Мерил Сойър
Ледената кралица (23)

23

Роб затвори телефона, след като разказа на Гарт за нахлуването на главорезите в къщата на Дейна и последвалото посещение на Големия татко. В другия край на стаята Дейна се бе свила на дивана, обхванала коленете си с ръце. Бедното дете. След изчезването на видеокасетите тя се обвиняваше, че не е оправдала доверието на сестра си.

Но Дейна не бе виновна. Той ги забърка в тази каша. Трябваше да предвиди появата на онези горили. Вместо това се прояви като самонадеян глупак. Пронизителният звън на телефона прекъсна мислите му и той проследи с поглед Дейна, която се изправи и с грациозна стъпка прекоси стаята, за да вдигне слушалката.

— Здравей, Гуен — каза тя, после замълча, заслушана. — Върнах се по-рано… А, ами сестра ми се развежда с Ерик Колтрейн.

Роб се зачуди защо Дейна съобщи тази информация. Колко бе близка тя с Гуен? Всъщност той никак не харесваше Гуен.

Дейна слуша няколко минути, въртейки кабела на телефона между пръстите си.

— Наистина ли? Откъде си го чула? — тревожната нотка в гласа й го накара да застане нащрек. — Роб Тагет е тук… Виждам се с него.

Той се бе отпуснал в едно кресло; тялото все още го болеше от схватката с бандитите. Значи в Хонолулу вече се знаеше, че е бил с Дейна в ранчото на Колтрейн. Не бе изненадан, че Гуен го е чула. Като опитен политик тя навярно преценяваше какво означава тази връзка за кариерата на Дейна.

— Предполагам, че си права — уморено рече Дейна и Роб си представи лекцията на Гуен как приятелката й излага на опасност кариерата си, обвързвайки се с мъж като него.

— Шегуваш се — изведнъж се оживи Дейна и очите й се разшириха. — Клемънтс беше само на колко? Четиридесет и пет? — замълча и заслуша. — Наистина ли? Само на четиридесет и една. Твърде млад, за да умре от сърдечен удар, нали?… Бедната му жена и онова сладко малко момче.

Значи Тод Клемънтс бе мъртъв. Още един път се потвърждаваше старата приказка, че човек никога не знае. Щом нещо ти е писано, то сигурно ще стане. Жалко за Клемънтс, но това означаваше, че във върховния съд отново имаше вакантно място. Дейна щеше да получи втори шанс много по-скоро, отколкото бе очаквала.

Роб се запита как всъщност Гуен възприема факта, че името на приятелката й е в списъка на кандидатите за върховния съд. Нейният баща Бос Шихида бе много влиятелна личност в политическите кръгове. Може би щеше да се опита да получи овакантеното място на Тод Клемънтс за дъщеря си. По дяволите, Роб се надяваше да греши. Последното нещо, от което Дейна се нуждаеше, бе да си съперничи с приятелката си. На островите и без това бе много трудно за една жена да направи кариера в съдебната система. Не бе нужно и да се налага да се състезават помежду си.

Дейна затвори и поклати глава.

— Тод Клемънтс е починал от сърдечен удар.

— Много лошо. Той бе чудесен човек и добър съдия.

— Гуен каза, че съм предложена за поста му. Големия татко ще направи всичко, за да провали избора ми — отпусна се на дивана до него.

— Колтрейн наистина има власт, но губернаторът е костелив орех. Той…

— Ами ако изнудвачът отиде при губернатора?

— Без доказателства цялата история е само слух — вгледа се за миг в лицето й, огряно от слънчевата светлина. — Колко е важно за теб да бъдеш съдия?

Младата жена се поколеба, после отговори:

— Винаги съм го искала. Мечтаех за това още докато бях в юридическия факултет. Денят, в който ме назначиха за съдия в общинския съд, бе най-щастливият в живота ми.

Роб кимна, припомняйки си вечерта, когато я срещна за пръв път. Областният прокурор даваше банкет, за да се отпразнува назначението на Дейна. Тя цялата сияеше. Жизнеността й, енергията, която излъчваше, го привлякоха към нея. Интелигентността й го плени. След онази нощ никоя друга жена не можеше да се сравни с нея.

Беше оплескал работата с видеокасетите, но може би щеше да успее да й помогне сега.

— Докато изнудвачът е наоколо, кариерата ти е застрашена. Не е Големия татко, иначе щеше да те заплаши открито. Нека да поговорим за останалите ти врагове. Продължавам да храня съмнения относно съдия Бинкли.

— Дейвис Бинкли ме мрази — призна младата жена. — Знаеш, че нарочно ми повери делото на Тенака още през първата ми седмица в съда.

Роб не каза нищо; делото на Тенака винаги щеше да бъде болезнена тема помежду им. Делото трябваше да се гледа във върховния съд, но те се отърваха от горещия картоф, заявявайки, че графикът им е претрупан. Въпросът, дали е законно да се гледа делото от общинския съд, бе доста спорен и затова Бинкли го прехвърли на „заека“ Дейна.

— Той ми възлагаше най-тежките дела, надявайки се да се издъня.

— Да, но ти го надхитри. Решенията ти никога не са били обжалвани. Точно заради това си предложена за върховния съд.

— Съдия Бинкли никога не е крил, че не ме харесва. Той дори убеди сина на свой приятел да се кандидатира догодина за мястото ми в общинския съд — тя замислено поклати глава. — Непрекъснато си повтарям предупреждението на изнудвача: „Махай се от Хаваите.“ Това е най-голямото желание на Бинкли. Но откъде той би могъл да знае за миналото ми?

Роб не знаеше отговора.

— Има още неколцина заместник-прокурори, които не могат да ме понасят.

— Професионална завист — заяви Роб.

Звездата на Дейна бе изгряла твърде бързо, затъмнявайки много други наоколо. Припомни си, че бе изпитал същото чувство, когато работеше в полицията. Тогава бе изпреварил мнозина от по-старите офицери. Метеоритите се издигат светкавично до небесата, за да се разбият после на земята. По дяволите, това не биваше да се случи с Дейна!

— Ще споделя едно мое предположение. Наследих секретарката си Анита заедно с кабинета. Дълги години тя е била секретарка на съдия Гимбъл. Анита го обожаваше, вероятно защото той й е прощавал немарливостта. На два пъти подавах официални оплаквания срещу нея.

Роб познаваше такива хора. Защитени от привилегиите на държавната служба, те просто бяха мързеливи. Можеш да се оплакваш колкото си искаш от тях, но бе почти невъзможно да се отървеш от подобни некадърници.

— Допуснала ли е някаква сериозна грешка?

— Когато въвеждала списъка с присъдите ми в компютъра, тя по някакъв начин — след тринадесетгодишен стаж — „объркала кодовете“. В съда получиха грешна информация и освободиха тези, които не трябваше, а задържаха тези, които бях оправдала.

— Твърде дребнаво. Точно по този начин би си отмъстила една секретарка. Но изнудването не е в същия стил. Както и да е, откъде би могла тя да знае за миналото ти? Отново се връщаме на този въпрос.

— Прав си. Тъкмо затова започнах да се чудя дали не е бившият приятел на Ванеса, Слейд Картър или някой от неговите приятели? През онази нощ Слейд беше на паркинга. Вероятно е открил тялото на Ханк и не му е било трудно да се досети какво се е случило.

— Звучи правдоподобно — съгласи се Роб, — но защо той ще иска да те изгони от Хаваите?

Дейна вдигна безпомощно ръце.

— Нямам никаква представа.

— Е, хрумна ми една идея. Къде каза, че се е случило всичко това? В Тексас?

Много добре знаеше, че тя не бе посочила къде се бе разиграла трагедията. Отчаяно, с молба, извираща от най-съкровеното кътче на душата му, той искаше тя да му вярва. Кога привличането му към нея се беше превърнало в такава всепоглъщаща страст? Смаян от собствените си чувства, той извърна глава. Искаше тя да бъде с него, да го желае толкова силно, че миналото да няма никакво значение.

Миналата нощ бе постигнал желанието си. Тя бе дошла при него и му се бе отдала така страстно, както никоя друга жена досега. Но с настъпването на деня страховете на Дейна отново се бяха завърнали.

Тишината в стаята натежа от напрежение, докато младата жена го наблюдаваше безмълвно, претегляйки възможностите си.

— В Мисури — каза накрая тя. — Случи се в Гомпер Бенд, намира се след едно отклонение от главния път, близо до границата с Арканзас.

Въпреки болката от разцепената си устна Роб се усмихна. Мисълта, че тя му вярва, събуди закрилническите му инстинкти. И нещо повече. Разводът го бе изстискал емоционално, оставяйки в душата му горчивина и недоверие към всички жени. Сега бе готов отново да рискува да се обвърже.

— Знаеш, че съм луд по теб, нали? — попита той и тя кимна с напълно сериозно изражение. — Ще направя всичко, за да ти помогна. Ще отида там и ще разровя цялата история, но трябва да знам цялата истина за случилото се през онази нощ.

— Ханк Ролинс не беше добър човек, беше твърде мързелив, за да работи — каза Дейна. — Прекарваше времето си в лов и във варене на долнокачествено уиски, което продаваше в бара, където работеше Ванеса. Ние се опитвахме да спестим пари, за да заминем за Калифорния, и затова когато Ханк ми предложи пет долара, за да му помагам в одирането на зайците, аз се съгласих — гласът й леко изтъня, но лицето й остана спокойно. — Той ме изненада в бараката и… и…

Роб я притегли към себе си и я целуна по главата, проклинайки онзи гадняр.

Дейна се стегна, но не се освободи от прегръдката му.

— Ванеса ме е чула да плача часове след като всичко бе свършило. Аз продължавах да стоя свита в бараката. Тя дойде да ме търси и тогава Ханк се нахвърли върху нея.

Гласът й затрепери от напиращите сълзи.

— Бях се свила в ъгъла като… като пребито куче. Не можех да помръдна. Можех само да наблюдавам безпомощно.

Размърда рамене, за да се измъкне от обятията му. Това не го изненада. Когато се чувстваше емоционално застрашена, се отдръпваше, издигайки стена между себе си и останалия свят.

— Знаеш ли как се чувствам? — думите изригнаха от устата й с такава страст, че Роб се сепна. — Можех да предпазя сестра си от ужаса да бъде изнасилена от онзи звяр, но… но се държах като жалка страхливка.

„Страхливец. Страхливец. Страхливец.“ Думата отекна, събуждайки задушаващия спомен, който Роб искаше да забрави. Изпитваше толкова силно чувство на съпричастност, че не можа да каже нищо. Най-после събра сили и промълви:

— Ти си била твърде млада и самата току-що си преживяла нещо ужасно. Съвсем разбираемо е, че страхът те е парализирал.

— Обаче не мога да си простя. Ако бях реагирала навреме…

Психическото бреме от този инцидент продължаваше да й тежи. Роб я разбираше. Много често бе по-трудно да простиш собствената си слабост, отколкото тази на някой друг.

— Дейна, опитай се да се забравиш. Понякога разполагаме само с няколко секунди, през които трябва да действаме. Ако не го направим, възможността отлита и повече не се връща. Повярвай ми, преживял съм го.

Той я прегърна, не знаейки какво още да каже. Припомни си как самият той се бе провалил. И резултатите бяха опустошителни.

— Какво искаш да кажеш?

Не искаше да възкресява миналото си. Искаше тя да го възприеме като човек, на когото може да се разчита. По дяволите, той не бе съвършен. Въобразявайки си, че е безгрешен, последния път се бе забъркал в огромна каша, но втори път нямаше да допусне същата грешка. Дейна означаваше твърде много за него.

— Напуснах полицията, защото се оказах страхливец — видя смаяното изражение на лицето й и отсечено кимна. — Точно така. Величаеха ме като герой, а аз бях само един страхливец. Скъпа, ти си била само едно малко момиче. Никой не би могъл да те нарече страхливка.

— Не вярвам, че си страхлив. Невъзможно е, особено след като видях как се справи с онези горили.

— Когато онази проститутка ме обвини в изнасилване, аз трябваше да се боря и да докажа, че е излъгала. Но не го направих. Твърде дълго бях златното момче на отдела и реших, че нещата сами ще се оправят. Отне ми доста време, за да си призная истината. Ти си първият човек, с когото разговарям. Боли ме да ти призная, че съм бил страхливец, но това е истината и нищо не може да я промени.

— Бил си в много трудно положение. Ти…

— Човек винаги може да си намери извинение. Аз приех истината и ти също трябва да го направиш.

Дейна се замисли за миг над думите му.

— Искаш да знаеш истината… цялата истина, нали? — гласът й затрепери от болка и напрежение. — Ханк вече бе изнасилил веднъж Ванеса и се канеше да повтори, когато аз най-после събрах сили и сграбчих ножа от куката на стената.

Погледна Роб право в очите.

— Ханк не падна върху ножа. Аз го промуших в гърба.