Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (56)

55.
На сибирската гара

Василий Шукшин служи пет години като матрос и е радист на ескадрен миноносец. След казармата даскалува в родното си село и издава книжлето „Селски жители“.

Кандидатства в Литературния институт „Максим Горки“, но или не му харесват разказите, или закъснява с подаването на документите, повече е второто. Отива във Всесъюзния институт за кинематография и бил последният кандидат за слава…

Краят на юли. Жега непоносима. Московското лято е ни лъх, ни дъх, въздухът — желиран. Комисията е изнемощяла, едва диша. Който е трябвало да бъде вкаран (децата на тоз, на оногоз), е вкаран, агнетата — цели, вълците — сити, съвестта — чиста.

Влиза кандидат-студентът Василий Шукшин, качва се на сцената. С кирзовите ботуши, с памуклийката. Не се разделя с нея, тя му е завивката, с нея спи по пейките на московските гари и в парковете.

Комисията е жива — умряла, но столовете заскърцват, когато байчото съобщава, че на сцената е излязъл последният. Той трябва да рецитира нещо — я басня от Крилов, я стихотворение от Пушкин, Лермонтов или Маяковски. Или лирическото отстъпление за летящата руска тройка от края на първата част на „Мъртви души“. Носните кърпи на всички са подгизнали от потта. Писнало им е от класика, киселини им прави писмото на Татяна Ларина до Онегин.

Режисьорът Охлопков, също сибиряк, се надига, прави няколко крачки към сцената и казва на младежа с кирзовите ботуши и ватенката: „Земляк, ти си на перона на сибирска гара. Чакаш влака. Четирийсет градуса студ. Давай!“

Василий почва да потропва, да почуква токове, да трие ръце. Няма вятър, но студът щипе голата кожа. Почуквай токовете, бомбетата, потропвай! Движение, движение! Дъхай в шепи, трий ушите, бузите…

Комисията гледа онемяла — на потните професори почва да им става студено… Последният кандидат-студент е приет актьорско майсторство.

Когато дойде вестта за неговата смърт, бях на борда на кораб „Васил Друмев“ в пристанище Бургас, товарехме за Виетнам. На 2 октомври 1974 година го намерили мъртъв в палатката край снимачната площадка на филма „Те се сражаваха за родината“ до село Клетская, Волгоградска област. Суецкият канал беше затворен от войната там и обикаляхме Африка — до Хайфон стигнахме за шейсет и два дни със спиране в Дърбан и Сингапур за гориво и питейна вода — общо десет часа. Там, в дупката на минирания залив Бакбо прекарахме още седемдесет и два дни. На 2 януари пуснахме лодка и отидох до съседния кораб „Сванетия“ от Одеското параходство. Докато пиехме дежурното шампанско и си честитяхме Новата година, капитан Александър Серов каза, че имали филма „Калина алена“. Взех касетката и на кораба, в приемната си, инсталирах прожекционната „Киевка“ До сутринта три пъти пренавих лентата, три пъти гледах филма. Корава беше още душата ми, не бях плакал от детството, а тогава плаках…

За петнайсет години творчески живот Василий Шукшин изпълни десетина главни роли в киното. Бе кинорежисьор, сценарист. Издаде няколко тома разкази, повести и романи. Без грим играеше в киното, каза за него Сергей Залигин, без грим и пишеше. Притежаваше великата дарба да разбира хората и значи — да им съчувства, да съпреживява жестоките им съдби. Пътят на такива страдалци към славата е работата. Работа, работа и пак работа!