Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (85)

84.
Над горяща гора

Според Горки Леонид Андреев бил талантлив по природа, с изумителна интуиция. С други думи, Господ, като ръсил със светена вода — кого поръсил, кого не, но щом стигнал до него, натопил в бакъреното менче чимширената китка и го ударил с нея по челото, право между черните извити вежди. Като повечето талантливи хора обаче и той се отнасял към своя талант като лош ездач към чистокръвен кон — яха го безжалостно, а после хвърля юздата, вместо да му изтрие потта със стиска сено, да го поразтъпче, после да му сложи малко фий в яслата. Имал мощна и жива фантазия, но не я използвал от мързел. Затова повече обичал да говори за литературата, отколкото да я прави. Бил невероятен разказвач и импровизатор. Сам си признавал, че пише трудно, че перодръжките му са неудобни, перата им също, че процесът на самото писане е ужасно бавен, което е вярно, дори унизителен, а в това време мислите му прелитали като гарги над горски пожар. Не обичал и да чете. Казвал, че за него — за Горки, книгата е вълшебно и свято нещо, щото не е лъскал гащи по чиновете на гимназията и после по университетските скамейки. Твърдял, че цялата световна класика е олигавена от слюнките на тъпите учители. И още: „Като дете си казах, че или ще бъда знаменит, или няма защо да живея.“

Веднъж сложил глава на коленете на Горки и през сълзи прошепнал: „Ти знаеш колко съм самотен, Алексей!“