Мерил Сойър
Ледената кралица (17)

17

Роб погледна Ванеса.

— Трябва да побързаме. Не разполагаме с много време.

Тя го хвана за ръката, опитвайки се да го завлече обратно в стаята. Е, добре, сам си го бе изпросил, като почука на прозореца й толкова късно през нощта. Сега трябваше да й изясни някои неща. А после да се махат оттук, докато още имат възможност да избягат.

— Не разбираш ли, че съм луд по Дейна? — той свили ръката й от рамото си.

Лунният лъч освети красивото лице на Ванеса, на което бе изписано самодоволно изражение.

— Щом си толкова луд по нея, какво правиш тук?

— Аз съм твой приятел и…

— О, нима? — прекъсна го, преди той да успее да й обясни защо бе дошъл.

Увереността й, че може да има всеки мъж, когото си пожелае, го вбесяваше, ала се овладя, като си напомни, че тя бе сестра на Дейна. Освен това всички трябваше много бързо да се измъкнат от ранчото „Кау“.

— Нека да бъдем приятели заради Дейна.

— Приятели? — повтори тя, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Да. Аз мисля… — явната омраза, която усети в гласа й, го накара да млъкне. После внезапно истината го осени и за миг загуби дар слово, забравяйки защо бе дошъл.

— Ти презираш мъжете, нали?

— Мъжете се възползват от жените, ако те им позволят — горчивината в гласа й го смая. Под красивата й външност се криеше една много объркана и нещастна личност. — Аз обичам сестра си. Няма да ти позволя да я нараниш.

— Страхотно! Значи ти искаш да я нараниш, като й отмъкнеш приятеля?

Ванеса сви рамене.

— Ще го преживее.

— О, хайде стига. Тя е достатъчно голяма, за да се грижи за себе си.

— С повечето мъже — да, но не и с такъв като теб.

— Като мен? — с крайчеца на окото си зърна някакво движение в сенките. Продължи да гледа към Ванеса, но остана нащрек.

— Чувала съм за теб. Бил си изгонен от полицията заради изнасилване на жена. Оставили са те да се измъкнеш безнаказано — Ванеса поклати глава. На лицето й бе изписано явно отвращение.

Никога досега Роб не се бе чувствал толкова бесен.

Ванеса Колтрейн символизираше всички онези хора, които го бяха съдили въз основа на слуховете и го бяха намерили за виновен. Отначало това дълбоко го нараняваше, но годините минаваха, а слуховете продължаваха и Роб започна да прикрива чувствата си зад маската на безразличие. Сега гневът избухна с нова сила, още по-яростен, защото бе потискан толкова дълго.

— Защо не се присъединиш към нас, Дейна? — рече той, когато отново забеляза движението в сенките.

Дейна се появи от мрака и застана до сестра си.

— Виж. Аз знам какво се е случило през онази нощ в бараката — започна той и видя смаяния поглед, който Ванеса хвърли към Дейна.

— Аз му казах — призна Дейна. — Трябваше. Някой ме изнудва. Получих още една заплаха. Този път ми заповядват да напусна Хаваите.

— Защо не ми каза?

— Знам, че трябваше, но не исках да те тревожа.

— Онова, което се е случило през онази нощ, е изплашило и двете ви — младият мъж сложи ръка на рамото на Дейна. — Не разбираш ли? Ако не можеш да контролираш някой мъж, ти не се интересуваш от него, защото дълбоко в себе си се боиш от мъжете.

— Не знам — нерешително отвърна тя. — Досега не съм се замисляла за това.

— Ами помисли си и по-късно ще поговорим — имаше да й казва толкова много, ала не сега бе моментът.

— Ами аз? — саркастично се намеси Ванеса.

— Ти мразиш мъжете. Разбира се, флиртуваш с тях, но всъщност им се надсмиваш, смяташ ги за лесни мишени. Използваш външността си, за да ги манипулираш.

— Прекрасно — сви презрително устни Ванеса. — Не знаех, че си бил и психиатър.

— Вие и двете не вярвате на мъжете — заговори Роб, обръщайки се към Дейна.

— И ме измъкна от леглото посред нощ, за да слушам тези врели-некипели? — прекъсна го Ванеса.

— По дяволите, не! Събудих те, за да ти кажа, че още тази нощ трябва да се махаме оттук. Още тази минута.

— Какво намери в апартамента на Големия татко? — попита Дейна.

— Ти си бил в неговия апартамент? — ахна смаяната Ванеса.

— Да. Опитах се да открия доказателство, че именно той е изнудвачът, заплашвал Дейна — сега Ванеса го погледна с повече уважение, обаче Роб бе твърде разгневен, за да обърне внимание на тази подробност. Обърна се към Дейна: — Колтрейн не само че е осеял всички стаи е микрофони, но дори е монтирал миникамери в телевизорите.

— Искаш да кажеш, че не само ни е подслушвал, но и е наблюдавал? — извика Дейна.

— Нищо чудно, че знае толкова много — обади се Ванеса.

Роб забеляза, че тя не изглежда особено изненадана. Подозираше, че знае какво още бе открил, но не попита нищо. И без това изгубиха достатъчно време в разговори. Трябваше да се махнат от това място, докато още бе възможно.

— Големия татко има касета, на която е записано как си опаковаш багажа — каза Роб на Ванеса. — Скрила си куфарите в гардеробната. Той знае, че се готвиш да си тръгнеш.

— Значи затова е довел цялата охрана — отбеляза Дейна.

— Права си. Той не е глупак. Досетил се е, че ще се опитаме да се измъкнем по време на празненството. Охраната има задачата да ни спре, без да вдига излишен шум, за да не се развали празникът.

— Но той не може да ни задържи тук — възрази Дейна.

— Не, но може да задържи Джейсън.

— И ще го направи! — увери ги Ванеса и сълзите заблестяха в очите й.

По-рано Роб може би щеше да се опита да я утеши, но не и след начина, по който се беше нахвърлила върху него.

— Уредих да се измъкнем оттук, но трябва да тръгнем веднага.

— Летището затваря в единадесет — рече Дейна.

— След като излязох от апартамента на Големия татко, отидох до площадката за хеликоптери. Един от пилотите ни чака, за да ни откара в Хонолулу — Роб изгледа за миг Ванеса внимателно. Не знаеше как да си обясни това, което бе открил в апартамента на свекъра й. Какво знаеше Ванеса за всичко това? — Сигурна ли си, че искаш да вземеш Джейсън? Ако е така, трябва да тръгнем незабавно.

— Сигурна съм — уверено отвърна Ванеса и той й повярва. Може би тя не знаеше нищо. Цялата ситуация бе толкова странна, че самият той не знаеше какво да мисли. — Вече наех Гарт Брадфорд за развода ми.

— Наистина ли? — Роб не можеше да повярва, че Гарт е приел да води дело за развод; но макар че Ванеса мразеше мъжете, със сигурност умееше да ги манипулира.

Дейна изглеждаше изненадана, но додаде:

— Гарт е най-добрият адвокат.

— Когато събудиш Джейсън, шепни в ухото му, за да не могат микрофоните да уловят това, което казваш — рече Роб. — Не пали лампите. Движението в стаите задейства камерите в телевизорите. Една камера нищо не може да запише, ако вътре е тъмно.

— Хеликоптерната площадка не е много близо — намеси се Дейна. — Ще трябва да носим всичко на ръка. Не можем да подкараме колата, за да не привлечем вниманието.

— Аз ще нося Джейсън и някои от неговите неща. Ще оставя дрехите си. Дейна ще ми заеме от нейните.

Роб мислено й се възхити. Очакваше тя да се завайка за великолепния гардероб, от който трябваше да се лиши, но явно за нея синът й бе най-важен. Е, може би все пак не бе толкова лоша. Времето ще покаже.

— Ние ще си вземем багажа и веднага се връщаме — каза Роб.

— Как се измъкна от апартамента на Големия татко? — попита го Дейна, след като хукнаха надолу по пътеката към вилата.

Роб не можа да сдържи смеха си.

— Чух те как квакаш с всички сили. Какво стана с твоето уоки-токи?

— Изтървах го в езерото с рибките koi — призна тя и после му разказа какво се бе случило.

— Постъпила си много съобразително, Дейна. Щом чух квакането ти, веднага разбрах, че нещо се е объркало и побързах да се махна. Измъкнах се през капандурата на покрива и се плъзнах по водосточната тръба.

— Погледнах зад къщата, но не те видях.

— Веднага хукнах към хеликоптерната площадка и намерих един пилот, който нямаше нищо против да спечели нещо допълнително.

— Тревожех се за теб — сподели младата жена. — Претърсих навсякъде и като не те намерих, дойдох при Ванеса, за да я помоля за помощ.

Той спря и сложи ръка на рамото й. Дейна също спря, а Роб плъзна ръка по нежната извивка на бузата й.

— Значи си се тревожила, така ли?

— Помислих си, че Големия татко те е заключил някъде… или се е случило нещо още по-лошо.

Той сведе глава и устните му докоснаха нейните. Това не бе истинска целувка. Сега не можеше да си позволи да се увлича в нежности. Страхотно бе, че тя се е безпокоила за него.

— Да вървим — рече той и я поведе по каменистата пътека. — Нямаме много време.

Роб изчака навън пред Макаи Хаус, загледан в далечината, където пълната луна висеше ниско над водата, а сребристата пътека бягаше по морските вълни. Подухваше лек бриз, който шумолеше в листата на палмите и носеше уханието на тропика в притихналата нощ. Искаше му се седне на терасата с Дейна и двамата да съзерцават далечните звезди, но нямаше време за губене.

Дейна излезе от вилата с чанта през рамо.

— Готова съм — отвори чантата си и извади малък метален флакон. — Всъщност исках да взема само това.

— Лак за коса? — изуми се Роб. В такъв момент? Жени.

Младата жена го стрелна с дяволит поглед.

— Според етикета това е лак за коса, но всъщност е лютив спрей.

— Господи! Само една струя от това е достатъчна да повали цял носорог.

— Трябва да внимавам, след като Джак Изнасилвача от „Панама“ броди наоколо — пъхна флакона в чантата. — Ако някой се опита да ни спре тази нощ, добре ще го подредя.

Роб не искаше да губи време, за да разказва на Дейна какво бе открил в апартамента, но искаше тя да бъде на негова страна. Ванеса бе прекалено враждебна към мъжете и може би нямаше да го послуша. Но имаше доверие на сестра си.

— Големия татко ще побеснее, когато открие, че Ванеса и Джейсън са заминали — рече младият мъж. — Първо ще дойде да ги търси в твоята къща. Трябва да ги скрием някъде.

— Добра идея, но къде?

— Ще се обадя на Гарт. Той вече се е съгласил да поеме нейния случай. Сигурен съм, че ще позволи на Ванеса и сина й да останат при него, докато се срещна с Колтрейн.

— Защо ще се срещаш с него?

— Взех някои от касетите му. Скрих ги на летището за хеликоптери. Когато разбере, че имам доказателства за нездравото му любопитство, ще бъде много по-склонен да се вслуша в разума.

— Откраднал си касетите му? — ахна смаяно младата жена. — Предполагам, че е трябвало да го направиш, за да разполагаш с доказателства.

— Дяволски си права. В противен случай сестра ти може да се надява най-много на поделени родителски права, а има голяма вероятност да изгуби Джейсън, ако Колтрейн използва всичките си връзки.

— Големия татко може да спечели със заплахата от изнудването, ако не разполагаме с козове срещу него — съгласи се Дейна.

— Ще трябва да притиснем Колтрейн, но аз не мисля, че той ти е изпратил ножа.

— Ако не е той, кой тогава?

— Това е най-странното. Проклет да съм, ако знам кой те преследва.

 

 

Гарт се събуди от пронизителния звън на телефона, последван от пляскането на крилете на папагала Пуни. Младият мъж поклати глава, опитвайки се да се ориентира. Седеше навън на терасата с Пуни на рамото му. Очевидно бе заспал, докато гледаше морето.

Кое време беше? Почти три и половина. Реши, че този, който се обажда по това време, сигурно е изпаднал в беда. Сигурно са му прочели правата и сега се нуждае от адвокат. Подкара инвалидната количка към стаята, а в замъгленото му от съня съзнание започна да се надига вълнение. Може би се очертаваше интересен случай. Нуждаеше се от нещо, което да го изтръгне от обзелото го неясно безпокойство.

— Ало? — каза той в телефонната слушалка, докато с другата ръка запали лампата.

Последното се оказа грешка. Светлината разбуди окончателно папагала. Пуни кацна на рамото му и закрещя:

— Осъди копелетата! Осъди копелетата! Осъди тези задници!

— Гарт? Ти ли си? — не можеше да сбърка гласа на Роб Тагет.

Гарт притисна слушалката до рамото си и сложи ръка върху главата на Пуни, за да го накара да млъкне.

— Аз съм. Къде се намираш? Какъв е този шум? Звучи сякаш си във ветровит тунел.

— Приблизително! — извика Роб. — Намирам се в хеликоптер на път за Хикъм Фийлд. Нуждая се от огромна услуга.

— Казвай — рече Гарт, без да обръща внимание на папагала, който се опитваше да клъвне пръстите му.

— Можеш ли да ни вземеш? Ще се приземим след около двадесет минути.

— Ще дойда, но вие ще сте се приземили, преди да успея да пристигна.

Хикъм Фийлд бе военно летище в другия край на града, където кацаха хеликоптерите.

— От какво друго имаш нужда?

— Имаш ли нещо против да приютиш Ванеса Колтрейн и сина й за една нощ у дома си? Трябваше да се измъкнем по спешност от ранчото. Очаквам Големия татко още утре да тръгне да ги търси. Не искам да ги намери.

Гарт се поколеба. Ванеса Колтрейн. Чувственият глас по телефона. Тъмна, копринена коса и дълги, изящно лакирани нокти. Не биваше да се сближава с тази жена.

— Разбира се. Разполагам с достатъчно стаи — чу се да отговаря.

Все още се питаше какво го бе прихванало, докато се изкачваше към терминала в специалния си микробус с Пуни, кацнал на рамото му. Птицата не бе нито будна, нито напълно заспала. Докато се намираха в полутъмната зала, Пуни щеше да си кротува, но когато излезеха на светло, щеше да се разкрещи. Гарт спря пред тъмния терминал и видя очакващия го Роб. Повтори си, че не го е грижа какво ще си помисли за него Ванеса Колтрейн. Нарочно не бе сменил измачканите си дрехи и бе взел Пуни със себе си.

— Благодаря, че дойде — каза Роб, като отвори вратата на микробуса.

— Няма проблем — отвърна Гарт, докато гледаше как Роб помага на Дейна да се качи на задната седалка и хвърли до нея няколко чанти. После отвори предната врата откъм седалката до Гарт.

Най-красивата жена, която някога бе виждал, се плъзна грациозно до него. Не беше брюнетка като Дейна. Ванеса Колтрейн бе руса като ангел и с очи, сини като небето над Исландия. Сгушено в прегръдките й, спеше малко момче. С едната си ръка тя го поддържаше под гърба, а с другата нежно подпираше врата му.

Гарт не можеше да откъсне поглед от ръката около врата на детето. Нежна женска ръка, която галеше момчето с любов. Дългите й, деликатно оформени нокти бяха боядисани в бледомораво.

— Благодаря ви, че дойдохте да ни посрещнете — обърна се към него Ванеса. — Аз…

— Осъди копелетата! — изкрещя Пуни, окончателно събуден от лампата в микробуса. — Осъди копелетата! Осъди тези задници!

Гарт покри главата му с ръка, ала бе прекалено късно. Момчето се събуди.

— Мамо, къде сме? — погледна към Гарт.

Ванеса го целуна по главата.

— Ще погостуваме на леля Дейна, забрави ли?

Очите на Джейсън вече бяха широко отворени и той се взираше очарован в папагала.

— Как се казва?

— Попитай го — меко каза Гарт.

Джейсън бе наследил изумителните очи на майка си и русата й коса, но брадичката му бе като на Колтрейн, с трапчинка по средата.

— Как се казваш? — попита детето.

— Пуни — птицата се заклати на рамото на господаря си. — Пуни. Пуни.

— Това означава малък — обясни Ванеса на сина си, но Гарт не си даде труд да я поправи.

— Аз съм Джейсън — момчето се посочи. — Кажи Джейсън.

— Джее-йсън. Джее-йсън.

Джейсън плесна възхитено с малките си длани и се засмя.

— Пуни.

— Джее-йсън. Джее-йсън — папагалът накокошини пъстроцветните си пера.

— Дали ще иска да кацне на моето рамо? — обърна се момчето към Гарт.

Той поклати глава. Пуни беше папагал с характер и много рядко харесваше другите хора. Особено мразеше жената, която идваше да чисти къщата, и винаги плюеше по току-що измития под, само и само да я ядоса.

— Той е много срамежлив.

Джейсън се наведе по-близо.

— Пуни, не се страхувай. Аз съм ти приятел.

Гарт стрелна крадешком с поглед Ванеса и видя, че тя наблюдава очарована сина си как се опитва да се сприятели с папагала. Ала въпреки усмивката й очите й изглеждаха тъжни и неспокойни.

— Благодаря, че се отзова в толкова късен час — обади се Дейна.

Гарт погледна през рамо. Напълно бе забравил за пътниците на задната седалка.

— Мога ли да се опитам да го подържа? — попита Джейсън. — Моля ви.

— Добре — отвърна Гарт и си помисли, че една ли някой би могъл да откаже нещо на това дете. — Протегни ръка и изчакай да видиш дали ще кацне на нея. Той сам ще се придвижи към рамото ти.

Джейсън протегна ръка, но Пуни не помръдна.

— Хайде, Пуни. Аз съм ти приятел. Ела при мен, Пуни, ела.

Папагалът наклони глава и погледна към Гарт, сякаш искаше разрешение, но после подскочи на ръката на Джейсън и бавно започна да се мести към рамото му.

— Джее-йсън. Джее-йсън.

— Е, той наистина ме изненада, обикновено е подозрителен към непознатите — очите на Гарт срещнаха тези на Ванеса и той бе възнаграден с удивително топла усмивка. Сърцето му подскочи в гърдите, но успя да запази невъзмутимото изражение на лицето си — трик, който бе усвоил от дългогодишната си съдебна практика.

— И ние сме тук — напомни Роб от задната седалка, затвори вратата и в колата стана тъмно.

С помощта на ръчките Гарт задвижи микробуса, който се отдели от тротоара и потегли напред.

— Пуни — обади се Джейсън, — какво още можеш да кажеш?

— Той не говори, когато е тъмно — отвърна Гарт. Все още не можеше да се съвземе от изненадата, че птицата бе отишла при Джейсън. — Смята, че трябва да спи.

— О, тогава ще поговорим утре — Джейсън прокара ръка по перата на Пуни. Гласът му звучеше малко сънливо.

Пътуваха в тишина по пустите улици на града. От време на време Гарт се осмеляваше да хвърля по някой поглед към Ванеса, преструвайки се, че следи движението. Джейсън бе заспал, с глава, отпусната върху гърдите на майка си. Пуни също бе заспал, кацнал на рамото на момчето, подпрял глава на бузата му.

Гарт вдигна очи и видя, че Ванеса го гледа замислено. Побърза да се извърне и се съсредоточи в шофирането. Знаеше какво вижда тя. Един сакат мъж с измачкани дрехи, от който се носи миризма на спарени мъжки чорапи. Само един луд би се разхождал с папагал на рамото си. Дори, когато бе в най-добрата си форма, едва ли някой би го взел за уважаван и преуспяващ адвокат, но в момента се чувстваше изключително глупаво.

— Чудесен папагал — отбеляза Ванеса, но не гледаше към Пуни. Беше наклонила леко глава и един копринен кичур бе закрил част от лицето й. Отново му отправи една от неустоимите си усмивки.

В отговор той също й се усмихна и колкото и да бе невероятно, усмивката й стана още по-ослепителна.