Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (92)

91.
Химн

Първата международна среща на писателите в София, парк-хотел „Москва“, юни 1977 година. Преводач съм на Евгений Евтушенко, минали са само два месеца, откакто съм слязъл от корабите и напуснал флота.

Висок, слаб, с блестяща белозъба усмивка, Евтушенко е облечен екстравагантно — раиран американски панталон, карирано английско сако, пъстра като папагал вратовръзка, жълти мокасини. Прилича на чичо Сам, както го изобразявахме едно време по страниците на вестник „Стършел“. Откъдето минем — събираме погледите. До него аз, със строго официален костюм, подстриган като ченге, за какъвто ме е и помислил в началото, както сам си призна после. Ченге, ченге, ама очите на поета все в ръкавелите на ризата ми. Там блестят „позлатените“ копчета със зелени едри стъкълца. Моряшка стока, купувал съм ги от сергиите на Сингапур. Свалям ги и му ги давам. И щипката за вратовръзката, те вървят заедно. Радва се като момче.

Поет със световна слава, книгите му са в милиони тираж, той е умен колкото си иска и мозъкът му — бръснач. Не Евтушенко — Ларошфуко! Говори с Ана Мария Матуте на испански, а гледа влюбено преводачката й. Преводачката наистина е за сваляне — хубава, цветът на очите й се мени от кафяво към ореховозелено и обратно — от зелено към кафяво.

Евтушенко назнайва езици — с лорд Чарлз Пърси Сноу и Уйлям Сароян прави шпрехен на английски. Бях на четири водки, когато се наложи да превеждам разговора му с нашия държавен глава. Докато превеждах — отрезнях. По гръбнака ми през долните гащи и панталона към обувките потече река.

Запихме се в новия руски клуб на улица „Шипка“. Водка, гореща курбан чорба, кебап, гъмза. Три пъти идва мерцедес да го отведе на среща с члена на Политбюро Цола Драгойчева, три пъти той отпраща колата. Махваше с ръка: „Коля, на нас тука не ни е лошо…“

Никак не ни беше лошо наистина, но вечерта ме отстраниха като преводач. Най-безцеремонно, без обяснения. Заради провалената среща. Като че можех да го награбя под мишница и да го занеса в колата…

Сега спокойно мога да се изкарам пострадал от тоталитаризма, инакомислещ интелектуалец, както с късна дата го направиха някои мои много активни и преди, и сега колеги, хора вече на възраст, с бели коси и челяд, с научни титли и тестета членски карти от творчески и всякакви съюзи… Да седна сега и да разправям, че аз още тогава съм бил наясно с нещата и нарочно съм провалил срещата. И по този зловещ начин и аз съм подкопавал строя, ударил съм няколко мощни кирки в темела на тоталитаризма. А не да разправям как просто съм си гледал чашката и сладката приказка с поета, докато моите колеги със статиите си за Априлския пленум и лично за неговия творец замазваха като с мистрия подкопаното от мен… Впрочем те цял живот с писането си са ласкаели властите, както би се изразил Антон Павлович Чехов.

Вечерта кукнах на високото столче на барчето и се напих. Отляво до мене седеше италианецът Джани Родари и пиеше „Бърбън“. Уйдисах му и аз на акъла и изпих пет големи бърбъна. Сега за този бабаитлък няма да ми стигнат три заплати…

Гост на международната среща е и Андрей Вознесенски. Двамата с Евтушенко не си говорят, разминават се във фоайето на хотела като кораби в океана. Любомир Левчев, приятел и на двамата, ще ги сдобрява, със зъби и нокти ще разхлабва натегнатия възел на техните отношения…

В „Зимната градина“ на хотела влиза поетът Сергей Михалков — дядя Стьопа. Той е автор на текста на стария „сталински“ химн на Съюза на съветските социалистически републики. И на новия, наскоро влязъл в сила, утвърден с указ. На ревера на сивото му сако блести звездата „Герой на социалистическия труд“. Евтушенко се гаври:

— Сергей Владимирович, скъпи, не може да се вреди човек от вас! След четвърт век, ако сменят химна, пак вие ще го напишете! То бива, бива, ама вашата упоритост край няма…

— Женя — застава до масата Михалков и заеквайки, казва: — Женечка, не ти харесва, да? Не ти харесва! Но като го засвирят, няма къде да идеш, ще станеш!… Ще станеш, синко, ще станеш, мирно ще стоиш!