Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (63)

62.
Шегички

Казват, че Достоевски бил изтъкан от самолюбие, гордост, мнителност, нувереност, въображение за злото. От съвършена простота и гениалност.

Когато четеш писмата му до Александър II, изтръпваш, не можеш да повярваш и се питаш как може да е толкова несправедлив животът. В тези писма той се унижава, моли за милост, нарича се бивш държавен престъпник, нещастник. А как се страхува от цензурата! С право, разбира се, защото понякога му свалят цели глави от ръкописа. Цензурният надзор над него е снет няколко години преди да почине и тая работа я урежда наставникът му Константин Победоносцев. И като помислиш, че това е един от великите мъже на света, на нашата цивилизация. Живял в унижение — вкъщи, в училище, по затворите. Постоянният кошмар да просиш заеми и ужаса да ги връщаш. Освен рулетката никакво пилеене на време. Впрочем на рулетката се губят пари, не време. Работа. Всеки ден. Няма събота, няма неделя. До три-четири на разсъмване. После спи докъм единайсет. Кафе, децата. От един на обед до три диктува написаното през нощта, закуска, лека разходка. В пет следобед — обяд. На обяда — чашка водка. Не за него, за бавачката Прохоровна. Тя я изпива на екс, замезва коричка хляб, поръсена със сол. Това го възторгва — за него тя е представител на руския народ. И той като повечето интелигенти мре да се възторгва от народа си. В седем вечерта разходка с Ана Григориевна. Обикновено до пощата — да проверят за писма и да приберат вестниците. В девет децата са вече в кревата, отива при тях да си кажат молитвата, да ги благослови за сън грядущий. В десет часа в къщата настъпва тишина. Преглежда пресата, казва по-важните новости на жена си, която в това време реди пасианс, ако има нещо да правят, правят го, ако нямат настроение за любов, редят общ пасианс. После тя си ляга, той отива да работи.

Човек трудно може да си представи Достоевски усмихнат. Мрачен. Но само с грижи не се живее, имало е и шегички. Например: станал рано, отива при жена си по риза и уплашен. „Да не си болен?“ — пита го тя. „Съвършено здрав съм.“ „Какво има?“ „Мишка пропълзя в леглото ми през краката.“ И сяда да пие кафе, а Ана повиква слугинята и готвачката и обръщат наопаки леглото му, сменят чаршафите. Той праща Любка, дъщеричката си: „Повикай мама.“ Любка се връща: „Мама каза нека свършим.“ Втори път я праща: „Кажи й, че това е заповед, да дойде!“ Идва тя: „Какво има?“ „Днес е първи април, Анечка, първи април!…“

Шегички.

Да, но веднъж и тя решила да се пошегува… Това станало на 18 май 1876 година.

В списание „Отечествени записки“ бил напечатан роман от София Смирнова, писателка, ценена от Достоевски. Той прочел романа й, хвалил го, хвалил го, чак киселини получила, като го слуша. На другия ден той отишъл на събрание, тя се зачела, попаднала на писмо на героя-негодяй, който от името на някаква жена пише на някакъв мъж, че съпругата му изневерява с брюнет и ако не вярва, да види в медальона на жена си, там е снимката на възлюбления й.

Ана Григориевна преписва писмото с подправен почерк, маха някои изречения, написва отгоре обръщение към Достоевски и… пуска писмото в пощенската кутия.

Фьодор Михайлович се връща за обяд към пет часа, сяда весел на масата, обядва, после си взема чашата с чая и отива в кабинета си. След десетина минути тя отива да види ефекта. Той седи, гледа в една точка, по-мрачен от всякога. „Що си мрачен?“ — пита го тя. „Ти носиш ли медальона?“ — пита той. „Нося го.“ — отговаря тя. „Покажи ми го!“ — нарежда той. „Защо?“ — дръпва се тя. „По-ка-жи ме-да-льо-на!“ — той се хвърля към нея, копчетата на блузата й летят в разни посоки, медальонът остава в шепата му. Мъчи се да го отвори, но пръстите му треперят. Накрая го счупва, изпадат снимчиците — на едната е той, на другата — дъщеричката им Люба.

Ана Григориевна: „Федя, глупав си ти, ей Богу! Как можа да повярваш на анонимното писмо?“

Той: „А ти откъде знаеш?“

Тя: „Как откъде, аз самата го писах!“

Той: „Това е невероятно!“

Тя му показва списанието…

Шегички.

През зимата на 1872 година Достоевски проревнувал Ана Григориевна от млад мъж. Тя просто разговаряла любезно с него. Закрещял, ударил по масата, съборил чашите с чай и хукнал да бяга, а навън — студ на кутийки. Тя търчи подире му с кожуха и шапката, моли го да спре. Водевил за семеен театър!

Като дошъл на себе си, почнал да се извинява… Какво нещо само! Преди трийсетина години е времето на Пушкин. При такава ситуация викали на дуел… Тъй прашасва с времето пагонът на честта!

В началото на декември 1877 година Достоевски е избран за академик. И понеже мечтаел да купи имение с парите си от „Братя Карамазови“, ходели по четения и гости, припечелвали допълнително. Както винаги, тя е в ролята на оръженосеца — носи шала, кърпи, лекарства — цяла торба. Веднъж на такава една вечер някой й целунал ръка. Веднага й направил сцена: „Върви при него!“ „При кого?“ „При тоя, дето страстно ти целуна ръка!“