Мерил Сойър
Ледената кралица (3)

3

Роб Тагет седеше на дивана, подпрял дългите си крака на стъклената масичка за кафе, притискаше слушалката с рамо и слушаше сина си. Сякаш виждаше пред себе си предизвикателно вирнатата брадичка на Зак. Колко приличаше на самия на него, когато бе на петнадесет години. Непокорен дявол. Винаги гладен или груб. Обикновено и двете.

— Чуй ме — размаха ръце, все едно Зак бе в стаята с него, а не на хиляди километри.

— Да?

„Как може да се обсъжда нещо толкова важно по телефона?“ — ядно се запита Роб.

— Майка ти ми каза, че ви е заварила голи с приятелката ти в горещата вана — от другата страна на линията настъпи тишина. — Щом ще правиш секс с момиче, трябва да се предпазваш.

— Ъхъ.

Как, по дяволите, можеше да наглежда сина си, който живееше в Лос Анджелис? За кой ли път прокле Елън. Ако бе повярвала в него, в брака им… но не така стояха нещата със Зак. Елън отдавна вече не му липсваше, но не и Зак. Мразеше да обсъжда подобни интимни въпроси между баща и син по телефона, но Елън, бе направила всичко възможно Зак да не го посещава много често.

В същото време Елън изискваше той да изпълнява ролята си на строг баща, който да учи на дисциплина непокорния си син и да контролира подрастващото момче, у което хормоните вече се бяха разбушували. Това навярно беше нейният начин да му го върне, измъчвайки го за онова, което навремето бившата му съпруга наричаше предателство. Нима не я бе грижа за неговите страдания? Той бе обвиненият, неговото име и кариерата му бяха съсипани, а не тези на Елън.

— Татко — рече Зак с обичайния си дързък тон, — не можех просто да измъкна една капачка на живота. Мацето щеше да си помисли, че предварително съм планирал да го чукам. Щеше да е доста тъпо.

Капачка на живота? Господи, така ли днес децата наричаха презервативите? Подходящо, но дяволски потискащо.

— Ще ти кажа как си могъл да се справиш. Трябваше да й обясниш, че наистина се интересуваш от нея и затова си се погрижил да я предпазиш.

Отново настъпи тишина.

— Страхотно. Наистина е страхотно. Ами, татко, благодаря ти. Трябва да вървя.

— Искам да се чуя с майка ти, Зак. Ще ти се обадя следващата седмица — Роб изчака Елън да вземе слушалката. — Очаквам това лято Зак да прекара ваканцията си с мен. Не искам да чувам никакви глупости за разни купони, лагери… и тем подобни. Искам да видя сина си.

Елън неохотно се съгласи и той затвори, но остана излегнат на дивана, чувствайки се прекалено изморен, за да стане и да се затътри към кухнята, за да провери имаше ли останали някакви яйца в хладилника. Единствената светлина в стаята идваше от аквариума, където бавно плуваха дузина тропически рибки, яркоцветни като хавайския изгрев. Животът му приличаше на този аквариум, осъзна младият мъж, безкрайни кръгове и път за никъде.

— О, по дяволите. Какво ти става? — скочи на крака и се запъти към терасата с изглед към Сънсет Бийч. — Няма от какво да се оплакваш.

Истина беше; частната му охранителна компания печелеше много, без да му се налага да й отделя много време. Седмичната му рубрика „Открито“ го бе превърнала в нещо като местна знаменитост. Справяше се доста добре за един хлапак от затънтения Галвестън, пристигнал в Хаваите преди почти двадесет години.

Зарея поглед над океана, заслушан в тихия равномерен плисък на вълните. Кръглата луна се носеше в безоблачното небе, хвърляйки синьо-бели отблясъци върху вълните. Според преданието душите на menehune^[1] са вятърът, който нахлуваше откъм северния бряг, а океанските вълни следваха неговия бяг подобно на древни воини от непобедима армия.

Не че вярваше в легендарните джуджета както местните жители. Дори и в нощ като тази, когато вятърът бе стихнал до лек, капризен повей, вълните приличаха на идеално оформени хълмове. Океанът винаги му въздействаше хипнотично, сякаш излъчваше някаква магия. На разсъмване шумът на разбиващите се вълни щеше да прогони вълшебството на нощния покой и красотата на нощта щеше да се стопи в грохота на надигащия се прибой. Но сега магията на нощта го бе хипнотизирала и мислите му се носеха заедно с вълните.

Припомни си кратката среща с Дейна Хамилтън на обяд. Е, по дяволите, какво бе очаквал? Тя непрекъснато го избягваше. Откъде му бе хрумнало, че ще иска да излезе с него? И защо изобщо я бе попитал? Наоколо бе пълно с жени.

Що за глупост. Лъжеше сам себе си. Откакто го бяха обвинили в изнасилване, не вярваше на никоя жена. Съмняваше се дали някога отново щеше да повярва. На собствен гръб бе научил, че дори едно недоказано обвинение може да съсипе кариерата и брака.

Понякога жените бяха такива измамни лъжкини.

За да се предпази, излизаше с жени, които не притежаваха повече морал от една улична котка, или обратното — със светици, които никога не биха излъгали. Бедата бе, че светиците като Гуен Шихида бяха много досадни. Подозираше, че Дейна бе различна, ала никога не бе имал възможността да се увери в това.

Разбира се, статията, която бе написал, не му бе помогнала да се сближи с нея. Не че съжаляваше. За статията. Твърде често правосъдието се оказваше мръсна дума. Един перверзен тип се бе измъкнал сух от водата, защото областният прокурор не си бе свършил работата. За съжаление Дейна бе опрала пешкира.

— Вземи се в ръце, Роб — рече на глас. — Забрави я.

Осъзнаваше, че потиснатият гняв, който се опитваше да прикрие със съмнителни духовитости, още повече го озлобяваше. Смяташе, че с течение на времето онази съдбовна нощ ще се превърне само в далечен спомен, че отново ще бъде предишният човек. Но не бе станало така. Напротив, нещата отиваха на все по-зле, а той нямаше ни най-малко представа защо.

Телефонът иззвъня и той се втурна към него, надявайки се, че се обажда Зак, макар да не му се вярваше особено много.

— Гарт? Хей, това се казва изненада.

Образът на Гарт, влизащ в съдебната зала с инвалидната си количка, накара Роб да се засрами от себе си. Гарт никога не се самосъжаляваше, нито пък позволяваше на озлоблението да го надвие.

„Какво, по дяволите, ти става?“

— Един мой клиент се нуждае от помощ. Тази вечер — рече Гарт. — Какво правиш в момента?

— Нищо. Кажи му да намине.

— Чудесно. Задръж за секунда — чу как Гарт дава на клиента си адреса му, а после покри телефонната слушалка с длан.

Роб погледна часовника си. Беше почти единадесет. Какво бе толкова спешно, че не може да почака до сутринта? Последваха няколко минути тишина и Роб си представи как онзи приятел си тръгва от внушителната къща на Гарт.

Веднъж бе попадал там — на един от коктейлите на местния адвокатски елит. Присъстващите не бяха от любимците му. Компанията дори само на двама адвокати му идваше прекалено много и му се искаше да избяга. Но Роб харесваше Гарт, въпреки че той имаше някакъв смахнат папагал, който през цялото време крещеше и заплашваше: „Ще ти осъдя задника?“

— Роб, този случай е много важен за мен. Не мисля, че клиентът ми може да си позволи услугите ти. Аз ще поема всички разноски по разследването. Но нека това си остане между нас.

— Добре. Какво трябва да разследвам?

— Изнудване — последва дълга пауза. — Може би и нещо повече. Не съм сигурен. Тъкмо това искам да откриеш.

— Можеш да разчиташ на мен — Роб затвори, но остана загледан за миг в телефона. Осъзна, че Гарт не му бе споменал името на клиента си. Понечи да му се обади, но реши, че няма значение. Скоро щеше да го научи.

Трябваше да си вземе един душ преди онзи приятел да пристигне. На път към банята спря пред хладилника. Гладът не допринасяше за подобряване на настроението му. Вътре нямаше нищо. Дори едно счупено яйце.

Рядко се хранеше у дома. Какво забавно имаше в храната, освен ако не я споделиш с някого? Единственото, което му оставаше, бе да вземе шепа сушени плодове от буркана върху кухненския плот. Сладко-киселият вкус на парченцата сушени сливи, различни ядки и лимонови резенки едва ли можеше да залъже глада му.

Трябваше да се срещне по-късно с един от информаторите си в барчето на Уили. Там можеше да хапне нещо.

Набързо взе един душ и подсуши косата си с кърпата. Наистина се нуждаеше от подстригване, помисли си, докато се оглеждаше в огледалото. Утре ще отиде да се подстриже. Дали да се обръсне сега? Не, защо да се престарава?

Обу избелели джинси, намери чиста тениска в сушилнята заедно с куп бельо, което бе забравил. Тениската бе смачкана и му бе малко тясна. Навярно и този път бе прекалил с горещата вода.

Входният звънец иззвъня и той запали лампата на терасата, докато отваряше. За миг остана застинал като каменна статуя.

— Дяволите да ме вземат.

— Здравей — гласът на Дейна бе нисък и несигурен.

— Гарт ли те изпраща? — попита той, надявайки се, че е дошла по собствено желание и не е клиентът на Гарт.

Жената кимна, а Роб отстъпи назад, за да й направи път. Искаше му се да се бе обръснал. Виж я ти! Черната тога, която я караше да прилича на игуменка от манастир, бе изчезнала. Беше облечена в плътно прилепнала синя рокля, която очертаваше заобления й ханш и всички извивки на тялото й. Нямаше ги и онези ужасни очила. Очите й бяха искрящо зелени. И бе дяволски сериозна.

Гарт бе казал, че тя е в беда, но нещо не се връзваше. Това бе Дейна Хамилтън. Изнудване? За какво? Задето е провеждала лични разговори по служебния си телефон? Или е фалшифицирала данъчната си декларация и момчетата от вътрешни разследвания ще погнат сладкото й задниче, ако се потвърди, че е измамница?

— Гарт обясни ли ти за какво става дума? — попита тя.

Едва ли можеше да се нарече обяснение.

— Много малко.

— Не съм сигурна дали ще можем да работим заедно.

Това го довърши. Размаха ядосано пръст.

— Не бъди такъв инат, Дейна — за Бога, защо не можеше да се овладее? Все повече и повече изпускаше нервите си, а след това го хващаше яд на себе си. — Продължавай. Разкажи ми какво те тормози. Трябва да си напълно отчаяна, за да се обърнеш към мен.

Тя го изгледа свирепо. Очите й сякаш казваха това, което устата й не смееше да произнесе. Накрая сведе поглед към върховете на обувките си.

— Гарт твърди, че ти си най-добрият. Иначе нямаше сега да съм тук. Бих искала да те наема.

— Не знам дали ще се съглася да работя — Роб опря рамо в рамката на вратата. — Не ми, харесва да се отнасят с мен като с боклук.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на морските вълни и от вятъра, шумолящ в листата на палмите. Нощта бе тиха и спокойна, малко по-топла от обикновено, изпълнена с аромата на тропическите цветя, които растяха покрай терасата, разделяйки къщата му от тази на съседите.

— Аз… съжалявам. Днес по време на обяда бях много груба с теб.

Добре. Най-после бе успял да проникне малко през защитната й броня. Тя му се извини, но само защото я бе принудил. И това я вбесяваше, което означаваше, че няма избор. Явно наистина се нуждаеше от него. Тъкмо в този миг стомахът му реши да припомни за себе си.

Роб я сграбчи за ръката и я повлече навън.

— Умирам от глад. Да отидем до барчето на Уили и там да поговорим. След час имам среща на същото място с един човек.

 

 

Дейна вкопчи ръце в седалката на поршето, когато Роб подкара надолу по магистралата. Господи, това бе по-страшно от бънджи скок. Ако не се нуждаеше толкова отчаяно от помощ, никога нямаше да се захване с този негодник. Обаче се нуждаеше от Роб Тагет.

Това бе трудно за вярване. Той изобщо не приличаше на детектив в тези изтъркани джинси и тениска, която му бе поне с два номера по-малка. А тя трябваше да му се довери. Така става, когато сключиш сделка с дявола, както бе направила преди двадесет години.

А ето че сега трябваше да разчита на човек, доказал какво пагубно влияние може да има върху кариерата й. Дали не бе полудяла? Вероятно, щом Гарт я бе убедил. Изпитваше лошото чувство, че рано или късно ще съжалява за решението си.

Пътуваха по шосето към покрайнините, където се намираше старата захарна фабрика на Кахуки. Зад дървените къщи с ръждясали ламаринени покриви се виждаха зеленчукови градини. Сякаш двадесети век бе отминал Кахуки и на острова се бе запазила атмосферата на отдавна отшумялата плантаторска епоха.

Спряха пред малка кръчма край пътя. Туристите никога не посещаваха места като бара на Уили, помисли си Дейна. Овехтелите коли на паркинга и олющената външна тоалетна не бяха особено привлекателни за туристите, случайно озовали се на север от брега.

Буренясалият терен и самотната палма, извисила прашния си силует към нощното небе, бяха единствените забележителности. От листата на палмите от време на време се чуваше по някой писък на прилеп, последван от задавеното хълцане на мотора на някоя стара кола.

Кръчмата се осветяваше от свещи, забучени в празни бутилки от бира. Миризмата на плесен и бира се смесваше с цигарения дим, виещ се на кълбета към тавана.

Уили държеше този бар още от войната и подът и дървените маси едва ли бяха виждали чист парцал оттогава. Очарованието на това място се криеше в уединението на залива и в блестящия бял пясък, покриващ крайбрежната ивица.

Дейна последва Роб в бара, чиято задна стена бе от завеса, направена от преплетени бамбукови пръчки, така че посетителите да могат да излязат на плажа или да седнат на масичките отвън. Неоновият надпис „Примо“ проблясваше немощно, сякаш щеше да изгасне всеки миг. Огромният чернокож барман, явно потомък на крал Камехамеха, поздрави Роб все едно му бе роден брат.

— Две СНП и четири saimin — поръча Роб.

— Аз не искам saimin — побърза да се намеси Дейна, припомняйки си вкусното телешко на Гарт. Saimin бе островният вариант на сандвичите, които „Макдоналдс“ поднасяха единствено на глупавите туристи, но те не бяха в предпочитаното й меню.

— Всичките са за мен — той потупа плоския си корем. — Аз съм голямо момче. Ще седнем отвън, Уили.

Дейна му позволи да я хване под ръка, докато оглеждаше помещението, пълно с mokes, така наречените островни главорези. Едва ли някой от тях имаше лична карта или някакви други документи. Не че на Уили му пукаше. Докато работеше като областен заместник-прокурор, навярно бе осъдила половината от присъстващите тук mokes. Но да бъдеш в съда с тях бе едно, а тук — съвсем друго. Жените, които посещаваха подобни вертепи, сами си търсеха белята. Не че тя бе попаднала тук по собствено желание. Бе дошла с Роб, който явно се чувстваше като у дома си.

— Какво е това СНП? — попита Дейна, докато се настаняваха на една маса на няколко крачки от разбиващите се вълни. Свещта в бутилката бира почти догаряше и само тънка струя дим се виеше в нощния въздух.

— СНП означава секс на плажа — Роб й намигна безочливо и завъртя очи към водата. — Okolehao.

— Лунна светлина — тросна се Дейна само за да му покаже, че знае значението на думата. — Варят корените на тази билка в един казан наблизо. Достатъчно е да изпиеш една чаша и още утре съдът ще те обяви за малоумен.

Роб се усмихна с онази своя неотразима усмивка, а сините му очи дяволито блеснаха.

— Точно така, Дейна. Престани да се сдържаш.

Сервитьорката, Ша, едро и здраво момиче, което би повалило силна горила само с една ръка, стовари на масата чашите им със СНП или каквото и да бе в тях и се усмихна на Роб.

— Okole maluna — рече младият мъж. — Да пием до дъно.

Изпразни чашата на един дъх.

Дейна пое чашата си, но не отпи, тъй като се боеше, че питието ще замъгли разсъдъка й. Течността миришеше отвратително. Как можеше някой да пие подобна смрад?

— Да поговорим за моя проблем.

— Разбира се — Роб се облегна назад, а силните му широки рамене опънаха тясната тениска. Очевидно се отнасяше сериозно към работата си. — Обясни ми за какво става дума.

— Това означава ли, че ще можем да работим заедно? — попита тя и съмненията я връхлетяха с нова сила.

Той я изгледа замислено за миг, скръстил ръце пред широките си гърди.

— Ако цената ме устройва.

Дейна се поколеба, знаейки колко са ограничени финансовите й възможности. Ванеса бе богата, но само на хартия.

— Каква е тарифата ти?

— Да забравиш за статията, която написах за теб.

— Каква статия?

— Стига глупости. Знаеш много добре за каква статия става дума.

— Добре — отстъпи тя. — Не съм чела нищо от това, което си написал.

— Забрави всичко, което си чувала за мен.

— Какво те кара да смяташ, че съм чувала нещо?

— Не пожела да излезеш с мен, защото мислиш, че съм изнасилил онази жена. Освен това ми се сърдиш заради онази статия.

Тя запази изражението си невъзмутимо, или поне се опита, но Роб бе улучил в десетката. Дейна наистина бе чула слуховете за него и те я караха да бъде подозрителна. Дали щеше някога да му прости злобните нападки срещу нея?

— А да ти е хрумвало, че не искам да изляза с теб просто защото не те харесвам?

— Никога — невероятно, но той се ухили широко, сякаш знаеше какво смъртоносно оръжие може да бъде усмивката му. — Ти ме харесваш.

Защо да си дава труд да отрича? Очевидно този мъж притежаваше невероятно самочувствие.

— Предполагам, че при теб всичко е наред.

— Можем да започнем да градим връзката си оттук.

— Роб, ние няма да градим нищо — изстреля тя, истински горда от резкия си тон. — Имам нужда от добър детектив. Работата не включва секс.

— За малко да ти повярвам.

Младата жена се чувстваше леко замаяна от близостта му и от начина, по който се държеше. Никога не бе харесвала агресивните мъже.

— Някога мислиш ли за нещо друго, освен за секс?

— Ммм — замисли се над въпроса й. — Понякога си мисля за ядене.

Този тип наистина си го биваше, нали? Очевидно не вярваше, че тя е в сериозна опасност, иначе не би се шегувал по този начин.

— Ще ми помогнеш ли или не?

— Аз помагам на Гарт.

О, Господи, как до гуша й бе дошло от този мъж! И защо точно сега, когато всичко, за което бе работила, можеше да пропадне.

— Откъде да започна?

— От началото.

Дейна се загледа над рамото му към морските вълни, които се плискаха лениво в брега. Чудеше се какво да му каже. И какво да премълчи. Докато пътуваше към дома му, бе репетирала наум. Не й се искаше да говори пред никого за случилото се през онази фатална нощ.

— Предполагам, че всичко започна, след като родителите ми загинаха при автомобилна злополука. Двете със сестра ми нямахме други близки и затова ни изпратиха в дом за сираци. Там бе толкова ужасно, че с Ванеса избягахме — взря се в очите му и видя, че вече е напълно сериозен. — Може би си чувал за сестра ми. Тя е омъжена за Ерик Колтрейн.

— Едно от петте най-богати семейства — процеди с отвращение младият мъж.

Всички бяха запознати с историята на петте семейства. Те притежаваха толкова много сила и власт, че спокойно можеха да се наредят сред митичните хавайски богове. Семействата Фактър, Александър, Болдуин, Кук и, разбира се, Колтрейн навремето бяха заграбили целия бизнес в ръцете си и притежаваха по-голямата част от земята. През годините влиянието им бе намаляло, но тук, на островите, все още се чувстваха силни. Дейна искаше Роб да е наясно срещу какво се изправяха — ако се докаже, че Големия татко е изнудвачът.

— Изминаха повече от двадесет години от деня, когато двете с Ванеса откраднахме една кола и се насочихме на запад към Калифорния.

Роб слушаше Дейна с неподправен интерес. Беше сигурен, че не си измисля. Не беше чак толкова добра актриса, а и очите й бяха прекалено изразителни. Двамата наистина имаха бъдеще; само че тя все още не го бе осъзнала.

Младият мъж се съсредоточи върху разказа й, опитвайки се да си представи двете момичета, едната на четиринадесет, а другата на шестнадесет, пътуващи из страната с един очукан форд, не притежаващи нищо друго, освен желанието за промяна. Навярно бяха спирали в няколко града по пътя, без да се осмелят да кажат на властите, че са бегълки. Наистина бе срамно, че никой не им бе помогнал.

— Парите ни свършиха и трябваше да спрем в един град, толкова малък, че дори го нямаше на картата — потрепването в гласа й го накара да застане нащрек. Явно наближаваше най-важната част от историята. — Ванеса си намери работа в един бар — Дейна се огледа наоколо. — Нещо като този. Живеехме в една каравана зад него.

Това, което чу, никак не му хареса. Роб бе расъл на воля, но родителите му винаги му бяха помагали. Баща му бе починал доста преди Роб да замине за Хаваите, но майка му почти не се бе разделяла с него. И все още бяха заедно. Беше я довел в Кауаи още преди години и я бе настанил в нова къща, в която тя се бе влюбила от пръв поглед.

— В бара работеше един ужасен мъж. Ханк Ролинс преследваше Ванеса и непрекъснато повтаряше колко много харесва момичета, които били…

— Които били какво? — прекъсна я Роб, усещайки напрежението в гласа й.

Дейна извърна глава и погледът й се плъзна към водата, осветена от лунната светлина.

— Девствени.

Навсякъде се намираха такива кучи синове. Твърде често жените нямаха кой да ги защити от подобни негодници.

— Една вечер Ванеса не се прибра. Открих я в склада зад бара, където държаха бирата и другите продукти. Ханк беше отгоре й — гласът на Дейна заглъхна, ала Роб нямаше нужда от повече подробности, за да разбере какво се бе случило. Смяташе се за обръгнало копеле, видяло и чуло всичко на тази земя, но болката в гласа на Дейна и гневните искри в очите й го изпълниха с желание да убие кучия син.

— Бе я нападнал. Аз… аз трябваше да го спра. На една кука на стената висеше нож за дране на зайци. Сграбчих го. Той се хвърли към мен…

Роб я изчака да продължи, ала тя не го стори. Изгледа я изпитателно и видя, че погледът й се рееше към вълните, разбиващи се в скалите.

— Продължавай.

— Той ме притисна към стената. Панталоните му бяха смъкнати до коленете. Виждах косматия му корем и… всичко. Можех да се измъкна от прегръдката му. Мъжът бе мъртво пиян и се олюляваше, но въпреки това бе прекалено силен. Измъкна ножа от ръката ми.

Роб съвсем ясно си представи двете момичета, борещи се отчаяно с огромния мъж. Чуваше ужаса в гласа й. Долавяше отчаянието. Господи! Сервитьорката ги прекъсна, за да остави пред тях саимините в традиционните дървени купи. Той ги бутна настрани. Кой би могъл да слуша всичко това и в същото време да има апетит?

— Той вдигна роклята ми и каза, че ще… — гласът й стихваше с всяка следваща дума. — Ванеса му се нахвърли отзад. Аз го ритнах с все сила между краката.

— Това се казва смело момиче.

— Обаче не бе достатъчно силно. Той не изпусна ножа. Насочи го към мен, но аз се изплъзнах в последната секунда. Точно в този миг негодникът забеляза Ванеса. Завъртя се, крещейки, че ще я убие. После се препъна в един кашон.

Дейна млъкна, погледна двойката, която мина покрай тяхната маса, и тихо рече:

— Ханк падна по очи на мръсния под. Аз го ритнах, а Ванеса го фрасна по главата с бутилка бърбън. Той не помръдна, ние го обърнахме и видяхме ножа, забит в гърдите му — младата жена затвори очи за миг. — Беше мъртъв.

Две момичета, обзети от ужас. Един мъртъв негодник, който си бе получил заслуженото. Роб поклати глава, предчувствайки какво ще последва. Двете не бяха извикали полиция.

— Ванеса и аз щяхме да се обадим в полицията, но се уплашихме, че никой няма да повярва на разказа ни как е станало всичко. Особено когато полицаите видят раната на главата от бутилката и синините от ритника ми. Така че го довлякохме на паркинга. След това избягахме. Дори не си взехме багажа.

— Разбирам — каза Роб, макар че изпитваше известни съмнения. Не даваше и пет пари за мъртвия мъж, но беше малко вероятно да паднеш върху нож, който държиш. Все пак не бе невъзможно.

Не оспори версията на Дейна за случилото през онази нощ. Тя изглеждаше напълно искрена и очевидно все още бе разтърсена от преживяното. Наистина би могло да бъде злощастна случайност. Роб не обвиняваше момичетата, ала от дългите си години като детектив притежаваше изострено шесто чувство. Бе сигурен, че едната от тях съзнателно бе забила ножа в сърцето на онзи мръсник.