се наведе по-близо към приятелката си. — Между другото, какво стана с развода на сестра ти?

— Ванеса ще получи пълните родителски права над Джейсън.

— Наистина ли? И толкова бързо са взели решение? Невероятно!

— Е, ти познаваш Гарт Брадфорд.

— Да, така е — отвърна Гуен с искрено възхищение в гласа. — Ако притежавах неговия ум, досега вече щях да съм във върховния съд.

Работата бе целият живот на Гуен. Тя беше близка със семейството си и особено с единия си брат, но нямаше много други интереси. „Аз няма да бъда като нея“ — каза си Дейна, мислейки си за Роб. Освен това нямаше да бъде нещастна, ако не получи назначението във върховния съд. На този свят имаше много по-важни неща.

— Чух, че полицията всеки момент ще арестува Джак Изнасилвача от „Панама“ — прошепна Гуен.

— Наистина ли? Жените на острова ще си отдъхнат от облекчение.

Гуен се огледа.

— Роб Тагет не е тук. Вероятно е в полицейското управление, за да отрази пръв новината.

Дейна искаше да каже на Гуен за Роб, но не го направи. Реши, че първо е длъжна да сподели с Ванеса. Изповедта на сестра й бе променила нещата помежду им. Може би отново щяха да станат близки.

— Не поглеждай, но към нас идва секретарката на съдия Бинкли.

Дейна не се обърна, но по гърба й полазиха студени тръпки, а сърцето й се сви от лошо предчувствие.

— Съдия Хамилтън — Дейна позна официалния тон на секретарката на Бинкли и се извърна. — Негова чест би искал да ви види.

Секретарката не дочака отговор, а побърза да изчезне сред обедната тълпа. Дейна си пое дълбоко дъх и се втренчи в наполовина изядената си салата, питайки се какво не е наред този път.

Няколко минути по-късно седеше в кабинета на Бинкли и го чакаше да приключи с разговора по телефона. Студените тръпки отпреди малко се бяха превърнали в ледена лепкава пот.

Бинкли затвори и я погледна с израз на бащинско съчувствие, но Дейна знаеше, че едва ли изпитва някаква симпатия към нея.

— Имаме проблем.

Кралското ние, помисли си младата жена. Подобно на крал, Бинкли възприемаше председателския си пост с царствено високомерие. Дейна не се сдържа и избухна:

— Ние нямаме проблем. Аз имам проблем. Нали точно това искаш да кажеш?

Той изсумтя възмутено.

— До мен стигна информацията, че когато си била млада, си се замесила в убийство.

Дейна се опита да придаде възмутено изражение на лицето си, но мислите й бясно запрепускаха. Откъде можеше да е научил?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Няма давност за блудство с малолетни… или за убийство. Ако си замесена в престъпление, ще отговаряш за деянието си.

— Ами обади се в полицията и предяви обвинение.

Това беше блъф, но той успя.

— Е, все още не съм видял документите. Само чух за това. Надявах се ти да ме осведомиш по-подробно.

Той й се усмихна подканващо, но тя не се хвана на въдицата. Бинкли не разполагаше с никакво доказателство — все още. Искаше да я накара сама да си признае.

— Нямам какво да ти кажа.

Дейна се изправи, опитвайки се да запази самообладание, и се запъти към вратата. Знаеше, че Бинкли много мрази някой да си тръгва, преди да го е освободил.

— Тази вечер ще разполагам с доказателството — думите му я свариха неподготвена и тя мислено благодари, че е с гръб към него. — За утре в три часа съм насрочил заседание на юридическата комисия.

Тя успя да се усмихне с треперещи устни и се извърна към него.

— Ще бъда точна.

По някакъв начин успя да стигне до кабинета си. Свлече се сломено на стола и отпусна глава на бюрото. Изнудвачът бе отишъл при Бинкли. Кой бе той? Това вече нямаше значение. Истината много скоро щеше да излезе наяве.

Тя бе убила човек и това бе факт. Нямаше къде да избяга от истината. Странно, но се чувстваше свободна.

Веднъж, след като истината се узнае, нямаше нужда повече да се крие. Може би не заслужаваше да бъде съдия. В крайна сметка бе отнела човешки живот и това щеше да бъде нейното наказание.

Предвид обстоятелствата Гарт вероятно щеше да я спаси от затвора, но с кариерата й бе свършено. Никога повече нямаше да бъде съдия. И какво от това? Можеше да стане и по-лошо. Да я лишат от адвокатски права задето бе скрила престъплението си. Тогава как ще се издържа?

И въобще какво ще стане с нея?

 

 

— Пуниии — щастливият смях на Джейсън прокънтя изпод душа и Гарт се протегна да вземе една кърпа. Цяла сутрин Пуни и Джейсън тичаха около пръскачките на моравата пред къщата. Последното нещо, от което се нуждаеха сега, бе душ, но момчето настоя Гарт да му покаже как да къпе Пуни.

Разбира се, задачата не бе от най-тежките. Просто трябваше да се облеят перата му с топла вода, като се внимава да не се намокрят очите му. Двамата вече половин час бяха в банята, пееха и се плискаха един друг. Кой би си помислил, че тази свадлива птица ще се почувства толкова щастлива в компанията на едно малко момче?

Гарт почука по вратата на банята.

— Добре, момчета, време е да излизате.

— Трябва ли? — извика Джейсън, а Пуни го подкрепи с няколко недоволни крясъка.

— Да. Искам да ми помогнеш за барбекюто. Забрави ли, че ще правим хамбургери?

Джейсън се появи, целият вир-вода. Като внимаваше да не събори Пуни от рамото на момчето, Гарт го загърна с голямата хавлия. Птицата изпляска с крила и пръските вода намокриха лицето на Гарт и ризата му. Забеляза въпросителния поглед на Джейсън.

— Тук ли ще живея вече? — попита той.

Ванеса бе обяснила на сина си, че ще живеят при Дейна и ще се преместят там веднага щом бъдат доставени леглата. Беше му казала, че повече няма да се върнат в ранчото „Кау“, но Джейсън продължаваше да задава въпроси. Очевидно детето бе разстроено.

— Ти ще живееш с леля Дейна, забрави ли? Но ще ме посещаваш… когато искаш — рече Гарт с несигурна нотка в гласа си. Надяваше се, че ще продължи да бъде част от живота на Ванеса и Джейсън, но не бе сигурен.

Момчето се настани в скута на Гарт и се сгуши до гърдите му. Да, инвалидната количка си имаше своите предимства — винаги можеш да вземеш някого в скута си. Явно Джейсън изпитваше нужда да почувства сигурност, някой да го приласкае. Явно твърде дълго е бил пренебрегван от мъжа, когото смяташе за свой баща, и насилван да бъде „истински мъж“ от истинския си баща. Съвсем естествено бе да се привърже към някого, който се отнасяше мило с него и му разказваше приказки.

Джейсън пъхна палец в устата си и затвори очи. Главата на Пуни също клюмна. На Гарт му се стори, че чу тихото „Осъди…“

— Каква трогателна сцена — промърмори Гарт. Не можа да се сдържи и целуна мократа глава на момчето, вдъхвайки свежия аромат на сапун и сладкия мирис на дете.

Притисна го още по-плътно към гърдите си и си представи, че е негов син. Вдигна глава и видя отраженията им в огледалото — спящо дете с папагал на раменете и един мъж, който го прегръща, сякаш е най-ценното нещо на този свят.

Някакъв силует в страничното огледало привлече вниманието му. Ванеса. Откога бе там? Тя прекоси мълчаливо мраморния под и сложи ръка на рамото му.

— По-добре да го сложим в леглото.

Оставиха Джейсън в леглото, а Пуни — в клетката му, и седнаха на шезлонгите на терасата с изглед към басейна и океана. Вятърът, както обикновено следобед, бе доста силен и донесе прохлада откъм брега.

— Не знам как да ти благодаря — каза Ванеса.

— Няма за какво — вече му бе благодарила поне десетина пъти. Какво би могъл да й каже? „Остани тук с мен.“

Ванеса се наведе към него със сериозно изражение на лицето.

— Мислех си… Джейсън изглежда толкова щастлив тук — млъкна и сведе поглед към сключените, отпуснати в скута й ръце. — Ти си много добър с него.

Пулсът му се ускори. Какво се опитваше да му каже тя?

— Той е чудесно момче.

Очите й срещнаха неговите.

— Ами аз? — попита тя с нисък глас, натежал от емоции.

Тя би трябвало да знае какво изпитва към нея, нали? А може би не знаеше. Беше му казала, че е била изнасилена и че Ерик се е оженил за нея само за да зарадва баща си. Въпреки изключителната си красота Ванеса бе несигурна в себе си жена. Гарт много добре я разбираше. Забележителният му успех като адвокат не го бе направил по-уверен, когато бе извън съда.

— Ти си фантастична — сега бе негов ред да замълчи; не знаеше точно как да продължи. — Надявам се, че ще се виждаме и след като се преместиш при Дейна.

Ванеса докосна ръката му. Дългите й тънки пръсти едва обхванаха дланта му.

— Аз бих искала да те виждам… без Джейсън — промълви младата жена.

— Не си тръгвай — чу се да казва той.

— Но ние едва се познаваме — тя се премести до него, а пръстите й леко стиснаха ръката му.

Може би идеята да я помоли да остане не бе толкова добра. Разбира се, тя му бе благодарна, ала едва ли изпитваше към него същите чувства, каквито той към нея.

— Бих искала да опитам — прошепна Ванеса и гласът й пресекна от вълнение, — но се страхувам, че няма да оправдая очакванията ти. Разбираш ли, аз бях… искам да кажа, не бях много добра съпруга. Нищо чудно, че Ерик се върна при старата си приятелка.

— Защо? — попита Гарт, макар да подозираше какъв ще бъде отговорът.

— Непрекъснато си мислех за Ханк Ролинс — отвърна тя, потвърждавайки подозренията му. Беше му разказала за изнасилването. Навремето никой не й бе помогнал и това още повече бе задълбочило травмата. — Мразя секса.

— Ние няма закъде да бързаме. Първо искам да се видиш с психиатър. Нужно е да поговориш за чувствата си с професионалист.

— Прав си — съгласи се тя и леко се усмихна. — Трябваше да го направя още преди години. Преструвката, че нищо не се е случило, не ми помогна.

Гарт погледна към океана — приличаше на едно блестящо огледало, огряно от късното следобедно слънце. Изведнъж го прониза една мисъл, от която сърцето му се сви. Дали тя не го намира за привлекателен само защото е инвалид? Дали неговият недъг не го прави по-малко опасен в очите й? Това бе дори по-лошо, отколкото да го съжалява и през цялото време да се опитва да му помогне.

— Какво има? — попита Ванеса.

Той отново извърна лице към нея. Колко много му се искаше да се получи между тях, обаче бе много важно да преценят всичко, което би могло да помрачи връзката им.

— Само защото съм в инвалидна количка, не означава, че не мога да се любя с жена.

— Знам. Точно затова се боя да не те разочаровам.

Облекчението му бе толкова огромно, че за миг дъхът спря в гърдите му.

— Няма да ме разочароваш. Двамата ще се справим. Да се любиш с недъгав мъж не е същото както с… — усмивката, озарила лицето й, го накара да млъкне. — Какво има?

— Ти никога не си ме целунал, а ето, че вече обсъждаме секса.

— Сега ще поправя грешката си — Гарт я привлече към себе си и докосна с устни нейните. Копнееше да я стисне в прегръдките си и да я целуне страстно, но знаеше, че трябва да бъде нежен. Очите й бяха затворени, а гъстите копринени мигли леко потрепваха. Меките й устни се разтвориха под неговите.

Внезапно ръцете й обвиха врата му и тя се притисна в него. Целуваше го с не по-малка жар от неговата. За пръв път Гарт си позволи да се порадва на надеждата, че връзката им може би има шанс. За пръв път си позволи да мечтае за живот извън кариерата.

— Гарт — думата излезе като въздишка от устата й.

Ванеса отпусна глава на рамото му и нежно целуна извивката на врата му.

Двамата дълго останаха сгушени в шезлонга, отдадени на първите целувки и ласки. Изведнъж се чу някакъв шум откъм къщата. Ванеса се изправи и се ослуша.

— Осъди копелетата! Осъди копелетата! Осъди тези задници!

Тя го погледна и се усмихна с устни, все още влажни от целувките му.

— О, Господи, те отново са будни!