Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (6)

5.
Урок по руски

Вече съм студент в Москва и като начало ще уча усилено руски език — всеки ден по два часа. Сам, с учителка. Студентите от азиатските и кавказките републики и крайния Север са в отделна група. След година подготовка ще се слея с тях.

Ректорът Владимир Пименов вече ме е викал — хем да се запознаем, хем да ме предупреди да бъда по-внимателен с преподавателката — жената е в траур, наскоро загубила съпруга си.

Първи урок. Нина Иларионовна Корнелева е в черна рокля, крехка и вглъбена като героиня на Тургенев. Изящните й пръсти мачкат бяла копринена кърпичка. На лицето й е застинала славянска доброта, в зелените й очи често бликва влага.

Моят руски език, учен във вечерна гимназия преди седем-осем години, е горе-долу такъв: ти иди, а я дуду. Или — откуда-накуда? Не страхуйся, атакуй!

Диктовка. Колко му е, това се прави в отделенията. Нина Иларионовна разтваря томче на Гогол, зачита от „Тарас Булба“: „Еще солнце не дошло до половины неба, как все запорожцы собрались в круги.“

Повтаря с детското си гласче изречението, почвам аз да пиша, а тя надзърта в тетрадката ми. И прихва да се смее. Хем се смее, хем сълзите й текат.

Думата се пишела така: Е, после Щ, после пак Е, с две точки върху е-то — общо три букви. Аз съм написал четири букви и нито една от горните три — ИШЧО. Значи в една проста дума от три букви съм направил четири грешки. Това е то — да довнадиш, да сътвориш. Но просто момче бях тогава, необразовано, спокойно можех да използвам случая и да ме включат в рекордите на Гинес. Ама кой да ти каже!… Утешавам се, че след това през института „Максим Горки“ минаха къде-къде по-големи цепеници от мене, може и пет грешки да са направили на същата дума…

През втория час съм още по-старателен. Пратили са ме тук, във великата братска страна, ум да уча, знания да трупам. Затуй се старая. С това мое старание толкова неща съм опропастил…

И така, иска Нина Иларионовна да й разкажа някакъв случай от живота си, да види нивото на подготовката ми по руски, за да знае откъде да зида нагоре. Милата, не се и досеща, че трябва темел да копае, кофраж да плете, бетон да налива…

Добре, но в българския език думите са две: случай и случка. Голям случай и малка случка. Е, и в руския имало, но съвсем друга била работата…

И почвам аз да разказвам една малка случка, после друга малка случка, после трета. Нали трябва хем да покажа знанията си, хем да развличам жената — цял ректор ме е викал да ме предупреди, че има мъка.

Нина Иларионовна гледа в масата, по лицето й избиват алени петна, на моменти повдига бялата си малка ръка, сякаш да ме възпре, но кой ти обръща внимание. Важното е да се изявя, да разкажа повече случки — тази случка, онази случка…

Еква звънецът — край на първия урок. Нина Иларионовна с разтреперано гласче ми казва: „Другарю Радев, моля ви, повече не употребявайте тази дума… Тя е некрасива…“

Излизам в коридора. Първият, когото виждам от състудентите, е чукчето Анатолий Старостин. „Толя, какво значи думата «случка»?“

Толя се озърта — дали е чул някой. Слава Богу, момичета няма. Придърпва ме и шепне в ухото: „“Случка" значи полов акт между животни…"