Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (21)

20.
Който търси — знае

Лятна сесия. Изпитва Михаил Павлович Ерьомин — руска класика. А класиката, както казва Иван Динков, е винаги великодушна.

Първата тройка — Евсеенко, Баженов и аз — сме изтеглили билетите и се подготвяме, търмъчим разхвърляната слама на знанията си. По закона за световната гадост винаги ти се пада това, което най-малко знаеш.

Ерьомин чете „Правда“, цъка с език, преплюва, мляска, сякаш дъвче заглавията. Прозорецът е отворен, из храсталаците в градинката пред дома на Херцен цвърчат врабци.

Сегиз-тогиз Ерьомин вдига глава от вестника, поглежда към прозореца — стъклото е като огледало и в него се отразяват първите чинове, където седим, масата, върху която са разхвърляни изпитните билети.

Влиза с цялото си могъщество и великолепие на лезгински княз Хаджи Расим. Черни лачени обувки с остри върхове, черен панталон (изгладен), черна копринена риза, черна коса и черни очи над ястребовия нос — на такъв му дай тостове да държи, не изпит…

Ерьомин го кани да си изтегли билет и продължава да предъвква заглавията на първа страница.

Разправяха ми, че засекли в някакъв град някакъв гражданин, всяка сутрин купува вестник от будката. Разгъне го, огледа първата страница от горе до долу, смачка вестника и го хвърли в близката боклукчийска кофа. Тъй ден, два, месец.

Но за всичко си има хора. Корабът и без котва ще тръгне за океана, без курва — никога. Съответно засеченият от бдителни очи гражданин е наблюдаван, докладван, където трябва, описан в папка и прошнурован. Преди да го приберат, го питат: „Гражданино, защо хвърляте вестника, без да го прочетете?“ „Аз чета само некролозите!“ — сопва се гражданинът. „Но некролозите ги печатат на последната страница“ — възразяват ония. „Абе — хили се въпросният гражданин — аз този некролог, дето го чакам, ще е на първа!…“

Та и Ерьомин, и той чете само първата страница.

По време на лекции често се самозабравя, подхвърля пиперлии приказки на тема социалистическа справедливост и западна демокрация, сякаш с кирка подкопава строя под краката ни.

Плешив, с рошави вежди, изпод които надничат зелени, занесени очи. Зъбите му са изпилени и ръждиви като на кон, който цяла зима е дъвкал сено.

Когато изнася лекции, залата винаги е препълнена. Освен студентите идват и преподаватели да го слушат, писатели, а последните редове обикновено се запълват от допотопни, почти от предреволюционно време дами с шапки и с пера на шапките, със златни лорнети и нарисувани с червило запетайки на устните.

Той винаги импровизира, ходи между банките и гледа в паркета, сякаш търси изтървано кабарче. И все уж сам си обяснява нещо от произведение, писмо, дневник или факт житейски от теглото на гениите. Говори високо и щом гласът му отънее до фалцет, изведнъж се сниши, зашепне, пък току изреве, сякаш се заканва някому, спори, съгласява се, ласкае — и пак отрича, и пак скърца със зъби. Всеки път, като се разгорещи и му избият алени петна по лицето, имам чувството, че или ще му се спука сърцето, или ще превърти.

Хаджи Расим е пристъпил към масата, плахо се озърта и — посегне, пипне билет, понадигне го, погледне с крайчеца на окото и по лицето му на секундата се изпише погнуса, като да рови в плювалник. Истински син на гордите планини, той е чел само Лермонтовия „Герой на нашето време“, „Хаджи Мурат“ на Толстой и от по-новата литература — „Съдбата на човека“ от Михаил Шолохов.

Опулен, с увиснала като на кон бърна, Ерьомин се е втрещил в „огледалото“ и вече минута го наблюдава. И почва да се гърчи като епилептик, да върти рамене и да преплюва думите:

— Търси, гълъбче, търси, миличкият ми…

Смачква вестника, обръща се рязко към нас и изревава:

— Значи! Щом търси, той все пак нещичко знае!