Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (44)

43.
Вечеря с Гогол

Лермонтов написва стихотворението „Смъртта на поета“ на 29 януари 1837 година, два дни след дуела на Пушкин. Дописва го с шестнайсет стиха на 7 февруари. Стихотворението тръгва от ръка на ръка, от уста на уста и името му се понася из целия Петербург. Той е само на двайсет и три години.

Корнет Михаил Юриевич Лермонтов.

Скоро в квартирата му е извършен обиск, на другия ден го арестуват. Арестуван е и приятелят му Святослав Раевски, с когото живеят заедно и който е размножил част от екземплярите.

В доклада на граф Бенкендорф до царя има такова изречение: „Уводът на това стихотворение е дързък, а краят — безсрамно свободомислие, повече от престъпно.“

При разпита Лермонтов отказва да назове името на Раевски.

Нов разпит по нареждане на Николай I. На този разпит му удрят плесница. Такова унижение му се случва за първи път в живота… Той губи самообладание и назовава името на приятеля си.

Лермонтов от малък е живял в самота. Не е учил в училище, няма зад гърба си лицей, явявал се на изпити като частен ученик. Той е сирак и от дете се учи да презира и мрази. Да не се доверява никому! Бил само на десет години, когато предават и съдят декабристите. Запомнил гордата им саможертва и сълзите на жените им… Самодържавието е в силата си, култът към Николай I е във своя свръх. Чернишевски още не е произнесъл своята присъда: „Жалка нация, нация на роби, от долу до горе — всички са роби.“ Но тя се отнася и за тогава.

Поведението на Лермонтов е типично за времето си: да кажеш неистина, значи да се унизиш до дъното на лъжата. Така постъпват и декабристите — оставят пълни самопризнания.

На другия ден се окопитва. Почва да се прави на наивен при писането на обясненията си. Пише, че бил болен, когато из града се разнесла вестта за нещастния дуел на Пушкин. Някой от неговите познати му я донесъл, обезобразена от разни измислици. Едни — привърженици на Пушкин, разказвали, че той бил преследван и принуден да направи крачка, противна на земния и на небесния закон, защитавайки честта на жена си. Други, особено дамите, оправдавали противника на Пушкин, наричали го най-благороден човек, казвали, че Пушкин нямал право да иска любовта на жена си, защото бил ревнив и лош… И тогава силно негодувание избухнало в него против тези хора, които нападали човек, вече сразен от ръката Божия…

Скоро дават ход на делото за „неразрешените стихове“.

Чернишов, военният министър, съобщава на Бенкендорф велението на императора: корнет Лермонтов да се премести на служба в Кавказ, а Раевски да се държи в ареста месец, след това да се изпрати в Олонецка губерния.

На 27 февруари Лермонтов пише на Раевски: „Мили мой приятелю, сега ме пуснаха вкъщи да се сбогувам. Не можеш да си въобразиш отчаянието ми, когато научих, че съм виновен за твоето нещастие…“

Лермонтов изживява тежко предателството си. Постоянно се самообвинява, пише му отчаяни писма, въпреки че Святослав Раевски много пъти е казвал: „Повтарям, няма за какво да обвинявам Мишел.“

След десет месеца, когато Лермонтов се връща от Кавказ, пак му пише. Всички писма завършват с думите „твой, навеки, вечно предан“… Може би тук някъде се поражда и презрението му към живота. Както и към смъртта. Странностите на характера му. Болезненото чувство за чест. Резигнациите. Гордата самообреченост, бягството от любовта и сарказмът към жените.

Стихотворението „Смъртта на поета“, с което Лермонтов става известен, е публикувано за първи път през 1858 година в Лондон, в алманаха на Херцен „Полярна звезда“, двайсет и една години след гибелта на Пушкин и седемнайсет — след гибелта на своя автор.

Лермонтов е по-млад от Пушкин с петнайсет години. Не се познават, виждал го е два пъти. Първия път — случайно. Отива у приятел и в коридора едва не се сблъскват, разминават се за секунди!

Втория път Лермонтов научава, че Пушкин ще бъде някъде на бал. Отива на адреса и отдалече вижда каретата, с която той пристига. Вижда как подава ръка на Натали, пристегната и изваяна като статуетка.

Гогол той вижда за първи път у Михаил Погодин. След разточителния обяд двамата се оттеглят в градината, разхождат се. Храстите са напъпили, тревата между алеите се е събудила.

Похапнал добре, Гогол най-безцеремонно го съветва да върви сред народа, да подиша дим от говежди тезек и кози барабонки, да хапне клисав хляб, отъркалян в пепелака, пък тогаз ще видим!…

Той не е чел нищо от него и не е длъжен да знае, че този младеж има зад гърба си куп тетрадки със стихотворения, че пише роман. Е, написал едно стихотворение за гибелта на клетия Александър Сергеевич, разшумя се тази история тогава, но… Писателството е сериозно дело, не е за всеки. На младите офицери им дай балове и танци…

Лермонтов мълчи, стиска зъби. И ругае, разбира се, наум. На всичко отгоре Гогол го кара да му рецитира нещо. Макар и загубил настроение, казва откъс от „Мцири“. Още, настоява Гогол. Казва посветеното на Мария Шчербатова стихотворение, нали и тя като него е чедо на Украйна…

Нищо не излиза от рецитала.

Гогол го болят зъбите, прищракват. Две не вижда от болки. Сяда на близката пейка, подпира бузата си, а с другата ръка му маха да си върви…

Иван Тургенев, който е само четири години по-млад от Лермонтов, го вижда на бал срещу новата 1840 година. И записва впечатлението си: „Във външността на Лермонтов имаше нещо зловещо и трагическо, някаква тъмна и недобра сила, замислена презрителност и страст вееше от неговото смугло лице, от неговите големи и неподвижни тъмни очи.“