Мерил Сойър
Ледената кралица (2)

2

Дейна пристигна в „Роял Коринтиън“ — мястото, където се събираше каймакът на местното светско общество. Докато елитът в Щатите предпочиташе кънтри клубовете, богаташите на Хаваите се срещаха в яхтклубовете. Охраната отвори портата и Дейна побърза да влезе. Обикновено статуята на крал Камехамеха, издигаща се не място в двора, предизвикваше усмивка на устните й. Преди много поколения мъдрият крал бе обединил воюващите племена на островите, но сега — благодарение на семейство Колтрейн и на други бели заселници — потомците на краля работеха в кухнята или обслужваха масите, помисли с отвращение младата жена.

Вътре от тавана висяха знаменцата на най-големите яхтклубове в света. Всички триъгълни флагчета имаха нещо общо: червена звезда. Един яхтклуб не се смяташе за престижен, докато някой от членовете му не спечелеше звезда в някое състезание по ветроходство.

Разбира се, „Роял Коринтиън“ притежаваше звезда. Освен това клубът притежаваше онова, което Дейна определяше като „яхтснобизъм“ — особените правила, които го управляваха. Истинската причина за съществуването на клуба бе да изключва нежеланите.

Тя не принадлежеше към обществото на избраните. Приветливите усмивки бяха за съдията, за сестрата на Ванеса Колтрейн. Не за момичето от затънтените краища на Джорджия.

Само две секунди й бяха достатъчни, за да открие Ванеса в тълпата. Както обикновено, сестра й флиртуваше, заобиколена от група мъже. Ванеса излъчваше особена привлекателност, която сякаш крещеше: „Погледни ме!“, независимо дали бе облечена в джинси или в скъпа маркова рокля както тази вечер. Около шията й блестеше диамантена огърлица и й придаваше царствен вид като на кралица с корона в косите.

Дейна й махна и внезапно отново се почувства като младо момиче, махащо с обожание на по-голямата си сестра. След смъртта на родителите им Ванеса бе отгледала Дейна, но след брака й с Ерик Колтрейн двете се бяха отдалечили. Какво бе станало с онази силна връзка на доверие, която съществуваше помежду им в миналото? Семейство Колтрейн. И кариерата на Дейна. Не се виждаше достатъчно често със сестра си и тя ужасно й липсваше.

— Дейна, скъпа — Ванеса я прегърна силно.

За един миг Дейна се притисна към нея. Обичаше Ванеса толкова много — и й дължеше не по-малко, че й бе трудно да разруши щастието й, като й каже за ножа. Сестра й имаше право да се наслаждава на живота си, въпреки че Дейна не би избрала такъв живот за себе си.

Сините очи на Ванеса придобиха сериозно изражение.

— Не очаквах да те видя до понеделник. Не си се отказала да ми погостуваш няколко дни, нали?

— Ще отлетя за Мауи в понеделник сутринта, както се бяхме разбрали — тя поведе сестра си към терасата с изглед към пристанището, където бяха закотвени яхтите на членовете на клуба. — Обаче тази вечер трябва да поговоря с теб.

В полумрака на терасата Дейна обясни какво се бе случило. Ванеса хвърли тревожен поглед към залата, търсейки съпруга си Ерик. Както обикновено, той беше в компанията на брат си Травис и баща им, Големия татко Колтрейн.

— Това сигурно просто е някаква шега — прошепна Ванеса.

— Някой навярно знае нещо. Нож за дране на зайци с разхлабена дръжка. Това не е обикновена случайност. Никога не съм споменавала случилото се през онази нощ на никого. Никога!

Не лъжеше. Беше се опитала да забрави онази фатална нощ и всичко, което бе станало. Смяташе, че се е справила удивително добре — до тази вечер. Ала спомените за миналото останаха заключени в едно далечно и скрито ъгълче на съзнанието й.

— Аз също не съм го споделяла с никого, дори и с Ерик — Ванеса стрелна с гневен поглед съпруга си, който бе с гръб към тях. — Ние всъщност почти никога не си говорим.

Обикновено Дейна изпитваше тъга за сестра си, която се бе омъжила за пари, а не по любов, ала тази вечер бе прекалено разстроена.

— Трябва да има някакво обяснение, но…

— Помогни ми — внезапно прошепна уплашено Ванеса и Дейна се изуми от обрата, настъпил помежду им. Някога тя бе очаквала Ванеса да я закриля, да бъде майка за нея, когато двете млади момичета бяха останали сами в света. През изминалите години самоувереността на Дейна бе укрепнала, ала тази на Ванеса се бе подкопала. — Сигурно е заговор на Колтрейн. Те искат да ми отнемат Джейсън.

Паниката в очите на сестра й разтревожи Дейна, а думите й я объркаха.

— Как биха могли да ти отнемат сина?

Ванеса се втренчи в пристанищните светлини, които проблясваха върху полюшващите се вълни на океана.

— Ти не познаваш Големия татко. Той може всичко.

— Бележките бяха изпратени до мен, а не до теб. Не мисля, че всичко това има нещо общо със семейство Колтрейн — заяви Дейна. — Сигурно някой се опитва да ме изнудва. Може би смята, че имам пари. Очевидно не са проверили колко ниска е заплатата на един съдия в общинския съд.

— Аз не мога да намеря пари, за да платя на изнудвача — гласът на Ванеса потрепери. — Големия татко преглежда всичките ми сметки.

— Ще трябва да разберем кой стои зад всичко това и…

И какво? Какво можеше да стори, когато открие кой е изнудвачът?

— Трябва да направиш нещо! — извика Ванеса и се вкопчи в ръката на сестра си. — Не им позволявай да ми отнемат Джейсън! Той е всичко, което имам!

— Не се паникьосвай — рече Дейна с увереност, каквато не чувстваше. — Имам един приятел, който сигурно ще може да ни помогне. Веднага ще отида да се видя с него.

Ванеса я последва вътре.

— Не ми се обаждай у дома — прошепна тя. — Когато се видим в понеделник, ще ми кажеш какво е станало. Не вярвам на никого от семейство Колтрейн.

Убедена, че сестра й преувеличава, Дейна се отправи към колата си. Ванеса никога не бе имала истинско детство; смъртта на родителите им я бе лишила от него. Мъжете я преследваха, ала досега тя не бе открила любовта.

Дейна се бе надявала, че едно дете ще й помогне, и наистина бе станало така. Ванеса обичаше Джейсън толкова много, че понякога проявяваше прекалена загриженост. Любовта й към него граничеше с мания.

Дали страховете на Ванеса от Големия татко имаха основание? Дори той да бе открил тайната им, защо ще изпраща бележки на Дейна, а не на снаха си? Имаше нещо странно и объркващо в цялата работа. В момента се нуждаеше от един безпристрастен и аналитичен ум, който да й помогне, някой здравомислещ и умен човек.

Гарт Брадфорд. Адвокатът по криминални дела бе най-умният правист на островите и той щеше да бъде човекът, който ще я защитава. Ако се стигне до това.

Обади му се по телефона от колата. Когато съобщи името си, настана кратка пауза от другия край на линията. Знаеше какво си мисли. Двамата бяха приятели от години, но не бяха чак толкова близки, че да му се обажда вкъщи в петък вечерта.

— Какво си наумила? — както обикновено, в гласа му прозвучаха весели нотки.

— Трябва да обсъдя нещо с теб, насаме — внезапно й хрумна, че може да е с жена. — Зает ли си?

— Не — отвърна той. — Яла ли си? Тъкмо приготвям вечеря. Ела и ще поговорим.

— Умирам от глад — излъга тя, обмисляйки каква част от истината да му каже.

Подкара покрай брега към богатия квартал Кахала, където къщите бяха сгушени в подножието на Дайъмънд Хед, а пред тях се простираше частен плаж. Само гласът на Гарт бе достатъчен да я успокои и тя си припомни първата им среща. Областният прокурор й бе възложил дело за убийство, а Гарт бе защитник на обвиняемия. Беше го виждала в адвокатския съвет, но не го смяташе за сериозен противник.

Приличаше на русокос атлет, който би се чувствал по-удобно на футболното игрище, отколкото в съдебната зала, ако не бе прикован към инвалидна количка. Но не недъгът му спечели симпатиите й, а неговата открита и безгрижна усмивка. Доколко можеше да го възприема на сериозно?

Е, много скоро бе разбрала. Гарт спечели делото почти като на шега. Сега си спомняше с усмивка за онзи случай, но тогава се бе почувствала унизена. Освен това бе получила един много важен урок — никога да не подценява Гарт Брадфорд.

Той бе най-честният и най-етичният мъж, когото някога бе срещала. Приемаше недъга си с достойнство. Нито веднъж не го бе чула да се оплаква. Като се замислеше, Гарт никога не го споменаваше. Знаеше само, че е претърпял злополука и е останал парализиран. Това бе всичко, което бе чувала от другите.

Само мисълта за страданията, които Гарт бе преживял и за волята му да изгради наново живота си, бе достатъчна да й вдъхне кураж. Ванеса имаше своя син, а Дейна — кариерата си. Единственият им изход бе да останат и да се борят.

 

 

Гарт Брадфорд остана втренчен в телефона, със слушалка в ръка.

— По дяволите. Дейна Хамилтън току-що се самопокани.

— Осъди копелетата! Осъди копелетата! — изписка папагалът Пуни, наклони яркочервената си глава на една страна и наежи светлосините си пера. — Осъди тези задници!

— Дай ми малко почивка. Млъкни за минута.

Гарт подкара инвалидната количка към кухнята, благодарен, че от телешкото има достатъчно за двама. Обичаше да готви през почивните дни и се гордееше със способностите си на любител готвач.

Тази вечер внезапно се превърна в нещо специално. Той рядко канеше гости. Повечето хора го съжаляваха и се престараваха в желанието си да му помогнат. По-лесно му беше да се храни сам. Дейна бе различна. Тя никога не го бе карала да се чувства неловко; винаги се бе отнасяла към него по същия начин, по който се отнасяше и към останалите мъже — със студена надменност. Някои я наричаха мъжкарана. Други я смятаха за фригидна кучка. Според Гарт тя бе всъщност срамежлива и се чувстваше уверена единствено в съда. В дебрите на законите плуваше като в свои води. Ала когато ставаше дума за лични отношения, цялата й самоувереност сякаш се изпаряваше.

Това чувство му бе познато. Никога не се оплакваше от недъга си. Той го бе направил по-силен, по-мъдър и два пъти по- мъж, отколкото преди. Освен физически.

Искаше да бъдат приятели с Дейна, защото усещаше, че са сродни души. Но тя винаги запазваше дистанция помежду им. Тъкмо затова неочакваното й обаждане го изненада толкова много.

— Осъди копелетата! Осъди копелетата! — изкряка Пуни. — Осъди тези задници!

На Гарт сърце не му даваше да покрие клетката на папагала. Може би Пуни щеше да разведри атмосферата.

Да накараш Дейна да се засмее бе почти толкова трудно, колкото да обжалваш някое нейно съдебно решение. Тя беше твърде непреклонен съдия.

Гарт обичаше предизвикателствата. Точно за това живееше.

На вратата се позвъни и той отвори. С усилие сподави смайването си. Нима това бе Дейна? Наистина бе тя, ала не носеше онези ужасни очила. Дискретният грим я караше да изглежда по-млада, по-женствена. А роклята й… май трябваше да измислят закон, забраняващ толкова секси облекло.

Тя не бе негов тип — не че можеше да си позволи някакви претенции. Ала нещо в него копнееше за блондинка с дълги крака. Последната му връзка бе приключила преди няколко месеца, но се чувстваше прекалено уморен, за да се обвързва отново. Имаше кариерата си. Това би трябвало да му стига.

— Благодаря, че ме покани — рече Дейна, докато го следваше. Веднага го накара да се почувства свободно, тъй като въобще не обърна внимание на инвалидната количка.

— Заповядай, седни — наля й чаша вино, а тя се отпусна уморено на един стол.

— Обаждането ти ме изненада — призна Гарт, след като побъбриха няколко минути за незначителни неща. Сложи чинията със салата пред нея и насочи количката към мястото си на масата. Посегна към вилицата си и продължи: — Да не би да се безпокоиш за кандидатурата ти за върховния съд?

— Ни най-малко. Знам, че ще изберат някой мъж.

— Ти си най-добрият кандидат. Ако има някаква справедливост, ти ще…

— Осъди копелетата! Осъди копелетата! — изкрещя Пуни.

Дейна се засмя.

— Страхотен папагал.

— Обжалвай, обжалвай — залюля се на пръчката ярката птица и навири кокетно глава. Очевидно докато Гарт бе на работа, гледаше твърде много телевизионни звезди. — Осъди копелетата! Осъди копелетата! Осъди тези задници!

— Как се казва папагалът ти?

— Пуни — видя въпросителния й поглед. — Съкратено от наказателно обезщетение^[1].

Младата жена отново се засмя.

— Би трябвало да се досетя.

Дейна съсредоточено изяде няколко хапки от салатата, без да коментира соса от малини, който Гарт сам бе приготвил. Нещо я тормозеше, ала едва ли бе вакантното място във върховния съд. Той реши да не избързва. Търпението бе станало негова втора природа. Разбира се, невинаги беше така, но катастрофата бе променила живота му из основи.

Дейна не бе от жените, които биха те допуснали лесно до себе си. О, тя можеше да се държи приятелски, но само донякъде. Едно от предимствата на неговия недъг — бе открил още няколко — бе това, че хората го смятаха за безпомощен. В действителност това бе подсъзнателна реакция, но хората му вярваха и споделяха с него повече, отколкото ако бе напълно здрав.

С изключение на Дейна. Имаше някаква невидима преграда между нея и останалите. Защо?

— Това е великолепно — рече Дейна и въздъхна, когато той сервира телешкото в нормандски сос.

— Прекалено често се храниш в бюфета на съда. Затворът може би е единственото място, където храната е по-лоша — усмихна се, но се запита защо винаги подценяваше способностите си. Поради някаква причина се чувстваше неудобно, когато му правеха комплименти.

— Гарт — започна младата жена и млъкна. За миг се загледа в чашата с вино. — Преди двадесет години ми се случи нещо. Мислех, че всичко е минало и забравено — до днес.

Той пресметна бързо наум. На колко е била Дейна преди двадесет години? Четиринадесет? Петнадесет? Долови болката и страха в очите й. Хм.

— Боя се, че ме изнудват.

Тези прости думи го изумиха. Изнудването означаваше, че изнудвачът знае нещо за Дейна. Какво би могло да бъде? Тя бе изключително праволинейна. По-морална дори и от свети Петър. И все пак преди двадесет години с нея се бе случило нещо. А сега миналото се връщаше, за да я преследва.

— Може да се наложи да ме представяш… в съда. Искам да те наема.

Гарт плъзна длани по коленете си, докосвайки краката си, които отдавна бяха безчувствени. Нещо сякаш стегна гърдите му. Как можеше тя да се тревожи за нещо, което се бе случило преди двадесет години? Отдавна бе изтекъл срокът на давност, освен ако… Тревогата му се усили; обръчът около гърдите му бе толкова стегнат, че трудно дишаше. Навярно Дейна се бе замесила в нещо, за което нямаше давност.

Убийство. Можеше да бъде единствено убийство.

Трябваха му няколко секунди, за да възстанови дишането си и да възвърне самообладанието си. Опита се да говори спокойно, да прикрие шока от признанието й.

— Ще те представлявам, Дейна, но наистина ли мислиш, че ще се стигне до процес?

Тя не отговори и Гарт се убеди, че не му казва всичко. Искаше да го наеме за свой адвокат и бе уверена в професионалната му дискретност, обаче не му се доверяваше изцяло.

— Трябва да разбера кой ме изнудва — тихо промълви младата жена. — След това ще знам какво да предприема. Но нямам представа към кого да се обърна.

— Е, двамата частни детективи, които се занимават с по-голямата част от разследванията на острова, не струват нищо. Когато ми се е налагало, а това ми се случи няколко пъти, използвах Роб Тагет.

— Наистина ли? Защо?

— Забрави ли, че Роб бе детектив в отдел „Убийства“?

— Тогава съм била в университета.

— Той беше дяволски добър детектив, докато… — Гарт вдигна рамене. — Срещу него никога не бе повдигнато официално обвинение в изнасилване. Беше по-скоро някаква бъркотия…

— Тогава защо е напуснал полицията?

Гарт не разполагаше с ясен отговор на този въпрос, който толкова много хора повдигаха винаги когато ставаше дума за Роб Тагет. Неочакваната му оставка, точно когато се разрази онзи скандал, още повече подхрани слуховете, които все още не бяха секнали напълно, макар че оттогава изминаха толкова години.

— Сигурен съм, че Роб е имал доста сериозни основания, за да напусне полицията.

— Не мога да се обърна към него. Той ме разпъна на кръст заради прекратяването на делото на Тенака. Със сигурност няма да мога да работя с него.

— Главният съдия Бинкли е този, когото би трябвало да обвиняваш. Онова дело трябваше да бъде гледано във върховния съд, но те го прехвърлиха в общинския, защото бе като горещ картоф за политиците. Бинкли щеше да бъде анатемосан в мига, в който постави на подсъдимата скамейка някое от приятелчетата си, и затова го прехвърли на теб, надявайки се да съсипе кариерата ти.

— Истина е, но нима имах някакъв избор. Трябваше да прекратя делото.

— Как си мислиш, че би постъпила на твое място Гуен Шихида?

— Гуен би се опитала да разреши случая така, че да се стигне до обжалване и да остави апелативния съд да обере всички негативи. Баща й я притиска прекалено силно да се издига все по-нагоре в кариерата си. Тя не би рискувала да си навлече гнева на обществеността.

— Точно така. Правосъдието е силно повлияно от политиците. Смяташ ли, че Напереното пиле щеше да стигне до съдебната зала, ако беше в Ню Йорк? В никакъв случай. Но Хаваите не бива да се превръщат във второ Маями — град, който е станал сборище на отрепки. Ако се забъркаш с някой турист, тутакси се озоваваш в съда. Всичко е въпрос на политика.

— Така е — уморено се съгласи младата жена.

— Ти не си идеална. Никой съдия не е. Винаги трябва да си подготвена за критики — Гарт пое дълбоко дъх. — Забрави какво е написал Роб в онази статия. Запомни, че на него му плащат да разпъва хората на кръст. Обади му се. Аз му вярвам достатъчно, за да му поверя живота си.