Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мерил Сойер. Ледената кралица

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–359-X

История

  1. — Добавяне

7

За миг Дейна застина и се вцепени, Роб си помисли, че ще се свлече в ръцете му.

— Хей, сега поне знаем какво искат.

— Това са семейство Колтрейн — промълви младата жена. — Те ме изнудват.

— Какво те кара да мислиш така?

Роб взе чантата си от конвейера за багажа. Поведе Дейна към гишето за коли под наем, а тя му разказа за лова на диви прасета. Той бе наел един мустанг със сгъваем покрив и двамата се запътиха към колата, докато я слушаше как Ванеса смята да напусне ранчото по време на празненството на Големия татко и да се разведе с Ерик.

— По някакъв начин Големия татко е разбрал за Ханк Ролинс — заяви Дейна, а спътникът й захвърли багажа си в колата. — Ако се отърве от мен, Ванеса ще се замисли дали да се разведе с Ерик. Тя няма собствени пари. Без мен ще й бъде невъзможно да се бори със семейство Колтрейн. Те са прекалено богати и влиятелни.

— Както вървят нещата на тези острови, едва ли ще се намери някой, който да се опълчи срещу петте големи семейства.

— Колтрейн знаят, че ние сме сирачета от деца. Ванеса си няма никого, освен мен. Завършила е само гимназия. Без мен няма да може да се бори с тях, макар че сигурно ще опита — Дейна се обърна към него, докато той й помагаше да се качи в колата. — Повярвай ми, Големия татко е силно разтревожен. Миналата вечер се опита да ме убеди, че Ванеса трябвало да отвори бутик на острова.

— Интересно — Роб седна в колата и завъртя стартера. — От това, което съм чувал, предложението не е в стила на Колтрейн.

— Не е. Според мен той не иска открита конфронтация с Ванеса. Тъкмо заради това се опитва да ни уплаши. Нея пък се опитва да я умилостиви с бутика. Поради някаква причина Големия татко се държи доста необичайно.

Роб натисна газта и задмина един бавно движещ се камион, натоварен със захарна тръстика.

— Може и да си права, но аз доста мислих по случая. Заплахата е насочена по-скоро към теб, а не към Ванеса. Обзалагам се, че Дейвис Бинкли е вбесен, задето името му не е в списъка за кандидатите за върховния съд. По дяволите, той вече от години е председател на съдийската колегия. А ето че се появяваш ти и го изпреварваш. Когато се върнем, ще го проверя.

— Казвам ти, има нещо гнило в това ранчо. Чувствам го. Големия татко е главният заподозрян.

Роб не бе сигурен, че е съгласен с предположенията й. Смяташе, че ще добие много по-добра представа за случващото се, когато се срещне с Ванеса и семейство Колтрейн. Така ще може сам да прецени ситуацията.

Двамата потънаха в мълчание, докато колата се носеше по магистралата към Халеакала. Вятърът рошеше косата му и донасяше уханието на ананаси. Младият мъж не можа да сдържи усмивката си. Колкото и да обичаше оживлението на Хонолулу, нищо не можеше да се сравни с Мауи, където обширни полета с ананасови дървета и захарна тръстика покриваха по-голямата част от острова. Гъстите палмови и бамбукови гори, простиращи се между плантациите бяха любимо убежище на многобройни птички. Песните им, жизнерадостни като хавайското слънце, го изпълваха с удивително чувство на покой.

Роб погледна Дейна. Вятърът бе отметнал косата й настрани, разкривайки нежната извивка на лицето й, огряно от слънчевите лъчи. Запита се дали тя осъзнава колко е привлекателна. Вероятно не. Бе израснала в сянката на красивата си сестра. Съзнателно прикриваше физическата си красота, за да подчертае своята интелигентност.

Но имаше чувството, че нещата не са толкова прости. Дейна Хамилтън бе сложна личност. Беше толкова непроницаема, че той неволно се питаше какво в действителност представлява тази амбициозна млада жена.

— Къде отиваме? — попита Дейна, когато той отби от магистралата.

— Ще те заведа на обяд в ресторанта „При Мама“ — не добави, че докато разследва семейство Колтрейн, възнамеряваше да прекарва колко е възможно по-дълго време с нея.

— Виждам, че познаваш Мауи.

— Да. Често съм идвал тук — можеше да допълни, че това бе любимият остров на Елън. Докато бяха женени, идваха винаги когато имаха свободно време. За пръв път след развода се връщаше тук.

 

 

Дейна винаги бе харесвала това място. Ресторантът „При Мама“ беше разположен на масивна скала с изглед към залива, който бе много посещаван от туристите. Постоянният вятър и високите вълни привличаха в залива мнозина запалени сърфисти. Посетителите на ресторанта можеха да наблюдават разноцветните сърфове, които летяха над вълните с удивителна скорост.

Роб седна до нея, отвличайки вниманието й от сърфистите. Донякъде бе успяла да възвърне самообладанието си, но появата на Роб — невероятно привлекателен с подстриганата си коса и нови дрехи — доста я бе разтърсила.

Бе приближил към нея с приветлива усмивка, която го правеше още по-красив, и тя с изумление осъзна колко много бе искала той да дойде въпреки отрицателните си чувства към него. Той ще прецени ситуацията обективно, каза си. Мисълта, че действително се нуждае от него, я ужасяваше. Дълго време бе разчитала единствено на себе си и бе успявала да се справи с почти всички проблеми. Но не и този път. Сега се нуждаеше от Роб.

Ако той наистина бе такъв, за какъвто го смяташе — нахален репортер с тъмно минало, но талантлив детектив, Дейна лесно би се справила с него. Вместо това той се бе оказал съвсем различен и явно искаше тя да го разбере. Интелигентен и добре познаващ местната обстановка, Роб бе и изключително проницателен и наблюдателен по отношение на околните. И спрямо нея.

Бе забелязал неща, на които никой друг не бе обърнал внимание. А което бе още по-лошо, той изглежда много точно знаеше как да пробие защитата й. Онази неочаквана целувка в кухнята бе едно от доказателствата. Това, което направи днес, бе още едно доказателство. Неговото пространство.

Разбираше ли какво иска от нея?

Естествено, че отлично разбираше. И бе достатъчно умен, за да прикрие намеренията си, като настояваше, че Колтрейн ще се усъмнят, ако двамата не се държат като любовници. Наистина бе прав, но тя би била пълна глупачка, ако безусловно се съгласява с него. И въпреки това ето, че сега седеше до него, край масата в ресторанта „При Мама“, в неговото пространство и му се усмихваше.

Поръчаха прясна риба — един от специалитетите на Мама. Дейна пое дълбоко дъх и събра кураж, за да се подготви за следващите си думи. Знаеше, че ако не му обясни къде са настанени, преди да са пристигнали в ранчото, Роб може да си създаде грешна представа, като види стаята.

— Вилата, която ни е предоставена, е много малка — започна младата жена. — Опитах се да я сменя, но се оказа невъзможно заради многобройните гости, поканени за рождения ден на Големия татко. Има само едно легло. Аз ще спя на дивана.

Той посрещна новината с иронична усмивка.

— Нямам никакво намерение да спя с теб — настоя Дейна. — Отношенията ни са делови.

— Както желаеш, но не знаеш какво изпускаш.

— Обуздай егото си и се концентрирай върху случая.

— Доообре — той свали калъфа на фотоапарата си и се наведе толкова близо до нея, че тя видя сребристите точици в очите му, които ги правеха толкова интересни. — Това не е обикновен „Никон“. Виждаш ли тази светкавица? Тя примигва два пъти, но не за да ме предупреди, че батерията се е изтощила, а за да сигнализира, че наблизо има електронни подслушвателни устройства.

— Нали не мислиш, че Колтрейн…

— Някога споменавал ли съм ти, че съм бил обучаван от ФБР в тяхната главна база в Куонтико, Вирджиния?

— Много добре знаеш, че не си.

— Съединените щати са разделени на криминални области и ФБР тренира подбрани представители от местните полицейски управления, за да могат да работят като специалисти по изработване на криминални профили.

Тя знаеше, че тези агенти са специално обучени да съставят психопортрети на престъпници, но се изненада, когато узна, че именно Роб е бил одобрен за подобен курс в главната квартира на ФБР. Защо тогава бе напуснал полицията?

— Тези агенти постигат голям успех при рецидивисти, например серийни убийци, които много често умеят ловко да заблуждават следствието, понеже имат вид на хора, вдъхващи доверие — обясни й Роб. Дейна знаеше всичко това, но не го прекъсна, тъй като забеляза детинския възторг в гласа му. Сега той наистина бе в свои води. — Обикновено те пазят нещо, което да напомня за престъплението — снимки, видеозаписи на убийствата, вещи на жертвите.

— Ужасно, ужасно — потръпна младата жена.

— Все още ме търсят за консултации от хавайската полиция, разбира се, само неофициално. Спомняш ли си за онази жена, която миналата година бе убита в Кауаи?

— Онази, която бе удушена с копринен шал?

— Точно така. Било е ритуално убийство и аз подозирам, че убиецът го е правил и преди, макар че досега на Хаваите няма подобни случаи. Ритуалните убийци се възбуждат от самия ритуал и повтарят престъпленията си с удивителна точност. Въведох данните в главния компютър на ФБР и открих, че са били извършвани подобни убийства и в други известни курорти.

— Значи по този начин са открили търговския пътник, който бе удушил всичките онези жени — отбеляза Дейна, докато келнерът им сервираше обяда. Наистина бе впечатлена. Въпреки сексуалните си подвизи Роб бе изключително добър професионалист. — И какво мислиш за този, който ме изнудва?

— Ами, смятам, че изнудвачът предпочита да избягва прекия сблъсък — сложи длан върху ръката й, а силните му пръсти леко я натиснаха, докато се взираше право в очите й. — Вероятно е някой, когото не подозираш.

— Ако Ванеса не го бе споменала, аз никога не бих заподозряла Големия татко.

— Направих малка проверка за Торнтън Колтрейн — рече Роб и взе вилицата си. — Наистина е костелив орех — преди да продължи, той сдъвка с наслаждение парче от вкусната риба. — Поведението на изнудвача не е в неговия стил, но е възможно той нарочно да действа по необичаен начин, за да не събуди подозрения.

— Точно така мисля и аз. Както ти казах по-рано, той наистина не иска да се конфронтира с Ванеса.

Когато приключиха с обяда, следобедът бе преполовил и вятърът бе утихнал. Големите облаци обещаваха типичния следобеден тропически дъжд, който щеше да се излее не върху крайбрежието, а във вътрешността на острова. Двамата стояха изправени на скалата и наблюдаваха как сърфистите прибираха дъските си. Роб се извърна към нея с напрегнато изражение на лицето и сложи ръце върху раменете й.

— Така е по-добре — отбеляза, когато тя не се отдръпна. — В края на седмицата ще ми е нужна бейзболна бухалка, за да се отърва от теб.

— Мечтай си — презрително подхвърли младата жена. Всъщност той повече лаеше, отколкото хапеше. Не че щеше да му позволи пак да я ухапе. Прекалено често си припомняше начина, по който бе ухапал ухото й, когато я целуваше.

Потеглиха обратно към ранчото през лабиринта от тесни и криволичещи островни пътища. Не след дълго завиха по частния път, който водеше към ранчото „Кау“. Входните порти бяха широко разтворени заради гостите, които пристигаха за празненството. Оранжевият надпис „Кари“ привлече погледа на Дейна като светлината на фар в безлунна нощ. Смъмри се да не става глупава. Отново си напомни, че модерното значение на кари е не влизай.

Тогава защо кари или забранени се струваше толкова на място?

— Оу! Това се казва място — изрече Роб с провлечен тексаски говор, когато ранчото „Кау“ изникна пред тях. — Това се казва размах, както викаме ние в Тексас. Колко души живеят тук?

— Мисля, че имат около стотина paniolos. Освен с каубоите Големия татко вероятно разполага с двадесет и пет души прислуга, които да поддържат къщата и околните земи. Има например отделен слуга, който се грижи за езерото с рибките koi.

— Не е грях да си беден, но със сигурност е голямо неудобство — подсвирна Роб.

Дейна не можа да сдържи смеха си, докато му показваше тясната алея между папратовите дървета.

— Тръгни по задния път, който извежда надолу към вилата.

Роб ловко провря колата между няколкото къщи за гости, мина покрай голямата къща и пристигна пред Макаи Хаус. Загаси мотора, метна ръка през рамото й и се наведе към нея. Жестът му не бе прелюдия към някоя закачка, защото лицето му бе напълно сериозно.

— Когато влезем вътре, говори за мястото и ме помоли да направя снимки.

— Гледаш твърде много телевизия — рече младата жена и отвори вратата. Въпреки това, щом влязоха, рече:

— Роб, погледни каква прекрасна гледка се открива към вулкана Молокини. Непременно трябва да го снимаш.

— Добре, бебче — отвърна Роб и тя си помисли, че прозвуча съвсем естествено. — Макар че повече ми харесва леглото. Защо не настаниш хубавото си задниче на него и аз ще те снимам.

Дейна го послуша, седна на леглото, кръстоса благоприлично крака, а Роб й се ухили мълчаливо, докато изваждаше фотоапарата от калъфката. Две секунди по-късно усмивката му се стопи; червената лампичка на светкавицата му примигваше, сигнализирайки за наличие на подслушвателно устройство. Роб й даде знак да продължи да говори, а той се качи на леглото, за да огледа по-отблизо хавайския килим, който висеше на стената над леглото.

Големия татко колекционираше предмети на местното изкуство. Живописният килим беше бял с жълти геометрични фигури и с изтъкани ананаси — символ на гостоприемството и приятелството. Мисионерите бяха научили островитянките да тъкат килими, убедени, че тази дейност ще ги ангажира и те няма да имат време за „дяволското занимание“ — танцуването на хула. Не бе станало точно така, но жените от острова обикнаха тъкането на килимите и от ръцете им бяха излезли великолепни образци на хавайското изкуство.

— Почакай, докато видиш банята — забързано избъбри Дейна, макар че вътрешно изтръпна при мисълта, че някой слуша всяка тяхна дума. — Има вградена вана и прекрасен изглед към океана.

Роб посочи към едва забележимата метална издатинка, по-малка от главичка на кабарче. Стърчеше на сантиметър от стената, добре скрита от края на килима. Човек, който не подозира нищо, никога не би го забелязал.

Младият мъж скочи от леглото.

— Да отидем да направим снимка на онази вана.

Банята бе почти толкова голяма, колкото и спалнята, с мраморен подиум, в който бе вградена ваната, поставена под ъгъл и с лице към остъклените стени. Оттам се разкриваше прекрасна гледка към хълмистите зелени ливади, сред които кротко пасяха черните крави, а в далечината проблясваше синевата на океана. От синьо-зелените му води се извисяваше черният хребет на вулканичната скала — кратерът на Молокини.

— Хей — засмя се Роб, — ще трябва да осветим тази вана.

Дейна преглътна острата си забележка, напомняйки си, че Роб говореше по този начин заради подслушвателното устройство в съседната стая. Той се бе втренчил в лампичката на светкавицата. Тя не мигаше.

— Е, сладурче, хайде да излезем на терасата. Искам да ти направя снимка на фона на вулкана Молокини в далечината.

Дейна го последва навън, а той затвори плъзгащите се стъклени врати зад себе си. Чувствайки се като пълен идиот, тя зае поза за снимка, така че вулканът да се вижда в далечината над едното й рамо. Роб й направи няколко снимки в различни пози — отпусната на плетения шезлонг, застанала до стената на вилата и накрая — сред гъстите папратови дървета и диви орхидеи зад къщата.

— Нищо — отбеляза той, след като свърши. — Има само един микрофон над леглото — огледа се наоколо и вдигна очи чак до покрива на къщата, питайки се дали не е пропуснал нещо.

Внезапно я грабна и я привлече в прегръдките си. Рязката промяна на настроението му я свари неподготвена. Преди да се усети, той вече я целуваше, а мускулестите му ръце я притискаха силно към него.

Отлепи устни и допря чело в нейното.

— Престани да се противиш — прошепна. — На онзи балкон, откъм по-далечната страна на голямата къща, има един мъж с бяла коса. Сигурно е Големия татко. Наблюдава ни през нещо като телескоп, затова се дръж като влюбена.

— Големия татко обича да наблюдава миграцията на гърбатите китове. Сигурно е видял няколко кита, доплували от Лахаина.

Роб не помръдна; устните му все още бяха на сантиметри от нейните.

— Добре. Китовете идват през зимата. Сега какъв месец сме?

— Юли — призна тя и вплете пръсти в косите му. — Не би могъл да наблюдава китове.

— Целуни ме отново, а после ще заобиколим от другата страна на къщата, където той няма да може да чете по устните ни.

Притисна я по-близо, а широките му гърди сякаш смазаха нейните. Надникна за миг в очите й. Странно, но вълнуващо чувство изпълни гърдите й. Господи, и го постигаше дори без да се старае особено. Нищо чудно, че бе толкова сигурен, че тя няма да му устои.

Очите му се задържаха върху устните й притеснително дълго, после той сведе глава. Беше само една целувка — представление, предназначено за очите на Големия татко, опита се да се убеди тя. Но милувката на устните му, гъвкавият му език, търсещ нейния, умелата му ръка, галеща тила й я предизвикваха да му отвърне с жар.

Роб се отдръпна, прекъсвайки магията на изгарящата целувка, която обещаваше, че между тях ще има нещо повече. Много повече.

— Най-лошото, което можем да направим, е да се издадем — рече Роб — и той да разбере, че сме открили микрофона. Трябва да се държим като двойка влюбени, която се наслаждава на безгрижна ваканция.

Дейна високо простена. Нима не бе достатъчно лошо, че трябваше да стои в пространството на Роб? А сега трябваше и да се прави на Сара Бернар[1] заради онзи микрофон над леглото им.

— Повтарям ти, че ще спя на дивана.

— Не, няма. Ще разделим леглото с възглавници, но всяка вечер ще си лягаме заедно и ще си бъбрим като влюбени гълъбчета, за радост на Големия татко.

— А той няма ли да заподозре нещо, ако ние не…

Роб се ухили.

— Дейна, ти наистина си прекалено скромна. Не можеш ли да го кажеш?

Младата жена сбърчи нос, едва процеждайки думите:

— … правим любов.

— Така е по-добре — Роб отпусна длани на раменете й. Топлината на тялото му сякаш я опари през тънката блуза. За миг си помисли, че отново ще я целуне. Вместо това той рече: — Ще говорим такива неща, които да го убедят, че сме толкова полудели един за друг, че искаме да се любим в банята, в шезлонга на терасата или на поляната — навсякъде, с изключение на леглото.

Не бе сигурна дали може да му се довери и да спи в едно легло с него, но нима имаше друг избор?

— Ние ще се любим. Не се съмнявай в това.

Ръцете му се плъзнаха надолу и се спряха на извивката на талията й. Той беше от онези мъже, които можеха да убедят една жена да направи всичко, което пожелаят, осъзна младата жена. Усещането й хареса, ала в същото време я изплаши. Не бе сигурна, че ще намери достатъчно сили, за да му устои.

— Когато се любим, Дейна, никакъв дърт мръсник няма да ни слуша — наведе глава, докато устните му почти докоснаха нейните. — Не смятам да те деля с никого.

Бележки

[1] Известна френска актриса (1845–1923), изпълнителка на трагични роли, примадона на Комеди Франсез. — Б.пр.