Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (9)

8.
Словесен портрет

Семейството си тръгва без хладилник, блъсканицата е голяма, вече затварят магазина. Човешката лавина се сурва към осемте изхода и докато се усети нашият хелзинкски оратор, вече е на улицата. Тук чукча, там чукча — няма я, сякаш земята я глътна. Имаше жена мъжът, сега няма жена мъжът. Кой ще соли рибата, кой ще кърпи кожите, кой ще храни кучетата?

Уличното осветление уж е силно, чукчето прибягва от единия вход до другия, оглежда се пред затворените вече врати, няма я жената на мъжа.

Старица рускиня го нарича „синко“ и разбрала каква е бедата, го повежда към близкия милиционерски участък, там ще помогнат. Чукчето се опъва като въртоглав елен пред впряг, но с куп кандърми старицата успява да го отведе там, предава го в надеждни ръце.

Дежурният, младичък лейтенант с кривната фуражка, е вече запознат с проблема и ще трябва да го решава. В училището той е учил всичко: как да открива контрареволюционери и шпиони, как да води бой със закоравели престъпници и безпросветни пияници. Но да търси насред Москва изгубена чукча — това железният Феликс Едмундович не го е предвидил!…

— Имате ли нейна снимка? — пита делово дежурният.

Къде у чукчето снимка! То присвива още повече очи и двете цепчици на лицето му стават още по-тънички. В тундрата я види друга жена веднъж в годината, я не види. А свойта, дето на човек не прилича, знае наизуст и без снимка. На всичко отгоре му говорят и на „Вие“ — тука е милиция, а не Хелзинки…

— Тогава й направете словесен портрет — не отстъпва лейтенантчето.

Лицето на чукчето лъщи като гръб на тюлен и нищо не трепва по него — чиста дъска, както са викали римляните.

— Е, добре, добре — казва примирително младокът. — Не знаете какво е словесен портрет!… Е, добре, добре. Сега аз ще направя словесен портрет на мойта жена, сетне вие ще направите на вашата.

Лейтенантчето запалва папироса „Казбек“, всмуква и издухва дима няколко пъти, почва да рисува портрета:

— Моята Наташка има чисто бяло лице и големи сини очи. Устните й са червени като молдовски черешки, а зъбките — бели, бели… Гъстите й руси коси се спускат на вълни по нежната шия, към гърдите. Те са големи и обли и стърчат напред и встрани, а зърната на тях са едри и бодливи като току-що откъснати ягоди…

Лейтенантчето млъква, дал е пример как се прави словесен портрет, сега е ред на чукчето. Той го е зяпнал, цепчиците на лицето му са се открехнали, но очи не се виждат. Младоче, устата му на мляко мирише, а какви ги приказва!… Черешки, та ягодки… Сини очи имала! Де да ги знае очите на неговата какви са. А косите й са като конци на фитил, напоен с тюленова мас — пипнеш ли ги, лепнат. Пък и циците й — кой знай де са из пазвата… Черешки, та ягодки!…

Надига се чукчето, махва с ръка и преди да отвори вратата, измърморва:

— Е, добре, добре, няма да я търсим мойта…