Мерил Сойър
Ледената кралица (19)

19

Гарт паркира микробуса в гаража и погледна към Ванеса. Тя бе будна, сгушила Джейсън до гърдите си, на рамото на момчето все още клюмаше Пуни. Детето и папагалът изглеждаха тъй очарователни, толкова блажено заспали, че не му се искаше да отвори вратата на микробуса и да разруши магията. Преди да остави Роб и Дейна в дома й, Роб му бе разказал за видеокасетите, които бе взел от апартамента на Големия татко. Адвокатът вече предчувстваше, че делото ще бъде трудно. Ванеса изглеждаше примирена, но Джейсън можеше да бъде наранен, ако не внимаваха.

Вратата на гаража се затвори с приглушено хлопване, което напомни на Гарт, че е време да напусне микробуса. Това бе моментът, който най-много мразеше, това бе причината да не излиза с жени. Нямаше нищо по-унизително от това да издърпва инвалидната количка иззад седалката, да я разтваря и да наглася безжизнените си крака на една страна, за да може да се премести от микробуса в количката.

— Мога ли да помогна? — попита Ванеса и протегна ръка към него.

— Не — в тона му прозвуча раздразнение, което не бе обичайно за него. Гарт не се огледа, не искаше да срещне погледа на Ванеса, нито пък искаше да се чувства безпомощен.

Светлината от лампата в микробуса събуди Пуни и той веднага се разкрещя:

— Осъди копелетата! Осъди копелетата! Осъди тези задници!

— Пуни — сънливо промълви Джейсън.

— Джее-йсън. Джее-йсън. Джее-йсън.

Гарт вече се бе настанил в инвалидната количка и дори бе успял да заобиколи микробуса и да застане до вратата на Ванеса. Отвори я и протегна ръце, за да поеме детето от майка му. Момчето бе толкова очаровано от папагала, кацнал на рамото му, че изобщо не обърна внимание на инвалидната количка. Гарт набра кода и вратата се отвори.

— Страаахотно! — възторжено възкликна Джейсън. — Също като в „Опасните рейнджъри“.

Гарт не бе запознат с последните идоли от електронните игри, но знаеше, че всички малчугани се увличат от разни космически герои. Както и от насилието.

— Искаш ли да сложиш Пуни да спи?

— Да — отвърна Джейсън и в този миг се чуха стъпките на Ванеса зад тях.

Какво ли си мислеше тя?

Подкара количката към кухнята и я насочи към нишата, с изглед към океана. Там бе голямата клетка на Пуни, заобиколена от папрати. Отвори вратичката.

— Сложи го на онази дървена пръчка.

— Лека нощ, Пуни — пожела му Джейсън, докато Гарт придържаше вратичката.

— А сега покрий клетката — добави Гарт. — На сутринта ще махнем покривката.

След като Пуни бе нагласен за сън, Джейсън се завъртя в скута на Гарт и го изгледа за миг. Ето, започва се, помисли си мъжът в количката.

— Какво ти има? — попита момчето.

— Пострадах при автомобилна катастрофа и не мога да ходя.

Джейсън кимна, но с периферното си зрение Гарт видя колко неудобно се почувства Ванеса. Децата много по-лесно възприемаха недъга му, отколкото възрастните.

— Време е да си лягаш — Ванеса взе сина си.

Гарт ги поведе по коридора към крилото за гости.

— Джейсън може да остане в стаята с двете легла. Има още една стая с голямо единично легло.

— По-добре да спим в една стая. Не искам Джейсън да се събуди посред нощ и да се изплаши от непознатото място.

Гарт забеляза, че Джейсън вече бе заспал, русата му глава бе сгушена до нежната шия на майка му. Гарт изчака, докато Ванеса смъкна покривката и внимателно положи сина си на леглото. В очите й светеха толкова нежност и любов, че Гарт се извърна.

Спомените нахлуха в съзнанието му.

Майка му го гледаше със същата любов и обожание. Катастрофата, която го бе осакатила, бе убила родителите му. И двамата му липсваха, но ако трябваше да бъде докрай честен, повече му липсваше майка му. Мислеше, че с времето болката ще стихне. Но не се бе получило така. Сега копнееше за майка си може би повече отвсякога.

Нима имаше нещо по-скъпоценно от майчината любов? Гледката на Ванеса, докосваща с устни челото на сина си, му причиняваше толкова силна болка и тъга, че трябваше да поеме дълбоко дъх, за да се овладее.

Дали някой някога щеше да го обича поне наполовина толкова силно, колкото майка му го бе обичала? Дали някога би могъл да обича друг човек с цялото си сърце? Вероятно не. Но той имаше своята кариера. Това би трябвало да му стига. Завъртя количката и напусна стаята.

— Ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи — подхвърли той от коридора, когато успя да овладее гласа си. — Аз съм в другото крило.

Подкара количката по коридора и прекоси огромната дневна, като гасеше светлините по пътя към стаята си. Откъде се взе този гняв, изпълващ гърдите му? Неочакваният изблик на враждебност сякаш извираше от най-тъмните глъбини на душата му. Това го свари напълно неподготвен. Обикновено бе щастлив и ведър човек.

Наистина напоследък изпитваше някакво неясно чувство на досада, известно отегчение в работата, вероятно дължащо се на липсата на интересни дела. Сега обаче му се струваше, че нещата са много по-дълбоки. Завъртя ключа на лампата в стаята си и остана загледан пред себе си. „Стегни се!“ — заповяда си.

— Гарт — гласът на Ванеса бе тих, но прозвуча толкова неочаквано, че го сепна.

Той трепна и се извърна. Тя стоеше на прага, златистата й коса изпъкваше на фона на тъмния коридор, а дългите й крака в бели шорти изглеждаха още по-стройни.

— Извини ме за безпокойството, но се чудех дали можеш да ми дадеш назаем някоя тениска, с която да спя. Взех само дрехи за Джейсън.

— Разбира се — подкара количката към огромния гардероб, ала тя се спусна покрай него.

— Нека ти помогна.

Гарт спря. Господи! Нима изглеждаше толкова жалък и безпомощен, неспособен да отвори дори вратата на гардероба?

Ванеса стигна до гардероба, отвори го и се извърна. Ослепителната й усмивка бе малко пресилена.

— Кое чекмедже?

— Третото от долу на горе — опита се да прикрие гнева в гласа си, но не успя.

Насочи количката към френските прозорци с изглед към басейна и ги отвори. Вече навън, се премести от инвалидната количка в люлеещия се стол, който често използваше, когато не можеше да заспи. Погледна към океана, опитвайки се да се успокои. Според хавайската легенда при пълнолуние menehunes танцуваха по вълните, карайки ги да блестят както тази нощ. Обаче този път древното предание не донесе покой в душата му. Чу стъпките зад гърба си, но не се обърна.

— Обидих ли те с нещо? — попита Ванеса.

Той много рядко лъжеше, ала този път се изкуши. Да каже каквото и да е, само и само да се отърве от нея. Вместо това потупа седалката до себе си. Ванеса се поколеба, но седна до него, притиснала към гърдите си любимата му тениска с надпис: „Адвокатите го правят с куфарчетата си!“.

— Виж! — гневът се надигна, заплашващ да избухне. Той пое дълбоко дъх и преброи до три. — Ако ще работим заедно, трябва да си изясним някои неща. Осакатях, когато бях на осемнадесет. Успях да завърша колежа и юридическия факултет без чужда помощ. Всеки ден ходя на работа и изпълнявам задълженията си — сам. За мен е унизително хората да се суетят около мен и да се спускат към вратите, за да ми ги отворят, когато чудесно мога да го направя и сам.

— Аз… съжалявам — промълви нещастно младата жена. — Просто исках да помогна.

Искреността в гласа й прогони гнева, който се опитваше да овладее допреди миг.

— Ако имам нужда от помощ, ще ти кажа. Понякога има неща, с които не мога да се справя.

— Разкажи ми за катастрофата — тихо го помоли тя.

Гарт сви рамене. Не искаше да съживява мъчителните спомени.

— Един пиян шофьор ни помете от шосето. Родителите ми загинаха на място. Аз… — спря се, преди да добави, че той не бе имал този късмет.

Откога бе започнал да изпитва съжаление към себе си? Какво не бе наред с него тази вечер? В съзнанието му се мярна идиличната картина на малкото момче с папагала, кацнал на рамото му. Деца. Дом и семейство. Сега знаеше какво не бе наред. Само кариерата не бе достатъчна.

Наистина някога професионалният успех му бе помогнал да превъзмогне загубата на родителите си и физическия недъг. Кариерата му бе източник на гордост и му бе помогнала да спечели уважението на колегите му. Освен това му бе осигурила финансова независимост. И все пак не бе достатъчно.

— Не мога да повярвам — отрони Ванеса. — Почти същото се случи и на нас. Бях на шестнадесет, когато баща ми отклони рязко колата, за да избегне сблъсъка с пиян шофьор. Двете с Дейна останахме сираци за една нощ. Нямахме роднини и затова ни изпратиха в дом за сираци. Беше ужасно. Ние избягахме и в крайна сметка се озовахме тук.

Гарт разбра, че тя не му казваше всичко. Достатъчно дълго бе работил като адвокат, за да знае кога някой спестява част от истината.

— Нищо — прошепна Ванеса, — нищо от това, което се случи с мен, вероятно не може да се сравни с твоето страдание.

— Не е нужно да ме съжаляваш — гласът му отново стана рязък, а гневът надигна грозната си глава. — Мразя всички онези „доброжелатели“, които се опитват да ми помогнат. Не всички рани в живота са телесни. Много хора са осакатени психически и не знаят как да се справят с това. Аз поне намерих начин.

Продължителната пауза го изнерви. Какво си мислеше тя? Дали бе сгрешил в предположението си, че и тя е страдала не по-малко от него? Отначало, когато Ванеса изглеждаше като образец на съвършената жена, никога не би сметнал, че това е възможно. Но сега, след като я чу да говори за младостта си, започна да вярва, че помежду им има много повече общи неща, отколкото бе предполагал.

Можеше да се обзаложи, че годините, последвали смъртта на родителите й, никак не са били леки. Беше защитавал достатъчно бегълци, тласнати към престъпления от житейските несгоди. Ванеса бе избягнала тази участ, но с цената на психическа травма. Поне в последното не се съмняваше.

Сведе поглед и видя ръката й да се протяга към него. Пръстите й се преплетоха с неговите и тя леко ги стисна. Гарт се взря в изящно оформения маникюр и тънките дълги пръсти. Зародилото се привличане помежду им го смая.

— Никога досега не съм срещала човек като теб — прошепна Ванеса.

 

 

Дейна облече нощницата си и отиде в банята. Застана пред огледалото и насапуниса лицето си, но отражението отсреща сякаш не бе нейното. Вместо това пред очите й изплува физиономията на Роб, с торбичката лед, притисната към устата, отпуснат в шезлонга отвън на терасата. Той отказа да влезе в къщата.

Толкова се тревожеше за него, че не можеше да заспи. Ами ако имаше вътрешни наранявания, ако умре преди разсъмване? Стомахът й се сви, когато си припомни как Роб се бе нахвърлил срещу онези мъже.

Тя се бе опитала да се бори упорито със зараждащите се чувства, ала колкото повече време прекарваше с Роб, толкова повече я привличаше той. Чувстваше се защитена — за пръв път в живота си. Роб щеше да застане до нея и да й помогне да открие изнудвача също, както тази вечер се спусна да я спасява.

Тогава защо си миеше лицето, когато в същото време той бе навън, ранен и страдащ? Защото самият той бе настоял. Беше свикнал винаги да се налага. Е, ако искаха да имат общо бъдеще, трябваше да се научи на компромиси.

Дейна излезе на терасата и завари Роб отпуснат в шезлонга, притиснал торбичката с лед към челюстта си.

— Нужни са двама, знаеш ли?

Роб свали торбичката, разкривайки ужасна синина, която я накара да потрепери.

— Двама за какво?

— За една връзка — тя се отпусна до него и продължи: — Настоявам да ми кажеш за какво мислиш. Откакто онези негодници си тръгнаха, не си продумал нито дума.

— Какво искаш да кажа? Всичко оплесках. Не мога да се побера в кожата си от яд — гласът му бе нисък, натежал от мъка и тя разбра, че той наистина обвинява себе си за загубата на видеокасетите. — Трябваше да се досетя, че Големия татко ще вдигне телефона и ще изпрати някоя от горилите си.

— Откъде би могъл да знаеш, че толкова скоро ще открие кражбата на касетите.

— Грешиш. Бях в апартамента му, нали? Видях цялата супермодерна електроника, струпана там, и трябваше да се досетя. Сигурно съм закачил някой скрит детектор или сензор и ето как той е разбрал толкова бързо.

— Поне успя да изведеш Ванеса и Джейсън. Гордея се с теб за това, което направи.

— По дяволите, та ти ме спаси — рече той, ала гласът му не прозвуча никак щастливо. Дейна предположи, че е засегнала мъжката му гордост. — От мен май нямаше много полза. Не открих изнудвача и с нищо не помогнах на сестра ти.

— Битката тепърва започва. Със сигурност поне на два фронта. Но не ми стигат думите, за да ти опиша колко се радвам, че си с мен.

Дълбоката въздишка, извираща навярно чак от дъното на душата му, я сепна.

— Кълна се, повече няма да те подведа.

— Ти не си ме подвел — младата жена се взря в дълбоките му сини очи и за пръв път думите изскочиха с лекота от устата й. — Ти ме направи щастлива.

Тя се намести по-близо до него, а той я прегърна през рамо, макар лицето му да се изкриви от болка. Дейна отпусна нежно глава на рамото му.

Ритмичното туптене на сърцето му до гърдите й я изпълни със силен копнеж. Реакцията не бе само физическа. Простираше се много по-далеч и достигаше до онази част от душата й, която никога досега не бе изследвала. Това, което искаше, бе близост. Някой специален човек, с когото да сподели живота си.

Погледна към Роб и видя, че я наблюдава. Той притежаваше най-проницателните очи на земята. Те сякаш проникваха право в нея. После той се усмихна с леко крива усмивка заради сцепената си устна и тя разбра, че е напълно загубена.

— Можеше да те убият — прошепна Дейна.

— И какво от това? Нямаше да позволя отново да те изнасилят!

— Отново? — думата прозвуча като изстрел в мрака, а ехото отекна като стъпките на нощните воини.

— Ножът, върху който онзи мъж е паднал „по случайност“. Той си е получил заслуженото. Изнасилил те е, нали?