Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мерил Сойер. Ледената кралица

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–359-X

История

  1. — Добавяне

4

Дейна се вгледа изпитателно в Роб, ала бе невъзможно да отгатне мислите му. Неподвижният му поглед бе прикован в обветрените скали, които представляваха естествена преграда между тихия залив и бурните вълни, разбиващи се в северния бряг. Дали бе повярвал на историята й? Опита се да се придържа колкото се може по-близо до истината, но може би не бе успяла да бъде особено убедителна.

Неловката тишина се подчертаваше от приспивния плисък на океана и шумните гласове, които идваха откъм бара на Уили.

— Смяташ ли, че ще можеш да ми помогнеш? — не издържа накрая Дейна.

Роб се извърна бавно. Трепкащата светлина на свещта хвърляше отблясъци по лицето му. Внезапно той й се стори по-млад, не толкова циничен. Ужасно сериозен.

Младата жена грабна чашата и припряно отпи. Напитката изгори стомаха й и се качи обратно до гърлото й като взрив от напалм. Тя се закашля и примигна бързо, за да спре сълзите, които смъртоносната течност извика в очите й. Знаеше си, че не бива да пие, но тази ситуация напълно я бе изкарала от равновесие.

Изпитателният поглед на Роб не й помагаше да се почувства по-добре.

— Вероятно мога да ти помогна. Колко души знаят за тази история?

— Само ти — отвърна Дейна и побърза да добави: — Двете със сестра ми никога не сме казвали на никого. Не споделих дори с Гарт. Не бих казала и на теб, ако имах друг избор. Получих заплашителна бележка и нож, същия като онзи, който имаше Ханк.

Роб се наведе напред, подпря лакти на масата и прикова поглед в лицето й.

— Някой се е разприказвал, защото в противен случай изнудвачът не би имал нищо срещу теб.

— Никоя от нас не го е направила — настоя Дейна, — но имам една хипотеза. Докато бяхме в онова ужасно градче, Ванеса срещна Слейд Картър. Той бе първата й любов. През онази нощ, след като затътрихме тялото на Ханк на паркинга, се натъкнахме на Слейд. Ванеса му обясни, че ми е прилошало и отиваме до денонощната аптека в съседния град. Обеща да му се обади на сутринта. Разбира се, никога не го направи.

— Картър идвал ли е в Хаваите?

— Не, но преди два месеца във вестника „Таун енд кънтри“ излезе специална статия, посветена на семейство Колтрейн. Имаше няколко снимки на Ванеса. Тя не се е променила особено много откакто бе на шестнадесет. И в момента косата й е дълга и права, както я носеше тогава.

— Добре, значи смяташ, че онзи приятел е абониран за някакъв префърцунен вестник, занимаващ се с клюки от живота на висшето общество на Хаваите?

— Признавам, че звучи доста пресилено, но не знам по какъв друг начин да го обясня. На никого не съм разказвала за тази история… до тази вечер — осъзна какво бе направила и се ужаси. Бе поверила бъдещето си — както и това на Ванеса и Джейсън — в ръцете на мъж, когото почти не познаваше.

— В такъв случай сестра ти се е изпуснала — категорично заяви той. — Зад всичко това стои някой от този остров, а не някакъв приятел отпреди двадесет години.

— Сигурна съм, че Ванеса не е казала на никого.

— Хайде, стига! Дори на съпруга си?

— Отношенията помежду им са доста хладни. Тя се омъжи за него заради парите му и той го знае. Двамата почти не си говорят.

Роб изпи остатъка от своето СНП — очевидно гърлото му беше огнеупорно, като че ли облицовано с азбест. Изобщо не изглеждаше убеден.

— Ванеса смята, че зад всичко това стои семейство Колтрейн. Тя мисли, че искат да й отнемат сина й Джейсън.

— В това има повече смисъл, отколкото в онази история за стария приятел — Роб стана, пъхна ръка в джоба на прилепналите си джинси, измъкна една банкнота и я хвърли на масата. Дейна също се изправи — Нека да отидем у вас, за да хвърля един поглед на онази бележка и ножа.

— Нали щеше да се срещаш с някого?

— Ще му се обадя от колата и ще му определя среща за друг път. Това е по-важно.

Тя не се отдръпна, когато Роб сложи ръка на рамото й и я поведе през бара. Помещението бе толкова претъпкано, хората стояха прави. На малък подиум трима мъже свиреха на укулеле и пееха хавайски рап, заобиколени от десетина юначаги само по бельо.

— Искаме Уили! Искаме Уили! — крещяха titas.

— Това е обичайното състезание на Мокрия Уили в събота вечер — кимна Роб към групичката яки жени, които подсвиркваха на мъжете. — Местните titas много го обичат.

Мъжете изливаха бирата от халбите върху слабините си. Дейна бе благодарна за силната ръка на Роб, която я подкрепяше, докато си проправяха път през тълпата към вратата. Наистина жените трябваше много да внимават къде ходят. Това място не бе за нея; твърде много й напомняше за бара „Роуд Кил“, където бе започнал онзи ужас. Места като това и необуздани хора като тези я плашеха.

Роб Тагет се чувстваше като у дома си сред подобна компания. Докато й помагаше да се качи в спортната му кола, Дейна си напомни, че не си търсеше интимен приятел. Отношенията им бяха строго професионални. Роб можеше да посещава всички долнопробни барове на островите. Изобщо не й пукаше.

Пътуваха до дома му в пълна тишина. Не й се искаше да мисли какви въпроси се въртят в главата му. Слава Богу, той не бе поставил под съмнение разказа й за случилото се през онази фатална нощ. Бе му разказала колкото бе възможно по-малко, защото се боеше той да не разбере, че не му казва цялата истина.

— Ще те последвам до дома ти — каза Роб, докато спираше сребристото си порше зад нейната тойота. — Къде живееш?

— Карай на… — младата жена се поколеба, почти щеше да изрече на изток, но бързо го замени — към Дайъмънд Хед.

Островитяните не се придържаха към географските термини както тези, които живееха по източното или западното крайбрежие. За да определят посоката, използваха отличителните места на острова като Дайъмънд Хед или mauka, имайки предвид планините, които заемаха по-голямата част от сушата. Дори и след двадесетте години, прекарани на островите, Дейна все още трябваше да се замисли, преди да укаже посоката. Ванеса често казваше, че сестра й е прекалено възпитана, за да бъде истинска островитянка.

— Живея на „Ланаи роуд“. Номер четиристотин и единадесет.

— Не се тревожи, няма да те изгубя.

Не я бе излъгал, помисли си Дейна десет минути по-късно, когато отново погледна в огледалото за задно виждане и видя, че поршето на Роб едва не одраска задната й броня. Не се съмняваше, че шофирането й го дразнеше, но никога досега не бе глобявана за превишена скорост и нямаше никакво желание тази вечер да нарушава традицията. Най-после спряха на алеята за коли пред къщата й и младата жена с облекчение видя, че къщата на госпожа Хърли не светеше. Колкото по-малко хора знаят, че има някакви отношения с Роб Тагет, толкова по-добре.

Влязоха в кухнята и Дейна наля вода в машината за кафе, докато Роб разглеждаше бележката и ножа. Тя разтвори широко прозорците и пусна вентилатора на тавана. В стаята бе ужасно горещо, след като цял ден бе стояла затворена.

— Ще проверя ножа за отпечатъци — рече Роб.

— Не искам да се замесва полицията. Точно затова те наех.

Той се втренчи в нея. Проницателните му сини очи ясно говореха, че не е от хората, които обичат решенията им да се обсъждат.

— Не съм казал, че ще използвам полицейската лаборатория.

Дейна кимна на Роб да седне в столовата и извади две чаши от шкафа.

— Забравих, че имаш частна охранителна компания.

— Истина е, но не е частна детективска фирма. Давам ченгета под наем. Специализирал съм се в хотелската охрана. Тук е рай, забрави ли? Ние не искаме туристите да бъдат ограбвани в стаите си или да им досаждат проститутките по баровете. Частните охранители, облечени като туристи, се справят с възникналите проблеми. Подобна дейност не се нуждае от лаборатория.

— Гарт каза…

— Понякога правя разследвания — когато случаят е интересен и заплащането е добро. Изпращам доказателствата за изследване в лабораторията на Хавайския университет. Те разполагат с първокласна лаборатория за криминални изследвания, оборудването им е дори по-добро от това на полицията.

Внезапно Дейна се почувства като глупачка, задето подлага на съмнение действията му. Гарт бе прав; Роб си знаеше работата. Наля кафе в чашите и седна срещу него.

— Не очаквам да открият някакви отпечатъци. Този, който го е изпратил, навярно е взел всички предпазни мерки — Роб огледа ножа. — Дръжката наистина изглежда стара и е леко хлабава — впери поглед в очите й, очаквайки отговор.

— Изглежда точно като ножа, който сграбчих от стената онази нощ — едва чуто прошепна младата жена. — И неговото острие бе разхлабено, а дръжката бе изтъркана от дълга употреба.

Погледът му не трепна.

— Това е удивителна подробност, която би трябвало да знаете само вие двете, ти и сестра ти.

— Точно така. Именно това най-много ме тревожи. Не става дума за случайно съвпадение.

Гласът й навярно издаваше чувствата й, защото той се наведе напред и покри ръката й с длан. Дейна забеляза колко широка и силна бе ръката му. Всичко у Роб Тагет излъчваше сила — от дългите му крака на бегач до силните и широки рамене.

Той отдръпна ръката и отпи от кафето, без да сваля поглед от лицето й.

— Когато отидеш на работа в понеделник, дръж се по обичайния начин. Недей…

— Следващата седмица съм в почивка. Заминавам за ранчото на Колтрейн в Мауи, за да прекарам малко време с Ванеса и племенника си Джейсън.

— Чудесно. Идвам с теб.

— Защо? — смаяно попита тя, удивена, че въобще може да му хрумне подобна идея.

Роб се наведе силно напред, до средата на масичката.

— Искам да проверя семейство Колтрейн. Съгласен съм със сестра ти. Те са най-вероятните заподозрени, освен ако нямаш някой друг враг, за когото още не си ми споменала.

— Мислих много. Не мога да се досетя за някой, който би могъл да ме изнудва — втренчи се в чашата си. Явно бе твърде нервна, защото си бе сложила повече сметана в кафето, отколкото обичаше. — Знаеш, че в общинския съд се разглеждат предимно дребни престъпления. За разлика от съдиите във върховния съд аз не се занимавам с психопати. Не мисля, че някой, когото съм осъдила, ме е взел на мушка.

— А какво ще кажеш за Дейвис Бинкли? Той се опита да съсипе кариерата ти още през първата ти седмица в съда, възлагайки ти делото на Тенака.

„Тогава ти също не ми помогна особено“ — едва не изрече на глас Дейна. Но сега не бе време да дава воля на гнева си. Статията на Роб бе не по-малко унищожителна от ходовете на главния съдия.

— Истина е, но откъде би могъл съдия Бинкли да знае за ножа?

— Добър въпрос. Следователно трябва да е някой много близък до теб или сестра ти. Навярно някой от семейство Колтрейн. Именно заради това ще те придружа.

— Не се нуждая от теб. И сама мога да проверя Колтрейн.

— Прекалено си обвързана емоционално, за да разсъждаваш трезво, а освен това нямаш опит като детектив. Аз забелязвам неща, които повечето хора биха пропуснали.

Роб отново се наведе напред и този път бе толкова близо, че тя зърна отражението си в очите му. Взе двете й ръце в своята длан, невинен жест, който не би означавал нищо, ако се отнасяше за някой друг, а не за Роб Тагет. Пулсът й се ускори, което едновременно я изненада и вбеси.

— Аз съм дяволски добър детектив — заяви той. — Обзалагам се, че никой друг, освен сестра ти не знае, че косата ти всъщност е естествено руса.

Дейна не можа да потисне ахването си. Бе започнала да боядисва косата си, след като завърши гимназия, когато реши, че една блондинка е обект на онова мъжко внимание, което искаше да избегне. Ванеса не смяташе така; мъжете винаги я преследваха на тълпи, но още тогава Дейна имаше съвсем други планове за себе си.

— Какво те кара да смяташ, че съм блондинка? — попита колкото се може по-невинно и искрено младата жена. Всяка седмица най-старателно боядисваше корените на косата си. Той не би могъл да знае. Просто предполагаше, опитваше се да я улови в капан, така както бе постъпил, когато й подхвърли, че е вдигнала тогата си до бедрата в горещата съдебна зала тази сутрин.

С едно плавно движение той пусна ръцете й, изправи се и заобиколи масата. Силните му мускулести бедра се очертаваха съвсем ясно под тесните джинси. Дейна понечи да се изправи, но той застана зад нея и я спря, слагайки ръце на раменете й.

— Наведи се напред — рече с нисък глас.

Дъхът й замря. Сама не разбра как му се подчини. С палците си Роб разтвори леко косата на тила й. О, Господи, какво правеше този мъж? Защо не й достигаше въздух?

— Когато се навеждаш — започна той и леко погали врата й с нежен и едновременно чувствен натиск, — косата ти пада напред и всеки може да види малките къси кичури на тила ти. Те са естествено руси.

Изумена, че толкова лесно бе открил тайната й, тя отпусна примирено брадичка на гърдите си. Ала в следващия миг я обзе гняв. Защо му позволяваше да я докосва по начин, който повече приличаше на нежна милувка? Отдръпна рязко глава от опитните му ръце на любовник и се извърна с лице към него.

— Добре, признавам. Боядисвам си косата. И какво от това? С тъмна коса имам по-професионален вид.

Младият мъж се засмя и промърмори:

— Боже, Боже, какъв характер! — седна на кухненската маса, подви крак под ръба й и се ухили. — А как ще обясниш сексапилното си бельо?

Този път Дейна успя да сдържи ахването си, но сигурно лицето й бе придобило толкова шокиран вид, че Роб избухна в смях и се плесна по коляното.

— Знаеш ли, когато се наведеш напред, всеки може да види онези твои дантелени сутиени.

— Само ако гледаш в деколтето на блузата ми.

Роб не си даде труд да й отговори, а само се ухили самодоволно.

— Ти носиш възможно най-прозрачните бикини, които съм виждал — погледът му се плъзна лениво по тялото й, карайки я да изпитва срам от предизвикателната рокля, която носеше. Трябваше да я върне в магазина. — И най-сексапилния колан с жартиери.

Младата жена сподави възклицанието си, неспособна да повярва, че той бе видял бельото й. Обичаше финото и изискано бельо, защото я караше да се чувства женствена, макар че под съдийската тога винаги бе облечена в строг костюм.

— Е, и какво от това?

Пръстът му погали нежно скулата й.

— Ти не искаш хората да знаят каква си всъщност, нали?

— Просто се опитвам да оцелея в един мъжки свят — настоя Дейна. Никак не й се искаше да признае, че е прав. Тя бе много затворен човек и ревниво пазеше личния си живот. Единственият човек, който наистина я познаваше, бе Ванеса, а през последните няколко години двете доста се бяха отчуждили.

— Ъхъ — отвърна той, но тонът му недвусмислено показваше, че не й вярва. — Това, че съм забелязал косата ти, доказва твърдението ми, че съм добър детектив. Идвам с теб у семейство Колтрейн.

Дейна понечи да възрази, ала се спря. Прекалено много бе заложено на карта. Роб бе необикновено наблюдателен, а освен това разполагаше с източници, които тя нямаше. Колкото и да й се искаше да стои по-далеч от него, наистина вярваше, че той притежава талант за детектив.

Роб се изправи и сложи бележката и ножа в една книжна торба.

— Не казвай на никого, дори на сестра си, че не сме любовници…

— Любовници? — младата жена скочи на крака. — Почакай малко! Съгласих се да дойдеш с мен и да провериш семейство Колтрейн, но защо да не мога просто да кажа, че си мой приятел?

— Добре, както искаш. Използвай думата приятел, ако така ти харесва, но те трябва да останат с впечатлението, че сме любовници.

— И защо, за Бога, трябва да правя това?

Той изпъна рамене назад, а тънкият памук очерта още по-ясно добре оформения му гръден кош.

— Аз не съм от мъжете, които могат да бъдат само приятели с една жена. Никой няма да го повярва. Трябва да се преструваме, че сме любовници, за да не заподозрат защо наистина съм там. Последното нещо, което искаме, е Колтрейн да си помислят, че аз ги разследвам.

Никак не й се искаше да го признае, ала той бе прав. Нито една жена не би била само приятел с мъж като Роб Тагет. А изобщо не желаеше да събуди подозренията на Големия татко Колтрейн.

Ленивата му усмивка й подсказа, че той предусеща победата си и й се наслаждава докрай.

— Идвам в Мауи, защото съм луд по теб, разбра ли?

Трябваха й няколко секунди, за да събере сили да го каже на глас.

— Разбрах.

Широко усмихнат от отговора й и стиснал книжната торба в ръка, Роб се отправи към вратата.

— Трябва да кажа на Ванеса. Никога не крия нищо от нея.

Младият мъж спря, за да отвори задната врата, и я изгледа от главата до петите.

— Глупости. Няма да казваш нищо на сестра си. Убеди я, че си падаш по мен, след което тя ще започне да се държи с мен като с бъдещ зет. В противен случай прикритието ми може да се разбие на пух и прах. А ние не искаме това, нали?

— Така е — съгласи се Дейна, вбесена, че Роб сякаш имаше начин да прониква в душите на хората и да намира слабите им места. Навярно трябваше да му бъде благодарна. Без съмнение подобен талант би могъл да бъде изключително полезен в случай като този. Но не се чувстваше никак щастлива; по-скоро разстроена и объркана. Наистина ли бе толкова прозрачна?

Роб пусна торбата с доказателството върху кухненския плот. Звукът от тупването отекна в малката кухня като предупредителен изстрел.

Какво бе замислил?

Очевидно нищо. Просто стоеше толкова близо, че трябваше да се пребори с надигналото се в гърдите й страхливо желание да отстъпи назад. Не го гледаше в очите, не искаше да види завладяващата чувственост, която бе сигурна, че излъчват. Докато стоеше и го чакаше да заговори, се удиви от ръста му. Досега не бе осъзнавала, че е толкова висок — над метър и осемдесет, нито пък че е с такова силно телосложение.

Пулсът й се качи в гърлото, предупреждавайки я. Дланта му се плъзна по брадичката й, обхвана я бавно и я накара да го погледне право в очите. Младата жена посрещна предизвикателството със стиснати челюсти.

Отблизо очите му бяха тъмносини с малки сребристи точици, които танцуваха и проблясваха като светкавици в лятно буреносно небе. Не знаеше какво да каже и бе бясна на себе си, задето забелязваше колко привлекателен е този негодник. Дейна стисна устни, преборвайки се с детинското желание да го ритне в пищяла.

Отвори уста, за да му каже да си върви, ала преди да успее да издаде и звук, той се наведе и приближи устни към нейните. Плъзна силната си ръка по тила й, докато другата му обхвана ханша й. Лицето й пламна.

Дейна събра сили, за да изтърпи целувката му. Нима всички мъже си въобразяваха, че са най-добрите любовници на света? Вместо отегчение я заля неочаквана вълна на удоволствие, която накара коленете й да омекнат, докато езикът му дръзко се преплете с нейния. Топлината му я замая, а нежното й тяло се притисна към него с неочаквана интимност.

За миг тя изпита непознато и необикновено усещане, което я накара да му отвърне, макар разумът да й подсказваше друго. Внезапно подутината между краката му я охлади подобно на северен арктически вятър.

Дейна отдръпна глава. Устните й все още бяха на сантиметри от неговите.

— Ти си мръсник!

— Спокойно, спокойно — смъмри я той с вбесяващо привлекателната си усмивка, която показваше, че въобще не я взема на сериозно. Ръцете му продължаваха да я притискат плътно към гърдите му. Наведе се напред, сякаш искаше да й прошепне нещо. Устните му докоснаха леко ухото й и тя едва се сдържа да не изстене. После захапа леко меката му част и я пое в горещата влага на устата си.

Тялото й внезапно натежа, останало сякаш без сили, но в същото време изпълнено с живот от усещания, които никога досега не бе изпитвала. Той се отдръпна толкова неочаквано, че тя се олюля. Сега очите му бяха почти черни, а зениците — разширени. Не можеше да сбърка подутината между краката му, която опъваше тесните джинси.

— Нека изясним нещо — о, Господи, защо говори толкова задъхано. — Това е професионална връзка. Нищо повече.

Той взе торбата и изрече с провлечен тон, който извика в съзнанието й представата за разгорещен каубой в топла съботна нощ:

— За малко да ме заблудиш.