Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (25)

24.
Анекдот

Седемнайсетият конгрес на ВКП(б) заседава в края на януари, началото на февруари 1934 година. Последните два дни се провежда избор на ново централно ръководство. За поста генерален секретар, освен Сталин е предложен и Сергей Миронович Киров — четирийсет и осем годишен, първи секретар на Ленинградската партийна организация, болшевик от 1904 година.

Той е мъж с биография: едва навършил пълнолетие, е на партийна работа в Иркутск и Владикавказ. Участва в Октомврийските боеве в Петроград, веднага след това заминава за Северен Кавказ да организира там съветска власт. Води отбраната на Астрахан и разбива армията на генерал Антон Иванович Деникин. Става секретар на партията в Азърбайджан, по-късно го изпращат в Ленинград. От 1930 година е член на Политбюро.

Когато приключва тайното гласуване и отварят урните, се вижда — повечето бюлетини са за Киров. Разтреперан, той отива при Сталин и му прошепва на ухото: „Йосиф Висарионович, знаете ли какво са намислили глупаците? Да ме изберат на вашето място!…“ „Нищо“ — успокоил го Сталин.

Истина е, че председателят на преброителната комисия Владимир Затонски, виждайки, че Сталин губи избора, отива да се посъветва с Лазар Каганович. Той пък се съветва с Молотов. Молотов със Сталин и Сталин кимва: да се подправи изборът!

Този конгрес е известен като кървавия конгрес. Повечето от делегатите му за кратко време са ликвидирани. Затонски също е арестуван и разстрелян.

В края на същата година, през ноември, се провежда пленум на Централния комитет, на който се провъзгласява, че социализмът е победил вече и в съветското село — извършена е масовата колективизация.

Веднъж Сергей Залигин, който наследи семинара на Константин Паустовски и ни беше ръководител, каза пред аудитория от триста души: „Тук има двама писатели с щастлива писателска съдба. Единият съм аз, другият е българинът Никола Радев. Ние и двамата сме преживели масова колективизация.“

Докато залата шаваше и се извръщаше да види българина щастливец, Залигин обясни, че руският мужик няма чувство към земята. Ленин я раздаде с декрет и след три петилетки отново му я взеха — пак с декрет. Докато българинът е човек стопанин и винаги се е измервал със земята си.

Българският писател Ивайло Петров безпощадно отрази тази втора, по-страшна от първата революция в романа си „Хайка за вълци“, на който имах честта да бъда първи редактор и издател. Залигин го направи с повестта си „На Иртиш“, преведена и на български още през 1966 година. Тази повест бе филмирана и главната роля изпълняваше Василий Шукшин. Филмът не стигна до екрана — изчезна безследно. И до ден-днешен не можа да се открие лентата.

Тъй. След пленума Киров се отбива за малко у Серго Орджоникидзе, с когото са близки. Нещо не го свърта, нетърпелив е, иска да се прибере в Ленинград. Серго го спира, настоява да остане, сякаш предчувства нещо лошо. Киров е неумолим и тръгва с колата му за Ленинградската гара в Москва. По пътя претърпяват авария, но Киров се качва на трамвая, пристига на гарата.

Сутринта на 1 декември е вече в Смолни. Същата вечер в коридора на театъра, зад правителствената ложа, недостъпна дори за телохранителя му, убиецът изпразва в него цял пълнител.

Когато отвеждат на разпит телохранителя, по пътя в колата му строшават черепа с дръжката на наган. След огледа в болницата лекарят отказва да подпише протокола, че е загинал при автомобилна катастрофа. Начаса арестуват доктора, прекарва със заключена уста двайсет години в Сибир. Но шофьорът се спасил — веднага духнал и дълги години се крил по безкрайната Рус.

И убиецът на Киров — Николаев — е арестуван. Двама офицери го пазели да не се „самоубие“. И те били разстреляни, защото „общували“ с него.

Веднага след убийството Сталин тръгва за Ленинград с влак от три вагона. В първия са операторите от киното, във втория — самият той, в третия — охраната. На всеки петдесет метра по железопътната линия стоял войник с пушка.

От тази кървава средновековна драма, за чието потулване са убити тринайсет души, се ражда почти забавен анекдот. Чух го за първи път от устата на Хаджи Расим, който имитираше блестящо грузинския акцент на Сталин.

… Събран е Централният комитет, чакат Сталин. Той влиза последен, трябва да съобщи, че е убит Киров. Погледите на всички са вперени в него. Сталин се разхожда пред дългата маса, гледа пред себе си, тъпче тютюн в лулата. По някое време спира и тихо казва:

— Другари! Враговете на народа убиха Сергей Миронович Киров.

От дъното на залата някой недочул надига глас (пък и по онова време убиват много хора):

— Кого, кого са убили?

— Другари! Враговете на народа убиха Сергей Миронович Киров.

Пак някой не дочул името. Убиват всеки ден. И все враговете на народа вършат тая работа.

— Кого, кого са убили?

— Когото трябва, него убиха — скръцва с черни зъби Сталин и хлътва в страничната врата.